Три кратки.
Днес в Горна баня при наште Деян упорито сочел една купа с джанки и питал "А ко е?" ("Това какво е?"). Майка ми обаче упорства да го накара да си каже правилно целите думи във въпроса, защото той може, и отговаря: "Нищо не ти разбирам какво ме питаш". И така отказва няколко пъти да му отговори, след което се очкава Деян да си каже "Това какво е?" и тя да даде отговора. Обаче тоя път Деян посочил купата и казал: "Тука има много джанки!".
А оня ден си лежи Веселин на дивана и става време Деян да си пие млякото - дейност, която обикновено извършваме на дивана, заедно. Приготвям шишето, връчвам го на Деян, той отива при Веселин и казва: "Махнеме тати!"
Диването му с диване, също така го гони през нощта от леглото - тази нощ му казваше "Тати нЕ тука!" и му отместваше ръцете и го избутваше, за да си направи място за себе си да се пльосне между нас напряко на леглото, с целите си изпружени 93 сантиметра - и така си спа доволно до сутринта, докато ние се гърчехме по краищата.
А пък доста отдавна беше, ама да го запиша да не го забравим, както забравихме едни други две много смешни... Та, закопал Веселин със следното: Веселин му давал да яде парченца шунка (абе, мамка им, защо колбасопроизводителите блъскат млечен протеин в призведения от свинско месо - само за да ги направят неядливи за Деян ли?!) - та хапвал Деян с огромен кеф, а Веселин му комбинирал хапчици от месо и хляб - мини-сандвичета. Докато Деян в един момент му светнало и си поискал: "Махнеме хлебчето!"
Изобщо, настъпил е сезонът на тарикатлъците :)
петък, 24 юли 2009 г.
четвъртък, 23 юли 2009 г.
Мама да не пее
Возим се вчера с Деян към партито за рождения ден на Ема.
По пътя аз обяснявам, че Жоро е таткото на Ема, а Милена е майката на Ема. След обяснението изпитвам: я кажи, мамо, коя е майката на Ема?
Деян ме посочва и казва убедено: "Ето я майката!"
После си поиска да му пусна музика ("Музиката сви'и!"), и аз заредих диска с детските песнички и по светофарите се обръщам назад и припявам. Мисля си, хей ръчички хей ги две, толкова пъти съм я пяла, сега я слуша в по-непознато изпълнение, дай да му я сведа до познатото. Той ме слуша, слуша, полу-усмихнат, пък по едно време набърчи нос, заклати глава отрицателно и замаха с ръце, като да ме отмахне от пред очите си: "Мама нЕ пее, не!"
Изкомандори ме да млъкна, критикът му с критик! Тъкмо си бях повярвала, след 2-годишни упражнения, че има шанс да не пея пък чак толкова кошмарно, и глей начи...
Той си и припява между другото - песничките, на които им знае текста, си ги прошепва тихичко където успее да се вреди. Само че е свикнал на по-бавно темпо, щото аз всички песни ги обръщам на приспивни (само за приспиване пея) и те така стават много протяжни :)
На рождения ден обаче обра всички точки, като нарече шефа ми "батко Жо'о". Мисля, че ми спечели благоволението му поне за седмица напред :)
Между другото, станал е по-плах с децата, отколкото беше преди. Притиска се до крака ми, гуши се в мен и вика "Пупаши се, пупаши се!". Оня ден на една детска площадка едно момиченце на година и половина дойде, удари го по гърба, след което тръгна да го целува. Но той може би реши, че ще го хапе, и като ревна... Майката дотича обезпокоена какво е направило детето й на нашето, и взе да се извинява - а ние се скъсваме от неудобство, че Деян реве задето момичето искало да го целува...
На рождения ден беше пълно с каки и той не отиде да гали по ръцете и косата никоя от тях - това е много нехарактерно за него.
А пък 4-годишните момиченца, наконтени с роклички като принцески и с нарисувани лица, изпраскаха най-великите пожелания за рождения ден на връстничката си:
"Да си жива и здрава и да си много любезна с мама и тати!"
"Да не умираш много-много!"
"Като пораснеш и имаш дете, то много да те слуша!"
- направо ме утрепаха.
А една майка сподели, че нейната дъщеря й обяснила: Мамо, ти като умреш, да ми оставиш бележка на кой облак отиваш. Защото аз като порасна и имам деца и после стана баба, и като умра, да знам къде да дойда да те намеря!
По пътя аз обяснявам, че Жоро е таткото на Ема, а Милена е майката на Ема. След обяснението изпитвам: я кажи, мамо, коя е майката на Ема?
Деян ме посочва и казва убедено: "Ето я майката!"
После си поиска да му пусна музика ("Музиката сви'и!"), и аз заредих диска с детските песнички и по светофарите се обръщам назад и припявам. Мисля си, хей ръчички хей ги две, толкова пъти съм я пяла, сега я слуша в по-непознато изпълнение, дай да му я сведа до познатото. Той ме слуша, слуша, полу-усмихнат, пък по едно време набърчи нос, заклати глава отрицателно и замаха с ръце, като да ме отмахне от пред очите си: "Мама нЕ пее, не!"
Изкомандори ме да млъкна, критикът му с критик! Тъкмо си бях повярвала, след 2-годишни упражнения, че има шанс да не пея пък чак толкова кошмарно, и глей начи...
Той си и припява между другото - песничките, на които им знае текста, си ги прошепва тихичко където успее да се вреди. Само че е свикнал на по-бавно темпо, щото аз всички песни ги обръщам на приспивни (само за приспиване пея) и те така стават много протяжни :)
На рождения ден обаче обра всички точки, като нарече шефа ми "батко Жо'о". Мисля, че ми спечели благоволението му поне за седмица напред :)
Между другото, станал е по-плах с децата, отколкото беше преди. Притиска се до крака ми, гуши се в мен и вика "Пупаши се, пупаши се!". Оня ден на една детска площадка едно момиченце на година и половина дойде, удари го по гърба, след което тръгна да го целува. Но той може би реши, че ще го хапе, и като ревна... Майката дотича обезпокоена какво е направило детето й на нашето, и взе да се извинява - а ние се скъсваме от неудобство, че Деян реве задето момичето искало да го целува...
На рождения ден беше пълно с каки и той не отиде да гали по ръцете и косата никоя от тях - това е много нехарактерно за него.
А пък 4-годишните момиченца, наконтени с роклички като принцески и с нарисувани лица, изпраскаха най-великите пожелания за рождения ден на връстничката си:
"Да си жива и здрава и да си много любезна с мама и тати!"
"Да не умираш много-много!"
"Като пораснеш и имаш дете, то много да те слуша!"
- направо ме утрепаха.
А една майка сподели, че нейната дъщеря й обяснила: Мамо, ти като умреш, да ми оставиш бележка на кой облак отиваш. Защото аз като порасна и имам деца и после стана баба, и като умра, да знам къде да дойда да те намеря!
Penelope Trunk
Penelope Trunk изглежда като новия ми любим блогър. Непременно да се провери отново.
А междувременно, всички които споделят гениалния девиз "Procrastinate later!" - бегом да четат тази статия.
А междувременно, всички които споделят гениалния девиз "Procrastinate later!" - бегом да четат тази статия.
1651
Таксиметровите шофьори са една особена порода: приличат си единствено по това колко колоритни, интересни и различни личности са. Откак си купихме Фобията и си карам до работа и обратно, малко ми липсват срещите с тия разнообразни типажи и отрезвяващия досег с тяхната перспектива към живота.
Ето днес например ми се случи да се возя на един много дълъг курс, по време на който научих интересната история за страданията на шофьора ми, които така силно са разтърсили душата му, че отишъл и си направил татуировката, предизвикала любопитството ми (понеже беше изложена на показ под специално запретнатия нагоре ръкав на тениската, и очевидно беше нова, я сметнах за повод за любезна размяна на реплики).
Комбинацията от едрото, грубиянско телосложение на човека, и покъртително сантименталната история, която ми разказа, ме впечатли и трогна. Той започна с такова отчаяние в гласа, такава трагедия се излъчваше от него, че реших, че е изгубил някой близък - дете или поне жена. След 40 минути возене и пълен отчет на коя дата кой на кого се обадил и какво казал той и какво казала Тя, разбрах, че всъщност никой не е умрял, никой не възнамерява да умре и никой не страда от неизлечима болест, ами цялата драма се свежда до някакви пренебрежимо объркани и като че ли изкуствено усложнени взаимоотношения между двама емоционално не особено зрели и интелектуално не особено надарени индивида. Не искам да омаловажавам драмите, които преживяват, но ми е толкова хубаво, че никой не умря в тая история, че за мен тя всъщност имаше хепи енд.
И не знам защо го пиша това тук, но има нещо в цялата случка, което ме кара да продължавам да мисля за нея. Може би начинът, по който тоя човек беше тръгнал на куест за отговори, за съвети, беше толкова затрогващ: искам, казва, да се консултирам с тебе, консултирам се с всички, кажи ми - какво да направя? - Или пък самия факт как сподели с мен, напълно непозната, толкова лични и дълбоко преживявани неща. А може би, че ми напомни за сложността на човешките отношения и колко много знаене има да се знае, за да се оправя с тях човек и да бъде щастлив. Сигурно е адски трудно да се бориш с динамиката на семейните ситуации, когато не разбираш нищо от това, което се случва, и когато евентуално нямаш и добри примери, които да следваш, и компетентни хора, от които да получиш насока.
В рамките на някакво семейство - двойка, двойка с дете, с 2 деца, с брак или без, в разширен вариант - с родителите на единия или другия - вариантите са много, ролите са много и се променят, динамиките са объркващи и подвеждащи, ако не ги разбираш, и подводните камъни са много.
В едно семейство трябва да има много ясна представа, и то споделена, кое как трябва да бъде, за да успяват да си щастливи отделните му членове. Но понеже с тия хора не те събира силата на някакъв договор, породен от свободна воля, тия неща не могат да се сложат на масата и да се дефинират правила. А дори и да можеха, човек много рядко знае толкова много за себе си, че да дефинира такива правила, които да го правят щастлив.
Изобщо, трудно нещо е човек да е щастлив в рамките на някакво семейство.
В училище ни учат на много неща - как да мислим, как да разбираме обществото около нас, историята, науките, изкуството - но кой и кога може да ни научи как да бъдем щастливи? Часовете по психология, може би. Ако е така, нека са повече и структурирани по-добре. Хората не умеят отношенията помежду си... половете не се разбират взаимно, очакванията се сблъскват, никой не разбира какво му се случва и "в какъв филм се е вкарал". Ето, човекът търси изход и понеже не знае, разказва историята си на всички, които вози - консултира се! - белким някой му даде правилното решение, проста и ясна инструкция: какво да направи, за да стане всичко наред.
Защо учим хиляди други неща, а не учим най-важното: да разбираме себе си, тоя до нас, детето си, родителите си...
Ето днес например ми се случи да се возя на един много дълъг курс, по време на който научих интересната история за страданията на шофьора ми, които така силно са разтърсили душата му, че отишъл и си направил татуировката, предизвикала любопитството ми (понеже беше изложена на показ под специално запретнатия нагоре ръкав на тениската, и очевидно беше нова, я сметнах за повод за любезна размяна на реплики).
Комбинацията от едрото, грубиянско телосложение на човека, и покъртително сантименталната история, която ми разказа, ме впечатли и трогна. Той започна с такова отчаяние в гласа, такава трагедия се излъчваше от него, че реших, че е изгубил някой близък - дете или поне жена. След 40 минути возене и пълен отчет на коя дата кой на кого се обадил и какво казал той и какво казала Тя, разбрах, че всъщност никой не е умрял, никой не възнамерява да умре и никой не страда от неизлечима болест, ами цялата драма се свежда до някакви пренебрежимо объркани и като че ли изкуствено усложнени взаимоотношения между двама емоционално не особено зрели и интелектуално не особено надарени индивида. Не искам да омаловажавам драмите, които преживяват, но ми е толкова хубаво, че никой не умря в тая история, че за мен тя всъщност имаше хепи енд.
И не знам защо го пиша това тук, но има нещо в цялата случка, което ме кара да продължавам да мисля за нея. Може би начинът, по който тоя човек беше тръгнал на куест за отговори, за съвети, беше толкова затрогващ: искам, казва, да се консултирам с тебе, консултирам се с всички, кажи ми - какво да направя? - Или пък самия факт как сподели с мен, напълно непозната, толкова лични и дълбоко преживявани неща. А може би, че ми напомни за сложността на човешките отношения и колко много знаене има да се знае, за да се оправя с тях човек и да бъде щастлив. Сигурно е адски трудно да се бориш с динамиката на семейните ситуации, когато не разбираш нищо от това, което се случва, и когато евентуално нямаш и добри примери, които да следваш, и компетентни хора, от които да получиш насока.
В рамките на някакво семейство - двойка, двойка с дете, с 2 деца, с брак или без, в разширен вариант - с родителите на единия или другия - вариантите са много, ролите са много и се променят, динамиките са объркващи и подвеждащи, ако не ги разбираш, и подводните камъни са много.
В едно семейство трябва да има много ясна представа, и то споделена, кое как трябва да бъде, за да успяват да си щастливи отделните му членове. Но понеже с тия хора не те събира силата на някакъв договор, породен от свободна воля, тия неща не могат да се сложат на масата и да се дефинират правила. А дори и да можеха, човек много рядко знае толкова много за себе си, че да дефинира такива правила, които да го правят щастлив.
Изобщо, трудно нещо е човек да е щастлив в рамките на някакво семейство.
В училище ни учат на много неща - как да мислим, как да разбираме обществото около нас, историята, науките, изкуството - но кой и кога може да ни научи как да бъдем щастливи? Часовете по психология, може би. Ако е така, нека са повече и структурирани по-добре. Хората не умеят отношенията помежду си... половете не се разбират взаимно, очакванията се сблъскват, никой не разбира какво му се случва и "в какъв филм се е вкарал". Ето, човекът търси изход и понеже не знае, разказва историята си на всички, които вози - консултира се! - белким някой му даде правилното решение, проста и ясна инструкция: какво да направи, за да стане всичко наред.
Защо учим хиляди други неща, а не учим най-важното: да разбираме себе си, тоя до нас, детето си, родителите си...
неделя, 12 юли 2009 г.
Снимка
Старата остава тук:
Тук сме вкъщи, по домашо разрошени, Деян седи до мен на дивана и си правим нещо сутрешно - редим мозайка или правим фигурки от пластилин ("чевения пашалин") или гледаме Pocoyo в YouTube.
Хубава седмица беше, и ми се стори, че бързо се изтърколи. Сдадохме го обратно, преди да съм му се наситила след дългата раздяла.
Ще му папа мама качетата, обути в оранжеви чорапки за маратонки, с изящната извивчица на свода и малките пръстчета :) (мдам, изпадам в мамешка лиготия понякога)
Тук сме вкъщи, по домашо разрошени, Деян седи до мен на дивана и си правим нещо сутрешно - редим мозайка или правим фигурки от пластилин ("чевения пашалин") или гледаме Pocoyo в YouTube.
Хубава седмица беше, и ми се стори, че бързо се изтърколи. Сдадохме го обратно, преди да съм му се наситила след дългата раздяла.
Ще му папа мама качетата, обути в оранжеви чорапки за маратонки, с изящната извивчица на свода и малките пръстчета :) (мдам, изпадам в мамешка лиготия понякога)
вторник, 7 юли 2009 г.
Сеул - Истанбул
Как са ме нервирали само тия корейци! Това на нищо не прилича, това са скандинавците на Азия!
Мене най-много на света ме нервира да съм уморена, да ми е студено и да съм гладна. Към гладна спада и да си навия на пръста да ям нещо, пък да се окаже, че не мога.
Седим си тука на Incheon Intl Airport и имаме за убиване около 5-6 часа. Пошопингувахме колкото можахме и се упътихме към фудкорта (това не знам как е на български) да ядем, и там - каква прекрасна изненада! - във витрината с експонати (ще спомена след малко) виждаме нашата любов от първа хапка - Omuto Tomato с неговите fusion omurice(s).
[Отварям скоба, за да кажа за експонатите във витрините. Тука явно имат изключителни фуд-стилисти, които се занимават масово с производството на подредени порции ястия от пластмаса. Изработката е изключително реалистична и детайлна и така подредени в чиниите и поставени във витрини, човек може още от улицата да си избере какво ще иска да си поръча, като влезе в ресторанта. Тези витрини са навсякъде - имат ги и по ресторантите, и по обикновените тукашни еквиваленти на къща Тропс, и по фудкортовете до съответните сергии. Много удобни менюта - не се налага да си представяш какво ли означава като корееца срещу теб ти жестикулира "абе бибимбап, бе! най-обикновен бибимбап, с кимчи!" - ами можеш просто да го видиш нещото как изглежда и ако те убеждава, че става за ядене, го сочиш с пръст и отово с пръст указваш бройката. Така не се и налага обслужващият сергията да знае английски. Отново да подчертая, изработката на всичките тия порции е впечатляващо майсторска. Ние отначалото си мислехме, че е истинска храна, покрита отгоре с някаква глазура, за да се фиксира. Отне много взиране и разглеждане, докато установим, че е пластмаса. Сега като си мисля, може пък восък да е. Хората от восък Чарли Чаплин правят, тия тук що да не могат един бибимбап да докарат?]
Та навихме си на пръста да ядем омуриси (тва представлява ориз, покрит отгоре и запечатан с омлет, и отгоре му някакъв сос, бил той чили кон карне, чили скариди, мешани гъби или нещо по-азиатско - много, много вкусно и минимално екзотично!), и отивам аз да питам мацката кога затварят. Тя ми обяснява, че сега е 20:15. Обяснявам пак, помагайки си с ръце. Аааа, вика, в 10 затваря. Окей хубаво. Хубаво ама в 21:15 като отидохме, наточени за омуриси и предвкусвайки и подскачкайки от радост как си мислехме, че вече няма да ядем в Омуто Томато а то я глей какъв късмет, да го има баш на летището - и се оказва, че всички сергии във фуд корта са затворили и можеш да си поръчаш само от един кратичък списък от 6-7 вида корейски ястия.
Разочарованието ни беше огромно. Корейско ястие с някакви гадни морски измишльотини (аз много мразя) и непоносима лютост и странно миришещи подправки - точно това е, което му трябва на човек преди 11-часов полет. Благодаря.
И се упътихме другаде из летището да си търсим късмета.
Уви, Дънкин Донътс (ние в тоя Сеул си отядохме на донуци!) решил да затвори в 21:30 днес, въпреки официално обявеното си работно време до 22:00. Аз горчиво подметнах, че са подранили, корееца ме погледна въпросително и вдигна рамене, че не разбира какво му казвам. Втория фудкорт вече беше хлопнал кепенците, някакви други местенца за хранене също и сега чакаме милите турци да ни нахранят в самолета (много трябва да ги похваля тия турци, ама ще е в някоя по-следваща скоба!).
Та почвам аз да си мисля вече едно такова излъгано-огорчено, и си казвам, хубаво бе, тия корейци. Нали искат туризъм да правят? Искали били 5 милиона туристи да докарат в Сеул до еди-кога си, да го промотират като туристическа дестинация. И как, по-точно, питам, ще стане това? Като обслужващия персонал на международното летище не знае бъкел английски? Като обслужващия персонал където и да е в града не се оправя с английския на най-елементарно ниво? От кварталната Тропс къща до персонала на рецепцията в Шератън, не сме срещнали ни един да говори сносно и да можеш да го попиташ нещо извън наизустените му диалози. По работа - да, по работа срещнахме професионални преводачи. Които превеждаха на хората, които се занимават с експорт на продукцията си на международния пазар. Как, мили корейци, се прави туризъм без английски, и как се прави експорт без английски?
Корея е много загрижена как светът я приема, иска да се рекламира, да изнася навън културата си, да промотира своята история, традиции, обичаи и индустрия. Дава страшно много пари за тая цел. Но нещо се усеща куцо в цялата работа. Някакъв почти агресивен дух на "вие трябва да чуете за нас, вие трябва да дойдете тук", който не е балансиран от "ние искаме да чуем за вас, ние искаме да внесем вашата култура и вашите обичаи тук; ние искаме да се разберем с вас, искаме да се смесим". Трудно е да се прави експорт без обмен - самоцелно и насилено. Ние сме турсти, тук сме за 5 дни и вече си личи - личи от един бърз поглед в сувенирните магазинчета: корейците не разбират какво очакваме да получим там. Изработили са сувенири със символи, които са ясни само на тях, но на мен нищо не ми говорят. Хора, първо правило на туризма: чужденецът е тъп и неосведомен, ако искате да купи нещо - обяснете му го! Гледам през цялото време едни много интересни възли например, и си казвам, тия ще да са силни във възлите. Един и същ тип възел, по една камара ключодържатели и книгоотбелязки. И случайно зазяпвайки се на летището в някаква книжарница със сектор "книги на английски - за Корея", на най-долния рафт най-забутана вляво забелязвам някаква книга, посветена на "традиционното корейско изкуство на връзването на възли", която книга е обучителна как се връзват тия възли. Добре де, така ли се прави?! Едно листче с надпис "The traditional Korean knot for good luck" или някаква подобна простотия би продал стократно повече бройки от тия ключодържатели. Ами маската? Гледам повтаря се по сувенирите някакъв символ. В един-единствен магазин го открих обяснен - в кутийката на ключодържателя пъхнато листче на няколко езика, сред тях английски, който разправяше, че този символ бил от еди-кога си и значел еди-какво си. Човек иска да купи не просто елемент от корейската култура, а елемент от корейската култура, с който се е свързал, който е разбрал, който може да отнесе към себе си.
Ей такава една недомислена работа е корейската. Много умни хора и много подредени, а фантазия като че ли не им достига...
Но и тук се раждат гении, и аз непременно трябва да споделя и супер вдъхновяващата измислица на корейската доброволческа организация BBB: Before Babylon Brigade. Очевидно проблемът с английския се отчита и от тях, и някакви пичове са направили ИТ разрешение: единен номер на мобилен оператор, на който туристът може да се обади, да избере от IVR езика, на който говори (поддържат 10-11 езика), и системата го свързва с един от цялата мрежа доброволци, които са съгласни да превеждат между корейски и съответния език, който владеят. В брошурката си пише: моля ви недейте да звъните ако е много късно, защото повечето ни хора са доброволци и може да ги притесним по това време. Предполага се, че ще звъниш, когато си в някаква ситуация, в която се опитваш да се разбереш с някого и не можеш, и човекът доброволец ще влезе в ролята на дистанционен преводач между вас.
Такова нещо ако има в България, аз ще искам да съм доброволец. Пишеше, че имало университетски преподаватели, разни шефчета по големи компании и всякакви хора общо взето, и набираха още доброволци.
Самите туристи, за да имат достъп до съответния единен номер, трябва да си закупят специална карта от еди-къде си. Фактът, че се плаща, не ме притеснява, защото цялата тая система, за да работи, й е нужна някаква поддръжка.
Та ето, има неща, за които да се каже: евала!
Аз не знам дали ще успея да привлека корейски бизнес в България. Като туристическа дестинация не ме спечелиха и не копнея да се върна. Бих пътувала извън Сеул, но предупрежденията са, че там с английския е още по-зле - та не смея особено.
Чудя се дали и България изглежда така недостъпна на чужденците, които ни посещават...
Мене най-много на света ме нервира да съм уморена, да ми е студено и да съм гладна. Към гладна спада и да си навия на пръста да ям нещо, пък да се окаже, че не мога.
Седим си тука на Incheon Intl Airport и имаме за убиване около 5-6 часа. Пошопингувахме колкото можахме и се упътихме към фудкорта (това не знам как е на български) да ядем, и там - каква прекрасна изненада! - във витрината с експонати (ще спомена след малко) виждаме нашата любов от първа хапка - Omuto Tomato с неговите fusion omurice(s).
[Отварям скоба, за да кажа за експонатите във витрините. Тука явно имат изключителни фуд-стилисти, които се занимават масово с производството на подредени порции ястия от пластмаса. Изработката е изключително реалистична и детайлна и така подредени в чиниите и поставени във витрини, човек може още от улицата да си избере какво ще иска да си поръча, като влезе в ресторанта. Тези витрини са навсякъде - имат ги и по ресторантите, и по обикновените тукашни еквиваленти на къща Тропс, и по фудкортовете до съответните сергии. Много удобни менюта - не се налага да си представяш какво ли означава като корееца срещу теб ти жестикулира "абе бибимбап, бе! най-обикновен бибимбап, с кимчи!" - ами можеш просто да го видиш нещото как изглежда и ако те убеждава, че става за ядене, го сочиш с пръст и отово с пръст указваш бройката. Така не се и налага обслужващият сергията да знае английски. Отново да подчертая, изработката на всичките тия порции е впечатляващо майсторска. Ние отначалото си мислехме, че е истинска храна, покрита отгоре с някаква глазура, за да се фиксира. Отне много взиране и разглеждане, докато установим, че е пластмаса. Сега като си мисля, може пък восък да е. Хората от восък Чарли Чаплин правят, тия тук що да не могат един бибимбап да докарат?]
Та навихме си на пръста да ядем омуриси (тва представлява ориз, покрит отгоре и запечатан с омлет, и отгоре му някакъв сос, бил той чили кон карне, чили скариди, мешани гъби или нещо по-азиатско - много, много вкусно и минимално екзотично!), и отивам аз да питам мацката кога затварят. Тя ми обяснява, че сега е 20:15. Обяснявам пак, помагайки си с ръце. Аааа, вика, в 10 затваря. Окей хубаво. Хубаво ама в 21:15 като отидохме, наточени за омуриси и предвкусвайки и подскачкайки от радост как си мислехме, че вече няма да ядем в Омуто Томато а то я глей какъв късмет, да го има баш на летището - и се оказва, че всички сергии във фуд корта са затворили и можеш да си поръчаш само от един кратичък списък от 6-7 вида корейски ястия.
Разочарованието ни беше огромно. Корейско ястие с някакви гадни морски измишльотини (аз много мразя) и непоносима лютост и странно миришещи подправки - точно това е, което му трябва на човек преди 11-часов полет. Благодаря.
И се упътихме другаде из летището да си търсим късмета.
Уви, Дънкин Донътс (ние в тоя Сеул си отядохме на донуци!) решил да затвори в 21:30 днес, въпреки официално обявеното си работно време до 22:00. Аз горчиво подметнах, че са подранили, корееца ме погледна въпросително и вдигна рамене, че не разбира какво му казвам. Втория фудкорт вече беше хлопнал кепенците, някакви други местенца за хранене също и сега чакаме милите турци да ни нахранят в самолета (много трябва да ги похваля тия турци, ама ще е в някоя по-следваща скоба!).
Та почвам аз да си мисля вече едно такова излъгано-огорчено, и си казвам, хубаво бе, тия корейци. Нали искат туризъм да правят? Искали били 5 милиона туристи да докарат в Сеул до еди-кога си, да го промотират като туристическа дестинация. И как, по-точно, питам, ще стане това? Като обслужващия персонал на международното летище не знае бъкел английски? Като обслужващия персонал където и да е в града не се оправя с английския на най-елементарно ниво? От кварталната Тропс къща до персонала на рецепцията в Шератън, не сме срещнали ни един да говори сносно и да можеш да го попиташ нещо извън наизустените му диалози. По работа - да, по работа срещнахме професионални преводачи. Които превеждаха на хората, които се занимават с експорт на продукцията си на международния пазар. Как, мили корейци, се прави туризъм без английски, и как се прави експорт без английски?
Корея е много загрижена как светът я приема, иска да се рекламира, да изнася навън културата си, да промотира своята история, традиции, обичаи и индустрия. Дава страшно много пари за тая цел. Но нещо се усеща куцо в цялата работа. Някакъв почти агресивен дух на "вие трябва да чуете за нас, вие трябва да дойдете тук", който не е балансиран от "ние искаме да чуем за вас, ние искаме да внесем вашата култура и вашите обичаи тук; ние искаме да се разберем с вас, искаме да се смесим". Трудно е да се прави експорт без обмен - самоцелно и насилено. Ние сме турсти, тук сме за 5 дни и вече си личи - личи от един бърз поглед в сувенирните магазинчета: корейците не разбират какво очакваме да получим там. Изработили са сувенири със символи, които са ясни само на тях, но на мен нищо не ми говорят. Хора, първо правило на туризма: чужденецът е тъп и неосведомен, ако искате да купи нещо - обяснете му го! Гледам през цялото време едни много интересни възли например, и си казвам, тия ще да са силни във възлите. Един и същ тип възел, по една камара ключодържатели и книгоотбелязки. И случайно зазяпвайки се на летището в някаква книжарница със сектор "книги на английски - за Корея", на най-долния рафт най-забутана вляво забелязвам някаква книга, посветена на "традиционното корейско изкуство на връзването на възли", която книга е обучителна как се връзват тия възли. Добре де, така ли се прави?! Едно листче с надпис "The traditional Korean knot for good luck" или някаква подобна простотия би продал стократно повече бройки от тия ключодържатели. Ами маската? Гледам повтаря се по сувенирите някакъв символ. В един-единствен магазин го открих обяснен - в кутийката на ключодържателя пъхнато листче на няколко езика, сред тях английски, който разправяше, че този символ бил от еди-кога си и значел еди-какво си. Човек иска да купи не просто елемент от корейската култура, а елемент от корейската култура, с който се е свързал, който е разбрал, който може да отнесе към себе си.
Ей такава една недомислена работа е корейската. Много умни хора и много подредени, а фантазия като че ли не им достига...
Но и тук се раждат гении, и аз непременно трябва да споделя и супер вдъхновяващата измислица на корейската доброволческа организация BBB: Before Babylon Brigade. Очевидно проблемът с английския се отчита и от тях, и някакви пичове са направили ИТ разрешение: единен номер на мобилен оператор, на който туристът може да се обади, да избере от IVR езика, на който говори (поддържат 10-11 езика), и системата го свързва с един от цялата мрежа доброволци, които са съгласни да превеждат между корейски и съответния език, който владеят. В брошурката си пише: моля ви недейте да звъните ако е много късно, защото повечето ни хора са доброволци и може да ги притесним по това време. Предполага се, че ще звъниш, когато си в някаква ситуация, в която се опитваш да се разбереш с някого и не можеш, и човекът доброволец ще влезе в ролята на дистанционен преводач между вас.
Такова нещо ако има в България, аз ще искам да съм доброволец. Пишеше, че имало университетски преподаватели, разни шефчета по големи компании и всякакви хора общо взето, и набираха още доброволци.
Самите туристи, за да имат достъп до съответния единен номер, трябва да си закупят специална карта от еди-къде си. Фактът, че се плаща, не ме притеснява, защото цялата тая система, за да работи, й е нужна някаква поддръжка.
Та ето, има неща, за които да се каже: евала!
Аз не знам дали ще успея да привлека корейски бизнес в България. Като туристическа дестинация не ме спечелиха и не копнея да се върна. Бих пътувала извън Сеул, но предупрежденията са, че там с английския е още по-зле - та не смея особено.
Чудя се дали и България изглежда така недостъпна на чужденците, които ни посещават...
понеделник, 6 юли 2009 г.
Токио - Сеул
На пристигане на токийското летище се опитвахме да си припомним какви неща знаем за Япония, без никога да сме се интересували от историята и културата на тази страна, просто ей така, какво ни хрумва. Това пътуване беше организирано в последния момент и не бяхме отделили никакво време за проучване. Но както Корея е почти напълно непозната в България (ние знаехме за нея предимно каквото ни е достигнало от света на компютърните игри: че много играят StarCraft и че по телевизията дават турнири - геймингът се явява мейнстрийм спорт), така за Япония сме дочували доста повече неща и това беше предпоставка за едно по-различно преживяване от корейското.
Манга, сумо, гейша, икебана, бонсай, чаена церемония, суши, претъпкано метро със спящи в него преуморени работници, недостиг на площ, влак-стрела, оригами, хай-тек тоалетни, странно чувство за хумор, j-pop, автомобилите на нашите приятели, самураи, нинджи, хайку, калиграфия, саке, бойни изкуства но не смеем точно да назовем кои, за да не се изложим зловещо :)
Горе-долу това е знанието ни за Япония, като на летището се сетихме за около половината неща, останалите си припомняхме впоследствие. Например в една брошура с организирани екскурзии имаше посещение на завода на Тойота и оттам се сетих, че ама разбира се, това е нещо дето знаем за Япония :) Сборници с хайку видяхме в една книжарница в сектора за англоезични книги, а нинджите ни подсетиха за себе си чрез рекламата на някакъв ресторант, в който обслужващите (салонен управител и сервитьори) били облечени като нинджи.
И така, пристигаме ние, без Lonely Planet в джоба, без Japan for Dummies в главата, изтърсваме се право от подреден и леко скучноват Сеул с неговите прилични и спретнати обитатели.
По пътя от летището към града ни става ясно, че това тука е the real thing. Виадуктите, любимите ми виадукти: като видя 3 пътя да се пресичат един над друг и като се движа на нивото на 6-тия етаж на сградите и гледам директно на хората в прозорците, знам, че съм на правилното място. Банкок ме заплени за пръв път с тая пътна организация, Куала Лумпур ме накара да я очаквам навсякъде, където отида и знам, че е пренаселено, и Сеул ме беше поразочаровал с добре планираното си метро и предимно подземната организация на транспорта. Тук нещата са строени, както е дошло: формите им не са унифицирани, вждаш шантави хрумвания, виждаш недомислици, виждаш как външни тела на климатици и тръби минават по калканите на почти долепените една до друга високи, тесни сгради; виждаш ръжда и нитове по долната страна на виадуктите: да, вече е ясно, че е правилното място, още преди да сме се добрали до центъра с неговата шарения.
Пристигаме и попадаме в лабиринт от отместени едно спрямо друго хоризонтални пространства и множество вертикални нива, свързващи части от тях; объркваме се така, че всички карти, планове и дори 3Д модела на сградата не успяха да ни създадат ясна представа в какво сме се озовали. Изгубваме се по пътя от спирката на автобуса до входа на хотела (15 метра има-няма - сега е мистерия за мен за къде сме хванали първия ден), и с прошляческите си раници на гърба и вече полуразпадналия се куфар на колелца прекосяваме половин шикарски мол, шарим нагоре-надолу с асансьори и ескалатори, въртим вратове и се заглеждаме в табелите, търсейки надписи на латиница, докато накрая намираме на 3-тия етаж входа за хотела, който със специален, умело прикрит асансьор ни води до рецепцията на 5-тия, а оттам трябва да вземем друг асансьор, за да се настаним в стаята си - все съм свикнала да се прекачам от автобус на автобус или от метро на метро, за да си стигна вкъщи, но да сменям 2 асансьора с прекачане не ми се беше случвало.
Хотелът се оказа на пъпа на пъпа - и добре че, щото ако трябваше да губим време да се обучаваме в токийската система за градски транспорт, щеше да настане обърквация.
Имахме 48 часа. Първото, което направихме, след като се настанихме, беше да излезем обратно на улицата и да видим какво, аджеба, има там. Изглеждаше шарено отдалече, но отблизо направо избухна в сетивата ни: гмежта от екстравагантен народ, водовъртежа от цветове и стилове, виковете на продавачите пред магазините с разпродажби, огромните светещи реклами по фасадите на всички сгради, препълнените улички - не можехме да местим очи достатъчно бързо, за да възриемем всичко, което си заслужаваше да бъде възприето, и мозъците ни не са устроени така, че да могат да обработят цялата входяща информация, която постъваше.
Имахме на разположение 48 часа и трябваше да вземем решение: на какво да посветим скъпоструващото ни време?
Още със стъпването ни на улицата извън хотела стана ясно: всичко, което някога сме си мислили, че е Япония, отпада. Няма време за култура и забележителности, нито за обиколка по бързата процедура. Всичко беше твърде голямо. Така навремето като трябваше да пишем дипломни работи, в университета ни научиха, че да стесниш обекта на изследване е ценност, да разширяваш темата си не е предимство, а недостатък - значи, че не знаеш колко по-голямо от теб е това голямо нещо, с което си се заел. Ще да са останали някакви навици оттогава, а пък на Веселин обучение му не требе, той това много добре си го знае защото си е роден умен, така че дори не беше необходимо да го обсъждаме - решението си беше ясно: всичко друго отпада, оставаме в Shibuya и се отдаваме на people-watching :)
За 5 дена в Корея можах да започна да говоря обобщаващо за корейците, малко набързо така, смеличко; но за японците изобщо нищо не мога да кажа. За токийците също не мога. Виж за Шибуянците ще се опитам :) Защото за това кратко време видяхме предимно шибуянци: младежите, които се шмиткат из района, наречен Shibuya. Най-шарения народ, който съм виждала. Най-еклектичната тълпа. Най-смелите решения по отношение на личния стайлинг. Истинска наслада.
Артистични хора са шибуянците. Нещо много интересно: нямам никаква представа дали японките са красиви. Изобщо не видях лицата им, не ги запомних, не им обърнах внимание. Гледах виолетови коси, невъобразимо странни кубинки, чорапи до средата на бедрото (каквито се носеха за кратко в България, когато аз бях 11 клас), къси плисирани поли, дантелени фустички с волани, с мотиви на златисти паяжини, с платформи високи 4 пръста, ботуши до коляното, прозрачни рокли, с клинчета под тях, клинчетата до средата на прасеца, с дантелка в долния край, или чак до долу, но оставящи пръстите и петата открити; ученички с бели ризи и вратовръзки, с мокасини и прилежно вдигнати 3/4 чорапи; ръкавици - с пръсти, без пръсти, с някои пръсти, донякъде на пръстите, дълги до над лакътя, до под лакътя, до средата на предмишницата или само на китката, опънати, набрани, плътни, дантелени, лъскави, с пайети по тях; прокъсани потници и под тях други потници и под тях - трети, на пластове, всичко се показва едно изпод друго, горна пола и долна пола, горна рокля и долна рокля, и това заедно с клинчето, и върху всичко широка прозирна наметка, развяна, и шалче, шарено, примерно...
Невъзможно ми е да го опиша.
Преди да си тръгнем се разхождахме из района по обедно време и нямаше много хора. Веселин предположи, че тъкмо са започнали да се приготвят, за да излязат довечера.
Тук нямаш чувството, че нахлузваш дънките и маратонките и хукваш навън. Ако на входа на Шибуя имаше фейс контрол, нас нямаше да ни пусне вътре поради скучност. Тук всеки се е накиприл и наконтил с огромно внимание, защото стайлингът му, очевидно, има цяла история да разкаже. За съжаление аз не разчитам тези истории - момичета, които ми приличат на goth, може тук да не се възприемат така; в една обява видях формулировката "магазин за субкултури: punk, gothic, cosplay, Lolita..." Лолита очевидно е стил или субкултура, виждаш ги на улицата и разбираш защо, те са като на карнавал, специално облечени, за да персонифицират някакви, де да знам, сигурно манга-героини (или не, това всъщност е cosplay - макар че мангата изобилства с Лолити).
Признавам си, че нищо не разбирам от всичко онова, което ме заобикаляше в последните два дни; трябва да призная обаче и че го харесвам. Приятно ми е около мен да са толкова артистични хората. Интересни са ми, според мен са красиви, и скоростта, с която влизат и после излизат от полезрението ми е много правилна: позволява ми да се насладя естетически на някакъв стайлинг, но не ми позволява да се спра и да го анализирам до детайл, така че да го запомня добре. По тоя начин не виждам недостатъци. Всички са прекрасни. Ходещи произведения на изкуството. Не ми трябват галерии и музеи, дайте ми шибуянки и ме оставете да си зяпам :)
Втория ден пак се разхождахме из района. Попаднахме в някакъв гордо наричащ себе си най-големия магазин за манга (в Токио, в Япония или в света - нямам никаква представа), и почти насила завлякох Веселин вътре, въпреки че и двамата сме отявлени не-фенове на мангата. Еееегати магазина... Повярвах им, че са най-големият :)
Там проведохме разгорещен спор коя кукличка да изберем за подарък на Здравко; накрая стана на моето - сигурно съм извадила по-добрите аргументи, де да знам ;))
Оттам проължихме напред из квартала, докато стигнахме до парка, който си бях набелязала, че може би ще е приятно да видим. Там се озовахме насред някакъв хипарски хепънинг на тема опазване на околната среда, и видяхме, че ония парцаливите в Шибуя не са по същия начин парцаливи като тия парцаливите тука. Различен вид артистична парцаливост и шареност можели да имат хората - важен житейски урок :)
Като прекосихме хипарския панаир с неговите шатрички и сергийки, стигнахме в самия парк, и там видяхме ей такава огромна пеперуда, която ме пупаши! И май сме я снимали, ма да видим кога ще се оправим с подбора на снимките... Голяма - колкото дланта ми! Ужас! Летяща гад.
Като вече бяхме в парка, излязохме от другата му страна, където вече тъкмо да преминем в съседния квартал (там също било известно с шаренията и модерността си), и какво да видим - шинтоистко светилище! И в гайда пише - the best било, не знам в Токио ли, в Япония ли или в света :) Ми като сме тука, рекохме си, дай да го видим, да се отчетем с един храм, те останалите сигурно са същите. Ми, отидохме, отчетохме се. Там попаднахме на 2 сватби. Младоженците - по самурайски облечени (Веселин искрено се възхити на идеята да си отидеш на сватбата по джапанки), а булките - с кимоната и панделките на гърба и онези специални гейшови прически, дето сме виждали по филмите.
Вечерта се отчетохме с Roppongi, което беше разочарование - сигурно защото нямаше шибуянки. Но пък попаднахме в едно от топ3-те места за хранене в Токио, съвсем по случайност. Каза ни го някакъв филипинец, който седеше до нас и ни заприказва, бил от 7 години там и с това заведение сме били ударили кьоравото. Пък ние просто се шмиткахме и се чудехме къде да ядем и това ни вдъхна доверие. В менюто, което се състоеше от различни комбинации по формулата "нашата супа плюс нещо друго", се обясяваше как основателят на заведението прекарал 6 години в проучвания и експерименти как да докара Ултимативния Супен Вкус. И накрая успял :) Признавам му на човека, добра беше супата - но да дойде у нас да опита една пилешка с картофки и фиденце, застроена със сметана - да го питам после.
После смелият ми мъж яде суши в истинска сушеджийница - за мен по-скоро беше атракцията да наблюдавам сръчните движения на готвачите (ок, изказвам се не много коректно за хора които все пак кълцат сурова риба, а не я готвят, но какво, касапите ли да кажа?) Изобилието от местни беше окуражаващо. След дълги увещания се осмелих да опитам едно с варена скарида върху него. Поне се надявам, че беше варена.
Накрая туристическата съвест ни загриза и ние виновно решихме, че ето, утре сутринта вече ще станем рано, за да имаме време преди полета следобед да отидем да разгледаме Императорския дворец. Същото го бяхме решили и в Сеул за последния ден, и трябва да признаем, че при все цялата сила на волята и върховната самодисциплина, с които сме прочути нашир и надлъж, и там не реализирахме този иначе добре звучащ план.
Отлитаме от Токио с усещането, че тук ще имаме какво да правим някой път, когато дойдем поне за месец. Е, хубаво е тогава да сме и по-подготвени.
П.П. Реализирахме добър книжен улов в Roppongi и след прочитането на сборника със стара японска поезия, може би вече имам своя лична врата към Япония.
Манга, сумо, гейша, икебана, бонсай, чаена церемония, суши, претъпкано метро със спящи в него преуморени работници, недостиг на площ, влак-стрела, оригами, хай-тек тоалетни, странно чувство за хумор, j-pop, автомобилите на нашите приятели, самураи, нинджи, хайку, калиграфия, саке, бойни изкуства но не смеем точно да назовем кои, за да не се изложим зловещо :)
Горе-долу това е знанието ни за Япония, като на летището се сетихме за около половината неща, останалите си припомняхме впоследствие. Например в една брошура с организирани екскурзии имаше посещение на завода на Тойота и оттам се сетих, че ама разбира се, това е нещо дето знаем за Япония :) Сборници с хайку видяхме в една книжарница в сектора за англоезични книги, а нинджите ни подсетиха за себе си чрез рекламата на някакъв ресторант, в който обслужващите (салонен управител и сервитьори) били облечени като нинджи.
И така, пристигаме ние, без Lonely Planet в джоба, без Japan for Dummies в главата, изтърсваме се право от подреден и леко скучноват Сеул с неговите прилични и спретнати обитатели.
По пътя от летището към града ни става ясно, че това тука е the real thing. Виадуктите, любимите ми виадукти: като видя 3 пътя да се пресичат един над друг и като се движа на нивото на 6-тия етаж на сградите и гледам директно на хората в прозорците, знам, че съм на правилното място. Банкок ме заплени за пръв път с тая пътна организация, Куала Лумпур ме накара да я очаквам навсякъде, където отида и знам, че е пренаселено, и Сеул ме беше поразочаровал с добре планираното си метро и предимно подземната организация на транспорта. Тук нещата са строени, както е дошло: формите им не са унифицирани, вждаш шантави хрумвания, виждаш недомислици, виждаш как външни тела на климатици и тръби минават по калканите на почти долепените една до друга високи, тесни сгради; виждаш ръжда и нитове по долната страна на виадуктите: да, вече е ясно, че е правилното място, още преди да сме се добрали до центъра с неговата шарения.
Пристигаме и попадаме в лабиринт от отместени едно спрямо друго хоризонтални пространства и множество вертикални нива, свързващи части от тях; объркваме се така, че всички карти, планове и дори 3Д модела на сградата не успяха да ни създадат ясна представа в какво сме се озовали. Изгубваме се по пътя от спирката на автобуса до входа на хотела (15 метра има-няма - сега е мистерия за мен за къде сме хванали първия ден), и с прошляческите си раници на гърба и вече полуразпадналия се куфар на колелца прекосяваме половин шикарски мол, шарим нагоре-надолу с асансьори и ескалатори, въртим вратове и се заглеждаме в табелите, търсейки надписи на латиница, докато накрая намираме на 3-тия етаж входа за хотела, който със специален, умело прикрит асансьор ни води до рецепцията на 5-тия, а оттам трябва да вземем друг асансьор, за да се настаним в стаята си - все съм свикнала да се прекачам от автобус на автобус или от метро на метро, за да си стигна вкъщи, но да сменям 2 асансьора с прекачане не ми се беше случвало.
Хотелът се оказа на пъпа на пъпа - и добре че, щото ако трябваше да губим време да се обучаваме в токийската система за градски транспорт, щеше да настане обърквация.
Имахме 48 часа. Първото, което направихме, след като се настанихме, беше да излезем обратно на улицата и да видим какво, аджеба, има там. Изглеждаше шарено отдалече, но отблизо направо избухна в сетивата ни: гмежта от екстравагантен народ, водовъртежа от цветове и стилове, виковете на продавачите пред магазините с разпродажби, огромните светещи реклами по фасадите на всички сгради, препълнените улички - не можехме да местим очи достатъчно бързо, за да възриемем всичко, което си заслужаваше да бъде възприето, и мозъците ни не са устроени така, че да могат да обработят цялата входяща информация, която постъваше.
Имахме на разположение 48 часа и трябваше да вземем решение: на какво да посветим скъпоструващото ни време?
Още със стъпването ни на улицата извън хотела стана ясно: всичко, което някога сме си мислили, че е Япония, отпада. Няма време за култура и забележителности, нито за обиколка по бързата процедура. Всичко беше твърде голямо. Така навремето като трябваше да пишем дипломни работи, в университета ни научиха, че да стесниш обекта на изследване е ценност, да разширяваш темата си не е предимство, а недостатък - значи, че не знаеш колко по-голямо от теб е това голямо нещо, с което си се заел. Ще да са останали някакви навици оттогава, а пък на Веселин обучение му не требе, той това много добре си го знае защото си е роден умен, така че дори не беше необходимо да го обсъждаме - решението си беше ясно: всичко друго отпада, оставаме в Shibuya и се отдаваме на people-watching :)
За 5 дена в Корея можах да започна да говоря обобщаващо за корейците, малко набързо така, смеличко; но за японците изобщо нищо не мога да кажа. За токийците също не мога. Виж за Шибуянците ще се опитам :) Защото за това кратко време видяхме предимно шибуянци: младежите, които се шмиткат из района, наречен Shibuya. Най-шарения народ, който съм виждала. Най-еклектичната тълпа. Най-смелите решения по отношение на личния стайлинг. Истинска наслада.
Артистични хора са шибуянците. Нещо много интересно: нямам никаква представа дали японките са красиви. Изобщо не видях лицата им, не ги запомних, не им обърнах внимание. Гледах виолетови коси, невъобразимо странни кубинки, чорапи до средата на бедрото (каквито се носеха за кратко в България, когато аз бях 11 клас), къси плисирани поли, дантелени фустички с волани, с мотиви на златисти паяжини, с платформи високи 4 пръста, ботуши до коляното, прозрачни рокли, с клинчета под тях, клинчетата до средата на прасеца, с дантелка в долния край, или чак до долу, но оставящи пръстите и петата открити; ученички с бели ризи и вратовръзки, с мокасини и прилежно вдигнати 3/4 чорапи; ръкавици - с пръсти, без пръсти, с някои пръсти, донякъде на пръстите, дълги до над лакътя, до под лакътя, до средата на предмишницата или само на китката, опънати, набрани, плътни, дантелени, лъскави, с пайети по тях; прокъсани потници и под тях други потници и под тях - трети, на пластове, всичко се показва едно изпод друго, горна пола и долна пола, горна рокля и долна рокля, и това заедно с клинчето, и върху всичко широка прозирна наметка, развяна, и шалче, шарено, примерно...
Невъзможно ми е да го опиша.
Преди да си тръгнем се разхождахме из района по обедно време и нямаше много хора. Веселин предположи, че тъкмо са започнали да се приготвят, за да излязат довечера.
Тук нямаш чувството, че нахлузваш дънките и маратонките и хукваш навън. Ако на входа на Шибуя имаше фейс контрол, нас нямаше да ни пусне вътре поради скучност. Тук всеки се е накиприл и наконтил с огромно внимание, защото стайлингът му, очевидно, има цяла история да разкаже. За съжаление аз не разчитам тези истории - момичета, които ми приличат на goth, може тук да не се възприемат така; в една обява видях формулировката "магазин за субкултури: punk, gothic, cosplay, Lolita..." Лолита очевидно е стил или субкултура, виждаш ги на улицата и разбираш защо, те са като на карнавал, специално облечени, за да персонифицират някакви, де да знам, сигурно манга-героини (или не, това всъщност е cosplay - макар че мангата изобилства с Лолити).
Признавам си, че нищо не разбирам от всичко онова, което ме заобикаляше в последните два дни; трябва да призная обаче и че го харесвам. Приятно ми е около мен да са толкова артистични хората. Интересни са ми, според мен са красиви, и скоростта, с която влизат и после излизат от полезрението ми е много правилна: позволява ми да се насладя естетически на някакъв стайлинг, но не ми позволява да се спра и да го анализирам до детайл, така че да го запомня добре. По тоя начин не виждам недостатъци. Всички са прекрасни. Ходещи произведения на изкуството. Не ми трябват галерии и музеи, дайте ми шибуянки и ме оставете да си зяпам :)
Втория ден пак се разхождахме из района. Попаднахме в някакъв гордо наричащ себе си най-големия магазин за манга (в Токио, в Япония или в света - нямам никаква представа), и почти насила завлякох Веселин вътре, въпреки че и двамата сме отявлени не-фенове на мангата. Еееегати магазина... Повярвах им, че са най-големият :)
Там проведохме разгорещен спор коя кукличка да изберем за подарък на Здравко; накрая стана на моето - сигурно съм извадила по-добрите аргументи, де да знам ;))
Оттам проължихме напред из квартала, докато стигнахме до парка, който си бях набелязала, че може би ще е приятно да видим. Там се озовахме насред някакъв хипарски хепънинг на тема опазване на околната среда, и видяхме, че ония парцаливите в Шибуя не са по същия начин парцаливи като тия парцаливите тука. Различен вид артистична парцаливост и шареност можели да имат хората - важен житейски урок :)
Като прекосихме хипарския панаир с неговите шатрички и сергийки, стигнахме в самия парк, и там видяхме ей такава огромна пеперуда, която ме пупаши! И май сме я снимали, ма да видим кога ще се оправим с подбора на снимките... Голяма - колкото дланта ми! Ужас! Летяща гад.
Като вече бяхме в парка, излязохме от другата му страна, където вече тъкмо да преминем в съседния квартал (там също било известно с шаренията и модерността си), и какво да видим - шинтоистко светилище! И в гайда пише - the best било, не знам в Токио ли, в Япония ли или в света :) Ми като сме тука, рекохме си, дай да го видим, да се отчетем с един храм, те останалите сигурно са същите. Ми, отидохме, отчетохме се. Там попаднахме на 2 сватби. Младоженците - по самурайски облечени (Веселин искрено се възхити на идеята да си отидеш на сватбата по джапанки), а булките - с кимоната и панделките на гърба и онези специални гейшови прически, дето сме виждали по филмите.
Вечерта се отчетохме с Roppongi, което беше разочарование - сигурно защото нямаше шибуянки. Но пък попаднахме в едно от топ3-те места за хранене в Токио, съвсем по случайност. Каза ни го някакъв филипинец, който седеше до нас и ни заприказва, бил от 7 години там и с това заведение сме били ударили кьоравото. Пък ние просто се шмиткахме и се чудехме къде да ядем и това ни вдъхна доверие. В менюто, което се състоеше от различни комбинации по формулата "нашата супа плюс нещо друго", се обясяваше как основателят на заведението прекарал 6 години в проучвания и експерименти как да докара Ултимативния Супен Вкус. И накрая успял :) Признавам му на човека, добра беше супата - но да дойде у нас да опита една пилешка с картофки и фиденце, застроена със сметана - да го питам после.
После смелият ми мъж яде суши в истинска сушеджийница - за мен по-скоро беше атракцията да наблюдавам сръчните движения на готвачите (ок, изказвам се не много коректно за хора които все пак кълцат сурова риба, а не я готвят, но какво, касапите ли да кажа?) Изобилието от местни беше окуражаващо. След дълги увещания се осмелих да опитам едно с варена скарида върху него. Поне се надявам, че беше варена.
Накрая туристическата съвест ни загриза и ние виновно решихме, че ето, утре сутринта вече ще станем рано, за да имаме време преди полета следобед да отидем да разгледаме Императорския дворец. Същото го бяхме решили и в Сеул за последния ден, и трябва да признаем, че при все цялата сила на волята и върховната самодисциплина, с които сме прочути нашир и надлъж, и там не реализирахме този иначе добре звучащ план.
Отлитаме от Токио с усещането, че тук ще имаме какво да правим някой път, когато дойдем поне за месец. Е, хубаво е тогава да сме и по-подготвени.
П.П. Реализирахме добър книжен улов в Roppongi и след прочитането на сборника със стара японска поезия, може би вече имам своя лична врата към Япония.
неделя, 5 юли 2009 г.
Сеул - Токио
Seoul
На някой сеулчанин му е хрумнало да се възползва от играта на думи и е създал туристическия слоган на Сеул - Soul of Asia. Но душата на тоя град ми убягна на мене, а я търсех през цялото време.
Не че е лошо там. Има много възхтителни неща. Но е широко, високо, гигантско и най-вече, усеща се нецентрализирано. Ново е, няма усещане за история, за натрупани пластове предишни значения. Строителството е ново и добре планирано, жилищните блокове (комплексчета от по 15-20 блока, средно 30-40 етажа всеки) са еднакви, подравнени като по конец; бизнес сградите - изпълнени в общ стил, сякаш построени в рамките на едно десетилетие - а може и така да е, не знам нищо за Корея. Строежи, строежи - в центъра на пъпа на средата на downtown-а се намира прословутия City Hall, където сменяш метрото, където е City Hall Square (сниман по картичките) и Hotel City Hall Plaza - решихме да отидем да я видим тази очевидно важна забележителност и се оказа строеж. На острова със сградата 63 (известна с това, че на летището има брошури за "Сграда 63") - крайбрежен парк по протежението на брега на тази голямата река, Хан. Не малката, за която ще кажа после. Едни изгледи, едни градини, едни алеи, една красота - ум да ти зайде. Отиваме да се разходим на това прелестно място - оказва се строеж. Разкопано, заградено и набучкани фиданки. Същото за Dongdaemun Designer Park and Plaza - още на втората вечер отидохме да проверим футуристичната форма на входната козирка, подстриганите ливадки и шарено светнатите водни площи - и... строеж :) Душата на Сеул се създава в момента. Трябва да се върнем след 3 години, да проверим докъде са стигнали тези многообещаващи проекти, и тогава може би това ще е градът, който очаквахме сега. Днес е миналото.
Че е измислен добре, измислен е. Това си личи навсякъде. Как например 10-милионен град се справя с трафика, без да се превърне в кошмар? Ето как: 6 ленти във всяка посока по обикновените градски улици в центъра. Дълги-дълги пешеходни пътеки ги пресичат на кръстовищата. Самите пешеходни пътеки са разделени на две части и е указано по коя част да минеш - т.е. по идея са двупосочни, та да не се сблъскват тълпите, които пресичат. По-често от пешеходните пътеки са подлезите - а подлезите са шопинг центрове. Центърът на Сеул е цял един подземен град сам по себе си, в който можеш да вървиш с километри по дълги коридори с магазинчета от двете страни, да минеш 3 или 5 станции на метрото пеша, да живееш дори, без да излизаш на повърхността изобщо, защото под земята можеш да извършваш всичко необходимо: да се храниш (гофрети, сандвичи, кафенета, ресторантчета, 7 Eleven и Family Mart), да си купиш дрехи, обувки, аксесоари, електроника, хардуер на старо (много Star Wars усещане е да видиш такова магазинче - занемарено, мръсно и хаотично, и втора ръка хардуер е накамарен покрай витрините на зле скалъпени рафтове), да отидеш до тоалетната, да поседнеш на пейка, да минеш покрай изложба (с много красиви визуализации на строящ се парк, например), и разбира се, да се прекачваш от една линия на друга, докато ги изръшнеш всичките.
Подлезите са досадни - искаш да минеш отсреща, а за тая цел трябва да слезеш 2 нива под земята и после пак да се качиш. Затова пък не ти закриват градската гледка, както надлезите. Над земята си гледаш само пътища и покрай тях - високите сгради с изчистени форми и огледални стъкла. Архитектурата е приятно модерна, но консервативна, твърде подредена - ако не бях на content market, бих казала, че говори за липса на въображение. Не видяхме нито една смело замислена, впечатляващо изпълнена сграда, никоя не се откроява от останалите, няма разчупени форми, няма фантазия, няма експерименти.
Липсата на горни нива (надлези, виадукти) създава усещане за подреденост и чистота на градския пейзаж, а множеството квадратни километри подземна обитаема площ, която се добавя към наземната, отнемат от натовареността на човешкия трафик. Така че и при 10 милиона, не се усещаш притиснат от бързаща тълпа, засмукан от човешки водовъртеж. Движението е спокойно, в пиковите часове метрото идва на 2-3 минути - време, достатъчно целият перон да се запълни с хора, които все пак са на известно разстояние един от друг и малко преди да започнат да се побутват и неволно да се докосват, новият влак пристига. Композиции от сигурно 20 вагона - не знам колко, но когато потегли с рязко увеличаваща се скорост, отнема много дълго време, докато се извърволи целия покрай тебе.
В метрото прекарахме основната част от времето си в Сеул. Да слезем от хълма на Шератон до градската вътрешна кръгова линия (2, зелена) и оттам да се довозим до баш центъра, ни отнемаше поне по час и половина в едната посока. Докато отидем дотам, трябва да се връщаме. Навсякъде можеш да стигнеш с едно прекачване, но това прекачване означава около половин час за трансфер - нагоре, надолу по тия стълби, към станцията на другата линия, пак нагоре, пак надолу... Пътьом огладнееш, ожаднееш, пък се отбиеш да си купиш нещо. Някоя леля прави бухтички с яйцевидна форма и някакъв кремест пълнеж; някакъв чичко тъкмо вади гофретка и трябва да се пробва дали и тази е толкова добра като оная пред Doosan tower, и ако не е, на следващата гофретаджийница - непременно да се пробва пак.
Много е лесно да си купиш дрехи. Едното удобно място са тия катакомби от подлези и метростанции, другото - откритите пазари (Myeong-dong, Namdaemun), но най-вече - масово посещаваните многоетажни шопинг центрове и цели райони от шопинг центрове. Местата, обозначени на картата като интересни за туристите, се оказаха все такива места. Нещо много неправилно си ме представят корейците - мен като турист и интересите ми. Какво, като има 30% намаление в Gap и какво като ето тука е Zara, а там - Adidas? Това да си го потребяват местните - 10 милона души все трябва да са облечени по някаква мода и да са обути, нали, разбирам нуждата от такова изобилие - просто не мисля, че има какво да видя по тези места.
Аз никога не съм била шопинг турист, няма и да бъда надявам се, но и отдавна не съм типът турист, който има нужда само да види и да научи. Обикалянето по забележителности беше до преди някоя и друга година, но се изморих и се препълних и не ме вълнуват вече никакви храмове, дворци, музеи и други видове исторически свидетелства. Особено щото напоследък повече посещавам дестинации, за чиято история и култура не знам нищо и не мога да се развълнувам. Това, което търся, са преживявания, възможността да си свидетел на нещо краткотрайно, което отминава сега и после го няма - събития, спектакли, гледки, усещания - както големи и специални, така и дребни ежедневни нещица. Electronic Fire на кулата N Seoul Tower, разходка покрай малката река - канала - нощем, сърдития готвач, който ни сготви неназовимо ястие направо на масата, на една голяма газова горелка, в пръстен съд; корейката, която, докато чакаше метрото, изваждаше босия си крак от елегантната обувка и той беше целият зачервен и видимо болящ на местата, където я стяга. Всичките млади хора в метрото - преобладаваща възраст около 20-30 и тук-таме някой по-възрастен или баба. Всички до един държат хай-тек устройства в ръце - гледат телевизия или играят игри или слушат музика, на телефони, портативни конзоли, плейъри - квото има. Всички до един с телефоните в ръцете. Дори когато спят.
Модерно облечени и приятни хора са корейците. Спретнати и чистички, елегантни и спортно-елегантни, без да прибягват до непрактичност. Полите и роклите са къси и се носят както със сандали с висок ток, така и с кецове и маратонки, без ни най-малко някой да се притеснява, че равната подметка скъсява силуета. Тесните дънки често са съчетани с токче на босо, което си мислех, че е характерно за рускините. Потници и тениски в комбинация, която прави дори прозрачните дрехи не прекалено разкриващи - носят се поне 2 пласта и общо стават непрозрачни, така че няма да успеете да различите формата на сутиена или къде свършват дънките. Мъжете са предимно с една много типична азиатска прическа, с леко дългичка коса на врата и с дълги бакембарди, малко залюхано едно такова - но почти няма да видите кореец с късо подстригана коса, щръкнала нагоре на клечки, или пък дългокос. Корейките са красиви - високи, стройни, с хубави лица. Спомням си, че в Норвегия споделяхме един апартамент с две корейки и още тогава ми беше направило впечатление, че те са много красиви за разлика от китайките, които по откъслечни впечатления смятам за преобладаващо непривлекателни.
Толкова любезни хора не съм виждала никъде. Имам чувството, че само седят и дебнат някой да почне да изглежда така леко несигурен или пообъркан, или да се застои пред картата на поредната метростанция, та тутакси да му се притекат на помощ и да го ориентират, насочат, посъветват. Една мила жена като разбра къде отиваме, направо тръгна да ни води. Ние решихме, че е в същата посока, но тя, след като ни остави на перона, който ни трябваше, и ни пожела довиждане и приятно прекарване, се обърна и отпраши обратно, а ние гледахме след нея изумени и не можехме да повярваме.
Непременно трябва да споделя, че след като известно време се чудихме къде са им на тия хора децата и майките с колички (не бяхме видели ни едно за 3 дена обикаляне из града), накрая ги видяхме всичките вкупом в споменатата вече сграда 63, където има аквариум. Ние сме големи фенове на аквариуми и бяхме отишли в тая сграда, щото разбрахме че има, както и защото си мислехме, че сградата ще е някаква впечатляваща, щом даже брошури има за нея. Не била нищо особено, но аквариум наистина имаше и то много по-голям отколкото изглеждаше на брошурката, и беше пълно с дечурлига на групи и със семейства с малки деца. И как няма, като се оказа, че освен акула (която Веселин много отдавна не беше виждал и се беше затъжил, той обича да ги гледа най-вече тях), можело да видиш пингвин! Не един, ами 2 вида пингвини - кралски и т.нар. jackass - сигурно гадняр пингвин :) Бяха съвсем съвсем наблизо, ако протегнеш ръка над стъклото, можеш да го пипнеш. Гмуркаха се, изплисквайки много вода, разхождаха се важно-важно, а един беше застанал под табелата с надпис, вероятно, "Не хранете пингвините!", и вдигнал глава нагоре, изглеждаше сякаш я чете - въртеше клюн наляво-надясно и беше много смешен. Много ни липсваше Деян в тоя момент, той така си умира за пимпинк и за нунки и за много, мнооого дибки... Искаше ни се да нагушкаме всичките тия деца около нас, представяйки си, че гушкаме него :)
И продължава много да ни липсва това хлапе. Не е като друг път, когато пак за 1 седмица не го виждаме, ама знаем, че ако искаме, можем да палнем колата и да отидем. И животът си тече нормално междувременно, всяка седмица е като следващата. А сега не е така, виждаме много неща и времето ни се струва много разтеглено, в един ден се побират толкова много гледки, впечатления, информация и преживявания, че сякаш ни няма от незапомнени времена... И искаме вече да си нагушкаме детето!
Другия път сме се заканили да пътуваме с него. Някъде по-наблизо трябва да е, щото тия разстояния едва ние ги издържаме, пък с него ще е още по-кошмарно, но да се отиде на ново място и да се преживяват нови неща не е същото, като непрекъснато си казваш - ех, да беше сега Деян тук да го види това!...
На някой сеулчанин му е хрумнало да се възползва от играта на думи и е създал туристическия слоган на Сеул - Soul of Asia. Но душата на тоя град ми убягна на мене, а я търсех през цялото време.
Не че е лошо там. Има много възхтителни неща. Но е широко, високо, гигантско и най-вече, усеща се нецентрализирано. Ново е, няма усещане за история, за натрупани пластове предишни значения. Строителството е ново и добре планирано, жилищните блокове (комплексчета от по 15-20 блока, средно 30-40 етажа всеки) са еднакви, подравнени като по конец; бизнес сградите - изпълнени в общ стил, сякаш построени в рамките на едно десетилетие - а може и така да е, не знам нищо за Корея. Строежи, строежи - в центъра на пъпа на средата на downtown-а се намира прословутия City Hall, където сменяш метрото, където е City Hall Square (сниман по картичките) и Hotel City Hall Plaza - решихме да отидем да я видим тази очевидно важна забележителност и се оказа строеж. На острова със сградата 63 (известна с това, че на летището има брошури за "Сграда 63") - крайбрежен парк по протежението на брега на тази голямата река, Хан. Не малката, за която ще кажа после. Едни изгледи, едни градини, едни алеи, една красота - ум да ти зайде. Отиваме да се разходим на това прелестно място - оказва се строеж. Разкопано, заградено и набучкани фиданки. Същото за Dongdaemun Designer Park and Plaza - още на втората вечер отидохме да проверим футуристичната форма на входната козирка, подстриганите ливадки и шарено светнатите водни площи - и... строеж :) Душата на Сеул се създава в момента. Трябва да се върнем след 3 години, да проверим докъде са стигнали тези многообещаващи проекти, и тогава може би това ще е градът, който очаквахме сега. Днес е миналото.
Че е измислен добре, измислен е. Това си личи навсякъде. Как например 10-милионен град се справя с трафика, без да се превърне в кошмар? Ето как: 6 ленти във всяка посока по обикновените градски улици в центъра. Дълги-дълги пешеходни пътеки ги пресичат на кръстовищата. Самите пешеходни пътеки са разделени на две части и е указано по коя част да минеш - т.е. по идея са двупосочни, та да не се сблъскват тълпите, които пресичат. По-често от пешеходните пътеки са подлезите - а подлезите са шопинг центрове. Центърът на Сеул е цял един подземен град сам по себе си, в който можеш да вървиш с километри по дълги коридори с магазинчета от двете страни, да минеш 3 или 5 станции на метрото пеша, да живееш дори, без да излизаш на повърхността изобщо, защото под земята можеш да извършваш всичко необходимо: да се храниш (гофрети, сандвичи, кафенета, ресторантчета, 7 Eleven и Family Mart), да си купиш дрехи, обувки, аксесоари, електроника, хардуер на старо (много Star Wars усещане е да видиш такова магазинче - занемарено, мръсно и хаотично, и втора ръка хардуер е накамарен покрай витрините на зле скалъпени рафтове), да отидеш до тоалетната, да поседнеш на пейка, да минеш покрай изложба (с много красиви визуализации на строящ се парк, например), и разбира се, да се прекачваш от една линия на друга, докато ги изръшнеш всичките.
Подлезите са досадни - искаш да минеш отсреща, а за тая цел трябва да слезеш 2 нива под земята и после пак да се качиш. Затова пък не ти закриват градската гледка, както надлезите. Над земята си гледаш само пътища и покрай тях - високите сгради с изчистени форми и огледални стъкла. Архитектурата е приятно модерна, но консервативна, твърде подредена - ако не бях на content market, бих казала, че говори за липса на въображение. Не видяхме нито една смело замислена, впечатляващо изпълнена сграда, никоя не се откроява от останалите, няма разчупени форми, няма фантазия, няма експерименти.
Липсата на горни нива (надлези, виадукти) създава усещане за подреденост и чистота на градския пейзаж, а множеството квадратни километри подземна обитаема площ, която се добавя към наземната, отнемат от натовареността на човешкия трафик. Така че и при 10 милиона, не се усещаш притиснат от бързаща тълпа, засмукан от човешки водовъртеж. Движението е спокойно, в пиковите часове метрото идва на 2-3 минути - време, достатъчно целият перон да се запълни с хора, които все пак са на известно разстояние един от друг и малко преди да започнат да се побутват и неволно да се докосват, новият влак пристига. Композиции от сигурно 20 вагона - не знам колко, но когато потегли с рязко увеличаваща се скорост, отнема много дълго време, докато се извърволи целия покрай тебе.
В метрото прекарахме основната част от времето си в Сеул. Да слезем от хълма на Шератон до градската вътрешна кръгова линия (2, зелена) и оттам да се довозим до баш центъра, ни отнемаше поне по час и половина в едната посока. Докато отидем дотам, трябва да се връщаме. Навсякъде можеш да стигнеш с едно прекачване, но това прекачване означава около половин час за трансфер - нагоре, надолу по тия стълби, към станцията на другата линия, пак нагоре, пак надолу... Пътьом огладнееш, ожаднееш, пък се отбиеш да си купиш нещо. Някоя леля прави бухтички с яйцевидна форма и някакъв кремест пълнеж; някакъв чичко тъкмо вади гофретка и трябва да се пробва дали и тази е толкова добра като оная пред Doosan tower, и ако не е, на следващата гофретаджийница - непременно да се пробва пак.
Много е лесно да си купиш дрехи. Едното удобно място са тия катакомби от подлези и метростанции, другото - откритите пазари (Myeong-dong, Namdaemun), но най-вече - масово посещаваните многоетажни шопинг центрове и цели райони от шопинг центрове. Местата, обозначени на картата като интересни за туристите, се оказаха все такива места. Нещо много неправилно си ме представят корейците - мен като турист и интересите ми. Какво, като има 30% намаление в Gap и какво като ето тука е Zara, а там - Adidas? Това да си го потребяват местните - 10 милона души все трябва да са облечени по някаква мода и да са обути, нали, разбирам нуждата от такова изобилие - просто не мисля, че има какво да видя по тези места.
Аз никога не съм била шопинг турист, няма и да бъда надявам се, но и отдавна не съм типът турист, който има нужда само да види и да научи. Обикалянето по забележителности беше до преди някоя и друга година, но се изморих и се препълних и не ме вълнуват вече никакви храмове, дворци, музеи и други видове исторически свидетелства. Особено щото напоследък повече посещавам дестинации, за чиято история и култура не знам нищо и не мога да се развълнувам. Това, което търся, са преживявания, възможността да си свидетел на нещо краткотрайно, което отминава сега и после го няма - събития, спектакли, гледки, усещания - както големи и специални, така и дребни ежедневни нещица. Electronic Fire на кулата N Seoul Tower, разходка покрай малката река - канала - нощем, сърдития готвач, който ни сготви неназовимо ястие направо на масата, на една голяма газова горелка, в пръстен съд; корейката, която, докато чакаше метрото, изваждаше босия си крак от елегантната обувка и той беше целият зачервен и видимо болящ на местата, където я стяга. Всичките млади хора в метрото - преобладаваща възраст около 20-30 и тук-таме някой по-възрастен или баба. Всички до един държат хай-тек устройства в ръце - гледат телевизия или играят игри или слушат музика, на телефони, портативни конзоли, плейъри - квото има. Всички до един с телефоните в ръцете. Дори когато спят.
Модерно облечени и приятни хора са корейците. Спретнати и чистички, елегантни и спортно-елегантни, без да прибягват до непрактичност. Полите и роклите са къси и се носят както със сандали с висок ток, така и с кецове и маратонки, без ни най-малко някой да се притеснява, че равната подметка скъсява силуета. Тесните дънки често са съчетани с токче на босо, което си мислех, че е характерно за рускините. Потници и тениски в комбинация, която прави дори прозрачните дрехи не прекалено разкриващи - носят се поне 2 пласта и общо стават непрозрачни, така че няма да успеете да различите формата на сутиена или къде свършват дънките. Мъжете са предимно с една много типична азиатска прическа, с леко дългичка коса на врата и с дълги бакембарди, малко залюхано едно такова - но почти няма да видите кореец с късо подстригана коса, щръкнала нагоре на клечки, или пък дългокос. Корейките са красиви - високи, стройни, с хубави лица. Спомням си, че в Норвегия споделяхме един апартамент с две корейки и още тогава ми беше направило впечатление, че те са много красиви за разлика от китайките, които по откъслечни впечатления смятам за преобладаващо непривлекателни.
Толкова любезни хора не съм виждала никъде. Имам чувството, че само седят и дебнат някой да почне да изглежда така леко несигурен или пообъркан, или да се застои пред картата на поредната метростанция, та тутакси да му се притекат на помощ и да го ориентират, насочат, посъветват. Една мила жена като разбра къде отиваме, направо тръгна да ни води. Ние решихме, че е в същата посока, но тя, след като ни остави на перона, който ни трябваше, и ни пожела довиждане и приятно прекарване, се обърна и отпраши обратно, а ние гледахме след нея изумени и не можехме да повярваме.
Непременно трябва да споделя, че след като известно време се чудихме къде са им на тия хора децата и майките с колички (не бяхме видели ни едно за 3 дена обикаляне из града), накрая ги видяхме всичките вкупом в споменатата вече сграда 63, където има аквариум. Ние сме големи фенове на аквариуми и бяхме отишли в тая сграда, щото разбрахме че има, както и защото си мислехме, че сградата ще е някаква впечатляваща, щом даже брошури има за нея. Не била нищо особено, но аквариум наистина имаше и то много по-голям отколкото изглеждаше на брошурката, и беше пълно с дечурлига на групи и със семейства с малки деца. И как няма, като се оказа, че освен акула (която Веселин много отдавна не беше виждал и се беше затъжил, той обича да ги гледа най-вече тях), можело да видиш пингвин! Не един, ами 2 вида пингвини - кралски и т.нар. jackass - сигурно гадняр пингвин :) Бяха съвсем съвсем наблизо, ако протегнеш ръка над стъклото, можеш да го пипнеш. Гмуркаха се, изплисквайки много вода, разхождаха се важно-важно, а един беше застанал под табелата с надпис, вероятно, "Не хранете пингвините!", и вдигнал глава нагоре, изглеждаше сякаш я чете - въртеше клюн наляво-надясно и беше много смешен. Много ни липсваше Деян в тоя момент, той така си умира за пимпинк и за нунки и за много, мнооого дибки... Искаше ни се да нагушкаме всичките тия деца около нас, представяйки си, че гушкаме него :)
И продължава много да ни липсва това хлапе. Не е като друг път, когато пак за 1 седмица не го виждаме, ама знаем, че ако искаме, можем да палнем колата и да отидем. И животът си тече нормално междувременно, всяка седмица е като следващата. А сега не е така, виждаме много неща и времето ни се струва много разтеглено, в един ден се побират толкова много гледки, впечатления, информация и преживявания, че сякаш ни няма от незапомнени времена... И искаме вече да си нагушкаме детето!
Другия път сме се заканили да пътуваме с него. Някъде по-наблизо трябва да е, щото тия разстояния едва ние ги издържаме, пък с него ще е още по-кошмарно, но да се отиде на ново място и да се преживяват нови неща не е същото, като непрекъснато си казваш - ех, да беше сега Деян тук да го види това!...
Абонамент за:
Публикации (Atom)
