Вчера изнесох цяла тирада пред Здравко - аргументи против позицията на шефа, заради която се сдърпахме - и къде емоционално, къде обективно, успях да изкарам наяве доста обиди, които чувствам, и построих пламенна самозащита, която, уви, трябваше да бъде изнесена пред шефа, а не пред Здравко, но си знам, че никога няма да мога.
На моменти ме избива на сълзливост и самосъжаление колко жертви правя в името на работата, а пък те така несправедливо не биват оценявани; на моменти пък ме избива на гняв защо и откъде накъде отношението към мен ще е толкова неуважително, че да бъдат искани от мен неща, които изискват аз да жертвам много, за да постигне фирмата нищожно малко или направо нищо.
Конкретната случка беше, че отказах - за пръв път от годините, през които работя в тази фирма - да остана след работа за повече от половин час. Никога не съм отказвала такова нещо, но в този конкретен случай го направих под влиянието на 3 фактора:
1/ Считам причината да остана след работа за маловажна
2/ Все пак бих останала щом шефа така ще се чувства по-комфортно - само заради това, защото то е важно също - ако имах възможност; но нямам. Моето оставане след работа за повече от половин час е свързано с излизане на Веселин по-рано от работа с 2 часа (неговото работно време е до по-късно по принцип), което означава, че трябва да поискам услуга от него и не мога да го направя без мотивация. Мотивацията би била приета, ако е "имам работа, която е ужасно, ужасно важна", но при обстоятелствата по т.1/, няма как да мине. Освен ако не го излъжа, което пък е абсолютно неприемливо.
3/ Напоследък писах на тема съчетаването на работа с гледане на дете и проблемите с това нещо и се чувствам особено виновна пред Деян, че толкова рано предпочетох да се върна на работа, и че толкова малко време успявам да му отделя в работното си ежедневие - и тези чувства ме правят още по-малко склонна да правя компромиси, и честно казано, даже ме настройват негативно срещу самата ми работа. Това е проблем, с който трябва сама да се справя, но е обстоятелство, което също повлия на силната ми емоционална реакция при този конфликт.
Откакто се случи това (във вторник), всяка вечер в колата на път за вкъщи и после сутрин на път за работа непрекъснато си редя в главата думи и реплики, които да кажа на шефа, за да му обясня и да разбере наистина колко не е прав. Щото той продължава да е убеден, че е прав; но просто не говорим повече за това - преминахме нататък все едно нищо не е било, и у мен си остава цялото огорчение и насъбрани емоции, а у него най-вероятно разочарованието, че изведнъж съм решила да се проявя безотговорно към работата, което вероятно го кара да се чувства предаден.
Прилагам коментара, който писах в Openly Feminist по повод дискусията около решението на френския министър на правосъдието да се върне на работа 5 дни след като е родила детето си, и съпътстващото обсъждане дали и доколко може да се съчетае кариера с гледане на дете.
***
На мен ми се ще да се включа по това: "Не би трябвало една жена да трябва да избира между high-profile кариера и отглеждането на деца. Мисля, че един родител може да бъде грижовен и близък с децата си по много най-различни начини... и много от тях не включват физическа близост 24/7."
За съжаление не съм съгласна. Колкото и да ми се иска да беше честно, според мен природата предопределя точно тази комбинация да е невъзможна и жените да сме в по-неблагоприятна позиция от мъжете, когато става въпрос за кариера.
Не, не може да се гледа дете по най-добрия начин, когато през 10-те часа от неговия 12-часов буден ден го гледа външен човек. Връзката между майка и дете, за която Гимли говори, не може да се изгради за толкова ограничено време, колкото една работеща майка може да прекара с детето си - грубо казано това е "сутрин преди работа - да дам млякото, да сменя памперса; вечер като се върна - да дам млякото, да сменя памперса, да разгледаме книжки и да го сложа да спи".
Точно този проблем имам аз в момента, защото въпреки че кариерата ми е много далече от high profile, тя все пак лишава мен и детето ми от огромната част от времето ни заедно.
Изборът _кога_ точно да зареже детето си (съжалявам за грубата дума, но си е така) - 5 дена, 6 месеца или 2-3 години след раждането - е всъщност точното място, където майката избира да сложи баланса. Това е заявка колко са важни детето и кариерата й едно спрямо друго - ако щеш, тъжна процентово изразена количествена съпоставка по важност.
Съчувствам на Дати, че се е наложило да се лиши толкова рано от своето майчинство. Предполагам, че за един министър на правосъдието е невъзможно да си вземе отпуск от 6 месеца (да не говорим за повече), в които просто да изчезне от политическия живот. Какво би се случило в това време? Работата му отива на кино, разочарова всички зависещи от него, всички разчитащи на него, извършва предателство към тези, които са го подкрепили, към дълга си, свързан със заеманата позиция (все пак заема тази длъжност, за да служи на обществото)? Какво прави държавата междувременно - назначава друг министър? Или го чака да се върне, а междувременно Франция стои 6 месеца без правосъден министър? По-скоро ми се струва, че това е било възможно най-неподходящия момент да забременее - кой знае, може пък да не е било планирано. Щото кой човек с всичкия си планира бременност и раждане докато работи "министър", това е длъжност която се заема за ограничен период от време, а дете може да се роди преди или след това, когато се мине на не чак толкова напрегната и обществено отговорна позиция.
Несправедливото е, че _когато_ и да го направи, няма наистина 100% подходящ момент за една жена да прекъсне активна кариера и да се изолира от света, за да гледа дете за 6-12-24 месеца, това е адски много време за динамиката, с която се развива общественият живот в наши дни. Няма никакъв начин такова отсъствие да не се отрази на кариерата й, да не я дръпне назад.
Да, живеем в свят, в който има стремеж да стане възможно гледането на дете да не означава непременно изолация - детски градини по работните места, инициативи за подкрепяне на кърменето и майчинството - усилия се полагат, обаче те са насочени към това да компенсират, колкото може, неравнопоставеността между жените и мъжете в това отношение. Да се изравним напълно няма да бъде възможно никога.
И според мен точно оттук произлиза проблемът с по-ниските позиции, по-трудното наемане на жена на работа, по-ниските заплати. Може да се направи много, за да е по-малка разликата между половете, но няма как да се заличи - докато мъжете не започнат да раждат и да кърмят :)
Аз считам себе си за феминистка, но за мен този проблем няма разрешение, защото не произтича от някакви наши социални и психологически нагласи, а от чисто физиологични предпоставки, срещу които не можем да направим нищо и можем най-много да въздъхнем и да се примирим, че сме прецакани ;) и че следователно се налага, и винаги ще се налага, да полагаме усилия и жертви, които произтичат от биологичната ни предопределеност да бъдем майки. То зависи и как се погледне де, защото и мъжете са прецакани, че те пък не могат да изпитат положителните страни на майчинството. Ние поне имаме варианти пред себе си и въпреки че изборът ни може да е свързан с жертви, все пак го има - докато те нямат шанс да преживеят неща като бременност, раждане и кърмене, дори и да искат :)
(Ще го крос-постна това и при мене, защото егати колко много изписах. Нищо, че са все очевидности ;) )
28 Януари, 2009
6 коментара:
Wynche, мила, ама как така те карат да стоиш на работа след работно време? Плаща ли ти се оувъртайм за това? Ако не, не би трябвало да е допустимо.
Поздравления от мен, че не си отстъпила и не си останала след работа, когато не ти е било удобно! Не знам какъв е шефът ти, но ти пожелавам от сърце да имаш възможността да изразиш нещата, които те тормозят пред него. Ако е свестен мениджър, все си мисля, че ще ги приеме. Ако не ги приеме, звучи много кофти за него, но за жалост едва ли е добре и за теб.
Твоето поведение също в известен смисъл ще е прецедент за други жени на работното ти място, които може да изпаднат в подобна ситуация в бъдеще. Тоест ако ти сега приемаш изискванията към твоето лично време, вероятно от всички ще се очаква същото. Толкова се надявам да постигнеш успех!
p.s. Да дойде шефът ти малко у скандинавско да поработи, където в норвегия магазините в неделя са затворени, защото никой работодател няма право да накара работниците си да отидат на работа в неделя, всяка минута оувъртайм се плаща, а в швеция профсъюзите са толкова силни, че работодателите не желаят пряко да се занимават с HR и затова си вземат персонал под наем от специални фирми, които вършат тази черна работа.
Там е работата, че аз не гледам толкова формално на отношенията работник-работодател.
Ние сме малка фирма и сме по-скоро екип, който се бори с общи трудности. Когато преодоляваме тези трудности, това е добре за всички ни. Аз съм част от този екип и е добре за мен фирмата да има успех и да се реализира добре.
А и шефът ми не е някакъв егоист, който иска заради себе си нещо. Иска го защото (в случая) не е могъл да откаже на човек, който ни се явява клиент, да се срещнат в края на работния ден. Онзи не можел да дойде по-рано. На клиент не се отказва, както знаем.
Считам го за маловажно в конкретния случай, защото не можех с нищо да допринеса за по-доброто протичане на срещата, тъй като клиентът имаше работа всъщност с шефа и с други хора от екипа, а аз бих имала представителна функция - психологически би било по-добре да съм там, но не би имало никакви отрицателни последствия, ако не съм. Това е.
Никога не съм правила проблем за минута овъртайм, за час, за два, за три. Когато се случи да зачестят тези случаи (все пак стараем се да ги избягваме), това се компенсира финансово.
Но на мен в момента не ми трябва финансова компенсация. Пари си имам, време нямам. И не желая да продавам повече време, отколкото вече съм продала. Това е.
Изискванията са еднакви към мъжете и жените (всъщност съм единствената жена във фирмата) и те са такива, че когато се наложи, всички трябва да можем да откликнем на малко оувъртайм. Ако го направим дори и на йота по-стриктно и решим да гарантираме на всеки един да си тръгва от работа точно в :00, ще изпаднем в много неблагоприятно положение на пазара, където конкурентите ни в някои случаи работят дори денонощно.
Реалността е такава.
В Скандинавия клиентите нямаше да очакват цялата фирма да работи уикенда, защото проектът им бил спешен, представяш ли си. Но в България очакват точно това. Едва успяваме да се преборим и за малкото неприкосновеност на личното ни време, която все пак имаме.
Аз като се разсърдя за нещо, колкото и да е малко, не мога да се отсърдя много след това. Кайл ми казва snap out of it, което е добър съвет... Аз понякога snap-вам, понякога не. Не е лошо до са сърдиш, ама човек трябва да се научи да му минава.
Дати вече не е министър на правосъдието. Горката жена, толкова се стара да си запази работата...
Да кажа, че ми е по-комфортно да рантвам тук, отколкото при Петя, че там много публично:)
Напълно съм съгласна, че за шефовете не е изгодно, не е рентабилно и не е никак ефективно от професионална гледна точка да имат майки на малки деца за служители. И не е необходимо да си носят децата на работа;) за да пречат. Ти сега имаш детегледачка и все пак си горе-долу гъвкава с прибирането, но Деян един ден ще тръгне на градина, която е с по-фиксирано работно време. Знаеш ли как се търчи да си вземеш детето, което седи нещастно останало последно? На мен ми се е случвало 2-3 пъти и тогава си припомням защо не работя перманентно извън къщи. После има училище, което и със занималнята е до 5:30. Изобщо, много време има до момента, когато децата ще ни се обаждат и ще кажат "абе я иди на after-hours, че тук имам едни гости"...:)
Решението е да се наеме специален човек, който взема детето от градина/училище и го води вкъщи. Или шестчасов работен ден!:)
Много не мога да коментирам отношенията с шефа във връзка с приноса на всеки член от екипа за общото благо, но мога да кажа, че на клиенти може да се отказва. Аз поне отказвам - не често, разбира се, но вече мога да си го позволя: не съм току-що завършила преводачка, която се бори за всяка поръчка, сваля тарифите и работи за името си. I hope you catch my drift.:)
Много гадно това за Дати. Eбаси тоталното прецакване. Поне още не е късно да релактира ;-)
Браво, на прав път си!
Анонимен X
Публикуване на коментар