Деян в маргаритки

Поради присъщата ни разсеяност, понеже не взехме фотоапарата със себе си тия дни като излизахме на разходки, пропуснахме едни от най-прелестните кадри, които Деян щеше да има от началото на живота си до сега. Пропуснахме го ухилен до уши в поляната, осеяна с маргаритки и жълтурчета, да тича към мене, стиснал в юмруче маргаритка; как пристига и ми подава оклюмало глухарче, смачкано от несръчното откъсване, и с усърдие извива глас - "буадааай!"
И също как сяда до дърво и се подпира на дънера му, съвсем като човек :) Как си реди шишарка до шишарка, внимателно и съсредоточено, докато си пее под нос последните куплети на "Зайченцето бяло" или "Антън Тънчо", как сяда върху бордюрчето и размахва крачета, как се надвесва над реката, за да хвърли пръчката и да проследи как отминава по течението, но на "1, 2, 3" все се размисля и не я хвърля :)

Чудно е да се разхожда с човек с детенце някъде, където е чудно да се разхожаш с детенце. Има дворчета с кучета и котки и любезни стопани, които ни пускат да влезем; има каменна жаба в коритото на неработеща чешмичка, и Деян се навежда до нея и се опитва да й пъха орехови черупки в устата, като й казва "буадаай"; невероятно атрактивен пуяк, който от време навреме казва "кольо кольо кольо", а Деян се притиска в крака ми или се вгушва още повече в баща си и шепне "пупаши се", но за нищо на света не иска да се махне оттам и да свали очи от магнетичното животно. Офлю-бофлювци, които се шмугват в храстите докато Деян така и не се престрашава да ги пипне, кокошки с петел, козички с подрънкващи камбанки и Деяновите ликуващи възгласи, като ги види - по няколко пъти на ден откриване на света, на най-изумителното, най-впечатляващо, най-интересно и прелестно нещо на тоя свят.

Та снимки няма, но идилията е пълна и все ми се струва (знам, абсолютно погрешно), че има някои неща - образи, случки, усещания - които не се забравят - като Деян в поляната с маргаритки.