А пък вчера се прибирам и какво ми споделя милата леля Фани (гледачката) - Деян я ухапал по ухото... Ама сериозно ухапване - текло кръв, изцапало й якето... Вечерта когато говорихме разгледах и след толкова часове едва беше позараснало. Сцепено такова, отръфнато парченце от ръба.
Та това е, този път кратичко но просто трябваше да го обадя тук - да се запише Деянието в протокола.
сряда, 14 януари 2009 г.
Филологически наброски
Не е неочаквано или пък неразбираемо, че начинът, по който децата се учат да говорят, е любим обект за изследване от филолозите по всичките земни кълбета.
В тая връзка ми се ще да споделя някои наблюдения над говора на Деян.
В опита си да имитира думите, които казваме и които вече той разбира, се забелязва една често повтаряща се грешка: вмъкването на излишен звук (епентеза ли се казваше това?), който алитерира с някой от следващите звуци в думата (и то по-скоро със съгласната в ударената сричка). Примери: нуначе (юначе), дудаи (удари), пупашка (опашка), дудата (водата).
Спомням си, че докато се занимавах със староисландска поезия, бях добила вкус към алитерациите и бях започнала наистина да чувствам тяхната поетичност.
Всъщност за староисландската поезия алитерацията е първична, имам предвид, те не познават римата преди да навлезе за първи път чрез преводи на чуждоезична литература, доста по-късно при това (към края на Средновековието).
Ние тук сме свикнали да възприемаме поезия чрез рима, но Деян ми подсказва, че за неговия необременен ум алитерацията е не по-малко естествена от римата. Когато в езика основното значение се носи от началото на думата (където се пада ударената сричка обикновено), а в края на думата може да се смотолеви нещо (както Деян често прави - багерът е "ба(ъъ)", гущерът -"гу(ууфф)"), алитерацията прави силно впечатление и не може да остане недоловена. Ако пък езикът е такъв, че ударенията се падат в края, тогава предполагам по-естествено би възникнала римата.
Друго, което Деян прави, е да вмъква назални, където привидно не им е мястото: бамбин (вместо бабин), имах и още един пример ама го забравих. [Редакция 16.01.: тонтинка! (стотинка)]
Освен това за преминаването от -дн- в -нн- си имаше някакъв термин но не го помня, всеки случай си е известно езиково правило - в Деянова интерпретация думата "падна" звучи "пання" (не знам мекостта пък откъде идва).
В и Б са често взаимозаменими, в смисъл преминават от едно в друго - ярки примери за близостта на тези два звука са старо/ново-гръцкият и испанският. При Деян също трудното В се заменя от по-лесния за него звук Б (по-лесен, защото е имал възможност да го упражнява от по-отдавна; все пак част от оборудването, необходимо за произнасяне на В, пониква по-късно отколкото бебето започва да имитира говора ни). По тоя начин преди време бях познала, че думата "видра" в Деянова интерпретация ще звучи "бида".
И накрая, както знаем, звукът ъ е характерен за българския език и го отличава от станалите славянски - води се за белег за тюркско влияние (ако не чак произход). Деян сигурно е в по-голяма степен славянин, отколкото тюрк, защото се забелязва ясно изразен проблем с ъ-то - просто не може да го произнася. Вместо дънки казва динки, вместо гъска - гитка, бръмбар започва с "бим-" и други подобни.
В старанието си да изговаря - това наистина е труд за него - той редовно вмъква по едно ясно доловимо придихание между плозивни и фрикативни - шапка, митка (мишка), топка.
И накрая две не съвсем свързани с горното бележки, но докато сме на тема език.
Изключително доволни сме, задето избра да сведе пеперудката до "утка", та не се налага да се червим (а то в детските книжки изобилства от нарисувани пеперудки).
А една от последно научените фрази е "добре, айде". След като усвои практиката да ни поздравява с "доба денн" при всякакви поводи, сега е минал на "добе-айде" - никога преди не си бяхме давали сметката колко често го употребяваме. При всеки разговор по телефона, при всяко обсъждане на елементарни ежедневности от сорта да отидем ли сега до магазина и да сменим ли памперса преди да сложим Деян да се храни. Едва когато започна да ни повтаря, обърнахме внимание.
В тая връзка ми се ще да споделя някои наблюдения над говора на Деян.
В опита си да имитира думите, които казваме и които вече той разбира, се забелязва една често повтаряща се грешка: вмъкването на излишен звук (епентеза ли се казваше това?), който алитерира с някой от следващите звуци в думата (и то по-скоро със съгласната в ударената сричка). Примери: нуначе (юначе), дудаи (удари), пупашка (опашка), дудата (водата).
Спомням си, че докато се занимавах със староисландска поезия, бях добила вкус към алитерациите и бях започнала наистина да чувствам тяхната поетичност.
Всъщност за староисландската поезия алитерацията е първична, имам предвид, те не познават римата преди да навлезе за първи път чрез преводи на чуждоезична литература, доста по-късно при това (към края на Средновековието).
Ние тук сме свикнали да възприемаме поезия чрез рима, но Деян ми подсказва, че за неговия необременен ум алитерацията е не по-малко естествена от римата. Когато в езика основното значение се носи от началото на думата (където се пада ударената сричка обикновено), а в края на думата може да се смотолеви нещо (както Деян често прави - багерът е "ба(ъъ)", гущерът -"гу(ууфф)"), алитерацията прави силно впечатление и не може да остане недоловена. Ако пък езикът е такъв, че ударенията се падат в края, тогава предполагам по-естествено би възникнала римата.
Друго, което Деян прави, е да вмъква назални, където привидно не им е мястото: бамбин (вместо бабин), имах и още един пример ама го забравих. [Редакция 16.01.: тонтинка! (стотинка)]
Освен това за преминаването от -дн- в -нн- си имаше някакъв термин но не го помня, всеки случай си е известно езиково правило - в Деянова интерпретация думата "падна" звучи "пання" (не знам мекостта пък откъде идва).
В и Б са често взаимозаменими, в смисъл преминават от едно в друго - ярки примери за близостта на тези два звука са старо/ново-гръцкият и испанският. При Деян също трудното В се заменя от по-лесния за него звук Б (по-лесен, защото е имал възможност да го упражнява от по-отдавна; все пак част от оборудването, необходимо за произнасяне на В, пониква по-късно отколкото бебето започва да имитира говора ни). По тоя начин преди време бях познала, че думата "видра" в Деянова интерпретация ще звучи "бида".
И накрая, както знаем, звукът ъ е характерен за българския език и го отличава от станалите славянски - води се за белег за тюркско влияние (ако не чак произход). Деян сигурно е в по-голяма степен славянин, отколкото тюрк, защото се забелязва ясно изразен проблем с ъ-то - просто не може да го произнася. Вместо дънки казва динки, вместо гъска - гитка, бръмбар започва с "бим-" и други подобни.
В старанието си да изговаря - това наистина е труд за него - той редовно вмъква по едно ясно доловимо придихание между плозивни и фрикативни - шапка, митка (мишка), топка.
И накрая две не съвсем свързани с горното бележки, но докато сме на тема език.
Изключително доволни сме, задето избра да сведе пеперудката до "утка", та не се налага да се червим (а то в детските книжки изобилства от нарисувани пеперудки).
А една от последно научените фрази е "добре, айде". След като усвои практиката да ни поздравява с "доба денн" при всякакви поводи, сега е минал на "добе-айде" - никога преди не си бяхме давали сметката колко често го употребяваме. При всеки разговор по телефона, при всяко обсъждане на елементарни ежедневности от сорта да отидем ли сега до магазина и да сменим ли памперса преди да сложим Деян да се храни. Едва когато започна да ни повтаря, обърнахме внимание.
събота, 10 януари 2009 г.
Временно родителство
Не мога да се отърва от усещането, че сме родители само временно. Сякаш по заместване - заместваме бабата, докато траят празниците; заместваме гледачката, докато Деян е болен... Но основно аз съм човек работник и вече започвам да проявявам нетърпение да се върна обратно на работа. Основното, което правя в живота си, е там, в оранжевия офис. Това, че съм майка, е от време на време и за малко...
И не, не си въобразявам. Сигурно не е без значение, че дрехите на Деян редовно се въргалят по дивана в хола и на разни други временни места из къщата - те просто нямат постоянно място. В секцията, в гардероба са нашите дрехи. На закачалката в банята - нашите хавлии. В библиотеката - нашите книги. Всичко Деяново се държи отделно. Като че и той е временно на гости при нас.
Аз го отчитам и от време на време решавам да го приближа с една крачка към постоянното установяване в живота ни, като например окачих хавлията му в банята при нашите. Но много по-основна реорганизация на домашното пространство ще бъде необходима, за да стане Деян наистина част от този дом. За тая цел е нужна и основна реорганизация на психиката ми, а пък това е нещото, което не успявам да постигна. Не полагам усилия да постигна. Защо? Сигурно защото не ми изглежда привлекателно.
В момента съм доста ядосана. Аз се вбесявам от дребни провали, които нормално би трябвало да изглеждат смешни - не знам защо, но мен ме изкарват от равновесие. Деян мрънка цяла сутрин (бях сама с него) и докато аз бях в онова зомбоподобно състояние, в което съм обикновено като стана от сън, успя да поиздевателства над мен така че да ме настрои негативно. Мразя да правя физически усилия, докато тялото ми още спи. А нормално то се събужда за около 2 часа след ставане от сън. Проблемът е, че Деян по това време е енергичен и действен, не търпи пасивност от моя страна, не желае да се занимава нещо кротко сам.
Запланувания кус-кус за закуска се отложи, защото Деян мрънкаше и се тръшкаше като излизах от стаята. Не искаше да стои в кошарката. Искаше само с мен за пръста вкопчен и да правим нещо заедно. А така кус-кус не мога да направя. В кухнята е студено и не мога да го пусна там; има и твърде много бели за правене.
Понесох мрънканиците за да му направя млякото, щото това е неизбежно, и за да отида до тоалетната и да си измия зъбите - максималната грижа за себе си, която мога да си позволя сутрин. Яд ме е на него. 12:30 е, а още не съм имала възможност да закуся. (В момента Веселин го приспива, затова мога да пиша. А съм гневна и трябва да си го изкарам, по-важно е от закуската.)
Аз съм склонна разбира се на известни жертви поради Деян, но да не можеш да мръднеш от стаята, от него физически, е леко прекалено. Ядосва ме това. Веселин все казва, че трябва да се научим да водим живот с Деян. Хората ходят с децата си да си вършат разни неща, успяват да си сложат къщата в ред, успяват дори да поработят някои. Аз не успявам да си среша косата, ако не дойде Веселин да ме отмени в гледането. Нещо сериозно не наред има в тая ситуация :(
После ме нервира, задето не щя да яде - бурканче и половина от онези мъничките, за 4-месечни бебета, и отказа повече. Хем си заяви че иска "тоф" (картоф) и това си му дадох, и отначало с апетит тръгна... Пях песни, показвах книжки, показвах багера навън, прилъгвах го по всички начини - над 40 минути ни отнема храненето така... мъчение. Как да не отслабва после? Аз не съм маниак на тема сакън да не е слабичко детето, но дори на мен вече ми се вижда кльощав. За бабите да не говорим как ахкат и охкат колко е отслабнал...
После както си седеше на столчето за хранене, рече "Ака!". Добре, прекратявам всякакви по-нататъшни опити, жертвам 3-те едновременно отворени бурканчета (пробвах други неща дали пък няма да яде тях), и го нося на гърнето, тва е важно, нали тряя да се научи. Не - рев и опъване, отказва да седне.
Добре, вдигнах му гащите и го гушнах, Веселин се появи, донесе биберонка. И диването се укроти и заспа в мене, както го бях гушнала! По никое време, в 12 часа... (Обикновено го слагаме около 1.)
Айде да го пренеса в стаята му; той естествено се разбуди, и като го сложих в креватчето, веднага се извъртя и стана. Гушнах го отново, в мен се закротва, но в креватчето не позволява да бъде сложен - още като тръгна да се навежда, се вкопчва в мене като маймунка, сакън да не го оставя.
Отидох обратно в хола, оплаках се на Веселин. Той каза да отида да постоя с Деян в другата стая и ще дойде след малко да се опита да го приспи, като си дояде квото там ядеше за закуска.
Отидох обратно с Деян, той вече съвсем разсънен, блещи се, сочи към вратата и вика "тати".
Сега тати пое грижата. Гледам става към половин час вече, диването киселее и раздава претенции, не ще да си заспи кротко, изнервил се е и той очевидно.
Като тръгне е така някой ден, всичко наопаки. Писна ми. 20 дена го гледаме сами с Веселин вкъщи и мисля, че това е максималното, което мога да издържа. Сега само искам да тръгна на работа и да се спася, да се нормализира ежедневието ми, да се почувствам човек отново. И ако това ме прави лоша майка, баси, в момента дори не ми пука.
И не, не си въобразявам. Сигурно не е без значение, че дрехите на Деян редовно се въргалят по дивана в хола и на разни други временни места из къщата - те просто нямат постоянно място. В секцията, в гардероба са нашите дрехи. На закачалката в банята - нашите хавлии. В библиотеката - нашите книги. Всичко Деяново се държи отделно. Като че и той е временно на гости при нас.
Аз го отчитам и от време на време решавам да го приближа с една крачка към постоянното установяване в живота ни, като например окачих хавлията му в банята при нашите. Но много по-основна реорганизация на домашното пространство ще бъде необходима, за да стане Деян наистина част от този дом. За тая цел е нужна и основна реорганизация на психиката ми, а пък това е нещото, което не успявам да постигна. Не полагам усилия да постигна. Защо? Сигурно защото не ми изглежда привлекателно.
В момента съм доста ядосана. Аз се вбесявам от дребни провали, които нормално би трябвало да изглеждат смешни - не знам защо, но мен ме изкарват от равновесие. Деян мрънка цяла сутрин (бях сама с него) и докато аз бях в онова зомбоподобно състояние, в което съм обикновено като стана от сън, успя да поиздевателства над мен така че да ме настрои негативно. Мразя да правя физически усилия, докато тялото ми още спи. А нормално то се събужда за около 2 часа след ставане от сън. Проблемът е, че Деян по това време е енергичен и действен, не търпи пасивност от моя страна, не желае да се занимава нещо кротко сам.
Запланувания кус-кус за закуска се отложи, защото Деян мрънкаше и се тръшкаше като излизах от стаята. Не искаше да стои в кошарката. Искаше само с мен за пръста вкопчен и да правим нещо заедно. А така кус-кус не мога да направя. В кухнята е студено и не мога да го пусна там; има и твърде много бели за правене.
Понесох мрънканиците за да му направя млякото, щото това е неизбежно, и за да отида до тоалетната и да си измия зъбите - максималната грижа за себе си, която мога да си позволя сутрин. Яд ме е на него. 12:30 е, а още не съм имала възможност да закуся. (В момента Веселин го приспива, затова мога да пиша. А съм гневна и трябва да си го изкарам, по-важно е от закуската.)
Аз съм склонна разбира се на известни жертви поради Деян, но да не можеш да мръднеш от стаята, от него физически, е леко прекалено. Ядосва ме това. Веселин все казва, че трябва да се научим да водим живот с Деян. Хората ходят с децата си да си вършат разни неща, успяват да си сложат къщата в ред, успяват дори да поработят някои. Аз не успявам да си среша косата, ако не дойде Веселин да ме отмени в гледането. Нещо сериозно не наред има в тая ситуация :(
После ме нервира, задето не щя да яде - бурканче и половина от онези мъничките, за 4-месечни бебета, и отказа повече. Хем си заяви че иска "тоф" (картоф) и това си му дадох, и отначало с апетит тръгна... Пях песни, показвах книжки, показвах багера навън, прилъгвах го по всички начини - над 40 минути ни отнема храненето така... мъчение. Как да не отслабва после? Аз не съм маниак на тема сакън да не е слабичко детето, но дори на мен вече ми се вижда кльощав. За бабите да не говорим как ахкат и охкат колко е отслабнал...
После както си седеше на столчето за хранене, рече "Ака!". Добре, прекратявам всякакви по-нататъшни опити, жертвам 3-те едновременно отворени бурканчета (пробвах други неща дали пък няма да яде тях), и го нося на гърнето, тва е важно, нали тряя да се научи. Не - рев и опъване, отказва да седне.
Добре, вдигнах му гащите и го гушнах, Веселин се появи, донесе биберонка. И диването се укроти и заспа в мене, както го бях гушнала! По никое време, в 12 часа... (Обикновено го слагаме около 1.)
Айде да го пренеса в стаята му; той естествено се разбуди, и като го сложих в креватчето, веднага се извъртя и стана. Гушнах го отново, в мен се закротва, но в креватчето не позволява да бъде сложен - още като тръгна да се навежда, се вкопчва в мене като маймунка, сакън да не го оставя.
Отидох обратно в хола, оплаках се на Веселин. Той каза да отида да постоя с Деян в другата стая и ще дойде след малко да се опита да го приспи, като си дояде квото там ядеше за закуска.
Отидох обратно с Деян, той вече съвсем разсънен, блещи се, сочи към вратата и вика "тати".
Сега тати пое грижата. Гледам става към половин час вече, диването киселее и раздава претенции, не ще да си заспи кротко, изнервил се е и той очевидно.
Като тръгне е така някой ден, всичко наопаки. Писна ми. 20 дена го гледаме сами с Веселин вкъщи и мисля, че това е максималното, което мога да издържа. Сега само искам да тръгна на работа и да се спася, да се нормализира ежедневието ми, да се почувствам човек отново. И ако това ме прави лоша майка, баси, в момента дори не ми пука.
сряда, 7 януари 2009 г.
Нуначе
Този пост трябваше да се казва "Деян среща Ради" и да е изпълнен с притеснени разсъждения на тема Деяновото вагабонтство, което така силно изпъкна в сравнение с кроткото и послушно поведение на Ради.
Като се прибрахме вкъщи след въпросното гостуване, бяхме изключително потиснати и в разговора ни същата вечер се появиха фразите "професионална помощ" и "трудно дете".
На следващата вечер малкия изедник вдигна 40.3 градуса температура и забравихме всичко с изключение на единствената, паникьосана мисъл какво да правим сега.
Веселин ме предупреди да не описвам в подробности как протече тази нощ (а и денят след нея не беше по-лек - почти 24 часа поддържаше много висока температура и още 2 пъти мина 40, единият път качи 40.9), все пак знаем, че всеки родител, четящ такива неща, би въртял очи знаещо и леко подсмихнат на нашата новашка паника.
Вечер като приспивам Деян, обикновено му пея песнички. Най-вече "Нани нани бебе, мама е при тебе" (по мелодията на "Мила моя мамо сладка и добричка"), но откак е по-разбиращ индивид, го питам коя песничка да изпея и той понякога си поръчва "Тинчо" (Сънчо), а друг път "Дайче" - Зайченцето бяло.
Пея пея, пък по някое време той ме прекъсва, за да си каже - "паче!"
За който е забравил текста или никога не го е знаел, припомням:
Хукнало да бяга, както му приляга, ала в тъмнината сбъркало следата.
Седнало да плаче малкото юначе - на кого да каже път да му покаже?
Пришпорва ме, демек, да стигна до куплета за плаченето. Като изпея "седнало да..." и направя пауза, Деян се включва - "паче"; аз продължавам - "малкото..." - и той добавя: "нуначе".
Мина през кофти процедури на мама юначето и наистина, при цялата му диващина, най-важното е да е жив и здрав, пък с останалите неща ще се справяме все някак... Ето например с Ради направихме специална обучителна сесия за Деян на тема "Дай тази играчка на Ради!" - да се учи да дава... По-често трябва да го събираме с деца. Тези с по-голяма сестричка ми прави впечатление че са по-дисциплинирани. Така де, каката дърпа малкото напред - и го учи на разни неща, и е пример за по-отговорно, по-възпитано поведение.
А дали момичетата (като са сами) са по-кротки от момчетата, не мога да кажа. Знам само, че и от двете ни страни бабите са се хванали за главите и се кълнат, че толкова палаво дете те не са гледали. А те са имали и в двата случая голямо момиче и малко момче.
...И все пак, има ли наоколо дребно, което реве като му дават Панадол? То е сигурно 95% захар това лекарство, а останалото му е аромат на ягоди - няма начин да е неприятно на вкус! Деян просто пощурява от идеята, че го държим, че трябва да се подчинява...
Като се прибрахме вкъщи след въпросното гостуване, бяхме изключително потиснати и в разговора ни същата вечер се появиха фразите "професионална помощ" и "трудно дете".
На следващата вечер малкия изедник вдигна 40.3 градуса температура и забравихме всичко с изключение на единствената, паникьосана мисъл какво да правим сега.
Веселин ме предупреди да не описвам в подробности как протече тази нощ (а и денят след нея не беше по-лек - почти 24 часа поддържаше много висока температура и още 2 пъти мина 40, единият път качи 40.9), все пак знаем, че всеки родител, четящ такива неща, би въртял очи знаещо и леко подсмихнат на нашата новашка паника.
Вечер като приспивам Деян, обикновено му пея песнички. Най-вече "Нани нани бебе, мама е при тебе" (по мелодията на "Мила моя мамо сладка и добричка"), но откак е по-разбиращ индивид, го питам коя песничка да изпея и той понякога си поръчва "Тинчо" (Сънчо), а друг път "Дайче" - Зайченцето бяло.
Пея пея, пък по някое време той ме прекъсва, за да си каже - "паче!"
За който е забравил текста или никога не го е знаел, припомням:
Хукнало да бяга, както му приляга, ала в тъмнината сбъркало следата.
Седнало да плаче малкото юначе - на кого да каже път да му покаже?
Пришпорва ме, демек, да стигна до куплета за плаченето. Като изпея "седнало да..." и направя пауза, Деян се включва - "паче"; аз продължавам - "малкото..." - и той добавя: "нуначе".
Мина през кофти процедури на мама юначето и наистина, при цялата му диващина, най-важното е да е жив и здрав, пък с останалите неща ще се справяме все някак... Ето например с Ради направихме специална обучителна сесия за Деян на тема "Дай тази играчка на Ради!" - да се учи да дава... По-често трябва да го събираме с деца. Тези с по-голяма сестричка ми прави впечатление че са по-дисциплинирани. Така де, каката дърпа малкото напред - и го учи на разни неща, и е пример за по-отговорно, по-възпитано поведение.
А дали момичетата (като са сами) са по-кротки от момчетата, не мога да кажа. Знам само, че и от двете ни страни бабите са се хванали за главите и се кълнат, че толкова палаво дете те не са гледали. А те са имали и в двата случая голямо момиче и малко момче.
...И все пак, има ли наоколо дребно, което реве като му дават Панадол? То е сигурно 95% захар това лекарство, а останалото му е аромат на ягоди - няма начин да е неприятно на вкус! Деян просто пощурява от идеята, че го държим, че трябва да се подчинява...
петък, 2 януари 2009 г.
Деян среща Ема
Ема е на 3 годинки и беше у нас с майка си и баща си да посрещаме заедно Нова Година.
Учудващо за мен самата, осъзнах, че имането на дете предопределя в много голяма степен кръга от контакти на възрастните. Преди си мислех, че с кои приятели се събираме зависи само от нас; вече виждам обаче, че в голяма част от случаите родителските двойки с деца се привличат помежду си, докато младежкия тип разнородно смесени компании остават за нас в миналото. Причините са изключително от практическо естество. Не че бездетните ни приятели с нещо са се променили или пък ние сме се променили така, че да не ни задоволява контактът с тях. Просто е толкова, толкова удобно да пуснеш за малко дребосите да вършеят наоколо и да се отпуснеш на дивана, доволен, че детето ти се забавлява неистово да търчи наоколо, но не си ти този, който търчи с него.
Ема отначало се срамуваше. Не казваше думичка и се придържаше плътно до майка си и баща си. Деян пък още като я видя на вратата, щурна от кеф. Толкова се въодушеви, че взе да мята ръце и крака насам натам, и понеже това не му беше достатъчно, хукна обратно в хола да направи тичешком две обиколки около дивана и масата, с развени над главата ръце и крещейки от радост. Като се поразкърши така, се върна към антрето да я обсипва с внимание. Ема доста се притесни от целия този display of affection, а според мен ако всеки път като види момиче реагира така, работата му е спукана и снаха няма да дочакам ;)
Като влезнаха и се настаниха гостите, Деян обиколи де що има из апартамента разхвърляни играчки и книжки и им ги донесе една по една в ръцете. Опитваше се да ги дава на Ема, но тя свенливо се дърпаше и се чудеше къде да си скрие ръцете, та да не й ги тика в тях, при което баща й благородно приемаше Деяновия дар, а Деян, удовлетворен че все пак е връчил нещото, отърчаваше обратно да търси още подаръци.
Като видя, че Ема е недостъпна за момента, се залепи за баща й и не след дълго вече го дърпаше за пръста да му показва разни неща; не се мина и без известно подхвърляне нагоре във въздуха, придружено от невероятен кикот.
Постепенно ледът се пропука и Ема се осмели да се включи в играта - зер татко й щом си играе с Деян, не ще да е толкова опасен нашичкият. И като взеха да се гонят тия деца - еиии, гати кефа. Обикаляха в кръг около дивана и масата, пресрещаха се, изненадваха се, крещяха, смяха се, цирк... Децата са несравнимо по-атрактивни за Деян от нас, колкото и да се стараем да си играем с него.
Както стана тия дни в Мола, където в един магазин за спортни облекла си хареса някакво момченце, хвана го за ръката и взе да го разхожда насам-натам из магазина. Той баткото кротко и отговорно тръгна по Деян, с разрешението на майка си да си поиграе с бебето, а ние с Веселин - по тях, да хвърляме по едно око да не сътворят някоя дивотия. По едно време реших че стига толкова, и казах на момченцето да си каже, като му омръзне. То свенливо си призна, че вече отдавна му е омръзнало, и аз го освободих от нашия издевател. Който от своя страна зърна отнякъде друго момченце с баща си и хукна да се залепи за него.
Все при по-големите деца отива, разбираемо са му интересни - те пък го смятат за глупав и досаден. Родителите им обясняват неща като "ама то бебето не може още да говори!", а децата гледат неразбиращо, какво ще да е това тъпо същество дето не може да говори като света, и какво е седнало да ги занимава. А Деян, греещ от щастие и изпълнен с желание да се хареса, се чуди какво да направи, за да им се докара.
Диването обаче много бие. Като пощурее, почва да удря - като на игра, ама си боли наистина. Скубе ни, дращи ни, щипе, хапе, и налага по главите и лицата. Ние с баща му едва се оправяме да му сменим памперс или там каквото трябва, та какво остава малките деца. Те по-скоро се изненадват, като ги прасне по главата, и се чудят откъде им е дошло и как точно да реагират. В повечето случаи го търпят. Като двете момиченца, които налагаше по главите на сватбата на леля си. Седяха си кротко децата и си играеха, и по едно време го гледам, отива и почва да налага едното по главата. Хукнах да го отмъкна от тях, а другото жаловито рече: "He hurt me too."
Та не знам точно с това нещо как да се оправим. Той по едно време и Ема взе да налага.
Разбира се, караме му се, биваме строги, той естествено не му пука и стигаме до плескане по дупето. Обикновено се хили насреща ни, щото може би сме му смешни, или пък ни игнорира и продължава. Като го плескаме, си мисли че е игра и се разсмива още повече, а ако плеснем по-силно, писва да реве и на нас ни става мъчно.
С бой ли се оправят тия работи, с какво ли, думите очевидно нямат никакво значение тук, но да му разсеем вниманието (както препоръчва д-р Спок) също невинаги работи...
Като отнемем играчка, която сме преценили че е опасна или пък е чужда и трябва да се върне на детето, от което я е взел, истерясва и почва да крещи. Тогава никакво отвличане на вниманието не работи - каквото и да му предложим в замяна, го бута настрани или хвърля яростно на земята, и крещи колкото му глас държи, целият почервенял от ярост. На 3-4 пъти предизвикахме такива изблици на инат досега, и се поуплаших. Ще трябва да се консултираме с книжките по тоя въпрос, очевидно наближаваме гадната възраст на истериите, ината и началото на разглезването.
Учудващо за мен самата, осъзнах, че имането на дете предопределя в много голяма степен кръга от контакти на възрастните. Преди си мислех, че с кои приятели се събираме зависи само от нас; вече виждам обаче, че в голяма част от случаите родителските двойки с деца се привличат помежду си, докато младежкия тип разнородно смесени компании остават за нас в миналото. Причините са изключително от практическо естество. Не че бездетните ни приятели с нещо са се променили или пък ние сме се променили така, че да не ни задоволява контактът с тях. Просто е толкова, толкова удобно да пуснеш за малко дребосите да вършеят наоколо и да се отпуснеш на дивана, доволен, че детето ти се забавлява неистово да търчи наоколо, но не си ти този, който търчи с него.
Ема отначало се срамуваше. Не казваше думичка и се придържаше плътно до майка си и баща си. Деян пък още като я видя на вратата, щурна от кеф. Толкова се въодушеви, че взе да мята ръце и крака насам натам, и понеже това не му беше достатъчно, хукна обратно в хола да направи тичешком две обиколки около дивана и масата, с развени над главата ръце и крещейки от радост. Като се поразкърши така, се върна към антрето да я обсипва с внимание. Ема доста се притесни от целия този display of affection, а според мен ако всеки път като види момиче реагира така, работата му е спукана и снаха няма да дочакам ;)
Като влезнаха и се настаниха гостите, Деян обиколи де що има из апартамента разхвърляни играчки и книжки и им ги донесе една по една в ръцете. Опитваше се да ги дава на Ема, но тя свенливо се дърпаше и се чудеше къде да си скрие ръцете, та да не й ги тика в тях, при което баща й благородно приемаше Деяновия дар, а Деян, удовлетворен че все пак е връчил нещото, отърчаваше обратно да търси още подаръци.
Като видя, че Ема е недостъпна за момента, се залепи за баща й и не след дълго вече го дърпаше за пръста да му показва разни неща; не се мина и без известно подхвърляне нагоре във въздуха, придружено от невероятен кикот.
Постепенно ледът се пропука и Ема се осмели да се включи в играта - зер татко й щом си играе с Деян, не ще да е толкова опасен нашичкият. И като взеха да се гонят тия деца - еиии, гати кефа. Обикаляха в кръг около дивана и масата, пресрещаха се, изненадваха се, крещяха, смяха се, цирк... Децата са несравнимо по-атрактивни за Деян от нас, колкото и да се стараем да си играем с него.
Както стана тия дни в Мола, където в един магазин за спортни облекла си хареса някакво момченце, хвана го за ръката и взе да го разхожда насам-натам из магазина. Той баткото кротко и отговорно тръгна по Деян, с разрешението на майка си да си поиграе с бебето, а ние с Веселин - по тях, да хвърляме по едно око да не сътворят някоя дивотия. По едно време реших че стига толкова, и казах на момченцето да си каже, като му омръзне. То свенливо си призна, че вече отдавна му е омръзнало, и аз го освободих от нашия издевател. Който от своя страна зърна отнякъде друго момченце с баща си и хукна да се залепи за него.
Все при по-големите деца отива, разбираемо са му интересни - те пък го смятат за глупав и досаден. Родителите им обясняват неща като "ама то бебето не може още да говори!", а децата гледат неразбиращо, какво ще да е това тъпо същество дето не може да говори като света, и какво е седнало да ги занимава. А Деян, греещ от щастие и изпълнен с желание да се хареса, се чуди какво да направи, за да им се докара.
Диването обаче много бие. Като пощурее, почва да удря - като на игра, ама си боли наистина. Скубе ни, дращи ни, щипе, хапе, и налага по главите и лицата. Ние с баща му едва се оправяме да му сменим памперс или там каквото трябва, та какво остава малките деца. Те по-скоро се изненадват, като ги прасне по главата, и се чудят откъде им е дошло и как точно да реагират. В повечето случаи го търпят. Като двете момиченца, които налагаше по главите на сватбата на леля си. Седяха си кротко децата и си играеха, и по едно време го гледам, отива и почва да налага едното по главата. Хукнах да го отмъкна от тях, а другото жаловито рече: "He hurt me too."
Та не знам точно с това нещо как да се оправим. Той по едно време и Ема взе да налага.
Разбира се, караме му се, биваме строги, той естествено не му пука и стигаме до плескане по дупето. Обикновено се хили насреща ни, щото може би сме му смешни, или пък ни игнорира и продължава. Като го плескаме, си мисли че е игра и се разсмива още повече, а ако плеснем по-силно, писва да реве и на нас ни става мъчно.
С бой ли се оправят тия работи, с какво ли, думите очевидно нямат никакво значение тук, но да му разсеем вниманието (както препоръчва д-р Спок) също невинаги работи...
Като отнемем играчка, която сме преценили че е опасна или пък е чужда и трябва да се върне на детето, от което я е взел, истерясва и почва да крещи. Тогава никакво отвличане на вниманието не работи - каквото и да му предложим в замяна, го бута настрани или хвърля яростно на земята, и крещи колкото му глас държи, целият почервенял от ярост. На 3-4 пъти предизвикахме такива изблици на инат досега, и се поуплаших. Ще трябва да се консултираме с книжките по тоя въпрос, очевидно наближаваме гадната възраст на истериите, ината и началото на разглезването.
сряда, 31 декември 2008 г.
Снимка
Старата остава тук:
И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...
И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...
вторник, 23 декември 2008 г.
Коледно
Едно от кофтите неща като си направи човек блог и си завъди четящи, е че от доброволно намерение да сподели нещо постепенно цялата работа се превръща в задължение и съответно - тегоба. Почват се намеци и натяквания - айде бе, кога ще ъпдейтнеш? Почват се обвинения дори. Ето повече от месец не съм писала и вече получавам - на детето блога, та на детето блога.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.
Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.
Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.
А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.
Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.
На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.
А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.
Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.
Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.
Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.
Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."
Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.
Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.
Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.
Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.
Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.
А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.
Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.
На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.
А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.
Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.
Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.
Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.
Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."
Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.
Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.
Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
