По принцип, за да създаваме у Деян любов към хигиената и миенето, при всяко миене на ръце ахкаме възхитено колко хубаво миришат: Мирише на сапун! Той гордо ни ги тика в носовете винаги като са насапунисани, пта: "На какво мирише?" и чака да чуе точно тоя окуражителен коментар - "Ммммм, на сапун!"
А пък вчера нещо си играе с мен и в някакъв момент му е интересно да ми пипа краката, а аз му се карам - Не пипай краката на мама, защото са мръсни.
А тази сутрин тръгвам към банята и обяснявам:
- Мама отива да се къпе.
- Да.
- И ще си измие и косичката.
- Да. И после - крачетата. И станат... на сапун!
А пък баща му го предупреждава да не прави еди-какво си, и Деян се съгласява и пояснява:
- Щото ще стане бельо!
А тази вечер ни разсмя като взе да обяснява откритието си, че орела, също както хамелеона (за хамелеона си знаем, но за орела е ново), яде: "мравкиии, мухиии, червейчетаааа... като хамелеона! И мравкиии... И динозавърииии..."
И ние прихваме да се смеем и започваме да си представяме как орела, като преяде с динозаври, си казва - уффф, стига с тия динозаври, от утре вече само на мухи и мравки!
И Деян много нахилен че такъв фурор е предизвикал, повтаря успеха: "Орела и хамелеона ядат и мухиии, и мравкии, и диплодоциии."
Хем е много смешно да стоят мравките до диплодоците в едно изречение, хем се питаме - с тия книжки, от които ги учи животните, като всяко едно е на голяма картинка - мравката увеличена хиляди пъти, диплодока пък намален толкова - дали Деян има представа за мащаба на животните едно спрямо друго? Хайде тези които може да види около себе си, не са проблем, но тези дето са само на картинка - откъде да знае. Че и не са само диплодоците това, ами и бронтозаврите (наречени в други книжки брахиозаври и/или апатозаври - та и мен ме объркаха!), изобщо, трябва да се мине на филмчета - не става инак...
А пък го питах тая вечер кой му е приятел, и той мисли мисли и каза:
- Батко Жоро.
Батко Жоро е шефът ми, когото Деян е виждал само няколко пъти - последния път в офиса му показваше, че трябва да натисне интервала (ама после да го пусне! ;) ) за да си play-не отново филмчето което сме му пуснали. То пък беше с една Баба Мравка, която Деян е запомнил и преди няколко дни ми изреди какви неща има в работата на мама по следния начин:
- И кака Албенкаа, и Здравкоо, и батко Жороо... и баба Мравкаа...
Деян много се кефи на идеята за работата и почти всяка сутрин, като тръгна да излизам, се опитва да се вреди и той:
- И Деян дойде! И Деян ще ходи на работа! И отидеме заенно!
Изобщо, той е голям в изреждането. А също така - в самопризнанията. Документиран е на филмче как го питам кой счупи хобота на слончето и той с готовност отговаря: Деян Ефремов! Но по-интересно тази вечер си лежат с Веселин и Веселин му обяснява, че ние много го обичаме, и дори като понякога му се караме, пак го обичаме - а му се караме когато той ни хапе и щипе. А Деян се хванал на изрежданката: "...и удряш, и скубеш..."
А урок по смятане номер едно - от тази сутрин:
- Е те убия!
- Това е закачалка, мамо. Ето ти държиш една, а ако вземеш още една, колко ще имаш?
- Къде е?
- Ето там в онази торба.
(отива, изважда я)
- И като имаш една, и сега взимаш още една, колко ще станат?
- Две!
- Браво, мамо, точно така - ще станат две. А сега като имаш две, ако вземеш още една, колко ще станат?
- Три!
- Точно така, мамо, три. (Веселинееее, ела бързо да чуеш колко е умно детето!) А ако имаш три, и вземеш още една, колко ще станат?
- Две!
И тук свърши урока :)
А големите числа не го плашат малкия герой - преди малко ми съобщи, че "А на Ботевград има епесе лева!"
Епесе лева е 50 лв, а той наистина разглеждаше някакви 50-ки в Ботевград последния път като бяхме там, и изглежда са го впечатлили.
И като казах герой - играят си с Веселин на криеница, Деян се крие в гардероба, а Веселин се прави че го търси - изрежда на висок глас разни чудения къде ли може да е Деян, прави разни смешни предположения, а Деян отвътре си трае и понякога се кикоти тихичко. Веселин се чуди: "А дали не е в гардероба? Ама то е много тъмно в гардероба, дали не го е страх?"
Деян се обажда отвътре: "Не. Ти си юнак!"
четвъртък, 26 ноември 2009 г.
сряда, 18 ноември 2009 г.
За естественото раждане
Този текст е коментар на следната статия в Openly Feminist (моля, прочетете първо нея и линковете, които са дадени в нея).
Потресаваща история. И аз, като някоя от другите коментиращи в темата в БГ-мама, спрях да влизам там защото се натоварвам прекалено много.
Аз съм раждала в тази болница - със секцио по спешност, с избран от мен лекар и анестезиолог, за което платих на болницата, после ВИП стая и т.н. Отношението към мен беше безупречно (нивото на компетентност не го коментирам).
Когато трябваше да взема решение как искам да раждам - естествено или със секцио - точно тази реалност, описана в разказа, беше определяща за избора ми да родя със секцио, въпреки всичките му недостатъци пред естественото раждане. Защото не съм чувала в България да има медицински екип, способен да проведе естествено раждане правилно. Тук действат касапски, а раждане с окситоцин и епизиотомия за мен е толкова далече от "естественото", колкото и секциото - затова просто предпочетох да не ме мъчат и да не минавам през допълнителните рискове на такова раждане. Изборът пред българската родилка всъщност не е между "естествено" и "секцио", а между груба касапница (отживели методи, грешно изпълнени манипулации, грешни решения, водещи до тежко и в много отношения рисковано раждане) и цивилизовано секцио (ясни и в общия случай - правилно изпълнени хирургически процедури, рисковете са предвидими, последствията се знаят). Опция за наистина естествено раждане просто няма.
Категорично смятам, че по време на раждане решенията за начина на провеждането му трябва да се взимат от лекар, а не от родилката. Тя не е специалист, може да не разсъждава трезво в този момент, може да няма цялата информация за да вземе информирано решение. В много случаи се налага да се прибегне до сурови мерки - лекарят трябва да осигури на първо място безопасност, това е негово задължение. Ако залогът е живота на бебето или майката и няма друг избор, за мен е оправдано да прояви дори насилие.
Но проблемът е многопластов и засяга цялата система. В идеалния случай трябва всяка родилка да може да говори предварително с лекаря, който ще й проведе раждането, и да се разбере с него какви са предпочитанията й. Той от своя страна трябва да направи всичко възможно да се съобрази с тях по време на раждането - до момента, в който не се _наложи_ да се отклони от тях.
За да сработи това, трябва да съществува доверие между двамата. Трябва да има личен контакт и лекарят трябва да може да отдели достатъчно време, за да се подготви и да проведе това раждане. Нашите лекари нямат това време, те израждат по няколко бебета на ден, в претъпкани болници, чака се на опашка за операционна, за легло, за стая. Не знам статистика за броя родилки, които се падат на един лекар (или лекарски екип) в България, но очаквам, че оттук идва част от проблема.
Другото много съществено нещо е, че трябва лекарят да е информиран, да е в час с постиженията на _съвременната_ наука по отношение на техниките за естествено раждане: как то може да бъде подпомогнато и улеснено. Масаж на перинеума, топла вода, компреси - има ли макар и една болница, макар и един лекар в БГ, който дори е чувал за тези неша? Майката с този разказ се е подготвила предварително и ги знае, но целия екип в болницата й се смее, защото е неосведомен и некомпетентен. И освен това защото е свикнал да мисли за тези неща като за екстри и глезотии. Искала била да не се разкъса - ами да не си забременявала, мила моя, ако не искаш да се разкъсваш сега. Ти какво, да не мислиш че е лесно. Или любимия им лаф - "Какво си се развикала сега, да си мислила когато си го правила!" Тази арогантност идва от незнание, от убеденост, че друг начин няма. За тях не съществува дори концепцията, че естественото раждане може да протече по много лек и безпроблемен начин, стига да се проведе правилно.
Нашите лекари и акушерки си израждат на конвейер по начина, който си знаят от години. Това е проблем не само на АГ-тата, а на целия здравен персонал в България: не се отделя време за продължаваща квалификация, не следят нови публикации, не се интересуват, не се информират - правят си едно и също, като занаятчии.
Така че проблемите с лекарите са два: първо, не знаят, и второ, не им пука. Най-редовните оправдания на гилдията ги знам: много сме претоварени, нямаме време, системата е такава, а и с тези заплати вие какво искате.
Така че преди да застана пред Тина Киркова и да им кажа "не се дръжте с нас като с животни", трябва да имам някаква алтернатива, която да им предложа - какво искам всъщност от тези хора? Те ще се оправдаят със "системата" и аз няма да мога да им кажа нищо. Защото ежедневието на един лекар в никакъв случай не е леко и не мога да искам префинена чувствителност от него, когато пред кабинета му чакат на опашка тълпи от необслужени пациенти. Той просто не може да смогне с всичко.
А на тези сред тях, които са по-внимателни и по-чувствителни, им е най-трудно, защото съвсем пък не могат да намерят баланса и се борят с това всеки ден, обикновено за своя сметка. Тези, които се стараят да са в час, крадат от личното си време, за да се образоват.
Затова искането към лекарите ще се преформулира в искане "системата" на здравеопазването да ги подпомогне по някакъв начин: да им даде повече време за пациент, да организира обучения по отношение към пациента, да подпомогне участието им в симпозиуми, семинари, международни обучения свързани с най-новите постижения в областта им, да им осигури достъп до литература и специализирана периодика, да им осигури и времето да се възползват от този достъп - всичко това ще ги остави без оправдание, но и тогава хората, за които тази професия е призвание, ще получат възможността да станат наистина добри лекари. Но разбира се всичко това струва, първо, пари, и второ - реформи (компетентно проведени). Ще отнесем въпроса към министъра на здравеопазването, той ще каже - няма пари, а за реформи - няма пари. И някъде там нещата замират, до следващия протест, породен от следващата кошмарна история.
Извинете за песимизма. Междувременно, раждащите в България - раждайте със секцио, плащайте си за екип и за ВИП стая, и приемете, че това е един от многото компромиси, които правим, избирайки да живеем в бедна и корумпирана държава. (А то не че някъде по света здравеопазването е цъфнало и вързало, но това е друг въпрос.)
Потресаваща история. И аз, като някоя от другите коментиращи в темата в БГ-мама, спрях да влизам там защото се натоварвам прекалено много.
Аз съм раждала в тази болница - със секцио по спешност, с избран от мен лекар и анестезиолог, за което платих на болницата, после ВИП стая и т.н. Отношението към мен беше безупречно (нивото на компетентност не го коментирам).
Когато трябваше да взема решение как искам да раждам - естествено или със секцио - точно тази реалност, описана в разказа, беше определяща за избора ми да родя със секцио, въпреки всичките му недостатъци пред естественото раждане. Защото не съм чувала в България да има медицински екип, способен да проведе естествено раждане правилно. Тук действат касапски, а раждане с окситоцин и епизиотомия за мен е толкова далече от "естественото", колкото и секциото - затова просто предпочетох да не ме мъчат и да не минавам през допълнителните рискове на такова раждане. Изборът пред българската родилка всъщност не е между "естествено" и "секцио", а между груба касапница (отживели методи, грешно изпълнени манипулации, грешни решения, водещи до тежко и в много отношения рисковано раждане) и цивилизовано секцио (ясни и в общия случай - правилно изпълнени хирургически процедури, рисковете са предвидими, последствията се знаят). Опция за наистина естествено раждане просто няма.
Категорично смятам, че по време на раждане решенията за начина на провеждането му трябва да се взимат от лекар, а не от родилката. Тя не е специалист, може да не разсъждава трезво в този момент, може да няма цялата информация за да вземе информирано решение. В много случаи се налага да се прибегне до сурови мерки - лекарят трябва да осигури на първо място безопасност, това е негово задължение. Ако залогът е живота на бебето или майката и няма друг избор, за мен е оправдано да прояви дори насилие.
Но проблемът е многопластов и засяга цялата система. В идеалния случай трябва всяка родилка да може да говори предварително с лекаря, който ще й проведе раждането, и да се разбере с него какви са предпочитанията й. Той от своя страна трябва да направи всичко възможно да се съобрази с тях по време на раждането - до момента, в който не се _наложи_ да се отклони от тях.
За да сработи това, трябва да съществува доверие между двамата. Трябва да има личен контакт и лекарят трябва да може да отдели достатъчно време, за да се подготви и да проведе това раждане. Нашите лекари нямат това време, те израждат по няколко бебета на ден, в претъпкани болници, чака се на опашка за операционна, за легло, за стая. Не знам статистика за броя родилки, които се падат на един лекар (или лекарски екип) в България, но очаквам, че оттук идва част от проблема.
Другото много съществено нещо е, че трябва лекарят да е информиран, да е в час с постиженията на _съвременната_ наука по отношение на техниките за естествено раждане: как то може да бъде подпомогнато и улеснено. Масаж на перинеума, топла вода, компреси - има ли макар и една болница, макар и един лекар в БГ, който дори е чувал за тези неша? Майката с този разказ се е подготвила предварително и ги знае, но целия екип в болницата й се смее, защото е неосведомен и некомпетентен. И освен това защото е свикнал да мисли за тези неща като за екстри и глезотии. Искала била да не се разкъса - ами да не си забременявала, мила моя, ако не искаш да се разкъсваш сега. Ти какво, да не мислиш че е лесно. Или любимия им лаф - "Какво си се развикала сега, да си мислила когато си го правила!" Тази арогантност идва от незнание, от убеденост, че друг начин няма. За тях не съществува дори концепцията, че естественото раждане може да протече по много лек и безпроблемен начин, стига да се проведе правилно.
Нашите лекари и акушерки си израждат на конвейер по начина, който си знаят от години. Това е проблем не само на АГ-тата, а на целия здравен персонал в България: не се отделя време за продължаваща квалификация, не следят нови публикации, не се интересуват, не се информират - правят си едно и също, като занаятчии.
Така че проблемите с лекарите са два: първо, не знаят, и второ, не им пука. Най-редовните оправдания на гилдията ги знам: много сме претоварени, нямаме време, системата е такава, а и с тези заплати вие какво искате.
Така че преди да застана пред Тина Киркова и да им кажа "не се дръжте с нас като с животни", трябва да имам някаква алтернатива, която да им предложа - какво искам всъщност от тези хора? Те ще се оправдаят със "системата" и аз няма да мога да им кажа нищо. Защото ежедневието на един лекар в никакъв случай не е леко и не мога да искам префинена чувствителност от него, когато пред кабинета му чакат на опашка тълпи от необслужени пациенти. Той просто не може да смогне с всичко.
А на тези сред тях, които са по-внимателни и по-чувствителни, им е най-трудно, защото съвсем пък не могат да намерят баланса и се борят с това всеки ден, обикновено за своя сметка. Тези, които се стараят да са в час, крадат от личното си време, за да се образоват.
Затова искането към лекарите ще се преформулира в искане "системата" на здравеопазването да ги подпомогне по някакъв начин: да им даде повече време за пациент, да организира обучения по отношение към пациента, да подпомогне участието им в симпозиуми, семинари, международни обучения свързани с най-новите постижения в областта им, да им осигури достъп до литература и специализирана периодика, да им осигури и времето да се възползват от този достъп - всичко това ще ги остави без оправдание, но и тогава хората, за които тази професия е призвание, ще получат възможността да станат наистина добри лекари. Но разбира се всичко това струва, първо, пари, и второ - реформи (компетентно проведени). Ще отнесем въпроса към министъра на здравеопазването, той ще каже - няма пари, а за реформи - няма пари. И някъде там нещата замират, до следващия протест, породен от следващата кошмарна история.
Извинете за песимизма. Междувременно, раждащите в България - раждайте със секцио, плащайте си за екип и за ВИП стая, и приемете, че това е един от многото компромиси, които правим, избирайки да живеем в бедна и корумпирана държава. (А то не че някъде по света здравеопазването е цъфнало и вързало, но това е друг въпрос.)
понеделник, 16 ноември 2009 г.
За тайнството кръщение
Мордред ми е задал много хубав въпрос в коментарите към един по-ранен постинг и аз ще изведа отговора тука, защото често се случва да пояснявам позицията си по въпроса за кръщението, или по-точно - защо съм против да се кръсти Деян.
Мордред пита:
Ще се опитам да обясня, засега хаотично, както ми хрумва, а впоследствие може да се постарая и да го формулирам по-добре (ама после, защото сега съм гладна и бързам ;) ).
Краткият отговор е - да, агностицизъм. Но ми се иска да поясня повече.
Възможно е да съм неконсистентна в отношението си към християнството като цяло и кръщението в частност. Темата е доста важна за мен и мнението ми е много силно, макар и позицията ми да се поддава на критика (може би?).
Не смятам, че кръщението "прави" нещо, но го допускам. И при допускането следвам нататък по веригата сякаш че е истина. С това влизам вътре в християнския светоглед (доколкото го познавам) и се опитвам да разсъждавам on its own terms. Roleplay-вам, демек.
In character ми се струва, че на кръщение трябва да подложи сам себе си съзнателен индивид, и това решение трябва да е основано върху вътрешно убеждение и вяра.
Едно малко дете не е осъзнат индивид, способен да вземе такова решение. Но аз като родител не трябва да "извършвам" това върху него, защото причисляването му към общността на вярващите трябва да е акт на свободна воля, която е толкова важна в християнството и аз не мога да не я уважа.
С други думи, смятам че това е валидно не просто за мен, а за всички вярващи християни: не може да кръщаваш дете, или с други думи, да кръстиш дете е неуважение към свободната му воля.
Според мен моментът, в който един пораснал, разумен човек осъзнава нуждата и желанието си да се причисли към общността на вярващите - т.е. нуждата и желанието да се _покръсти_, е много важен в духовното му развитие. Това е ключов момент в живота на човека. Кръщението е много силен ритуал като преживяване и е хубаво той да бъде наистина преживян - тогава, когато му е времето, когато човек е готов за него и го е поискал. Кръщавайки едно малко дете, аз бих му отнела възможността за това силно духовно преживяване по-късно. Защото второ кръщение не се извършва. Поради тоя факт кръщението е необратимо.
Родителите-християни обаче мога да ги разбера: те кръщават децата не "от името" на децата си, а поради собствената си вяра, т.е. заради себе си, от свое име. Правят нещо, което според мен е нередно (доколкото е неуважително към ключови елементи на тая религия), обаче все пак донякъде е приемливо - дотолкова, доколкото е вид мисионерство и самата ти искрена вяра не допуска да допуснеш алтернатива. А ако няма алтернатива, за теб няма друг избор (и пред детето не стои реален друг избор) освен да стане християнин и с други думи ясно е, че пътят е един, а ти просто извършваш стъпката вместо него и на по-ранен етап (щото ако умре междувременно все пак да има шанс да отиде където трябва).
Продължавам да съм in character и все пак бих поспорила с тези родители, защото пътят може и да е един, но човек има право да се отклони от него. Както на Адам и Ева е било дадено правото да ядат от дървото на познанието, и само им е казано, че това не е желателно. Всеки един от нас, във всеки един момент от живота си, може да избере да се отклони от Господ - и ние всъщност непрекъснато го правим. Това отклоняване може да е поради слабата ни воля (мързи ни да живеем според правилата), а може и да е поради гордост (бунт някакъв). Човек има право на своя бунт и на своя протест, и отношението му с Господ си е лично между него и Господ. Може пък после блудният син да стане най-любимият. Всеки има своя път на търсене.
Има един вододел, една граница, която е важно човек да усеща: първо си "отвън" на нещо, а после си "вътре". Важно е да можеш да го преживееш това преминаване. И за да е истинско това преживяване, то трябва първо да се случи по-късно (на осъзната възраст), и второ, трябва да съществува реалната възможност да не го извършиш.
Като кръщаваме дете, ние му отнемаме тази възможност. Ето това е вторият начин, по който кръщението е необратимо.
И сега излизам от парадигмата на християнството и вече гледам отвън (out of character).
Ако бях убеден атеист, за мен щеше да е най-лесно да кръстя Деян с едно махване на ръка, като нещо предвидено да радва бабите и което всъщност няма никакво значение и изобщо не ми пречи.
Но аз не съм убеден атеист, а действително по-скоро не знам :) поради което искам да държа различни опции отворени, доколкото е възможно. Искам те да са отворени за самия Деян, за да усеща, че има избор (а може би и да знае, че има отговорност). Нека му тежи тоя избор... щото то не е лесно да се причислиш към вяра и изобщо да избереш духовния си път, ако подходиш отговорно към въпроса... но няма да го правя вместо него.
Трябва да призная също, че най-важната опция, която според мен трябва да бъде държана отворена, е именно християнската. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм толкова категорична и нямаше да отделям толкова мисъл на тоя въпрос с кръщението. Но за другите потенциални възможности ми е все тая (не съм се и замислила какво би означавало да му държа отворена опцията за ислям, за някое езическо вярване, за хиндуизъм или за някой шаманизъм...) - но за християнството ми е важно, поради някакво лично убеждение или по-скоро лична привързаност и уважение, което изпитвам към него. Може би защото ми е най-познато, а може би и защото много рядко виждам истински практикувано християнство около себе си. Дори ми е леко мъчно, че е толкова сведена до битово-ежедневното тая иначе достойна за уважение религия (с всичките ми забележки ;) ) и най-вече колко се е изгубила в стандартната езическа ритуалност, колко по-слаба от нея се е оказала с времето. Сантимент някакъв, ама нали наскоро беше Задушница и се позасили това усещане.
И накрая един disclaimer: Сега като се замисля, ако бях убеден християнин, сигурно все пак щях да постъпя като християнските родители и да го кръстя заради себе си - "от свое име" - доколкото аз съм голям егоист и бих послушала повече собствения си религиозен страх, отколкото аргументите, изказани по-горе. А и в тая ситуация биха се намесили авторитетите на институциите, които в момента не са ми фактор (дори в разсъжденията in character по-горе).
Мордред пита:
Чакай малко, как така е "необратимо" кръщението?
Или смяташ, че кръщението "прави" нещо, при което окей, необратимо е, но пък иначе се ходи в ада, така че си е хубаво и положително нещо (което всеки отговорен родител загрижен за душата на детето си трябва сам да направи, без съмнение)
Или кръщението "не прави" нищо, при което обратимостта като свойство е неинтересна.
Не разбирам как може да си по средата между двете, това някакъв вид агностицизъм ли е? (Освен ако нямаш предвид посегателството над личността и на детето и на родителя, когато някой прави КАКВОТО И ДА Е с детето ти без разрешение)
Ще се опитам да обясня, засега хаотично, както ми хрумва, а впоследствие може да се постарая и да го формулирам по-добре (ама после, защото сега съм гладна и бързам ;) ).
Краткият отговор е - да, агностицизъм. Но ми се иска да поясня повече.
Възможно е да съм неконсистентна в отношението си към християнството като цяло и кръщението в частност. Темата е доста важна за мен и мнението ми е много силно, макар и позицията ми да се поддава на критика (може би?).
Не смятам, че кръщението "прави" нещо, но го допускам. И при допускането следвам нататък по веригата сякаш че е истина. С това влизам вътре в християнския светоглед (доколкото го познавам) и се опитвам да разсъждавам on its own terms. Roleplay-вам, демек.
In character ми се струва, че на кръщение трябва да подложи сам себе си съзнателен индивид, и това решение трябва да е основано върху вътрешно убеждение и вяра.
Едно малко дете не е осъзнат индивид, способен да вземе такова решение. Но аз като родител не трябва да "извършвам" това върху него, защото причисляването му към общността на вярващите трябва да е акт на свободна воля, която е толкова важна в християнството и аз не мога да не я уважа.
С други думи, смятам че това е валидно не просто за мен, а за всички вярващи християни: не може да кръщаваш дете, или с други думи, да кръстиш дете е неуважение към свободната му воля.
Според мен моментът, в който един пораснал, разумен човек осъзнава нуждата и желанието си да се причисли към общността на вярващите - т.е. нуждата и желанието да се _покръсти_, е много важен в духовното му развитие. Това е ключов момент в живота на човека. Кръщението е много силен ритуал като преживяване и е хубаво той да бъде наистина преживян - тогава, когато му е времето, когато човек е готов за него и го е поискал. Кръщавайки едно малко дете, аз бих му отнела възможността за това силно духовно преживяване по-късно. Защото второ кръщение не се извършва. Поради тоя факт кръщението е необратимо.
Родителите-християни обаче мога да ги разбера: те кръщават децата не "от името" на децата си, а поради собствената си вяра, т.е. заради себе си, от свое име. Правят нещо, което според мен е нередно (доколкото е неуважително към ключови елементи на тая религия), обаче все пак донякъде е приемливо - дотолкова, доколкото е вид мисионерство и самата ти искрена вяра не допуска да допуснеш алтернатива. А ако няма алтернатива, за теб няма друг избор (и пред детето не стои реален друг избор) освен да стане християнин и с други думи ясно е, че пътят е един, а ти просто извършваш стъпката вместо него и на по-ранен етап (щото ако умре междувременно все пак да има шанс да отиде където трябва).
Продължавам да съм in character и все пак бих поспорила с тези родители, защото пътят може и да е един, но човек има право да се отклони от него. Както на Адам и Ева е било дадено правото да ядат от дървото на познанието, и само им е казано, че това не е желателно. Всеки един от нас, във всеки един момент от живота си, може да избере да се отклони от Господ - и ние всъщност непрекъснато го правим. Това отклоняване може да е поради слабата ни воля (мързи ни да живеем според правилата), а може и да е поради гордост (бунт някакъв). Човек има право на своя бунт и на своя протест, и отношението му с Господ си е лично между него и Господ. Може пък после блудният син да стане най-любимият. Всеки има своя път на търсене.
Има един вододел, една граница, която е важно човек да усеща: първо си "отвън" на нещо, а после си "вътре". Важно е да можеш да го преживееш това преминаване. И за да е истинско това преживяване, то трябва първо да се случи по-късно (на осъзната възраст), и второ, трябва да съществува реалната възможност да не го извършиш.
Като кръщаваме дете, ние му отнемаме тази възможност. Ето това е вторият начин, по който кръщението е необратимо.
И сега излизам от парадигмата на християнството и вече гледам отвън (out of character).
Ако бях убеден атеист, за мен щеше да е най-лесно да кръстя Деян с едно махване на ръка, като нещо предвидено да радва бабите и което всъщност няма никакво значение и изобщо не ми пречи.
Но аз не съм убеден атеист, а действително по-скоро не знам :) поради което искам да държа различни опции отворени, доколкото е възможно. Искам те да са отворени за самия Деян, за да усеща, че има избор (а може би и да знае, че има отговорност). Нека му тежи тоя избор... щото то не е лесно да се причислиш към вяра и изобщо да избереш духовния си път, ако подходиш отговорно към въпроса... но няма да го правя вместо него.
Трябва да призная също, че най-важната опция, която според мен трябва да бъде държана отворена, е именно християнската. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм толкова категорична и нямаше да отделям толкова мисъл на тоя въпрос с кръщението. Но за другите потенциални възможности ми е все тая (не съм се и замислила какво би означавало да му държа отворена опцията за ислям, за някое езическо вярване, за хиндуизъм или за някой шаманизъм...) - но за християнството ми е важно, поради някакво лично убеждение или по-скоро лична привързаност и уважение, което изпитвам към него. Може би защото ми е най-познато, а може би и защото много рядко виждам истински практикувано християнство около себе си. Дори ми е леко мъчно, че е толкова сведена до битово-ежедневното тая иначе достойна за уважение религия (с всичките ми забележки ;) ) и най-вече колко се е изгубила в стандартната езическа ритуалност, колко по-слаба от нея се е оказала с времето. Сантимент някакъв, ама нали наскоро беше Задушница и се позасили това усещане.
И накрая един disclaimer: Сега като се замисля, ако бях убеден християнин, сигурно все пак щях да постъпя като християнските родители и да го кръстя заради себе си - "от свое име" - доколкото аз съм голям егоист и бих послушала повече собствения си религиозен страх, отколкото аргументите, изказани по-горе. А и в тая ситуация биха се намесили авторитетите на институциите, които в момента не са ми фактор (дори в разсъжденията in character по-горе).
неделя, 15 ноември 2009 г.
A day in the life: Разговори
С Деян вече може да се разговаря дълго и смислено.
Забележително е как е наизустил разни фрази и приема правилата, които налагаме, чрез ясни, кратки и устойчиви формулировки, които изговаря с важен тон и назидателно вдигнат пръст:
- Децата не пипат ножове и ток! (Като поасне, ще пипа.)
- Децата не пипат ножове и ток и това! (сочейки говорителите в тонколоните)
- Няма да пипаме! Само ще гледаме!
- Децата не пият би'а! Тя го'чи!
- Деян не пие би'а, само мама пие би'а. И тати не пие би'а, и баба не пие би'а, и дядо не пие би'а. Само мама пие. И дядо Битеф пие.
- Ето тука Деян спинка, ето тука мама спинка.
Станал е силен в пазарлъците:
- Посленно! Посленно и к'ай! Няма повече!
- Няма а миеме косичката!
- Пъ'во облечеме, после пиеме млекото, и после пуснеме динозавъ'ите!
Звучат като едностранни декларации, но в контекст са си съвсем интерактивни. Може да се договаряш някакви неща с него, само че после не спазва договорките ;)
Помни вече доста - прави връзки с минали събития и минали неща, които сме казвали. Например вкъщи Веселин взима лекарство и обяснява, че само тати взима лекарство, а Деян не. Ден или два по-късно сме в Горна баня и баба ми обяснява, че взима някакво лекарство. Деян свързва: "Само баба Златка и тати пият лека'ство. Деян не пие лека'ство, и мама не пие, и баба Диди не пие."
Сравнява: мозайчето е червено "като това" - и го слага до червено кубче.
В сравненията се раждат ново поколение бисери - неочаквани и неудобни:
- Това е чичко ковач. Той кове с един голям чук върху тази наковалня. Виж каква шапка има, и какви голеееми мустаци има!
- Като баба Диди!
Или пък:
- Това какво е? (сочи в книжката)
- Това, мамо, е скункс. Той мирише гадно! (бърча нос)
След 3 дни:
- Баба Златка ми'ише ганно. Като един скункс! (и бърчи нос)
Помни и особено много се впечатлява от бременни жени и от концепцията, че в големия корем "има едно малко бебе". Но в една книжка има нарисуван един цар и аз показвам колко голям корем има царя. На другия ден споменаваме леля Мими и Деян казва: "Има голям ко'ем! Като ца'я!"
Има концепция за минало и за това, че е бил малък, а сега вече не е:
- Като беше малък, казваше: топтоптам! А не се казва топтоптам, а казва се: хи-по-по-там!
Много му е забавно да му казваме какви други неща е казвал като малък, и да го изпитваме дали си ги спомня. Към тях спадат: деба (а казва се: зеб'а), мокото (а казва се: мле-ко-то), а някой го е научил и той назидателно ми казва дори, че "Не се казва ждивко здавко! Казва се: назд'аве!"
Има малко объркана концепция за дядо Мраз и дядо Коледа, но знае, че носят подаръци и това е важното. Аз съм заела позицията, че това е един и същ дядо, който може да се нарича по два начина.
Любимата му песничка за в колата е за дядо Мраз, и завършва така: "че с кош подаръци за нас пристига вече дядо Мраз" - което Деян чува като: "И стига вече дядо Мраз!"
Другата любима песничка е "Хипопотама" - а именно, "The Lion Sleeps Tonight".
Можем да си говорим и по телефона. Като е при някоя от бабите, сам си поисква "да се обадиме на мама" и като ми се обади, обикновено ме кара да видя нещо (мамо, виж!). Ако не иска да говори, слуша слуша и заявява "Не чувам!" и дава телефона на някой друг.
Доловил е някои фрази, които звучат смешно от неговата уста:
- Тука кома'че ухапало и съ'би. Кома'че ли ее, гуще'че ли ее, и аз не знам какво е.
Или:
(аз) - А третото прасенце си построило къщичка от камъни.
(Деян) - Точно така! Точно така!
В някакъв пазарлък заковал баба си, като рекъл:
- Честна дума!
А веднъж дълбокомислено отбеляза, след като току-що се беше събудил от сън в колата:
- Има облаци обаче!
Разсъжденията му са особено трогателни:
- Какво е това животно? П'илича на куче, ама не е куче.
Или, за логото на някаква строителна фирма:
- П'илича на кокошка, ама е к'ава!
Наблюдавам го как усвоява езика и хем знам, че е предимно с натрупване на повторения и имитация, хем виждам и как сортира правилата и мисли парадигматично - откъдето излизат чести граматически грешки, произнасяни с несигурност в търсене на корекция от нас, за да успее да го каже правилно. Все се каня да запиша примери, ама забравям - като се сетя, ще ги добавя.
Забележително е как е наизустил разни фрази и приема правилата, които налагаме, чрез ясни, кратки и устойчиви формулировки, които изговаря с важен тон и назидателно вдигнат пръст:
- Децата не пипат ножове и ток! (Като поасне, ще пипа.)
- Децата не пипат ножове и ток и това! (сочейки говорителите в тонколоните)
- Няма да пипаме! Само ще гледаме!
- Децата не пият би'а! Тя го'чи!
- Деян не пие би'а, само мама пие би'а. И тати не пие би'а, и баба не пие би'а, и дядо не пие би'а. Само мама пие. И дядо Битеф пие.
- Ето тука Деян спинка, ето тука мама спинка.
Станал е силен в пазарлъците:
- Посленно! Посленно и к'ай! Няма повече!
- Няма а миеме косичката!
- Пъ'во облечеме, после пиеме млекото, и после пуснеме динозавъ'ите!
Звучат като едностранни декларации, но в контекст са си съвсем интерактивни. Може да се договаряш някакви неща с него, само че после не спазва договорките ;)
Помни вече доста - прави връзки с минали събития и минали неща, които сме казвали. Например вкъщи Веселин взима лекарство и обяснява, че само тати взима лекарство, а Деян не. Ден или два по-късно сме в Горна баня и баба ми обяснява, че взима някакво лекарство. Деян свързва: "Само баба Златка и тати пият лека'ство. Деян не пие лека'ство, и мама не пие, и баба Диди не пие."
Сравнява: мозайчето е червено "като това" - и го слага до червено кубче.
В сравненията се раждат ново поколение бисери - неочаквани и неудобни:
- Това е чичко ковач. Той кове с един голям чук върху тази наковалня. Виж каква шапка има, и какви голеееми мустаци има!
- Като баба Диди!
Или пък:
- Това какво е? (сочи в книжката)
- Това, мамо, е скункс. Той мирише гадно! (бърча нос)
След 3 дни:
- Баба Златка ми'ише ганно. Като един скункс! (и бърчи нос)
Помни и особено много се впечатлява от бременни жени и от концепцията, че в големия корем "има едно малко бебе". Но в една книжка има нарисуван един цар и аз показвам колко голям корем има царя. На другия ден споменаваме леля Мими и Деян казва: "Има голям ко'ем! Като ца'я!"
Има концепция за минало и за това, че е бил малък, а сега вече не е:
- Като беше малък, казваше: топтоптам! А не се казва топтоптам, а казва се: хи-по-по-там!
Много му е забавно да му казваме какви други неща е казвал като малък, и да го изпитваме дали си ги спомня. Към тях спадат: деба (а казва се: зеб'а), мокото (а казва се: мле-ко-то), а някой го е научил и той назидателно ми казва дори, че "Не се казва ждивко здавко! Казва се: назд'аве!"
Има малко объркана концепция за дядо Мраз и дядо Коледа, но знае, че носят подаръци и това е важното. Аз съм заела позицията, че това е един и същ дядо, който може да се нарича по два начина.
Любимата му песничка за в колата е за дядо Мраз, и завършва така: "че с кош подаръци за нас пристига вече дядо Мраз" - което Деян чува като: "И стига вече дядо Мраз!"
Другата любима песничка е "Хипопотама" - а именно, "The Lion Sleeps Tonight".
Можем да си говорим и по телефона. Като е при някоя от бабите, сам си поисква "да се обадиме на мама" и като ми се обади, обикновено ме кара да видя нещо (мамо, виж!). Ако не иска да говори, слуша слуша и заявява "Не чувам!" и дава телефона на някой друг.
Доловил е някои фрази, които звучат смешно от неговата уста:
- Тука кома'че ухапало и съ'би. Кома'че ли ее, гуще'че ли ее, и аз не знам какво е.
Или:
(аз) - А третото прасенце си построило къщичка от камъни.
(Деян) - Точно така! Точно така!
В някакъв пазарлък заковал баба си, като рекъл:
- Честна дума!
А веднъж дълбокомислено отбеляза, след като току-що се беше събудил от сън в колата:
- Има облаци обаче!
Разсъжденията му са особено трогателни:
- Какво е това животно? П'илича на куче, ама не е куче.
Или, за логото на някаква строителна фирма:
- П'илича на кокошка, ама е к'ава!
Наблюдавам го как усвоява езика и хем знам, че е предимно с натрупване на повторения и имитация, хем виждам и как сортира правилата и мисли парадигматично - откъдето излизат чести граматически грешки, произнасяни с несигурност в търсене на корекция от нас, за да успее да го каже правилно. Все се каня да запиша примери, ама забравям - като се сетя, ще ги добавя.
събота, 14 ноември 2009 г.
A day in the life: Игри
Животни
Най-любимото занимание на Деян вкъщи е да си играе с животните. Има една камара пластмасови животни, които си умира да подрежда по масата.
Съществен въпрос е "Това може ли да стои?" - защото някои са произведени не дотам качествено и не могат да се задържат на 4-те си крака. Тези, които не могат да стоят, "тябва да ги подп'еме" - ги подпираме на някое друго животно, което да ги крепи изправени. Надявам се, че и вторичния смисъл на това действие някак неусетно се набива в главата му, и един ден, когато трябва да му обяснявам за помагането на по-слабите и други такива концепции, ще мога да се позова на тия животни, които сега подпираме на другите.
При наличие на родител, играта с животните може да се разнообрази по интересни начини.
Много му е забавно да си играем на лъженка: подавам му зебра и казвам - вземи това слонче. Деян се ухилва и ме поправя:
- Това не е слонче, това е зебра!
И така с останалите животни, докато изредим всичките.
Може и театър да се играе. Аз съм много неумел кукловод, но все мога да срещна една пума с едно магаре - и какво, мамо, казала пумата?
- Добър деееен!
Трудно измислям какво да правят след това, обикновено се питат как са и отговарят, че са добре.
Започнал е да сортира. Баба му Диди го учи да реди животните на 2 групи - месоядни и тревопасни. Деян стриктно следва инструкциите.
Сортира и според вид - в Ботевград, където животните му са най-много, има и най-много повтарящи се - малки, големи и още по-големи мечки, слончета, жирафи... И той ги реди всяко при вида си.
В Горна баня, където са животните, които ги е донесъл вуйчо Ичо, има семейства животни: "това е мама лъв, това е тати лъв, а това е Деян лъв".
Пластилин
Неустоима магия има пластилинът за малкото дете. Възможността да го мачкаш из пръстите си е очарователна, а мама и тати правят фигурки каквито си пожелаеш - това е просто изумително. Мама и тати като недобри моделери правят предимно охлювчета и стотинки (стотинката е сплескано топче); тати все пак се беше хванал веднъж и направи цяла камара разнообразни животни. Деян се опитва да имитира - прави лентичка, кара ме да му правя топче, за да си го сплеска собственоръчно и да го направи на стотинка - след което си подрежда внимателно произведенията едно до друго или едно върху друго.
За съжаление все още понякога се опитва да го налапа - знае, че не трябва, но като провокация или просто за да пробва дали все още не трябва - и това ни ядосва и прекратяваме игрите с пластилин.
А освен това той се изчерпва - на ситни-дребни парченца, полепени по подметките ни, и на по-едри, които сме изхвърлили защото са пресъхнали необратимо.
Лего
Деян имаше конструктори и преди, но с Легото е много по-забавно - може би понеже на нас самите ни е по-забавно. Строим къщи с много вътрешни стаи и разбира се с много прозорци. Деян внимателно реди динозаврите вътре в къщата и ги поставя така, че всеки динозавър да гледа навън през прозореца. Допринася и за градежа, но не много.
Не е забравил и кофата с дървените кубчета - изсипва я на пода и реди вече цели комплекси, които по някакъв начин приличат на пейзажи от Санторини. Обича също да направи "къщичка на мама, къщичка на тати и къщичка на Деян". Защо ни слага в различни къщи, не знам :)
Мозайка
Аз разбира се оборудвам Деян с нещата, които на мен самата са ми били най-интересни като дете. И с мозайката, както с легото, се занимавам повече аз, отколкото той, но на него му е забавен и интересен самия факт, че аз съм седнала да се занимавам по някакъв начин с него. Подава ми мозайчета, следва инструкции за цвят, и ме кара да правим "гладичко" (само че го нарича "младичко" :) ) - това е като наредя плътно мозайката, така че да има усещане за гладкост отгоре, като го погалиш.
Последния път му дадох едни панички и чашки и сортирахме всички мозайчета по цвят. Деян с най-голямо усърдие ги раздели абсолютно правилно и много се забавляваше, когато например в купата с оранжевите е попаднало червено - а! тука едно червено е при оранжевите! - и страшен кеф какво е хитро червеното но ние как още по-хитро сме го уловили и ще го сложим където принадлежи.
Цветовете, които различава без проблем, са червено, синьо, зелено, жълто, оранжево и лилаво. Малко по-встрани са останали кафяво, черно и бяло - то няма такива мозайчета :)
Рисуваме и пишем
Аз все разчитам, че като тати е художник, ще рисува всякакви забавни неща за кеф и възхищение на дребоса. Обаче на практика аз съм човекът, който повече рисува, Деян обаче не ме критикува кой знае колко за некадърността ми. На него му харесва, че си имам определен набор от неща дето рисувам, и може да си избира какво да ме накара. А аз рисувам: къща, цвете, охлювче, слънце и човече (момиченце и момченце). За заявки извън тоя списък, моля обръщайте се към тати :)
На Деян му е много приятно да драска и той, само че все не може да уцели баш само по листа да е. Преди малко прибирах разни животни от пода и забелязах изрисуваните крака на масата отвътре, изрисуваните очи на жабата и дъна на кутийките от пластилин. Всяка повърхност се тества за податливост към надраскване :)
В Ботевград пък дядо му Пенко е подел ограмотителен курс. Пише букви и цифри на един лист, Деян наблюдава и се опитва да познае кое какво е. Например написват думите "мама, тати, Деян, баба, дядо" и после питат: тука какво пише? Деян налучква напосоки, знаейки че все ще е едно от тия пет неша.
На мама малкия помощник
Деян има стрхотно чувство за мисия. Като си науми, че трябва да извади едно по едно всички животни от плика и да ги подреди едно до друго на масата (самостоятелно занимание за около половин час), той се съсредоточава и се потапя в задачата изцяло. Реших да се позова на очевидното му удоволствие да изпълнява мини-куестове и започнах да го ангажирам да ми помага. Като го извикам и го питам дали иска да ми помогне да направим еди-какво си, няма случай да не грейне от щастие. За него е интересно и освен това изпитва някаква особена гордост да бъде полезен. В Книгата също пише, че децата трябва да бъдат ангажирани от малки с разни дребни задължения.
Ние сме постигнали следния списък от забавни мисии, в хронологичен ред:
- да подредим книжките: обикаля из целия хол и издирва книжките като айтеми от компютърна игра, взима ги една по една и ги носи на определеното за тях място в библиотеката
- да почистим пода: с мокри кърпички хващаме заедно и мама чисти и Деян чисти. Търка с голямо удоволствие, имитирайки моите движения. Няма голям коефициент на полезност ;) но пък цялото нещо, като изглежда като игра, е мотивация за мен самата да позачистя пода някой път ;)
- да полеем цветята на баба: това е градинско занимание, овладяно във Вършец, където дядо му му пълни лейката от чешмата на двора и Деян усърдно ходи да полива.
- да направим кафе на мама: отива до кутията с кафета, внимателно я сваля от перваза на прозореца, избира капсула и ми я носи;
- да заредим пералнята: зареждането на пералнята се състои от прехвърляне на шарени дрехи от един кош в един леген и в кръглия отвор на пералнята - това е игра по всички правила на игрите и поради това е много забавно. Застава до мене и усърдно вади дрехи от коша и ги слага където му посоча (сортираме светло от тъмно пране, памучно от деликатно). После наблюдава и ме инструктира, че "мама тук слага отровното" (а именно праха за пране, който съм обяснила че е отровен и децата не го пипат) и държи да помирише омекотителя, защото му харесва как мирише. Накрая мием ръцете, щото, все пак ;)
- да прострем дрехите: това означава да ги изважда една по една от легена и да ги размахва силно нагоре-надолу, удряйки пода с тях ;) Опитвам се да му покажа, че удрянето на пода и събирането на праха от него с току-що изпраната тениска на тати не е най-добрата идея; Деян обаче е намерил за съществено изтръскването на дрехите преди да бъдат прострени, а е твърде нисък за да го направи без да стигне пода :) Помощта му при простирането е истински ценна, защото така не се налага да се навеждам до легена; той пък е ентусиаст да кляка и да се изправя милион пъти.
- да сложим масата: опитваме се да вечеряме семейно, въвеждайки добрата практика да отделим единственото възможно време на деня, когато можем да бъдем заедно, на това наистина да се съберем и да ни бъде приятно. Връчвам на Деян салфетки, които той реди по масата, после внимателно слага върху тях вилици (не ножове: "Децата не пипат ножове и ток!"), после реди до тях и празните чинии. Всеки си има място, където обикновено седи, Деян вече си седи на "голям" стол, и съвсем като големи хора си вечеряме заедно. С малки разлики, че обикновено гледаме да не слагаме на масата неща, които той не може да яде заради алергията, и после си дояждаме тайно в кухнята.
Криеница
Най-новата игра е да се завре под масата и да се търси сам - ако не го викаме ние, се вика сам, за да ни подсети - "Деянеее? Деянеее? Къде е Деянн? Ск'ил се е!"
Като се хванем на хорото и започнем ние да го викаме, отговаря: "Тука съм!"
Ние се правим, че не можем да го намерим, и той услужливо пояснява: "Тука съм, под масата!"
Страшна криеница е това :)
Най-любимото занимание на Деян вкъщи е да си играе с животните. Има една камара пластмасови животни, които си умира да подрежда по масата.
Съществен въпрос е "Това може ли да стои?" - защото някои са произведени не дотам качествено и не могат да се задържат на 4-те си крака. Тези, които не могат да стоят, "тябва да ги подп'еме" - ги подпираме на някое друго животно, което да ги крепи изправени. Надявам се, че и вторичния смисъл на това действие някак неусетно се набива в главата му, и един ден, когато трябва да му обяснявам за помагането на по-слабите и други такива концепции, ще мога да се позова на тия животни, които сега подпираме на другите.
При наличие на родител, играта с животните може да се разнообрази по интересни начини.
Много му е забавно да си играем на лъженка: подавам му зебра и казвам - вземи това слонче. Деян се ухилва и ме поправя:
- Това не е слонче, това е зебра!
И така с останалите животни, докато изредим всичките.
Може и театър да се играе. Аз съм много неумел кукловод, но все мога да срещна една пума с едно магаре - и какво, мамо, казала пумата?
- Добър деееен!
Трудно измислям какво да правят след това, обикновено се питат как са и отговарят, че са добре.
Започнал е да сортира. Баба му Диди го учи да реди животните на 2 групи - месоядни и тревопасни. Деян стриктно следва инструкциите.
Сортира и според вид - в Ботевград, където животните му са най-много, има и най-много повтарящи се - малки, големи и още по-големи мечки, слончета, жирафи... И той ги реди всяко при вида си.
В Горна баня, където са животните, които ги е донесъл вуйчо Ичо, има семейства животни: "това е мама лъв, това е тати лъв, а това е Деян лъв".
Пластилин
Неустоима магия има пластилинът за малкото дете. Възможността да го мачкаш из пръстите си е очарователна, а мама и тати правят фигурки каквито си пожелаеш - това е просто изумително. Мама и тати като недобри моделери правят предимно охлювчета и стотинки (стотинката е сплескано топче); тати все пак се беше хванал веднъж и направи цяла камара разнообразни животни. Деян се опитва да имитира - прави лентичка, кара ме да му правя топче, за да си го сплеска собственоръчно и да го направи на стотинка - след което си подрежда внимателно произведенията едно до друго или едно върху друго.
За съжаление все още понякога се опитва да го налапа - знае, че не трябва, но като провокация или просто за да пробва дали все още не трябва - и това ни ядосва и прекратяваме игрите с пластилин.
А освен това той се изчерпва - на ситни-дребни парченца, полепени по подметките ни, и на по-едри, които сме изхвърлили защото са пресъхнали необратимо.
Лего
Деян имаше конструктори и преди, но с Легото е много по-забавно - може би понеже на нас самите ни е по-забавно. Строим къщи с много вътрешни стаи и разбира се с много прозорци. Деян внимателно реди динозаврите вътре в къщата и ги поставя така, че всеки динозавър да гледа навън през прозореца. Допринася и за градежа, но не много.
Не е забравил и кофата с дървените кубчета - изсипва я на пода и реди вече цели комплекси, които по някакъв начин приличат на пейзажи от Санторини. Обича също да направи "къщичка на мама, къщичка на тати и къщичка на Деян". Защо ни слага в различни къщи, не знам :)
Мозайка
Аз разбира се оборудвам Деян с нещата, които на мен самата са ми били най-интересни като дете. И с мозайката, както с легото, се занимавам повече аз, отколкото той, но на него му е забавен и интересен самия факт, че аз съм седнала да се занимавам по някакъв начин с него. Подава ми мозайчета, следва инструкции за цвят, и ме кара да правим "гладичко" (само че го нарича "младичко" :) ) - това е като наредя плътно мозайката, така че да има усещане за гладкост отгоре, като го погалиш.
Последния път му дадох едни панички и чашки и сортирахме всички мозайчета по цвят. Деян с най-голямо усърдие ги раздели абсолютно правилно и много се забавляваше, когато например в купата с оранжевите е попаднало червено - а! тука едно червено е при оранжевите! - и страшен кеф какво е хитро червеното но ние как още по-хитро сме го уловили и ще го сложим където принадлежи.
Цветовете, които различава без проблем, са червено, синьо, зелено, жълто, оранжево и лилаво. Малко по-встрани са останали кафяво, черно и бяло - то няма такива мозайчета :)
Рисуваме и пишем
Аз все разчитам, че като тати е художник, ще рисува всякакви забавни неща за кеф и възхищение на дребоса. Обаче на практика аз съм човекът, който повече рисува, Деян обаче не ме критикува кой знае колко за некадърността ми. На него му харесва, че си имам определен набор от неща дето рисувам, и може да си избира какво да ме накара. А аз рисувам: къща, цвете, охлювче, слънце и човече (момиченце и момченце). За заявки извън тоя списък, моля обръщайте се към тати :)
На Деян му е много приятно да драска и той, само че все не може да уцели баш само по листа да е. Преди малко прибирах разни животни от пода и забелязах изрисуваните крака на масата отвътре, изрисуваните очи на жабата и дъна на кутийките от пластилин. Всяка повърхност се тества за податливост към надраскване :)
В Ботевград пък дядо му Пенко е подел ограмотителен курс. Пише букви и цифри на един лист, Деян наблюдава и се опитва да познае кое какво е. Например написват думите "мама, тати, Деян, баба, дядо" и после питат: тука какво пише? Деян налучква напосоки, знаейки че все ще е едно от тия пет неша.
На мама малкия помощник
Деян има стрхотно чувство за мисия. Като си науми, че трябва да извади едно по едно всички животни от плика и да ги подреди едно до друго на масата (самостоятелно занимание за около половин час), той се съсредоточава и се потапя в задачата изцяло. Реших да се позова на очевидното му удоволствие да изпълнява мини-куестове и започнах да го ангажирам да ми помага. Като го извикам и го питам дали иска да ми помогне да направим еди-какво си, няма случай да не грейне от щастие. За него е интересно и освен това изпитва някаква особена гордост да бъде полезен. В Книгата също пише, че децата трябва да бъдат ангажирани от малки с разни дребни задължения.
Ние сме постигнали следния списък от забавни мисии, в хронологичен ред:
- да подредим книжките: обикаля из целия хол и издирва книжките като айтеми от компютърна игра, взима ги една по една и ги носи на определеното за тях място в библиотеката
- да почистим пода: с мокри кърпички хващаме заедно и мама чисти и Деян чисти. Търка с голямо удоволствие, имитирайки моите движения. Няма голям коефициент на полезност ;) но пък цялото нещо, като изглежда като игра, е мотивация за мен самата да позачистя пода някой път ;)
- да полеем цветята на баба: това е градинско занимание, овладяно във Вършец, където дядо му му пълни лейката от чешмата на двора и Деян усърдно ходи да полива.
- да направим кафе на мама: отива до кутията с кафета, внимателно я сваля от перваза на прозореца, избира капсула и ми я носи;
- да заредим пералнята: зареждането на пералнята се състои от прехвърляне на шарени дрехи от един кош в един леген и в кръглия отвор на пералнята - това е игра по всички правила на игрите и поради това е много забавно. Застава до мене и усърдно вади дрехи от коша и ги слага където му посоча (сортираме светло от тъмно пране, памучно от деликатно). После наблюдава и ме инструктира, че "мама тук слага отровното" (а именно праха за пране, който съм обяснила че е отровен и децата не го пипат) и държи да помирише омекотителя, защото му харесва как мирише. Накрая мием ръцете, щото, все пак ;)
- да прострем дрехите: това означава да ги изважда една по една от легена и да ги размахва силно нагоре-надолу, удряйки пода с тях ;) Опитвам се да му покажа, че удрянето на пода и събирането на праха от него с току-що изпраната тениска на тати не е най-добрата идея; Деян обаче е намерил за съществено изтръскването на дрехите преди да бъдат прострени, а е твърде нисък за да го направи без да стигне пода :) Помощта му при простирането е истински ценна, защото така не се налага да се навеждам до легена; той пък е ентусиаст да кляка и да се изправя милион пъти.
- да сложим масата: опитваме се да вечеряме семейно, въвеждайки добрата практика да отделим единственото възможно време на деня, когато можем да бъдем заедно, на това наистина да се съберем и да ни бъде приятно. Връчвам на Деян салфетки, които той реди по масата, после внимателно слага върху тях вилици (не ножове: "Децата не пипат ножове и ток!"), после реди до тях и празните чинии. Всеки си има място, където обикновено седи, Деян вече си седи на "голям" стол, и съвсем като големи хора си вечеряме заедно. С малки разлики, че обикновено гледаме да не слагаме на масата неща, които той не може да яде заради алергията, и после си дояждаме тайно в кухнята.
Криеница
Най-новата игра е да се завре под масата и да се търси сам - ако не го викаме ние, се вика сам, за да ни подсети - "Деянеее? Деянеее? Къде е Деянн? Ск'ил се е!"
Като се хванем на хорото и започнем ние да го викаме, отговаря: "Тука съм!"
Ние се правим, че не можем да го намерим, и той услужливо пояснява: "Тука съм, под масата!"
Страшна криеница е това :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
