Не мога да се отърва от усещането, че сме родители само временно. Сякаш по заместване - заместваме бабата, докато траят празниците; заместваме гледачката, докато Деян е болен... Но основно аз съм човек работник и вече започвам да проявявам нетърпение да се върна обратно на работа. Основното, което правя в живота си, е там, в оранжевия офис. Това, че съм майка, е от време на време и за малко...
И не, не си въобразявам. Сигурно не е без значение, че дрехите на Деян редовно се въргалят по дивана в хола и на разни други временни места из къщата - те просто нямат постоянно място. В секцията, в гардероба са нашите дрехи. На закачалката в банята - нашите хавлии. В библиотеката - нашите книги. Всичко Деяново се държи отделно. Като че и той е временно на гости при нас.
Аз го отчитам и от време на време решавам да го приближа с една крачка към постоянното установяване в живота ни, като например окачих хавлията му в банята при нашите. Но много по-основна реорганизация на домашното пространство ще бъде необходима, за да стане Деян наистина част от този дом. За тая цел е нужна и основна реорганизация на психиката ми, а пък това е нещото, което не успявам да постигна. Не полагам усилия да постигна. Защо? Сигурно защото не ми изглежда привлекателно.
В момента съм доста ядосана. Аз се вбесявам от дребни провали, които нормално би трябвало да изглеждат смешни - не знам защо, но мен ме изкарват от равновесие. Деян мрънка цяла сутрин (бях сама с него) и докато аз бях в онова зомбоподобно състояние, в което съм обикновено като стана от сън, успя да поиздевателства над мен така че да ме настрои негативно. Мразя да правя физически усилия, докато тялото ми още спи. А нормално то се събужда за около 2 часа след ставане от сън. Проблемът е, че Деян по това време е енергичен и действен, не търпи пасивност от моя страна, не желае да се занимава нещо кротко сам.
Запланувания кус-кус за закуска се отложи, защото Деян мрънкаше и се тръшкаше като излизах от стаята. Не искаше да стои в кошарката. Искаше само с мен за пръста вкопчен и да правим нещо заедно. А така кус-кус не мога да направя. В кухнята е студено и не мога да го пусна там; има и твърде много бели за правене.
Понесох мрънканиците за да му направя млякото, щото това е неизбежно, и за да отида до тоалетната и да си измия зъбите - максималната грижа за себе си, която мога да си позволя сутрин. Яд ме е на него. 12:30 е, а още не съм имала възможност да закуся. (В момента Веселин го приспива, затова мога да пиша. А съм гневна и трябва да си го изкарам, по-важно е от закуската.)
Аз съм склонна разбира се на известни жертви поради Деян, но да не можеш да мръднеш от стаята, от него физически, е леко прекалено. Ядосва ме това. Веселин все казва, че трябва да се научим да водим живот с Деян. Хората ходят с децата си да си вършат разни неща, успяват да си сложат къщата в ред, успяват дори да поработят някои. Аз не успявам да си среша косата, ако не дойде Веселин да ме отмени в гледането. Нещо сериозно не наред има в тая ситуация :(
После ме нервира, задето не щя да яде - бурканче и половина от онези мъничките, за 4-месечни бебета, и отказа повече. Хем си заяви че иска "тоф" (картоф) и това си му дадох, и отначало с апетит тръгна... Пях песни, показвах книжки, показвах багера навън, прилъгвах го по всички начини - над 40 минути ни отнема храненето така... мъчение. Как да не отслабва после? Аз не съм маниак на тема сакън да не е слабичко детето, но дори на мен вече ми се вижда кльощав. За бабите да не говорим как ахкат и охкат колко е отслабнал...
После както си седеше на столчето за хранене, рече "Ака!". Добре, прекратявам всякакви по-нататъшни опити, жертвам 3-те едновременно отворени бурканчета (пробвах други неща дали пък няма да яде тях), и го нося на гърнето, тва е важно, нали тряя да се научи. Не - рев и опъване, отказва да седне.
Добре, вдигнах му гащите и го гушнах, Веселин се появи, донесе биберонка. И диването се укроти и заспа в мене, както го бях гушнала! По никое време, в 12 часа... (Обикновено го слагаме около 1.)
Айде да го пренеса в стаята му; той естествено се разбуди, и като го сложих в креватчето, веднага се извъртя и стана. Гушнах го отново, в мен се закротва, но в креватчето не позволява да бъде сложен - още като тръгна да се навежда, се вкопчва в мене като маймунка, сакън да не го оставя.
Отидох обратно в хола, оплаках се на Веселин. Той каза да отида да постоя с Деян в другата стая и ще дойде след малко да се опита да го приспи, като си дояде квото там ядеше за закуска.
Отидох обратно с Деян, той вече съвсем разсънен, блещи се, сочи към вратата и вика "тати".
Сега тати пое грижата. Гледам става към половин час вече, диването киселее и раздава претенции, не ще да си заспи кротко, изнервил се е и той очевидно.
Като тръгне е така някой ден, всичко наопаки. Писна ми. 20 дена го гледаме сами с Веселин вкъщи и мисля, че това е максималното, което мога да издържа. Сега само искам да тръгна на работа и да се спася, да се нормализира ежедневието ми, да се почувствам човек отново. И ако това ме прави лоша майка, баси, в момента дори не ми пука.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
5 коментара:
нищо не разбирам от бебета... ама от мойта гледна точка бебето е човече... и ти си човече... няма по-важно човече следователно интересите на двете чоовечета трябва да бъдат застъпени. бебето като всяко човече обича да бъде гушкано... не знам ти защо не искаш да го гушкаш и да си спи в тебе ... не ти е приятно нещо или какво ? пък после дори да го преместиш и да се разбуди нека си будува докато не капне... изобщо цялата концепция за режим ми е малко странна... нашия режим не ни ли е заложен по рождение?... ако не е то кой казва, че имаме хубав режим и от къде на къде. освен това едно човече би трябвало да си знае колко трябва да яде... едва ли някое бебе е умряло от глад или нещо му е станало от глад. следователно детето яде колкото иска и толкоз къв е толкоз зора да изяде някаква фиксирана порция. от моя гледна точка ако детето се тръшка и плаче дори и да му набуташ 2 допълнителни лъжици то ще ги е изразходвало тройно в рев и отказване... остави го да огладнее па да видим... не може да не изпитват глад децата нали ? пък и той май е достатъчно голям за да каже "тоф" като огладнее достатъчно :) . изобщо като цяло аз си мисля, че въсрастните гледат към децата като едни твърде неоправни същества, а това според мен не е вярно. очевидно не може да си смени сам памперса и подобни сложни действия... но да определи кога му се спи кога му се яде и кога му се ходи до тоалетна ми се струва напълно нормално. ако изпитва болка, глад, жажда, и такива основни неща и инстинктивно реагира на тях което ми се струва вродено... то би трябвало едно дете да се справя с далеч повече ситуации само от колкото възрастните му оставят шанс да се справи. пък и хей в крайна сметка плаче плаче... ако не ти отърва и не мислиш че е редно да прави нещо въпреки, че той плаче купи си едни тапи за уши да не ти прониква в мозъка и си го остави да си реве... ще пореве пореве па ще заспи. и ще се научи, че не винаги рева минава. някак си си мисля, че първата година е най-трудно докато се научи да комуникира... след това той си казва всичко.
все пак... аз дете съм виждал само на картинка :)
харе до скоро :)
Това, че осъзнаваш наличните проблеми, е много добре.
Следващата стъпка е да помислиш/те как да ги решиш/решите.
Едва ли са много родителите, на които им идва отвътре как да постъпят в проблемна ситуация, но е важно да се търсят решения (и помощ, ако се наложи). Съмнявам се, че на кой да е от двама ви ще му е особено приятно да живее със самообвинението, че е лош родител.
Успех!
Режимът се прави И заради родителите, които, както правилно отбелязва Фили, също са хора:) Почивните дни също могат да са организирани по някакъв горе-долу удобен за всички начин, макар че аз те разбирам напълно за сутрините, когато цялото ти същество спи, пък се налага да правиш закуска. Михаил до 18 месечен ставаше в 6 всяка сутрин и искаше да яде... ама това отминава. Това, че иска да стои залепен за теб е нормално, просто фаза, ще му мине и ще се научи да си играе сам - нали затова са играчките. А и наистина може да му липсваш конкретно ти, едва ли за детегледачката си стои така залепен. Мрънкането... еми понякога всеки мрънка, лошия вторник, лошата сряда, знаеш как е.
И мен ме уморяват празниците понякога и си мечтая да дойде понеделник, да идат да училище и градина и да настане блажена тишина. Нерядко се ядосвам и крещя "изчезвайте в детската стая" и те това и правят. Честичко децата са хипердосадни създания, които сякаш изцеждат всичко "човешко" от нас и оставаме просто "родители", някакво подобие на обслужващ персонал без заплата, който на всичко отгоре трябва да се гордее, че прави това, което прави. Е, не става винаги и е особено кофти при toddlers. Но си струва да стиснеш зъби и да изтърпиш, след бурята изгрява слънце и прочие.
Преди време си говорихме за родителството като влюбване, в началото ни се виждат идеални, а после им откриваме кусурите. На следващ етап се научаваме да ги обичаме и с тях. Идеални хора няма.
Откакто тръгнахме пак на работа този понеделник, всичко е цветя и рози. Гледачката всяка вечер докладва, че си е изял всичко безпроблемно.
Попроменихме малко режима и освен това тя го спазва по-стриктно, отколкото аз. Може би това е ключът от бараката.
Честно казано за мен дете, което системно ти отказва да яде и като го гушнеш заспива в теб по никое време, а като го оставиш, се събужда, просто иска любов и нищо друго. Майната й на закуската, бурканчета-мурканчета, и любовта и тя храни. На бавачката й яде, защото с нея няма проблем, проблемът му е с вас. Моят син в най-злоядия си период също ядеше при други хора, но не и при нас. А пък злоядството не е някаква случайност, има си причини.
Режимът няма нищо общо или аз поне го намирам за незначителна подробност. Няма дете и въобще човек без собствен ритъм. И да не искаш, той пак ще си създаде свой, така че няма какво да се замисляме изобщо за него.
Малко дисклеймър и аз да сложа - не познавам детето, нито теб, Wynche. Ти знаеш най-добре дали това, което пиша, има смисъл за вас. Не мисли за вина и за някви глупости кой какво ще каже някой ден. А ти как се чувстваш е по-важно. Щастлива ли си, какво искаш, харесваш ли си живота, според мен децата изискват и помагат човек да си отговори на някви такива неща.
Още веднъж, извини ме, ако се бъркам прекалено грубо, но мило ми стана, макар да не се познаваме.
А това дете колко е хубаво :-)
Публикуване на коментар