Цитирам първо откъс от коментара:
Нямам представа доколко е нормално едно дете да се ядосва за дреболии. Но как го научаваш да не се ядосва или да си съобразява реакцията? Да се нареве в другата стая, ок. Но ако нямаш друга стая в жилището? Ако имаш друго дете, което е бебе и спи? Тогава нареваването не е решение.
Аз на Калина най-редовно й вменявам колко е неприемливо да се гневи, понеже това е искреното ми мнение. Например като чуе, че под прозореца минава поредния кон, но не успява да се нагласи достатъчно бързо, за да го види и той е отминал, понякога страшно се ядосва, до степен да хвърля и къса неща. Не мога да реагирам по друг начин, освен да й кажа, че самият яд за такава глупост е нещо адски тъпо. Осъждам не само проявлението на емоцията, но и самата и поява.
Ти и в началото писа за това - кога си струва да се ядосваш за нещо и кога не.
Не ога да си представя в цялост гледната точка на малкия човек, колкото и да се опитвам. Но ето каква си мисля, че е основната постановка:
- от една страна - неясната мешавица на миналото: то не се простира до много далече - горе-долу половин - една година; а без ясна линейна концепция за време, в главата на Деян всичко от тази сутрин назад се брои за "някой път" и по-скоро изглежда като сума от случки; събитията от преди повече от 1 година минават в графа "дълбока древност" - детето не помни себе си и научава за себе си по разкази;
- от друга страна - мъгляво бъдеще, което без ясна концепция за време и най-вече - за количество и съизмеримост, изглежда безсмислено и не предизвиква никакъв интерес извън радостното очакване на някое събитие (Коледа, рожден ден), за което ние самите подкокоросваме децата, че предстои и че ще бъде нещо хубаво; Деян например по никакъв начин не може да си представи ние на каква възраст сме спрямо него;
- по средата - едно безкрайно разтегливо настояще, в което детето всъщност живее: днешния ден съдържа в себе си всичко, целия му живот: мама и тати, детската градина, пазаруването в магазина, возенето в колата, разходката, играта, филмчето, приказката. Изглежда ми, че децата са максимално близко до онова идеализирано състояние, което наричаме "живей за мига", и че това изпълва всеки един техен миг с много по-наситено значение, отколкото би имал за нас. Ние "имаме" много мигове, доколкото виждаме надалече напред и назад във времето и всичко, което виждаме, е по някакъв начин наше; децата имат само настоящия си и непосредствено предстоящия миг и това е всичко, което могат да обозрат. Затова им е толкова важно да получат подаръка / наградата / изненадата / бонбоните / флумастрите веднага и също така затова е толкова силно чувството им за загуба, като пропуснат да видят един кон. Няма как да обясниш че не си струва да се ядосва, като това е огромния и единствен и уникален кон на живота й, който тя навеки и безвъзвратно е пропуснала да види.
Та от тая гледна точка ми се струва напълно нормално дреболиите да се преживяват от децата като много големи и важни неща и да получават съответно също толкова интензивна емоционално наситена реакция. Друг е въпросът дали реакцията ще е гняв; може например да се реагира с тъга?
Деян много се натъжаваше, като се е опитал да ни посочи нещо от колата и ние кажем, че не сме го видели. Най-вече цистерни, бетоновози и кранове много държи да видим и да оценим високо тяхната интересност. Открих, че много ефективен начин да потуша разочарованието му като не съм видяла нещо, е да твърдя уверено, че нищо, другия път като минем оттам, ще го видим. И понеже минаваме по един и същ път всеки ден и вече му е познат, той също има основание да ми вярва и да може да си представи, че ще минем оттам и следващ път - т.е. в тая ситуация си помагам, като подсилвам в него представата за повтаряемост (пак ще мине цистерна и тоя път ще ми я покажеш и ще я видя) и пренасочвам миналото събитие, за което можем само да съжаляваме, към предстоящо такова, което можем да очакваме с надежда и трепет.
Другото, което работи, е като атакувам превантивно: ако знам че ще се разочарова, задето не съм видяла крана, почвам аз да се тюхкам: Тюю, как не го видях тоя кран бе, ама той къде беше, отляво или отдясно? Еее, бива ли такова нещо! Ама той сграда ли строеше тоя кран? А висок ли беше?
Така като го забия в някакви детайли и той забравя да мисли за "основното" и се заема да обяснява за крана; а оттам аз по детайлите по детайлите и прескачам на някаква друга тема.
По тая линия: възможно е Калина да реагира толкова бурно тъкмо защото ти си толкова спокойна - твоето спокойствие може в нейните очи да изглежда като незачитане на важността на уникалното и грандиозно събитие, пък това, съгласи се, си е предизвикателно поведение от твоя страна ;) Не казвам че е така, подхвърлям го като идея.
Ситуациите, в които нареваването в другата стая не е решение, мисля нямат единствен отговор, ами се разрешават според случая. Конкретно, ако имаш бебе, предполагам рецептата ще гласи да обясняваш че не трябва да се буди бебето и защо. Макар че то след 2-3 събуждания ще е очевидно и за ядосаното малко дете точно защо не е хубаво да се буди бебе ;)
Но да отбележа и нещо доста идиотско: след поредица консултации за мен почва да изкристализира една нова и досега невъобразима идея, а именно, че съществуват ситуации, в които няма верен отговор.
Ето пример от нашата практика: Деян отказва да се облече (примерно защото е вкиснат нещо), а навън е студено - мога да го облека насила като едновременно с това го и набия; а мога и да не го набия и да обяснявам 40 минути защо трябва да се облече, през което време той ще настине; или мога да намеря начин да му отвлека вниманието и докато го занимавам с нещо странично, той да се остави да бъде облечен, но пак не веднага, а след известно време, през което рискувам да настине.
И да, не е хубаво да настива и да, не е хубаво да се бие дете, и нито едното от двете не става по-хубаво или по-приемливо само поради факта, че са в една ситуация едно срещу друго. И това, по дяволите, е напълно ново за мен!
Все пак човек отива при психолог с идеята, че ще получи някакви насоки, корекции на поведението, препоръки - кога какво се прави, какво е ОК и какво не е, и ето в една такава dead-end ситуация как трябва да се постъпи? А няма такова нещо. Каквото и да направиш, все е лошо. Не е честно така.
Та си мислех и как да си родител те хвърля в изцяло друга игра от тази, която си играл цял живот - такава, в която е ОК да има нечестни правила.
7 коментара:
От отговора ти се замислих за няколко неща.
Например, че децата изпитват най-различни емоции, но ние реагираме негативно най-често на гнева и неговите проявления. Ако детето е радостно - и ние му се радваме, ако е тъжно, ако го е страх, ако се е ударило, го успокояваме, но ако е ядосано, му се дразним. А може би не е правилно да се реагира така избирателно, понеже ако ограничиш някои проявления, ограничаваш цялостната емоционалност... знам ли?
А за това с грешните решения ми се струва, че разсъждаваш в неправилна посока, т.е. като основа цел спазваш препоръката да не навлизаш в конфликт с детето, защото това му причинява стрес. Но от тази постановка не може да се решим всеки проблем, както си забелязала.
Деян не е възрастен човек и няма капацитета да преценява всички евентуални последици от действията си. Това задължение се пада на родителя. Така че хубаво е ако можеш да го убедиш, но ако не можеш, го принуждаваш, защото ТИ си този, който взема решението и носи отговорността. Не можеш да му кажеш "Добре, тичай по улицата щом искаш, ама после като те блъсне кола, ти ще си си виновен!". Давам малко по-пресилен пример за да се види, че не, няма да си е виновен той, защото той не може да понесе подобна отговорност на тази възраст и родителят няма право да му я прехвърля.
Конкретно за обличането на дрехи, нежеланието на децата да го правят не винаги се дължи на предпочитанието им да са голи. Понякога го правят от чисто желание за противопоставяне, ако се чувстват твърде командвани и без избор. В такива случаи най-често като израз на бунтарските си настроения, освен стоенето без дрехи, започват и да се напикават, защото това е единственото нещо, което е изцяло под техен контрол и само те могат да решат точно кога и къде да го направят.
Друга възможна причина е, ако обличането се прави с цел излизане, а детето не иска да излиза, но не се чувства достатъчно смело, за да оспори директно плановете на родителя и започва да съботира отделните стъпки.
Третата причина, която ми хрумва е, че може просто да иска да привлече вниманието към себе си. Някой да се занимава с него, дори с цел да му обяснява и да го увещава 40 минути, си е една много добра и продължителна проява на внимание. Е, не е като да си играят с теб, но като не може най-доброто, поне нещо.
Аз лично мисля, че преди да се премине към принуда, трябва да се разбере точно поради каква причина детето прави нещо. Да му се разгадае посланието и да се разреши реалния проблем, а не да се работи директно върху проявлението, което се явява проблем за родителя.
gimli
От отговора ти се замислих за няколко неща.
Например, че децата изпитват най-различни емоции, но ние реагираме негативно най-често на гнева и неговите проявления. Ако детето е радостно - и ние му се радваме, ако е тъжно, ако го е страх, ако се е ударило, го успокояваме, но ако е ядосано, му се дразним. А може би не е правилно да се реагира така избирателно, понеже ако ограничиш някои проявления, ограничаваш цялостната емоционалност... знам ли?
А за това с грешните решения ми се струва, че разсъждаваш в неправилна посока, т.е. като основа цел спазваш препоръката да не навлизаш в конфликт с детето, защото това му причинява стрес. Но от тази постановка не може да се решим всеки проблем, както си забелязала.
Деян не е възрастен човек и няма капацитета да преценява всички евентуални последици от действията си. Това задължение се пада на родителя. Така че хубаво е ако можеш да го убедиш, но ако не можеш, го принуждаваш, защото ТИ си този, който взема решението и носи отговорността. Не можеш да му кажеш "Добре, тичай по улицата щом искаш, ама после като те блъсне кола, ти ще си си виновен!". Давам малко по-пресилен пример за да се види, че не, няма да си е виновен той, защото той не може да понесе подобна отговорност на тази възраст и родителят няма право да му я прехвърля.
Уж ми каза, че е "too large" ама явно е минало. Извинявам се са двойния пост.
Njakolko pyti kimam - za vsichko mislja tochno taka, kakto si napisala.
Otnosno nevlizaneto v konflikt - primera s butaneto ot kola me podseti za edno nabljudenie, koeto imam: che tochno za extremnite neshta naj-rjadko vyznikvat problemi (inatene, tryshkane). Presichaneto na ulica bez da se dyrji vyzrasten za rykata, vozeneto bez kolan i stolche, jadeneto na hrani s mlechni produkti v tjah - mnogo po-malko problemi sa ni syzdavali ot razni mnogo po-dreboliesti neshta kato ljaganeto navreme vecher i mieneto na kosata, naprimer.
Objasnjavam si go s nashata nepokolebima kategorichnost i tvyrdost pri vsjaka ot pyrvite situacii, syotvetno s nesigurnost ("puknatina") v poziciata ni po vtorite.
P.S. Da, gnevyt e naj-nepriemlivata emocia v nasheto obshtestvo i obshtestvoto otano ni nakazva za projavjavaneto mu.
(latinicata e shtoto via mobile)
Inateneto s cel spechelvane na vreme za obshtuvane e mnogo validno v nashia sluchai.
За съжаление днешните деца стават все по-изнервени.
Това с обличането беше и наш проблем. Първо се опитвахме да убеждаваме две годишното невъзможно упорство защо трябва да го облечем, даже му се карахме малко, но той крещеше и не даваше и дума да стане. Един ден си спомням как обикаляхме из града цял час при 0 градуса, младежът в най-проста седяща количка по боди, с наметнато отгоре якенце, без шапка и само влизането в някой магазин от време на време ни спаси от бяла смърт. Но не настина. Повече не го насилвахме. Сега е на 5 и сам си казва какво иска да си облече, в повечето случаи съвсем уместно, а ако аз счета че се налага и повече дрехи, най-често ми вярва и се облича. Да не давам съвети, но според мен, не се натягай. Дай му време и на него, и на теб. Постепенно всичко ще стане, но е много важно детето да знае, че има право на избор и че за някои неща и собствена отговорност още от малко. Бой в НИКАКЪВ случай. Апропо аз съм възпитавана по точно обратния начин и до ден днешен нося отрицателните последствия от това.
Публикуване на коментар