Обещаната втора случка от детската градина на Деян.
Вече стана 1 месец, откак Деян посещава градината, като след първата седмица прекара 1 седмица болен вкъщи и с това прекъснахме напредъка по отношение на привикването с непознатата обстановка. Затова периодът на свикване продължи малко по-дълго.
Та случката е от седмицата след прекъсването.
Водя Деян всяка сутрин и по пътя дотам основното, което го вълнува, е нали ще отида да го взема и в колко часа. Задава въпроса по 100 пъти и аз усърдно давам 100 еднакви и еднакво категорични отговора, така че да разсея у него всякакво съмнение: да, ще отида да го взема точно в 6 часа. Понякога пояснявам, че да, това е след като напази децата (думата е негова).
Отиваме поредния ден и сме закъснели, обувам му набързо пантофите и го изшитквам да влезе, с което прекъсваме заниманието на цялата група (нещо, за което съм предупредена че не е добре да се прави и много ме е срам, но въпреки всичкото ми старание закъснителността ми често е по-силна от мен).
Никой не ни се скарва. Деян влиза, ревящ за мама, една учителка скача от кръга, в който са насядали за да си говорят с децата, и идва до вратата да го посрещне; аз високо и отчетливо (за демонстрация пред Деян) й казвам, че ще дойда да го взема в ШЕСТ ЧАСА, тя показва на Деян ръчния си часовник и къде стои 6 часът на него. Деян продължава да реве, аз му казвам чао, той на мене също, учителката го хваща за ръка и влизат обратно двамата. Затваряме врата, аз се отдалечавам, но оставам да подслушвам - да видя кога ще спре да реве.
Съвсем очевидно, работата на цялата група е прекъсната. Сега всички гледат къМ Деян и учителките се опитват едновременно да го посрещнат и накарат да се чувства добре дошъл, но в същото време и това да не отнема прекалено много от времето и вниманието за останалите деца и общото занимание. Поставила съм ги в изключително трудна ситуация, в която, просто поради факта, че не са майка му, те нямат добър начин да успокоят това ревящо дете, което в момента пречи на всички.
Жени (тя си е действаща учителка и обикновено е там) поема водещата роля в овладяването на мини-сътресението, и взима следните решения, в този ред:
1. Приветства Деян с добро утро и го поканва да влезе.
Деян продължава да реве "искам мама".
2. Жени приканва всички деца: Хайде, деца, да кажем заедно на Деян - къде е отишла майка му?
Всички деца отговарят хорово: "На работа!"
Деян продължава да реве.
3. Жени отново приканва децата: "А кога ще дойде да го вземе майката на Деян?"
Всички деца: "В 6 часа!"
Деян продължава да реве.
4. Жени се обръща директно към него - с отчетлив и категоричен, но не каращ се тон:
"Ама ти не искаш да чуеш нашия отговор! Ти плачеш, защото искаш мама да дойде, но отказваш да чуеш това, което ти казваме - значи ти не търсиш отговор. Ти знаеш, че мама ще дойде да те вземе в 6 часа. Мъчно ти е за мама, добре - имаш право да ти е мъчно, на всеки понякога му е мъчно. Седни си ей там на това столче да си помислиш малко за мама и като си готов, ела при нас."
Деян реве "искам мама" и , изглежда, не отива да седне на предложеното столче.
5. Жени прави следващата стъпка:
"Деян, тук не може да се плачи, защото така се пречи на всички - ние си говорим за нещо интересно и не може да стоиш при нас и да плачеш. Ако искаш ела при нас, а ако предпочиташ да продължиш да плачеш, отиди в тоалетната, там е тъмничко и спокойничко и си поплачи там."
Деян продължава да реве и не тръгва към тоалетната.
6. Жени става, хваща го за ръката и го извежда от стаята - идват към тоалетната и застават заедно пред вратата й, Жени я отваря, но не светва лампата вътре:
"Ето, можеш да влезеш тук и да си поплачеш, или пък можеш да дойдеш долу при нас, но без да плачеш - можеш да си избереш, което повече ти харесва."
Деян ревва още по-силно и тръгва да се връща обратно в групата.
7. Жени го спира:
"Не, долу при нас се идва без да се плаче, а ако плачеш - ето тук можеш да плачеш. Ти как искаш да направим?"
Деян отговаря през рев: "Долу искааам!"
Жени: "Не разбрах, какво искаш?"
Деян, с по-малко рев, за да бъде разбран по-ясно - по-скоро с драматично измъчен хленч: "Долу искам."
Жени: "Добре, значи спираш да плачеш и идваш долу при нас, така ли?"
Деян, с последен остатък от хленч в тона: "Да."
Жени го хвана за ръка и го заведе обратно в групата.
В тоя момент, ако имах шапка, щях да я сваля: такова майсторско отиграване не бих могла да си представя - дори теоретично, ако ме попита някой, не бих могла да измисля такъв ход на реакциите и решенията си.
Случката е илюстративна за подхода, който наблюдавам всеки ден, и показва много ясно основните принципи, които водят поведението на учителките:
- уважение към личността / егото на детето;
- гъвкавост на реакциите, съобразяване с конкретната ситуация;
- предоставяне на пространство за изразяване на емоции (в Монтесори детска градина няма да се чуе "Я се стегни и спри да плачеш, нали си мъж - мъжете не плачат!");
- твърдост и увереност в управляването на ситуацията: абсолютно е ясно кой държи юздите и кой определя правилата. Уважението към детето и неговото - в този случай - стресирано поведение не преминава към разглезване, позволяване на всичко и прекрачване на граници.
Сещам се за множество други начини да се реагира, и се опасявам, че ако аз бях на мястото на Жени, щях да избера един от тях - защото ето какво ми хрумва, че може да се направи:
- да изгубя търпение и да се скарам на детето, защото пречи на останалите (с повишен тон да забраня да плаче);
- да го поставя силом да седне на стол или да го закарам силом до тоалетната;
- да го засрамя публично ("мъжете не плачат" или "ревльо такъв");
- да го игнорирам докато млъкне;
- да го накажа с изгонване извън стаята, така че да не го чувам, и да си продължа занятието; след известно време да отида да го пусна обратно срещу обещанието, че няма да плаче.
Има и твърде лесна противоположна крайност: да го обсипя с персонално внимание и докато го успокоявам и дундуркам, да пожертвам занятието на цялата група.
Балансирането между дисциплина и уважение е едно от по-трудните неща за мен като родител. В ежедневния си контакт с Деян по-често залитам в едната или другата посока (понякога скръцвам със зъби или викам, друг път махвам с ръка и оставям да прави каквото си ще). Липсва ми постоянството, волята и отдадеността да се контролирам толкова добре, че да се придържам в онази твърде тясна граница, в която двете неща се засичат. А когато се излезе извън нея, дисциплината не е дисциплина, а малтретиране, и уважението не е уважение, а глезене или разхайтване.
Нюансите са твърде нежни понякога - в ретроспекция и в спокойна обстановка, анализирайки репликите на Жени, осъзнавам дори, че има разлика между директно насоченото "спри да плачеш" (с по-слабия си по интензивност вариант "недей да плачеш"), което е заповед / команда и изисква отсрещния да се подчини; и избрания от Жени израз "тук при нас не се плаче", който със своята безлична форма не е насочен срещу някого конкретно, а е безстрастно-осведомително заявяване на правило, което важи за всички. Човек може да избере да спази правилото, без това да го накара да се чувства, че се е подчинил, и без да усети егото си уязвено.
Оценявам добре също така опита на Жени в началото да ангажира останалите деца с това да отговорят на Деян къде е отишла майка му и кога ще дойде да го вземе: от една страна, това би могло да свърши добра работа пред него, защото на своите равни той би могъл да се довери по-лесно; от друга, ангажирането на групата с общ проблем би могъл да насочи фокуса на всички обратно към общия им разговор, пък дори и темата в него да бъде изместена с нова - например какво правят майките и татковците докато децата са на детска градина, защо се ходи на работа, оттам - какво е това пари и с парите какво може да се купува (а оттам вече - във всевъзможни посоки). Ако Деян не беше толкова силно разстроен, а малко по-малко - например това се случваше 3-4 дни по-късно, т.е. по-напред в постепенното привикване, - може би точно така биха сработили нещата.
Като разказвам тази случка и начина, по който я интерпретирам за себе си, аз не просто искам да похваля конкретната детска градина и поведението на конкретната жена, а искам също така да споделя собствените си ограничения, защото в крайна сметка от всички нас, които сме родители, един твърде малък процент сме истински подготвени теоретично и практически за такова нещо и все се случва да се дъним в едно или друго и после да съжаляваме или да се чудим къде сме сбъркали. А един професионалист в гледането на деца разрешава ситуации, които се случват и на нас през цялото време; аз просто не очаквах да го прави чак толкова добре. Надявах се в детската градина (по принцип, не конкретната) да са в най-добрия случай приемливо-некадърни в подхода си към детето ми, което не познават и което е просто едно от многото за тях; оказва се обаче, че имам много какво да науча за отношението към децата от хората, на които избрах да поверя Деян. Защото са добре подготвени, опитни и интелигентни хора и има случаи, в които се справят по-добре от мен.
Ще продължа да ги наблюдавам внимателно.
неделя, 31 октомври 2010 г.
четвъртък, 21 октомври 2010 г.
Монтесори: Деян пази децата
Деян посещава детския център Монтесори вече втора седмица. Ще разкажа две показателни случки, които дават информация за подхода към децата там.
Обедния сън
Голяма драма е обедният сън за Деян. Той категорично настоява, че няма да спи и отказва да съдейства по какъвто и да било начин. Не се поддава на никакви манипулации от рода на "само да подремнем" или "няма да спим, само ще си почиваме". В детската градина сигурно са му скръцнали със зъби и са го заплашили, защото следобед като го взимах все ми казваха, че е спал; а вероятно са го и оставили да плаче, че не иска да спи, докато се наплаче и заспи.
Аз когато съм с него през уикенда също имам голям проблем да го накарам да легне на обяд, но така или иначе повечето уикенди пътуваме и той заспива в колата, така че не ми се е налагало да се справям с проблема ежедневно.
Детегледачката, нашата баба Фани, го прилъгва, като казва: "Добре, ти ако искаш си стой, но аз съм много уморена и отивам да си лягам!", ляга и той по някое време се кротва до нея и заспива. (Когато аз опитвам да прилагам този метод, не работи).
Истината е, че Деян, колкото и да отрича, има нужда от обедния сън, защото щом бъде доведен до кротко състояние, дори и да обяснява че не му се спи, в един момент както обяснява, млъква, и като го погледнеш се оказва, че заспал - насред изречението може да заспи дори. И като не спи е, като всички деца, много кисел цял следобед, а привечер съвсем откача.
Та, отивам да го взема от Детския Център Монтесори, може би на третия - четвъртия ден. Първите дни стриктно сме му демонстрирали, че тук на това място _НЯМА_ да го карат да спи, и е оставен да си играе докато другите деца спят. Та отивам аз, и Жени ми казва: А пък Деян, мамо, днес много ми помага - двамата с него пазихме децата, докато спят! (и Деян много горд, потвърждава, че пазил и той). Жени продължава: - И първо ги пазихме заедно, но после аз трябваше да изляза за да свърша малко работа, и Деян остана да ги пази сам! (Деян - сияе колко е похвален и колко важен е бил)
Жени продължава с тих шепот, който чувам само аз: - И после погледнах обратно да видя и беше заспал, около час е спал. Та това бил значи ключът към задачата! - И пак, с демонстративно за пред Деян по-силен глас: - Така че, мамо, аз съм му много благодарна че така ми помогна и пазихме децата заедно, и утре пак ще ги пазим!
Оттогава насам Деян всеки ден "пази децата", а вечер, като го разпитваме, категорично отрича да е спал - твърди, че не е спал, не си е дремнал и не е почивал. А пък аз съм спокойна, защото:
- А ти днес, мамо, пази ли децата?
- Даа!
- И после какво направи?
- И после се събудих.
Обедния сън
Голяма драма е обедният сън за Деян. Той категорично настоява, че няма да спи и отказва да съдейства по какъвто и да било начин. Не се поддава на никакви манипулации от рода на "само да подремнем" или "няма да спим, само ще си почиваме". В детската градина сигурно са му скръцнали със зъби и са го заплашили, защото следобед като го взимах все ми казваха, че е спал; а вероятно са го и оставили да плаче, че не иска да спи, докато се наплаче и заспи.
Аз когато съм с него през уикенда също имам голям проблем да го накарам да легне на обяд, но така или иначе повечето уикенди пътуваме и той заспива в колата, така че не ми се е налагало да се справям с проблема ежедневно.
Детегледачката, нашата баба Фани, го прилъгва, като казва: "Добре, ти ако искаш си стой, но аз съм много уморена и отивам да си лягам!", ляга и той по някое време се кротва до нея и заспива. (Когато аз опитвам да прилагам този метод, не работи).
Истината е, че Деян, колкото и да отрича, има нужда от обедния сън, защото щом бъде доведен до кротко състояние, дори и да обяснява че не му се спи, в един момент както обяснява, млъква, и като го погледнеш се оказва, че заспал - насред изречението може да заспи дори. И като не спи е, като всички деца, много кисел цял следобед, а привечер съвсем откача.
Та, отивам да го взема от Детския Център Монтесори, може би на третия - четвъртия ден. Първите дни стриктно сме му демонстрирали, че тук на това място _НЯМА_ да го карат да спи, и е оставен да си играе докато другите деца спят. Та отивам аз, и Жени ми казва: А пък Деян, мамо, днес много ми помага - двамата с него пазихме децата, докато спят! (и Деян много горд, потвърждава, че пазил и той). Жени продължава: - И първо ги пазихме заедно, но после аз трябваше да изляза за да свърша малко работа, и Деян остана да ги пази сам! (Деян - сияе колко е похвален и колко важен е бил)
Жени продължава с тих шепот, който чувам само аз: - И после погледнах обратно да видя и беше заспал, около час е спал. Та това бил значи ключът към задачата! - И пак, с демонстративно за пред Деян по-силен глас: - Така че, мамо, аз съм му много благодарна че така ми помогна и пазихме децата заедно, и утре пак ще ги пазим!
Оттогава насам Деян всеки ден "пази децата", а вечер, като го разпитваме, категорично отрича да е спал - твърди, че не е спал, не си е дремнал и не е почивал. А пък аз съм спокойна, защото:
- А ти днес, мамо, пази ли децата?
- Даа!
- И после какво направи?
- И после се събудих.
сряда, 20 октомври 2010 г.
Колоната
- Много се ядосвам, тати, защото колоната струваше много пари и беше подарък на мама. А сега като си я счупил така, няма да можем да слушаме от нея.
- Няма да говори ли?
- Да, няма да говори.
- А телевизора нали говори?
Туше.
(поводът: забучил пръстче в хартиения купол на говорителя на средните и той съответно се намачкал навътре beyond repair; нямаме решетки на пустите говорители. Забучването на пръстче се случи демонстративно пред мен вчера - с думите "Виж, пипам!", предназначени да изтръгнат от мен реакция в момент, когато ме беше обзел ступор. Та виновна съм си аз, че оставих да се случи, Деян просто търсеше подновяване на забраната и сигурен начин за контакт с мен.)
- Няма да говори ли?
- Да, няма да говори.
- А телевизора нали говори?
Туше.
(поводът: забучил пръстче в хартиения купол на говорителя на средните и той съответно се намачкал навътре beyond repair; нямаме решетки на пустите говорители. Забучването на пръстче се случи демонстративно пред мен вчера - с думите "Виж, пипам!", предназначени да изтръгнат от мен реакция в момент, когато ме беше обзел ступор. Та виновна съм си аз, че оставих да се случи, Деян просто търсеше подновяване на забраната и сигурен начин за контакт с мен.)
неделя, 17 октомври 2010 г.
Завой с ръчна
Едно дете се адаптира към всичко.
Деян ходи общо 4-5 дена на детска градина. Още толкова и щяха да са съвсем престанали сутрешните истерии, плачове, "мамо, не ме води там!", тръшкания, молби, постепенно преминали в хленчове и уплашени неспирни въпроси нали ще отида да го взема, кога точно, и нали няма да го карат да спи (нито да подремне, нито да легне, нито да си почива).
След ден 2, в който бяха най-големите драми (тогава Веселин го води, та аз не бях свидетел), от разказа на Веселин взех решение, че ще го водя аз и ще бъда, както казва Жоро, безмилостна. Минимум време за агония при гардеробчетата (както съветват и по форумите) - просто го пускам там и изчезвам.
На ден 3 реализирах плана и станах свидетел как наистина детето спира да плаче 3 мин след като е прекрачило прага на групата и майка му е изчезнала от зрителното поле.
На ден 4 го направихме още по-бързо - връчих го в ръцете на учителката и си бих камшика. Хленченето престана още преди да съм излязла от преддверието на групата.
Така се случи, че мед.сестрата мина покрай мен и ми се скара заради някакви липсващи, според нея, документи, и заръча да я изчакам пред кабинета й да проверим дали наистина, както казвам, сме й занесли всичко. И отхвърча нанякъде.
Останах да чакам. По едно време групата се застяга да ходи на "музикално", строиха се в коридора, аз се скрих надолу по едни стълби да не ме види Деян, и гледах оттам. Моичкият, строен сред останалите, слуша, изпълнява, гледа стреснато и съвсем очевидно се старае да се впише в непознатата все още обстановка.
Така стана, че почаках още, върнаха се от музикално, застягаха се да излизат навън - пак се прикрих, пак шпионирах - излязоха, Деян в строя, всички деца се втурнаха към площадката за игра, Деян гравитира повече около учителката. Медсестрата прелиташе покрай мен на няколко пъти, но без да ме погледне дори; а аз се изнервях, защото закъснявах за работа, но се възползвах от доброто оправдание (че съм помолена да изчакам), за да остана на вража територия и да пошпионирам още малко какво се случва с детето ми на това място.
Казвам на вража територия, защото получих неодобрителния поглед на всяка минаваща покрай мен детскоградинска персоналничка (не ги знам какви са били) и веднъж дори ми казаха "Не бой се, майче, всичко е наред" - уж успокоителни думи, но аз чух ехидност в тона и възприех дискомфорт от това, че съм там и наблюдавам.
Защо пиша това?
Защото открай време бях категорично убедена, че "държавната детска градина" е едно положително явление в живота на детето и има големи предимства пред "частната" - и това ей така, без да познавам конкретно детско заведение от единия или другия тип, а просто защото ми се струва логично да бъде така.
Ето систематизирано моите разсъждения:
- "Обикновената" детска градина е това, което се случва на всички деца с много малки изключения. Това я прави представителна за обществото и детето ми в нея, значи, ще получи равен шанс с останалите членове на обществото. При "частната" има риск това, което се окаже различно в нея (каквото и да е то - подход, образователен метод, отношение към децата и т.н.) да се яви впоследствие като недостатък, който ще попречи на Деян да се интегрира в "обикновеното" общество.
- В частната детска градина според мен дисциплината не би била толкова строга, защото водени от необходимостта да привличат високи ежемесечни такси от родителите, персоналът там би проявявал към децата по-голяма търпимост и повече би ги глезил.
- В държавната детска градина има мощен гарант за правилността на учебната програма и на хранителния режим, тъй като са установени като стандарт от самата държава, което значи, че са определени от експерти в съответните области и са изпитани в многогодишна практика и върху много деца. За разлика от това, в частната детска градина може би се правят компромиси с качеството на храната и/или не се следи за баланса на диетата, тъй като няма чак такъв контрол; същото се отнася и за образователните методи.
Мислех си всичко това, получавах насърчение от познатите ми родители, че "да, първите дни е така, много плачат ама за една седмица / месец свикват, бъди твърда", и цялостно всичко ми изглеждаше съвсем в реда на нещата (в оня неприятен ред на нещата, де - както е в реда на нещата да се измие наакано дупе и да се увива с мокри чаршафи пищящо дете, като е вдигнало температура 40 градуса).
И после станаха две неща.
Едното е, че някои изказвания на учителките на групата на Деян ми направиха негативно впечатление, ще ги изброя след малко. Обърнах им внимание, но бях готова да не правя от мухата слон, докато не се състоя и Родителска Среща, на която глупостите се накамариха по един вече съвсем категоричен начин и вече не можех да казвам на бялото черно.
Другото е, че междувременно Мордред и Гимли ни разказаха за детската градина, където ще записват Калина: детска градина по метода Монтесори, за който съм чувала, но нищо конкретно не съм знаела до онзи момент и не съм се поинтересувала да прочета, заради гореописаните си убеждения (всъщност по-правилно е да ги нарека предразсъдъци).
За метода Монтесори всеки може да прочете в Интернет, затова няма да го преразказвам. Посветих 3 дни и нощи на четене и мислене: какво е това нещо и то по-добро ли е за Деян, отколкото държавната утвърдена детска градина?
През това време имах следните дребни случки и диалози:
1. С "лелята" на групата: тя първо ми отговори на няколко въпроса една сутрин (относно какво е правил Деян, дали го слагат да спи, дали е плакал и т.н.), след което с голямо неудобство добави, че всъщност тя няма право да ми казва тези неща, защото на лелите е забранено да говорят с родителите и на родителите - с лелите, а за всички неща трябва да говорим само с учителките.
От тази случка научих, че детската градина не само изглежда непрозрачна заради невъзможността на родителя да разбере какво се случва в негово отсъствие - това е нормално; но тя е _нарочно поддържана_ непрозрачна система, в която информацията трябва да бъде подавана премерено и контролирано, т.е. не всички неща е ОК да бъдат разбрани от родителите.
2. С учителката на Деян имах само един по-дълъг (може би 3-минутен) личен разговор - беше като отидох да го взимам следобед, имаше още 2-3 деца на площадката можахме да поговорим.
- Я, - казвам, - на тази катерушка има сметало! Хайде, мамо, да броим, искаш ли?
- (Учителката) Първа група е едно и много.
- (аз) ???
- (тя) В първа група, госпожо, множествата се предават като "едно" и "много".
- Ама той може да брои до 10?
Тя дръпва едно топче на сметалото встрани от останалите и сочи:
- Ето това е "едно" а онова там е "много". Сега само това. А до 10 се учи в предучилищна.
От този разговор научих, че няма значение на едно дете какво му е интересно и колко знае. Никой няма да му каже какво следва след "10", докато не стане на необходимата възраст. Това няма нищо общо с разбираемата времева и чисто практическа невъзможност за "индивидуален подход", когато в групата са 24 деца и 1 учителка; тъй като ситуацията беше такава, че учителката в момента отговаряше за 4 деца, а другите си играеха на пясъчника, тя спокойно можеше да изслуша как Деян би броил до 10 и да му каже "браво", но не го направи, защото то _не е важно_. Тя игнорира конкретното дете заради зададената образователна програма, и всичко, на което мога да разчитам е, че ще си преподава стриктно по детскоградинския учебник през следващите 3 години и няма да пропусне нито урок, нито ще го преподаде по-бързо, нито по-бавно от предписаното от МОН; извън този коловоз обаче, тя ще предпочита да гледа в точка, отколкото да пообщува с някое дете.
3. В същия този разговор с учителката:
- Той вашият е голям философ!
- ???
- Цяла лекция ми изнесе - ама как мама ще го вземе, ама 4 часа, ама не знам си какво си...
Това е казано с тон "похвала".
От тази реплика научих, че когато едно 3-годишно дете може да каже няколко свързани изречения, учителката не вижда това като умение на детето да се изразява, а като досадно отнемане от времето й. Още по-малко мога да очаквам да го поощри допълнително в тази посока - да го предизвика да разкаже нещо, да води разговор с него.
Такива бяха изводите, които си бях направила, но ги обуздавах - внимавах да не им придам твърде голямо значение, защото все пак са откъслечни изказвания...
После дойде родителската среща.
На нея научих, че изводите ми са правилни, и получих материал за още много, много.
Имаше моменти, когато с Веселин се споглеждахме, изумени и без нужда да си обясняваме един на друг какво ни изненадва толкова... Без да сме разменили и една дума, след тая родителска среща знаехме, че това няма да е по-доброто място за Деян.
Описвам толкова изчерпателно, защото един ден Деян може да се поинтересува защо сме взели решението да го пратим в толкова специална детска градина, каквато е Монтесори.
Обобщеният отговор: защото се оказа, че учителките му в детската градина са едни глупави, ограничени, прости хора, на които не може да се разчита нито да му придадат солидна ценностна система, нито да го развият добре в интелектуално отношение.
Примерите:
- Събират пари от родителите - по 50 лв - за да купят играчки, защото няма достатъчно. С тези пари ще се купят "един център за момиченца и един център за момченца. Децата много ги обичат и много хубаво си играят на тях". За поколенията пояснявам: център за момиченца означава пластмасова кухня с готварски уреди, хладилници, пластмасови храни, ютии, перални и прочее домакинско оборудване; център за момченца съм виждала с работен тезгях и инструменти, а мисля че има и на тема автомобили.
- Подканят родителите да донесат играчки - например: "ето погледнете, има само 3-4 кукли за момиченцата, това е абсолютно недостатъчно, карат се за тях, в една група трябва да има поне 7-8 кукли за момиченцата".
- Ще организират заснемане на децата, за да им направят стикери за гардеробчетата със снимка на всяко дете - "и ще са сложени в рамчици - в синьо за момченцата, в червено за момиченцата".
- Употребяват първите 10 минути от безценния 1 час, който имаме, за да ни прочетат написаните на 2 страници Задължения на Родителя (общи приказки, които не мога да цитирам, защото не запомних). Които освен това са забучени долу при входа на корковата дъска и ние всички бихме могли да си ги прочетем сами.
- Употребяват 30 минути от безценния 1 час, който имаме, за да обсъждат с нас (а родителите пък - да възразяват по най-различни начини) необходимостта да се купи за децата water-cooler. Родителите пък стигнаха до извода, че не може просто така да приемат офертата, предложена от директорката, и трябва да съберат още няколко оферти (всеки който познава, откъдето намери и т.н.), които после да подложат на гласуване, като изготвят едни списъци и ги закачат на корковата дъска на групата и всеки родител запише за коя оферта гласува. От подобни криворазбрани демократични процедури, които възпират всяко действие и идея, ми се драйфа - не мога да търпя подобен булшит.
- Майка от групата предлага да закупим 3 вместо необходимите 5 учебни тетрадки за децата, защото 18 лв за учебници за детскоградинска първа група й се вижда прекалено скъпо.
- Учителките й се присмиват. Обясняват, че по никакъв начин МОН не би одобрило подобно нещо и че те това не са си го измислили сами, и я иронизират с непростима насмешка. Не се опитват да обяснят, че, например, системите за преподаване са еди-колко си, останалите са на цени еди-какви си, и те са избрали конкретната поради еди-какви си причини.
- Майка се кара на учителките да научат децата да си преобуват чорапите, за да не стоят децата с мокри чорапи.
- Избираме родителски комитет. По предложение на учителките Председателят трябва да е мъж, защото той ще представя интересите на групата по срещите на които ще се взимат решения засягащи цялата детска градина, и затова е хубаво да е мъж.
По предложение на учителките - "Вие искате ли? Хайде вие да сте." - бива "избран" един солидно изглеждащ баща със сако.
По предложение на учителките за Касиер се разбираме да продължи да бъде майката на детето еди-кое си, която е била Касиер миналата година и в момента не присъства, но сигурно няма да има нищо против, те ще я попитат като я видят.
Една майка се съгласява да бъде Член, защото е задължително да има и трети член на родителския комитет.
Учителките не могат да обяснят какво друго прави родителският комитет, освен дето Касиерът събира парите (въпросните 50 лв за полово-сегрегирани детски центрове, и на ротационен принцип - за нови туби с вода), а Председателят ходи на някакви събрания да решава неща от по-високо ниво, поради което е добре да бъде Мъж.
Един баща попита, по повод на детските центрове: Защо ще ги делите още от малки?
Учителките не разбраха въпроса. Отговориха нещо в смисъл: Ами как защо? За да има и един за момиченцата, и един за момченцата.
След родителската среща имах лична среща с Жени, собственичката на детски центрове Камелини-Монтесори, в Младост, където ще записват Калина.
Жени ми отдели 1 час; отговори изчерпателно и подробно на всичките ми въпроси; разказа ми и допълнителни неща. Не даде знак да иска да приключва разговора, преди аз самата да се изчерпя и да стана да си ходя. Обстановката беше уютна и предразполагаща и аз не бях нежелан посетител там. Видях играчките (т.нар. работни материали), видях изкуството, което са творили децата там, разказа ми за дневния им режим, за темите, които обсъждат, за ценностите, които са важни за тях...
Излязох оттам с крила.
Всичко, което си бях представяла, се беше преобърнало наопаки.
Детската градина не трябваше задължително да е някакъв вид казарма, в която те поомачкват и ти посвиват егото, така че да разбереш, че не си най-важният на света. Това не е, което ще те направи адекватен в обществото утре. Уважението към детското его има много по-голям шанс да изгради здрава психика, която да даде шанс на детето да бъде по-успешно и по-щастливо, понеже е спокойно и уверено в себе си.
Уважението към другите: Жени каза "За нас е важно да приемаме различните такива, каквито са, и да ги уважаваме заради това, което са."
Денят започва с едночасово упражнение-разговор, в което се разискват теми, подадени от децата. Какво по-хубаво от това, едно дете да получи шанса да бъде чуто, да сподели? Как по-добре би се научило да търси отговори на въпросите, които го интересуват? Че това, което детето има да каже, има значение и има пространство и време, в което да бъде споделено и да бъде чуто - това ме грабна. Няма такова нещо в детската градина, там има борба да получиш внимание... Способността да изразяваш емоциите си, да обсъждаш теми в група, да изслушваш събеседника си - безценни умения, необходими цял живот - някой се е сетил да намери начин да ги развива у децата и то точно в периода, когато те се учат на това.
Единичните бройки от играчките (в Монтесори от всяка играчка има по една): предизвикателството да намериш начин да се разбереш с околните - да се договориш за сътрудничество, или да почакаш търпеливо докато другото дете свърши и остави играчката, за да я вземеш ти. Да приемеш чуждата помощ, или пък да кажеш "не" - еднакво валидни варианти. Да се научиш да чуваш "не" и да приемеш отказа за валиден избор на околния - в крайна сметка, да се научиш да уважаваш чуждото пространство и да изискваш уважение към своето.
Индивидуално занимание: детето избира с какво да се занимава, а то се занимава с това, което му е интересно. Свобода на избора, която държи интереса буден, подхранва любопитството, дава отговори тогава, когато детето е дорасло да ги получи - напредване с неговото темпо.
Тази свобода обаче не е анархия. Строги, стриктни правила следят за отговорното поведение спрямо общия дом на децата и спрямо останалите деца и учителките. Задължително се връща играчката там, откъдето е взета. Яде се само на масичката, защото иначе се правят трохи. Почиства се, каквото си нацапал. Не се правят отстъпки в тези правила, но и не се въвеждат чрез викове и някой и друг шамар, както би било по-лесно.
Интелигентни хора!... Хора, които са учили с години, за да станат водещи по системата Монтесори, инвестирали са сериозни средства в обучението си (това е скъпо обучение!), положили са тежки изпити. Това са успешни, реализирани, будни хора, които са се борили за да получат тази работа, а не я работят от немай къде в следствие на куп независещи от тях обстоятелства.
Ето нещата, които преосмислих:
- Частната детска градина не е задължително разглезваща.
- Възможността за индивидуална работа, индивидуален директен контакт с децата, е важна (15 деца с 3 възрастни).
- Образователната система, за която държавата се явява гарант, че е правилна, всъщност е съобразена с усреднените нужди на по-бавно напредващите деца. Аз нямам амбиции да форсирам напредването на Деян по учебния материал, но пък искам да не чака още 3 години, за да му каже някой какво следва след 10.
- Здравословната храна в държавната детска градина включва кренвирши с пюре като основно ястие в четвъртък - толкова за стриктно преценения баланс в диетата. Кетъринга в Монтесори с нищо не е по-лош, затова пък Деян няма да е единственото дете, което яде специално ястие - тъй като в Монтесори яденето винаги има вегетарианска алтернатива, така че децата всъщност ядат различни неща. А самата Жени има опит с предишни деца с АБКМ и е много наясно какви неща могат да се дават и какви - не.
Но всичко това са детайли в сравнение с най-важното. Най-важното, което осъзнах, е следното: Освен че образова детето (учи го на неща) и го социализира (среща го с други деца, с които то се учи да общува), детската градина прави още едно много важно нещо: вменява му ценности. На детето се предават собствените ценности на човека, който се занимава с него. Изборът между конкретната детска градина с конкретните учителки, на които бяхме попаднали, и Жени в Монтесори, просто си се направи сам. Имахме късмета, че учителките ни се оказаха толкова глупави хора, хора със стени в мисленето си, ограничени, но затова пък уверени в правотата си. Такива хора биха откопирали щампата от мозъка си върху всяко едно детско мозъче без никакво усилие.
Всяко възпитание е индоктринация, и аз не искам Деян да бъде въвлечен в полово-сегрегирания им свят, в който човек трябва да не знае много-много и най-доброто, което може да научи, е да бъде послушен.
Деян ходи общо 4-5 дена на детска градина. Още толкова и щяха да са съвсем престанали сутрешните истерии, плачове, "мамо, не ме води там!", тръшкания, молби, постепенно преминали в хленчове и уплашени неспирни въпроси нали ще отида да го взема, кога точно, и нали няма да го карат да спи (нито да подремне, нито да легне, нито да си почива).
След ден 2, в който бяха най-големите драми (тогава Веселин го води, та аз не бях свидетел), от разказа на Веселин взех решение, че ще го водя аз и ще бъда, както казва Жоро, безмилостна. Минимум време за агония при гардеробчетата (както съветват и по форумите) - просто го пускам там и изчезвам.
На ден 3 реализирах плана и станах свидетел как наистина детето спира да плаче 3 мин след като е прекрачило прага на групата и майка му е изчезнала от зрителното поле.
На ден 4 го направихме още по-бързо - връчих го в ръцете на учителката и си бих камшика. Хленченето престана още преди да съм излязла от преддверието на групата.
Така се случи, че мед.сестрата мина покрай мен и ми се скара заради някакви липсващи, според нея, документи, и заръча да я изчакам пред кабинета й да проверим дали наистина, както казвам, сме й занесли всичко. И отхвърча нанякъде.
Останах да чакам. По едно време групата се застяга да ходи на "музикално", строиха се в коридора, аз се скрих надолу по едни стълби да не ме види Деян, и гледах оттам. Моичкият, строен сред останалите, слуша, изпълнява, гледа стреснато и съвсем очевидно се старае да се впише в непознатата все още обстановка.
Така стана, че почаках още, върнаха се от музикално, застягаха се да излизат навън - пак се прикрих, пак шпионирах - излязоха, Деян в строя, всички деца се втурнаха към площадката за игра, Деян гравитира повече около учителката. Медсестрата прелиташе покрай мен на няколко пъти, но без да ме погледне дори; а аз се изнервях, защото закъснявах за работа, но се възползвах от доброто оправдание (че съм помолена да изчакам), за да остана на вража територия и да пошпионирам още малко какво се случва с детето ми на това място.
Казвам на вража територия, защото получих неодобрителния поглед на всяка минаваща покрай мен детскоградинска персоналничка (не ги знам какви са били) и веднъж дори ми казаха "Не бой се, майче, всичко е наред" - уж успокоителни думи, но аз чух ехидност в тона и възприех дискомфорт от това, че съм там и наблюдавам.
Защо пиша това?
Защото открай време бях категорично убедена, че "държавната детска градина" е едно положително явление в живота на детето и има големи предимства пред "частната" - и това ей така, без да познавам конкретно детско заведение от единия или другия тип, а просто защото ми се струва логично да бъде така.
Ето систематизирано моите разсъждения:
- "Обикновената" детска градина е това, което се случва на всички деца с много малки изключения. Това я прави представителна за обществото и детето ми в нея, значи, ще получи равен шанс с останалите членове на обществото. При "частната" има риск това, което се окаже различно в нея (каквото и да е то - подход, образователен метод, отношение към децата и т.н.) да се яви впоследствие като недостатък, който ще попречи на Деян да се интегрира в "обикновеното" общество.
- В частната детска градина според мен дисциплината не би била толкова строга, защото водени от необходимостта да привличат високи ежемесечни такси от родителите, персоналът там би проявявал към децата по-голяма търпимост и повече би ги глезил.
- В държавната детска градина има мощен гарант за правилността на учебната програма и на хранителния режим, тъй като са установени като стандарт от самата държава, което значи, че са определени от експерти в съответните области и са изпитани в многогодишна практика и върху много деца. За разлика от това, в частната детска градина може би се правят компромиси с качеството на храната и/или не се следи за баланса на диетата, тъй като няма чак такъв контрол; същото се отнася и за образователните методи.
Мислех си всичко това, получавах насърчение от познатите ми родители, че "да, първите дни е така, много плачат ама за една седмица / месец свикват, бъди твърда", и цялостно всичко ми изглеждаше съвсем в реда на нещата (в оня неприятен ред на нещата, де - както е в реда на нещата да се измие наакано дупе и да се увива с мокри чаршафи пищящо дете, като е вдигнало температура 40 градуса).
И после станаха две неща.
Едното е, че някои изказвания на учителките на групата на Деян ми направиха негативно впечатление, ще ги изброя след малко. Обърнах им внимание, но бях готова да не правя от мухата слон, докато не се състоя и Родителска Среща, на която глупостите се накамариха по един вече съвсем категоричен начин и вече не можех да казвам на бялото черно.
Другото е, че междувременно Мордред и Гимли ни разказаха за детската градина, където ще записват Калина: детска градина по метода Монтесори, за който съм чувала, но нищо конкретно не съм знаела до онзи момент и не съм се поинтересувала да прочета, заради гореописаните си убеждения (всъщност по-правилно е да ги нарека предразсъдъци).
За метода Монтесори всеки може да прочете в Интернет, затова няма да го преразказвам. Посветих 3 дни и нощи на четене и мислене: какво е това нещо и то по-добро ли е за Деян, отколкото държавната утвърдена детска градина?
През това време имах следните дребни случки и диалози:
1. С "лелята" на групата: тя първо ми отговори на няколко въпроса една сутрин (относно какво е правил Деян, дали го слагат да спи, дали е плакал и т.н.), след което с голямо неудобство добави, че всъщност тя няма право да ми казва тези неща, защото на лелите е забранено да говорят с родителите и на родителите - с лелите, а за всички неща трябва да говорим само с учителките.
От тази случка научих, че детската градина не само изглежда непрозрачна заради невъзможността на родителя да разбере какво се случва в негово отсъствие - това е нормално; но тя е _нарочно поддържана_ непрозрачна система, в която информацията трябва да бъде подавана премерено и контролирано, т.е. не всички неща е ОК да бъдат разбрани от родителите.
2. С учителката на Деян имах само един по-дълъг (може би 3-минутен) личен разговор - беше като отидох да го взимам следобед, имаше още 2-3 деца на площадката можахме да поговорим.
- Я, - казвам, - на тази катерушка има сметало! Хайде, мамо, да броим, искаш ли?
- (Учителката) Първа група е едно и много.
- (аз) ???
- (тя) В първа група, госпожо, множествата се предават като "едно" и "много".
- Ама той може да брои до 10?
Тя дръпва едно топче на сметалото встрани от останалите и сочи:
- Ето това е "едно" а онова там е "много". Сега само това. А до 10 се учи в предучилищна.
От този разговор научих, че няма значение на едно дете какво му е интересно и колко знае. Никой няма да му каже какво следва след "10", докато не стане на необходимата възраст. Това няма нищо общо с разбираемата времева и чисто практическа невъзможност за "индивидуален подход", когато в групата са 24 деца и 1 учителка; тъй като ситуацията беше такава, че учителката в момента отговаряше за 4 деца, а другите си играеха на пясъчника, тя спокойно можеше да изслуша как Деян би броил до 10 и да му каже "браво", но не го направи, защото то _не е важно_. Тя игнорира конкретното дете заради зададената образователна програма, и всичко, на което мога да разчитам е, че ще си преподава стриктно по детскоградинския учебник през следващите 3 години и няма да пропусне нито урок, нито ще го преподаде по-бързо, нито по-бавно от предписаното от МОН; извън този коловоз обаче, тя ще предпочита да гледа в точка, отколкото да пообщува с някое дете.
3. В същия този разговор с учителката:
- Той вашият е голям философ!
- ???
- Цяла лекция ми изнесе - ама как мама ще го вземе, ама 4 часа, ама не знам си какво си...
Това е казано с тон "похвала".
От тази реплика научих, че когато едно 3-годишно дете може да каже няколко свързани изречения, учителката не вижда това като умение на детето да се изразява, а като досадно отнемане от времето й. Още по-малко мога да очаквам да го поощри допълнително в тази посока - да го предизвика да разкаже нещо, да води разговор с него.
Такива бяха изводите, които си бях направила, но ги обуздавах - внимавах да не им придам твърде голямо значение, защото все пак са откъслечни изказвания...
После дойде родителската среща.
На нея научих, че изводите ми са правилни, и получих материал за още много, много.
Имаше моменти, когато с Веселин се споглеждахме, изумени и без нужда да си обясняваме един на друг какво ни изненадва толкова... Без да сме разменили и една дума, след тая родителска среща знаехме, че това няма да е по-доброто място за Деян.
Описвам толкова изчерпателно, защото един ден Деян може да се поинтересува защо сме взели решението да го пратим в толкова специална детска градина, каквато е Монтесори.
Обобщеният отговор: защото се оказа, че учителките му в детската градина са едни глупави, ограничени, прости хора, на които не може да се разчита нито да му придадат солидна ценностна система, нито да го развият добре в интелектуално отношение.
Примерите:
- Събират пари от родителите - по 50 лв - за да купят играчки, защото няма достатъчно. С тези пари ще се купят "един център за момиченца и един център за момченца. Децата много ги обичат и много хубаво си играят на тях". За поколенията пояснявам: център за момиченца означава пластмасова кухня с готварски уреди, хладилници, пластмасови храни, ютии, перални и прочее домакинско оборудване; център за момченца съм виждала с работен тезгях и инструменти, а мисля че има и на тема автомобили.
- Подканят родителите да донесат играчки - например: "ето погледнете, има само 3-4 кукли за момиченцата, това е абсолютно недостатъчно, карат се за тях, в една група трябва да има поне 7-8 кукли за момиченцата".
- Ще организират заснемане на децата, за да им направят стикери за гардеробчетата със снимка на всяко дете - "и ще са сложени в рамчици - в синьо за момченцата, в червено за момиченцата".
- Употребяват първите 10 минути от безценния 1 час, който имаме, за да ни прочетат написаните на 2 страници Задължения на Родителя (общи приказки, които не мога да цитирам, защото не запомних). Които освен това са забучени долу при входа на корковата дъска и ние всички бихме могли да си ги прочетем сами.
- Употребяват 30 минути от безценния 1 час, който имаме, за да обсъждат с нас (а родителите пък - да възразяват по най-различни начини) необходимостта да се купи за децата water-cooler. Родителите пък стигнаха до извода, че не може просто така да приемат офертата, предложена от директорката, и трябва да съберат още няколко оферти (всеки който познава, откъдето намери и т.н.), които после да подложат на гласуване, като изготвят едни списъци и ги закачат на корковата дъска на групата и всеки родител запише за коя оферта гласува. От подобни криворазбрани демократични процедури, които възпират всяко действие и идея, ми се драйфа - не мога да търпя подобен булшит.
- Майка от групата предлага да закупим 3 вместо необходимите 5 учебни тетрадки за децата, защото 18 лв за учебници за детскоградинска първа група й се вижда прекалено скъпо.
- Учителките й се присмиват. Обясняват, че по никакъв начин МОН не би одобрило подобно нещо и че те това не са си го измислили сами, и я иронизират с непростима насмешка. Не се опитват да обяснят, че, например, системите за преподаване са еди-колко си, останалите са на цени еди-какви си, и те са избрали конкретната поради еди-какви си причини.
- Майка се кара на учителките да научат децата да си преобуват чорапите, за да не стоят децата с мокри чорапи.
- Избираме родителски комитет. По предложение на учителките Председателят трябва да е мъж, защото той ще представя интересите на групата по срещите на които ще се взимат решения засягащи цялата детска градина, и затова е хубаво да е мъж.
По предложение на учителките - "Вие искате ли? Хайде вие да сте." - бива "избран" един солидно изглеждащ баща със сако.
По предложение на учителките за Касиер се разбираме да продължи да бъде майката на детето еди-кое си, която е била Касиер миналата година и в момента не присъства, но сигурно няма да има нищо против, те ще я попитат като я видят.
Една майка се съгласява да бъде Член, защото е задължително да има и трети член на родителския комитет.
Учителките не могат да обяснят какво друго прави родителският комитет, освен дето Касиерът събира парите (въпросните 50 лв за полово-сегрегирани детски центрове, и на ротационен принцип - за нови туби с вода), а Председателят ходи на някакви събрания да решава неща от по-високо ниво, поради което е добре да бъде Мъж.
Един баща попита, по повод на детските центрове: Защо ще ги делите още от малки?
Учителките не разбраха въпроса. Отговориха нещо в смисъл: Ами как защо? За да има и един за момиченцата, и един за момченцата.
След родителската среща имах лична среща с Жени, собственичката на детски центрове Камелини-Монтесори, в Младост, където ще записват Калина.
Жени ми отдели 1 час; отговори изчерпателно и подробно на всичките ми въпроси; разказа ми и допълнителни неща. Не даде знак да иска да приключва разговора, преди аз самата да се изчерпя и да стана да си ходя. Обстановката беше уютна и предразполагаща и аз не бях нежелан посетител там. Видях играчките (т.нар. работни материали), видях изкуството, което са творили децата там, разказа ми за дневния им режим, за темите, които обсъждат, за ценностите, които са важни за тях...
Излязох оттам с крила.
Всичко, което си бях представяла, се беше преобърнало наопаки.
Детската градина не трябваше задължително да е някакъв вид казарма, в която те поомачкват и ти посвиват егото, така че да разбереш, че не си най-важният на света. Това не е, което ще те направи адекватен в обществото утре. Уважението към детското его има много по-голям шанс да изгради здрава психика, която да даде шанс на детето да бъде по-успешно и по-щастливо, понеже е спокойно и уверено в себе си.
Уважението към другите: Жени каза "За нас е важно да приемаме различните такива, каквито са, и да ги уважаваме заради това, което са."
Денят започва с едночасово упражнение-разговор, в което се разискват теми, подадени от децата. Какво по-хубаво от това, едно дете да получи шанса да бъде чуто, да сподели? Как по-добре би се научило да търси отговори на въпросите, които го интересуват? Че това, което детето има да каже, има значение и има пространство и време, в което да бъде споделено и да бъде чуто - това ме грабна. Няма такова нещо в детската градина, там има борба да получиш внимание... Способността да изразяваш емоциите си, да обсъждаш теми в група, да изслушваш събеседника си - безценни умения, необходими цял живот - някой се е сетил да намери начин да ги развива у децата и то точно в периода, когато те се учат на това.
Единичните бройки от играчките (в Монтесори от всяка играчка има по една): предизвикателството да намериш начин да се разбереш с околните - да се договориш за сътрудничество, или да почакаш търпеливо докато другото дете свърши и остави играчката, за да я вземеш ти. Да приемеш чуждата помощ, или пък да кажеш "не" - еднакво валидни варианти. Да се научиш да чуваш "не" и да приемеш отказа за валиден избор на околния - в крайна сметка, да се научиш да уважаваш чуждото пространство и да изискваш уважение към своето.
Индивидуално занимание: детето избира с какво да се занимава, а то се занимава с това, което му е интересно. Свобода на избора, която държи интереса буден, подхранва любопитството, дава отговори тогава, когато детето е дорасло да ги получи - напредване с неговото темпо.
Тази свобода обаче не е анархия. Строги, стриктни правила следят за отговорното поведение спрямо общия дом на децата и спрямо останалите деца и учителките. Задължително се връща играчката там, откъдето е взета. Яде се само на масичката, защото иначе се правят трохи. Почиства се, каквото си нацапал. Не се правят отстъпки в тези правила, но и не се въвеждат чрез викове и някой и друг шамар, както би било по-лесно.
Интелигентни хора!... Хора, които са учили с години, за да станат водещи по системата Монтесори, инвестирали са сериозни средства в обучението си (това е скъпо обучение!), положили са тежки изпити. Това са успешни, реализирани, будни хора, които са се борили за да получат тази работа, а не я работят от немай къде в следствие на куп независещи от тях обстоятелства.
Ето нещата, които преосмислих:
- Частната детска градина не е задължително разглезваща.
- Възможността за индивидуална работа, индивидуален директен контакт с децата, е важна (15 деца с 3 възрастни).
- Образователната система, за която държавата се явява гарант, че е правилна, всъщност е съобразена с усреднените нужди на по-бавно напредващите деца. Аз нямам амбиции да форсирам напредването на Деян по учебния материал, но пък искам да не чака още 3 години, за да му каже някой какво следва след 10.
- Здравословната храна в държавната детска градина включва кренвирши с пюре като основно ястие в четвъртък - толкова за стриктно преценения баланс в диетата. Кетъринга в Монтесори с нищо не е по-лош, затова пък Деян няма да е единственото дете, което яде специално ястие - тъй като в Монтесори яденето винаги има вегетарианска алтернатива, така че децата всъщност ядат различни неща. А самата Жени има опит с предишни деца с АБКМ и е много наясно какви неща могат да се дават и какви - не.
Но всичко това са детайли в сравнение с най-важното. Най-важното, което осъзнах, е следното: Освен че образова детето (учи го на неща) и го социализира (среща го с други деца, с които то се учи да общува), детската градина прави още едно много важно нещо: вменява му ценности. На детето се предават собствените ценности на човека, който се занимава с него. Изборът между конкретната детска градина с конкретните учителки, на които бяхме попаднали, и Жени в Монтесори, просто си се направи сам. Имахме късмета, че учителките ни се оказаха толкова глупави хора, хора със стени в мисленето си, ограничени, но затова пък уверени в правотата си. Такива хора биха откопирали щампата от мозъка си върху всяко едно детско мозъче без никакво усилие.
Всяко възпитание е индоктринация, и аз не искам Деян да бъде въвлечен в полово-сегрегирания им свят, в който човек трябва да не знае много-много и най-доброто, което може да научи, е да бъде послушен.
Дядото за ряпата...
Неделя следобед. С Веселин сме се пльоснали на леглото и дремем, за да даваме положителен личен пример на Деян и демонстрационно да го съблазним да дойде да легне и той, та белки заспи.
Той пък от своя страна, след известно боричкане с нас, се е кротнал на земята някъде в далечния край на стаята, така че не го виждаме. След известно време тишина чувам:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... мишката за котката...
Ясно, викам си, "чете" книжката за "Дядо вади ряпа". Обаче Деян почва пак:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето...
И пак, в непрекъснат общ изброителен ритъм:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата...
В тоя момент разбрах, че я "чете" наобратно - разлиства страниците отзад напред. Накрая стигна до само "Дядото за ряпата" и Веселин, развеселен, не се стърпя:
- А! Къде са се разотишли всички?
Той пък от своя страна, след известно боричкане с нас, се е кротнал на земята някъде в далечния край на стаята, така че не го виждаме. След известно време тишина чувам:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... мишката за котката...
Ясно, викам си, "чете" книжката за "Дядо вади ряпа". Обаче Деян почва пак:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето...
И пак, в непрекъснат общ изброителен ритъм:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата...
В тоя момент разбрах, че я "чете" наобратно - разлиства страниците отзад напред. Накрая стигна до само "Дядото за ряпата" и Веселин, развеселен, не се стърпя:
- А! Къде са се разотишли всички?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
