петък, 19 ноември 2010 г.

Тикове: Мнение на психолога

И така, разказах подробно за тиковете (и евентуално "стереотипните движения", които са тези със свиването на раменете и не са същото нещо като тикове), и обобщавам какво научих от психолога:

- нервната система като тип се наследява, но не и конкретното поведение; т.е. най-общо по-трудно справяне с натоварвания може да има като генетично заложено, но тази трудност не е задължително да се превърне точно в тикове; нервните системи имат широк диапазон от възможни реакции;

- да, определено има някаква тревога, натрупана в Деян, която води до такава изява;

- не можем със сигурност да установим конкретно обстоятелство или случка, които са причина за конкретното проявление; в този род неща се работи по-общо: приема се, че нервната система може да се справи с всеки натоварващ фактор поотделно, но не може с всички накуп - те се комбинират и й идва твърде много. Затова трябва да се опитаме да идентифицираме всички възможни фактори за тревожност / безпокойство / напрежение / стрес, и да се опитаме да облекчим който и да е от тях, колкото можем, за да се намали общият товар.

- това, че симптомът е от кратко време (1-2 месеца) е добре, защото означава, че с взимане на гореописаните мерки се очаква да отшуми. Ако след 3-4 месеца тиковете продължават, тогава вече ще се консултираме с детски психолог (т.е. Деян ще стане пациента). На този етап не е необходимо. По принцип детския психолог така или иначе ще започне оттам: от работа с родителите, насочена към промяна на средата и обстоятелствата, допринасящи за натрупването на безпокойство.
Дълго време би било, например, ако са минали 2 години.

- Идентифицирахме 3 основни фактора, които предполагаме с голяма сигурност, че са активни в момента:
(1) тръгването на детска градина като стрес само по себе си,
(2) напрегнатата обстановка вкъщи при тръгване сутрин (понеже винаги закъсняваме и се изнервяме) - като съпътстващ фактор,
(3) личната история на Деян с дългия период на нестабилност по времето, когато го отглеждахме на режим "1 седмица вкъщи - 1 седмица при баба" - резултатът от това усещане за несигурност ще отеква още дълго време в психиката му, като се очаква винаги в ситуации, които изискват от него да се адаптира, той да се справя по-трудно и по-бавно.

- Решението:
(1) да положим усилие да намалим времето, което прекарва в детската градина, за сметка на повече време, което прекарва с нас - понастоящем от 9:30 до 18:30 е един ужасно дълъг ден от гледна точка на едно дете и е желателно да го съкратим - да го взимаме на обяд или ранния следобед. Попитах за алтернатива - да намалим седмицата - да не ходи 5 дни, а 4, и единия ден да го гледа досегашната му детегледачка. Не било добра идея - няма да решим проблема с това, че ще трябва да се адаптира отново и отново всеки понеделник; ще допринесем отново за усещането, че се лашка, и като цяло ще го натоварим дори повече, ако постъпим така.
(2) да положим усилия да успокоим обстановката вкъщи, като ставаме по-рано за да имаме достатъчно време да се оправим спокойно, и без изнервяне;
(3) което е минало, е минало - не можем да повлияем.
Едно отклонение: стискането на очите може да се погледне и метафорично - като "искам да видя нещо, което не успявам да видя". Това, което Деян би искал да вижда повече, а почти не вижда, съм аз.

- Допълнителен щрих: тъй като в неделя го заведохме да види баба си и дядо си в Ботевград и той прояви желание да остане при тях и да не се прибира вкъщи, го оставихме. Вечерта беше плакал много за мен, искал да отидем да си го вземем и т.н. Взехме си го в понеделник. Разбирам, че за него срещите с баба му и дядо му са много интензивно преживяване - емоционално наситени с любов, липса, очакване и т.н. и попитах дали не е по-добре да не му ги причиняваме за определено време - просто да избегнем емоционалните бури, които предизвикват. Не било необходимо, защото проблемът не бил точно в това, че се вижда с тях, а по-скоро в това, че трябва да вижда или тях, или нас - за него при всички положения има загуба. Можем да му осигурим възможността да ги вижда, но без ние да си тръгваме - да елиминираме усещането за липса / изоставяне.

Сигналите, които нервната система изпраща, когато е натоварена, могат да изчезнат и без да сме направили всички тези неща. Те могат да се потулят и да се превърнат в нещо друго, което няма да е видимо. Неразрешените проблеми могат да се погребат дълбоко в човека и той да продължи нататък, без да има никакви симптоми, след което да излязат на повърхността много по-късно и под друга форма. Затова в ситуации, в които детето изпитва силна емоция, е хубаво емоцията да бъде не потисната / преглътната / потулена, а да бъде оставена да се прояви, да бъде изживяна, да се говори за нея и да се "разреши" по някакъв начин (наричат го "копиране").
В тоя ред на мисли, случката, когато Деян плаче в детската градина, е пример за потулване / забраняване на емоция. Алтернативата, която му е предложена (да стои сам в тъмната тоалетна) не е приемлива по никой начин, затова той овладява поведението си, за да не му се случи, но без да е получил възможност да изрази напълно емоционалното си състояние и то да бъде адресирано. Би било по-добре (в психологически аспект), ако го бяха гушнали и поуспокоили тихо-кротко. Разбираемо е, че реакцията им е отработена да бъде ефективна тъкмо в ситуации, където има и други деца, за които трябва да се помисли, и с оглед на това психологът смята методите им за правилни като цяло. Бях длъжна да добавя, че съм виждала много пъти Жени да гушка и дундурка някое плачещо дете при гардеробчетата, да му говори и да му отделя време и персонално внимание; ясно е, че това невинаги е възможно и че обикновено тя няма толкова време, което да му посвети, колкото детето има нужда, за да се нареве и успокои, така че трябва да бъде и пришпорено. Също така, в конкретната ситуация с Деян, проблемът беше още по-голям, защото бяхме закъснели и с пристигането си бяхме прекъснали работата на цялата група - изцяло моя вина.

Това, което предстои, е да измислим някакъв вариант чисто логистично да се справим с намаляването на детскоградинския ден - дали ще го водим по-късно, взимаме по-рано, или и двете, на какъв режим и на цената на какви служебни компромиси - засега нямаме ясен отговор.
С успокояването на сутрешната суматоха започнахме още днес.

3 коментара:

Анонимен каза...

"Затова в ситуации, в които детето изпитва силна емоция, е хубаво емоцията да бъде не потисната / преглътната / потулена, а да бъде оставена да се прояви, да бъде изживяна..."

Това тук леко ме смути. Децата изпитват огромно многообразие от силни емоции. Не може да е правилно те винаги да бъдат оставяни да се проявят. Първо, защото емоцията може да е гняв към някое друго дете, което нашето иска да набие с всички сили. Второ, защото оставянето на всяка емоция да се прояви, не може да научи детето на самоконтрол. И трето, то трябва да се научи кога нещо си струва да се ядосваш за него и кога не.
И четвърто, трябва да се научи на културно поведение.
Всички тези неща стават с опит, който няма как да бъде натрупан, ако винаги му се дава поле за изразяване на бурните емоции. Подчертавам, че не говоря за подтискане на самата емоция, а само за проявлението й. Ако детето изпитва огромен стрес от нещо, то с него трябва да се разговаря по темата, да се разиграва ситуацията по различни начини, но не и да се оставя да я проявява както му идва отвътре.
Нямам наблюдения върх Деян, но Калина е много разрушителна в гнева си и може да чупи каквото и попадне или да бие който е около нея. Просто няма как да я оставя да го прави.

gimli

Wynche каза...

Предала съм го неправилно.
Може би по-добре е да се каже "канализиране". Има се предвид да се прояви емоцията (страх, гняв, тъга, каквото и да е), но разбира се не както му идва отвътре на детето, а насочено по приемлив начин. Което е коренно различно от директната забрана на емоция, която оставя детето без алтернатива - то не знае как е приемливо да я прояви и разбира, че просто по никакъв начин не трябва да я проявява - при което се предполага, че цялата енергия на силната емоция се насочва навътре, което е най-лошият възможен сценарий.

От гледна точка на цялата тази постановка, с Калина вие правите точно правилното нещо, като канализирате (пренасочвате) проявлението на емоцията по приемлив начин ("отиди да викаш в другата стая"), като в същото време приемате и уважавате самата емоция. Кофти алтернативата би била да й вмените чувство за вина от това, че се гневи, като й обясните, че само лошите деца се ядосват и щом тя се ядосва, значи е лоша... и дори, че не я обичате, когато се ядосва.

Анонимен каза...

Всичко това ме заинтригува до такава степен, че се замислям самата аз да се консултирам с някой психолог по въпроса.
Нямам представа доколко е нормално едно дете да се ядосва за дреболии. Но как го научаваш да не се ядосва или да си съобразява реакцията? Да се нареве в другата стая, ок. Но ако нямаш друга стая в жилището? Ако имаш друго дете, което е бебе и спи? Тогава нареваването не е решение.

Аз на Калина най-редовно й вменявам колко е неприемливо да се гневи, понеже това е искреното ми мнение. Например като чуе, че под прозореца минава поредния кон, но не успява да се нагласи достатъчно бързо, за да го види и той е отминал, понякога страшно се ядосва, до степен да хвърля и къса неща. Не мога да реагирам по друг начин, освен да й кажа, че самият яд за такава глупост е нещо адски тъпо. Осъждам не само проявлението на емоцията, но и самата и поява.


При вас няма ли да помогне, ако отивате в градината 10-15 минути преди 9:30 и ако оставаш там през това време докато започнат заниманията и чак тогава да си тръгнеш? Да има някакъв момент на адаптация, колкото и да е кратък.

gimli