Наскоро нещо Деян се подсетил за баща ми и Руми и казваше "Уми, Уми".
Та се чух с тях и се разбрахме да ни дойдат на гости през уикенда.
Решавам да го обясня на Деян:
- А пък в събота...
- Бота?
- ...ще дойдат Руми и дядо Бисер. - след което го изпитвам: - Кой ще дойде в събота? Руми... и...? Дядо...?
- ...Кодеда!
Аз така с изпитване често правя. Онзи ден, като разглеждахме книжка и стигаме до картинка на прахосмукачка, Деян анонсира, че това е "кукачка". Решавам да разширя диапазона от информация и го питам:
- Кой чисти с прахосмукачката?
Той мълча, мълча... не знае какво да каже. Подсказах му, ама така и не рачи да каже.
Днес отиваме за малко до другата стая, той вижда прахосмукачката и, разбира се, съобщава на света, че това е кукачка. Решавам пак да пробвам:
- Точно така. А кой чисти с прахосмукачката?
Деян, уверено:
- Тати!
Вече знае, демек :)
Аз ще бъда една горда мама, когато тръгне на детска градина :)
Следващото, което съм отпочнала да го уча, е че сега мама ще готви - както по принцип тати готви, ама този път мама.
сряда, 25 февруари 2009 г.
Крокодил!... И говори!...
Вчера едни бизнес партньори на наште подариха за Деян един голям плюшен крокодил. Голям-голям, колко голям... колкото 2/3 Деян, да кажем.
С други думи е най-голямата му играчка и единствената плюшена.
Прибирам се аз и решаваме с Веселин, че ще сложим крокодила до креватчето на Деян, да може сутринта като се събуди (Деян, не крокодилът... крокодилът се кокори) да го види и да си играе известно време с него, за да си изкопчим ние за нас си още 5-10 минутки колкото за по-плавно събуждане.
Та, става Деян сутринта и разбира се - "мама". Събужда се мама и връчва крокодила.
- Даба!
- Не, мамо, не е жаба, а крокодил.
- Дил!
- Точно така. Какво ще му кажем сега на крокодила?
- Дооообър дееееееен?
Тук мама решава да се направи на кукловод и размърдва крокодила сякаш той самият отговаря на поздрава:
- Добър дееен!
Деян отстъпва бързо 2 крачки назад към задната пръчка на креватчето си и заявява:
- Пупаши!
Малко по-късно тати успя да излекува уплашването, като демонстрира колко хубаво можеш на тоя крокодил да му бръкнеш с пръст в пъпа. Деян не може да устои на такова нещо и вече крокодилът е негов пръв приятел!
С други думи е най-голямата му играчка и единствената плюшена.
Прибирам се аз и решаваме с Веселин, че ще сложим крокодила до креватчето на Деян, да може сутринта като се събуди (Деян, не крокодилът... крокодилът се кокори) да го види и да си играе известно време с него, за да си изкопчим ние за нас си още 5-10 минутки колкото за по-плавно събуждане.
Та, става Деян сутринта и разбира се - "мама". Събужда се мама и връчва крокодила.
- Даба!
- Не, мамо, не е жаба, а крокодил.
- Дил!
- Точно така. Какво ще му кажем сега на крокодила?
- Дооообър дееееееен?
Тук мама решава да се направи на кукловод и размърдва крокодила сякаш той самият отговаря на поздрава:
- Добър дееен!
Деян отстъпва бързо 2 крачки назад към задната пръчка на креватчето си и заявява:
- Пупаши!
Малко по-късно тати успя да излекува уплашването, като демонстрира колко хубаво можеш на тоя крокодил да му бръкнеш с пръст в пъпа. Деян не може да устои на такова нещо и вече крокодилът е негов пръв приятел!
сряда, 18 февруари 2009 г.
Все още силно алергичен :(
Вчера получихме резултатите от изследването на антитела.
След 1 година пълно изключване на всички потенциално алергенни храни (мляко, яйца, пилешко, телешко, говеждо, агнешко месо и риба; бобови растения вкл. грах; хистамин-съдържащи вкл. домати; цитрусови и една камара други плодове), хранене с възможно най-неалергизиращото мляко на света (Pregomin) и спартански оголена домашна обстановка за елиминиране на прах и акари (вкл. неползване на плюшени играчки), резултатът е, че сме си пак там, откъдето започнахме. Накратко, това е: максимално силно изразена алергия към белтък на кравето мляко и яйца (по думите на алерголога: "Не можете да се оплачете от липса на рекорди") + силно изразена към домашен прах / акари + нова придобивка - към куче.
Добрата новина е, че не се е "разширила" алергията. Т.е. по-лошият сценарий би бил, ако Деян развие астма. Все още не е късно. Рискът си е също толкова голям, колкото е бил преди година.
Планът оттук нататък: ще мине още 1 година, преди да се осмелим да мислим отново за изброените по-горе потенциално алергенни храни, разбира се след нов тест, който да покаже, че производството на антитела е спряло. Шансът за това е неизвестен. Спокойно може да продължи десетки години. Никой не знае какво ще й хрумне на имунната система. Междувременно - за тази 1 година - е позволено да пробваме въвеждане на единици нови неща: кайсии, червени чушки, евентуално домат (но внимателно и след преминаване на пролетните цъфтежи), евентуално леща (също внимателно и ако всичко друго е супер наред). С нищо друго не можем да разнообразим менюто.
Започваме отново да даваме антихистамини - едни се редуват по схема и се приемат с храната, други са на капки, които да капем в носа. Едновременно с тях ще даваме нещо дето да повиши приема на желязо и нещо си друго, което било имуностимулатор. Нямало нужда от допълнителен прием на калций - ще компенсираме липсата на млечни произведения с повечко месо. Кърмаческото мляко Pregomin вече не ни е нужно, но не можем да го заменим с друго по-смислено мляко освен продаваните по диетичните магазини оризови млека. Те нямат някаква хранителна функция, а само колкото да се отговори на навика на детето да пие мляко вечер преди да си легне. Оризът е безопасен. Соевите млека - не. Соята създавала проблеми.
Детските заведения са ни забранени, защото трябва - също както беше и преди - да сме особено внимателни да опазваме Деян от вируси. Понеже честите разболявания обострят дихателните проявления на алергията и водят до астма.
След 1 месец ще правим нова пълна кръвна картина, за да установим дали силно повишеното производство на тромбоцити (2 пъти над нормата) се е успокоило от антихистамините. По думите на д-ра, за силно алергичните деца е характерно леко повишеното производство на тромбоцити, но нашето количество е толкова високо, че изглежда като лабораторна грешка. Ако в следващата кръвна картина няма промяна, трябва да търсим причината. Това се нарича тромбоцитоза, не е болест, не се лекува, но трябва да се установи откъде идва проблемът. По принцип костният мозък произвежда повече тромбоцити, когато организмът се чувства нападнат, алергените разбира се са нападатели, което значи че костният мозък е силно активизиран в момента. Но защо _чак_ толкова, не може да каже.
Нямам думи да опиша колко съм разочарована, нещастна и ядосана. Ядосвам се на целия свят, задето така се е променил, че телата ни спират да го понасят. На хората, че са отговорни за това. На телата ни, че реагират така. Как може преди някакви си 30 години на никого да не му е и хрумвало, че кравето мляко може да създаде проблем? Защо преди 30 години телата ни са го приемали нормално, а днес не могат?...
И най-вече на себе си, че поради нехайна неинформираност съм причинила това на детето си.
Аз знам, че той ще бъде ОК. Ще е свикнал от малък, че за него важат някои специални правила, и не очаквам да се тръшка особено. Големината на характера прави така, щото човек да може да понася по-лесно нещата, които са му причинени - намира си начин да живее с тях, да не търси вина, да прости, да си има нормален живот просто с някои дребни условия.
За мен неговата алергия винаги ще бъде по-голям проблем, отколкото за него. Както е за майка ми моето късогледство, от което тя не успя да ме предпази, а на мен почти не ми пречи, то е част от мен дотолкова, че почти не го считам за проблем.
Нямам думи да опиша яростта, която ме обзема, когато си помисля за кърмаческия период. Как се наливах с мляко и ядки, за да имам ужким повече кърма. Как слушах грешните хора. Как не научих достатъчно навреме, за да знам на кого да вярвам и на кого не. Как не си направих труда да се информирам какво ще е добре за имагинерното бебе, докато беше още в корема ми и не можех да си го представя като истинско същество. Как несериозно се отнесох и колко са сериозни и дълготрайни последствията от това.
За нищо в живота си не съм съжалявала повече.
След 1 година пълно изключване на всички потенциално алергенни храни (мляко, яйца, пилешко, телешко, говеждо, агнешко месо и риба; бобови растения вкл. грах; хистамин-съдържащи вкл. домати; цитрусови и една камара други плодове), хранене с възможно най-неалергизиращото мляко на света (Pregomin) и спартански оголена домашна обстановка за елиминиране на прах и акари (вкл. неползване на плюшени играчки), резултатът е, че сме си пак там, откъдето започнахме. Накратко, това е: максимално силно изразена алергия към белтък на кравето мляко и яйца (по думите на алерголога: "Не можете да се оплачете от липса на рекорди") + силно изразена към домашен прах / акари + нова придобивка - към куче.
Добрата новина е, че не се е "разширила" алергията. Т.е. по-лошият сценарий би бил, ако Деян развие астма. Все още не е късно. Рискът си е също толкова голям, колкото е бил преди година.
Планът оттук нататък: ще мине още 1 година, преди да се осмелим да мислим отново за изброените по-горе потенциално алергенни храни, разбира се след нов тест, който да покаже, че производството на антитела е спряло. Шансът за това е неизвестен. Спокойно може да продължи десетки години. Никой не знае какво ще й хрумне на имунната система. Междувременно - за тази 1 година - е позволено да пробваме въвеждане на единици нови неща: кайсии, червени чушки, евентуално домат (но внимателно и след преминаване на пролетните цъфтежи), евентуално леща (също внимателно и ако всичко друго е супер наред). С нищо друго не можем да разнообразим менюто.
Започваме отново да даваме антихистамини - едни се редуват по схема и се приемат с храната, други са на капки, които да капем в носа. Едновременно с тях ще даваме нещо дето да повиши приема на желязо и нещо си друго, което било имуностимулатор. Нямало нужда от допълнителен прием на калций - ще компенсираме липсата на млечни произведения с повечко месо. Кърмаческото мляко Pregomin вече не ни е нужно, но не можем да го заменим с друго по-смислено мляко освен продаваните по диетичните магазини оризови млека. Те нямат някаква хранителна функция, а само колкото да се отговори на навика на детето да пие мляко вечер преди да си легне. Оризът е безопасен. Соевите млека - не. Соята създавала проблеми.
Детските заведения са ни забранени, защото трябва - също както беше и преди - да сме особено внимателни да опазваме Деян от вируси. Понеже честите разболявания обострят дихателните проявления на алергията и водят до астма.
След 1 месец ще правим нова пълна кръвна картина, за да установим дали силно повишеното производство на тромбоцити (2 пъти над нормата) се е успокоило от антихистамините. По думите на д-ра, за силно алергичните деца е характерно леко повишеното производство на тромбоцити, но нашето количество е толкова високо, че изглежда като лабораторна грешка. Ако в следващата кръвна картина няма промяна, трябва да търсим причината. Това се нарича тромбоцитоза, не е болест, не се лекува, но трябва да се установи откъде идва проблемът. По принцип костният мозък произвежда повече тромбоцити, когато организмът се чувства нападнат, алергените разбира се са нападатели, което значи че костният мозък е силно активизиран в момента. Но защо _чак_ толкова, не може да каже.
Нямам думи да опиша колко съм разочарована, нещастна и ядосана. Ядосвам се на целия свят, задето така се е променил, че телата ни спират да го понасят. На хората, че са отговорни за това. На телата ни, че реагират така. Как може преди някакви си 30 години на никого да не му е и хрумвало, че кравето мляко може да създаде проблем? Защо преди 30 години телата ни са го приемали нормално, а днес не могат?...
И най-вече на себе си, че поради нехайна неинформираност съм причинила това на детето си.
Аз знам, че той ще бъде ОК. Ще е свикнал от малък, че за него важат някои специални правила, и не очаквам да се тръшка особено. Големината на характера прави така, щото човек да може да понася по-лесно нещата, които са му причинени - намира си начин да живее с тях, да не търси вина, да прости, да си има нормален живот просто с някои дребни условия.
За мен неговата алергия винаги ще бъде по-голям проблем, отколкото за него. Както е за майка ми моето късогледство, от което тя не успя да ме предпази, а на мен почти не ми пречи, то е част от мен дотолкова, че почти не го считам за проблем.
Нямам думи да опиша яростта, която ме обзема, когато си помисля за кърмаческия период. Как се наливах с мляко и ядки, за да имам ужким повече кърма. Как слушах грешните хора. Как не научих достатъчно навреме, за да знам на кого да вярвам и на кого не. Как не си направих труда да се информирам какво ще е добре за имагинерното бебе, докато беше още в корема ми и не можех да си го представя като истинско същество. Как несериозно се отнесох и колко са сериозни и дълготрайни последствията от това.
За нищо в живота си не съм съжалявала повече.
събота, 14 февруари 2009 г.
частичен речник
домати
кат-ит-ца
кукачка
кат-ит-ка
ак
ог
няма (днес сефте го чух)
митка - според случая: мишка / пирамидка
матка - маска / мравка
"ууууууууу" прави свирката
гибка
гитка
тонто
бомбомбомбонка
тонтинка
пума
дил
гал
туп-туп-там
буаа тии!
Уато
пинка
питка - пишка
тутапи
мик
точе - моторче
готи - готви
кат-ит-ца
кукачка
кат-ит-ка
ак
ог
няма (днес сефте го чух)
митка - според случая: мишка / пирамидка
матка - маска / мравка
"ууууууууу" прави свирката
гибка
гитка
тонто
бомбомбомбонка
тонтинка
пума
дил
гал
туп-туп-там
буаа тии!
Уато
пинка
питка - пишка
тутапи
мик
точе - моторче
готи - готви
сряда, 11 февруари 2009 г.
При д-р Мустаков
Вчера водихме Деян при д-р Мустаков, за да се посъветваме дали вече е безопасно, от една страна, да разширим малко менюто на Деян с нови храни (непозволени до момента заради по-високата си алергенност), от друга, да пробваме с някой млечен продукт (да заменим досегашното супер-специално мляко с такова, дето е една степен по-ниско в стълбицата на хипоалергенните адаптирани млека - Pregomin с Frisopep, за който знае за какво говоря), и от трета, да позволи поставянето на едни забавяни досега ваксини - Приорикс и Пентаксим 3.
Нищо от тия неща няма да се реши, преди да направим нов кръвен тест на Деян, за да видим дали продължава да произвежда антитела и какви.
Така че по здравословния въпрос ще има ново включване.
Деян обаче избива рибата с неговото "Добър ден!". Като влязохме, в чакалнята за д-р Мустаков имаше едно момченце с двамата си родители, едно 7-8-месечно бебе също с двамата си родители, и една възрастна жена - общо 5 възрастни и 2 деца, голяма тълпа непознати. Деян се спря в началото и не посмя да навлезе по-навътре сред тях; вместо това се вкопчи в пръста ми и стискайки здраво, ги заразглежда изучаващо. Те пък - умрели от скука, както е нормално пред лекарски кабинет - му се зарадваха и заусмихваха, при което той съответно също взе да им се усмихва и като цяло приветливо ги гледаше. След като ги разгледа хубаво, се престраши да проговори и заяви високо: "Добър ден!"
Всичките 5 възрастни му отговориха сериозно и полу-едновременно (с леко разминаващи се гласове): "Добър ден!".
Ужким нищо странно няма в това, нормален рефлекс на хората е станало да ти отвръщат на поздрава. Да, ама като го казвам аз. Но ето, в този случай едно количество непознати възрастни хора отговаря на сина ми, на нещо, което той е казал. И гледат него, а не мен. Говорят на него. Не казват "гъди гъди" или "я кажи, слушкаш ли мама?", а истинска, човешка фраза... Импулсът да отговорят на поздрава е по-силен от осъзнаването, че това е едно малко детенце, което може би дори не разбира смисъла на фразата, която е казало. (А Деян определено не разбира, според нас си мисли че това е нещото, което казваме за да умилим хората и да им се качим след това по-лесно на главите, в т.ч. когато сме свършили някоя беля и някой ни се кара - един вид "get out of jail free" карта).
И освен това тонът им не беше присмехулен или подигравателен - макар и развеселени, тяхното "добър ден" си беше истински отговор на Деяновия поздрав. Всичките горе-долу заедно, както ученици отговарят на учител.
Направо се изумих.
Хората говорят на сина ми.
Приемат го за човек!...
Нищо от тия неща няма да се реши, преди да направим нов кръвен тест на Деян, за да видим дали продължава да произвежда антитела и какви.
Така че по здравословния въпрос ще има ново включване.
Деян обаче избива рибата с неговото "Добър ден!". Като влязохме, в чакалнята за д-р Мустаков имаше едно момченце с двамата си родители, едно 7-8-месечно бебе също с двамата си родители, и една възрастна жена - общо 5 възрастни и 2 деца, голяма тълпа непознати. Деян се спря в началото и не посмя да навлезе по-навътре сред тях; вместо това се вкопчи в пръста ми и стискайки здраво, ги заразглежда изучаващо. Те пък - умрели от скука, както е нормално пред лекарски кабинет - му се зарадваха и заусмихваха, при което той съответно също взе да им се усмихва и като цяло приветливо ги гледаше. След като ги разгледа хубаво, се престраши да проговори и заяви високо: "Добър ден!"
Всичките 5 възрастни му отговориха сериозно и полу-едновременно (с леко разминаващи се гласове): "Добър ден!".
Ужким нищо странно няма в това, нормален рефлекс на хората е станало да ти отвръщат на поздрава. Да, ама като го казвам аз. Но ето, в този случай едно количество непознати възрастни хора отговаря на сина ми, на нещо, което той е казал. И гледат него, а не мен. Говорят на него. Не казват "гъди гъди" или "я кажи, слушкаш ли мама?", а истинска, човешка фраза... Импулсът да отговорят на поздрава е по-силен от осъзнаването, че това е едно малко детенце, което може би дори не разбира смисъла на фразата, която е казало. (А Деян определено не разбира, според нас си мисли че това е нещото, което казваме за да умилим хората и да им се качим след това по-лесно на главите, в т.ч. когато сме свършили някоя беля и някой ни се кара - един вид "get out of jail free" карта).
И освен това тонът им не беше присмехулен или подигравателен - макар и развеселени, тяхното "добър ден" си беше истински отговор на Деяновия поздрав. Всичките горе-долу заедно, както ученици отговарят на учител.
Направо се изумих.
Хората говорят на сина ми.
Приемат го за човек!...
понеделник, 2 февруари 2009 г.
Деян среща Калина
Деян и Калина се познават, откакто той беше на 3 месеца, а тя - на 5 дни и я изписваха от родилния дом.
Но добре де, да кажем че тези и още някои по-следващи срещи не се броят, вкл. това че караха Нова година 2007/2008 заедно (и Ради беше тогава), понеже нали им се ресетва паметта доста начесто; сега обаче вече се познават.
Ся, за Деян по принцип има 2 вида деца: бебе и кака / бати.
Калина обаче не е нито бебе, нито пък му е кака, та се наложи да въведем важна нова дума, която Деян веднага одобри и запомни: МОМИЧЕ!
И така, чакаме си ние Калина и техните да дойдат, и на звънеца се звъни. Веселин отива да отвори, аз обяснявам на Деян, че това е момичето дето ще дойде. Хубаво ама звъненето било фалшиво и продължаваме да чакаме. В следващия момент с Деян разглеждаме някакви неща по библиотеката, в антрето се тропва и Деян изведнъж забравя всичко друго и се устремява натам с цялото си същество, с радостни викове: "Момиче! Момиче!"
Та така, беше очарован от нея още преди да е дошла; как се омагьоса пък като я видя... Много съжалявам, че толкова моменти останаха незаснети - как я гледаше с любопитно одобрение, от глава до пети, и се мъчи да проумее какво същество е тя - ама с една лека усмивка, която показва, че каквото и същество да се окаже, то ще да е изключително приятно. Как се опитваше да я храни с броколи - той й подава парченце, тя се опитва да го лапне, ама той не може да го подаде сръчно и то парченцето му виси близо до ръката, пък той не се усеща как да й го насочи към устата... А тя миличката отваря уста ама - нищо :)
Как се перчеше, носеше й една по една различни играчки - сякаш да й ги покаже колко са хубави или пък да й ги подари защото я харесва, едновременно с гордост, с желание да впечатли, и с (поне на мен така ми изглеждаше) импулс да дава, някакъв неподозиран алтруизъм. Не че не си взимаше нещата обратно 5 секунди след като й ги дадеше :) Но все пак.
Как я хваща за ръка и я води да обикалят дивана, а след малко гледаме - тя го хванала за ръката и вече тя го води (в същата посока) :)
Как стои прав до нея и се опитва да застане по-близо, още по-близо - приближавайки се, я бута с корем и тя се отмества леко; той - по нея.
Как непрекъснато ту се събираха да си играят заедно, ту се разделяха и всеки си тръгваше по свои дела, след което отново се забелязваха.
Това, което успяхме да заснемем, е твърде малка част от една перфектно преминала вечер с едни от най-сладурските и умиляващи бебешки (тодлър-ски) гледки, които са ми се случвали досега...
Но добре де, да кажем че тези и още някои по-следващи срещи не се броят, вкл. това че караха Нова година 2007/2008 заедно (и Ради беше тогава), понеже нали им се ресетва паметта доста начесто; сега обаче вече се познават.
Ся, за Деян по принцип има 2 вида деца: бебе и кака / бати.
Калина обаче не е нито бебе, нито пък му е кака, та се наложи да въведем важна нова дума, която Деян веднага одобри и запомни: МОМИЧЕ!
И така, чакаме си ние Калина и техните да дойдат, и на звънеца се звъни. Веселин отива да отвори, аз обяснявам на Деян, че това е момичето дето ще дойде. Хубаво ама звъненето било фалшиво и продължаваме да чакаме. В следващия момент с Деян разглеждаме някакви неща по библиотеката, в антрето се тропва и Деян изведнъж забравя всичко друго и се устремява натам с цялото си същество, с радостни викове: "Момиче! Момиче!"
Та така, беше очарован от нея още преди да е дошла; как се омагьоса пък като я видя... Много съжалявам, че толкова моменти останаха незаснети - как я гледаше с любопитно одобрение, от глава до пети, и се мъчи да проумее какво същество е тя - ама с една лека усмивка, която показва, че каквото и същество да се окаже, то ще да е изключително приятно. Как се опитваше да я храни с броколи - той й подава парченце, тя се опитва да го лапне, ама той не може да го подаде сръчно и то парченцето му виси близо до ръката, пък той не се усеща как да й го насочи към устата... А тя миличката отваря уста ама - нищо :)
Как се перчеше, носеше й една по една различни играчки - сякаш да й ги покаже колко са хубави или пък да й ги подари защото я харесва, едновременно с гордост, с желание да впечатли, и с (поне на мен така ми изглеждаше) импулс да дава, някакъв неподозиран алтруизъм. Не че не си взимаше нещата обратно 5 секунди след като й ги дадеше :) Но все пак.
Как я хваща за ръка и я води да обикалят дивана, а след малко гледаме - тя го хванала за ръката и вече тя го води (в същата посока) :)
Как стои прав до нея и се опитва да застане по-близо, още по-близо - приближавайки се, я бута с корем и тя се отмества леко; той - по нея.
Как непрекъснато ту се събираха да си играят заедно, ту се разделяха и всеки си тръгваше по свои дела, след което отново се забелязваха.
Това, което успяхме да заснемем, е твърде малка част от една перфектно преминала вечер с едни от най-сладурските и умиляващи бебешки (тодлър-ски) гледки, които са ми се случвали досега...
Ап.16
Ето, ето - започнаха да се сбъдват хубавите неща. От ден днешен сме собственик на апартамент, не, не просто на апартамент - а на Най-Милия Любим Прекрасен Апартамент, който се намира на правилното място (а правилното място, както знаем, е там, където са правилните хора... пък те масово се натрупали баш в Младостката околия) и има прелестен изглед към Витоша. Абе нищо не е важно за този апартамент, всъщност, нищо друго освен това, че го обичам и че откак го видях, душата ми остана там... чувствам се принадлежаща там.
Ако пишех по форуми, щях да си направя сигнатура - Силвия от Младост.
Или пък: Силвия от ап.16.
Днес говорихме с Ира и стартирахме процеса по проектирането на интериора. Тя ще е човекът, който ще ни каже как е хубаво :) и ще ни осветли какви мега-хитри решения съществуват, за които ние не бихме се сетили. Бързаме, защото нейното бебче ще се роди около края на май, което значи, че дотогава трябва да сме на финалната права в обзавеждането. Дет се вика, да остава само вазичките да наредим и ковьорчетата да ковнем. Акт 16 се очаква юни-юли - нереалистично оптимистичният план е да се нанесем веднагически щом може. В рамките на разумното - колкото по-скоро, толкова по-добре.
Дори Деян ще ни помогне :)
Ако пишех по форуми, щях да си направя сигнатура - Силвия от Младост.
Или пък: Силвия от ап.16.
Днес говорихме с Ира и стартирахме процеса по проектирането на интериора. Тя ще е човекът, който ще ни каже как е хубаво :) и ще ни осветли какви мега-хитри решения съществуват, за които ние не бихме се сетили. Бързаме, защото нейното бебче ще се роди около края на май, което значи, че дотогава трябва да сме на финалната права в обзавеждането. Дет се вика, да остава само вазичките да наредим и ковьорчетата да ковнем. Акт 16 се очаква юни-юли - нереалистично оптимистичният план е да се нанесем веднагически щом може. В рамките на разумното - колкото по-скоро, толкова по-добре.
Дори Деян ще ни помогне :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
