...и да се обесим на тях, след като полудеем окончателно.
Искам да разкажа, ............. но нямам време!
Имам 2 липси на време: степен 1 - нямам време да си гледам детето, да си оправя апартамента (дори да си го купя!), да си избера и да си купя кола, да отида на лекар, да заведа Деян на алерголога и да му сложат ваксина - що? - щото съм на работа и нямам никаква възможност да излизам от работа - не просто по време на работа, а дори да си тръгвам навреме от! (Всъщност нямам време да отида да обядвам и хрупам сандвичи пред компютъра - които сандвичи някой колега милостиво ми е купил от барчето и ми е донесъл).
И степен 2 - нямам време да си свърша самата работа в рамките на работен ден от 10 часа - просто има повече работа отколкото мога да свърша за 10 часа, а е важно, и не мога, и не знам!!! ПРОСТО НЕ ЗНАМ!
А Деян... Деян е прекрасен.
Събуди се снощи, когато си лягахме, и като ме видя и почна да казва "мама! мама!" - и как да го оставиш такова и да си легнеш и да го загърбиш все едно че не го чуваш...
Отидох да го погушкам малко, той изправен в креватчето и притиска бузка към мене и се гуши.
После поплака, щото си му се спеше все пак :)
Милото ми хлапе.
Днес поисках от шефа да удължи работното време с 1 час до края на седмицата.
С което си го набутах и на себе си, но няма начин. Имаме работа. Трябва да я свършим. Знам, идиот съм.
След това звъннах на майка ми да я помоля да отиде вкъщи довечера, щото аз няма да успея - а трябва някой да нахрани Деян и да го сложи да спи, а пък леля Фани вчера я държахме извънредно, днес не мога пак - умирам от срам.
Майка ми обаче не може.
Звъннах на баща ми.
Той ще отиде.
А Деян...
Деян е прекрасен!
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
8 коментара:
Да са живи и здрави бабите и дядовците.
Аз сметнах, че ако бях нормален човек от моето поколение, които ще се пенсионираме на 65 (бабите) и 67 (дядовците) - ако разбира се не се намесят феминистите и не уеднаквят пенсионната възраст;) - и исках да помагам на Рада да гледа дете, тя трябва да роди най-рано на 36.
Слава богу, аз съм не съм нормален човек, а фрийлансър, и както гледам деца, така ще гледам и внуци. Стига да съм жива и здрава.
Тва не е много в контекст, но си гледай здравето. С 10 часа работа на ден не става. Казвам ти го като човек, който вече Н-ти пореден уикенд работи и така ще е до Коледа.
А, и повече работят някои. Ето например ти работиш уикендите. Само аз ли да съм мързеливата? ;)
За внуците - да е живот и здраве само...
Аз не съм мислила още. Ако Деян стане баща на 30, аз ще съм баба на 60... Колко ще имам време да гледам внуци? Нашето поколение надали ще живее твърде дълго.
Срещу липсата на време има няколко добри подхода.
1. Разпределяне на задълженията. Щом не можеш сама да свършиш всичко, намираш кой да го направи. Деян вече си го уредила, пробвай да намериш някой да движи нещата по апартамента.
2. Разделяне на по-малки стъпки.
Ако във фирмата перманентно не ви стига времето и работите по 10 часа, най-вероятно не ви достигат служители.
Ако подобни екстремуми се случват само в края на проекта, значи имате недостатъчно добро разпределение на времето и задачите. Може да помогне, ако разделите задачите на по-малки стъпки, всяка от които си има свой краен срок и задължително 15-20% време за буфер. Буферът помага да не се изостава от плана, а по-честите проверки до къде са стигнали нещата под формата на крайни срокове (за пред мениджъра), помагат да не се забози работата прекалено много преди окончателния краен срок.
Друго задължително е изпълнителите да знаят един краен срок, мениджърът друг, а клиентът - трети.
Извинявам се за включването, ама много обичам да давам акъл :)) с нужда и без нужда. Нямам по-любимо от това.
Анон: Мерси за включването... Ти кой си?
Съветите са добри и са точни. Действително трябва да помисля на кого да делегирам апартамента (колата за съжаление няма как), защото по него грижите са много. Проблемът е че за документалната част е необходимо лично присъствие, иначе каквото можах аутсорснах (например майка ми ми извади удостоверението за семейно положение, а пък пичовете от КредитЛанд ще придвижат голяма част от разправянето с банката). А за уреждането на ремонтните работи по него, навремето за тези неща се доверявах на баща ми, но вече не ми се иска, защото той все отлага и например вкъщи има неща, които чакат вече втора година да се довършат... Ще трябва да намеря някой друг, но не ми е известно да има фирма / бригада, която да поема цялостно обслужване - от проекта през подбирането и закупуването на материалите, та до изпълнението на довършителните работи - ама всичко - от редене на плочки и паркет до осветление и мебелировка... Накрая само да ми връчат ключа и да кажат заповядай. Ако някой знае за такива златни прекрасни хора, нека ми каже, моля.
За фирмата: времето не стига най-вече на мен. Търся си помощник, но започвам да се отчайвам от тоталната си некадърност в ХР сферата - никога не правя добра преценка и хората, които взимам, все не стават. А нямам и време да ги обуча. Досега полагах някакви усилия, но след като се разделих с последната асистентка и сега имам един нов асистент, вече нямам и желание, защото от самото начало смятам, че тоя човек няма да стане - с което почти го саботирам, защото аз ако не му отделя време да го науча, той няма шанс да се научи сам...
Сигурно трябва да обявя някоя грандиозна заплата и пред вратата ми да застанат дълга редица от млади, енергични, обещаващи, интелигентни и опитни (хехе) кандидат-асистент(-к)и, измежду които да си избирам. Но политиката на фирмата не е такава: никога не обявяваме заплата предварително. Така че няма да стане на мойто.
За разпределението на времето и задачите на по-малки стъпки си прав(-а), така и правя, то си има и отрицателните страни обаче - изисква повече намеса и наглеждане от мен (отнема ми повече време), а понякога забавянето не може да се компенсира с последващо наваксване. Хората работят ефективно, вършат работата за толкова време, за колкото им е възможно да я свършат - не е проблемът в тяхното размоткване, те просто не се мотаят (с малки изключения). Понякога остават след работа да си довършват неща. Проблемът е, че на различни клиенти им съвпадат крайните срокове по проектите, и не може да кажеш на единия "сори ама ти не си ми толкова важен колкото другия". Това не се случва непрекъснато.
Време за буфери няма: ако дам срок за изпълнение, в който съм предвидила 20% буфер, клиентът ще изпищи че няма толкова много време за тоя проект и че това е абсурд. Така че клиентът обикновено знае реалния краен срок (за по-дълъг просто няма да се съгласи).
Благодаря за акъла, аз много имам нужда, заповядай пак да даваш.
Значи съм разбрала погрешно къде е проблемът с недостига на време в работата. При това положение съветите за малките стъпки не важат, те се отнасят за случаи, когато трябва да се избегне струпване на много работа в края на срока.
Явно трябва да си вземеш асистеннт наистина. Най-напред трябва да приемеш вътрешно за себе си, че някой друг ще върши част от твоята работа и тогава сигурно ще си намериш човек.
Не знам с какво предишните не са успявали да се справят, но все пак предполагам работата е специфична и се залага повече на личните качества, а не на конкретно образование и опит. В този случай е много трудно да намериш правилния човек, защото да преценяваш лични качества не е като да прегледаш дипломата.
От друга страна, това не е толкова непоправимо. Освен ако човекът не е пълен мързеливец, лишен от грам амбиция и желание за работа, би трябвало да може да бъде научен постепено кое как да прави. Естествено, по-добре да си дойде научен и сам да се сеща какво се иска от него, но не вярвам такива хора да има изобщо, а не че ти не можеш да ги намериш.
Относно политиката на фирмата да не казва предлаганата заплата, ми се ще да кажа няколко думи.
Как се обосновава тази политика?
Годината, в която живеем, доста се различава от мрачните времена преди десетина и повече години, когато петдесет вишисти се състезаваха за свободното място на уличен метач и пишеха бляскави мотивационни писма, в които обясняваха как са готови да работят за чест и слава и "заплатата няма значение", само и само да получат мястото.
Безработицата не е това, което беше, хората не са отчаяни и готови на всичко. Но най-вече човекът, когото вие търсите, не е безработен. Той работи на хубаво място, издига се в работата си, амбициозен е и би си сменил работата, ако получи по-добро предложение.
В днешно време отношенията на трудовия пазар са по-скоро равностойни, а не робовладелец и готов на всичко отчаян безработен. И като така, двете страни едновременно преценяват дали това, което се предлага е това, което на тях им е необходимо. Да скриеш предлаганата заплата е все едно кандидатът за работа да откаже да си даде автобиографията, преди да прецени всички подробности около фирмата - работно време, възможности за развитие, запллата, обстановка, колеги, бонуси и тогава да каже дали ще пожелае да си даде CV-то или не.
Интересно ми е да чуя някаква обосновка на тази политика, която за мен най-малкото не е коректна.
Не става въпрос за скриване на предлаганата заплата. Естествено, че не може да наемеш човек, без да сте се договорили за финансовата част от взаимоотношенията ви :)
По-скоро заявената заплата ни дава 2 много важни информации:
1/ как човека оценява себе си - което помага да преценим личните му качества. Аз трябва да преценя една прекомерна надувка дали ще се впише в екипа или повече ще дразни останалите, отколкото ще допринася. За нашата работа един по-скромен в изискванията си човек е по-вероятно да се сработи с другите, особено за позиция за която не търсим непременно някое величие - в нашата сфера много вреди ако човекът има огромно его... трудно се работи с такъв човек. Разбира се, заплатата, която той е заявил, не е непременно тази, която ще му предложим, когато решим, че искаме да му направим предложение за работа. Може да му предложим по-висока още от старта, или пък да започне на тази, която е заявил, и още от първия месец тя да тръгне стремглаво нагоре.
2/ Помага ми да разбера и да преценя каква мотивация ще има човекът като дойде при нас и за колко дълго ще мога да го държа мотивиран. По принцип фирмата обича да повишава заплатите и да демонстрира висока оценка когато някой е поработил повече и е постигнал резултати. Трябва да знам дали можем да си позволим да отговаряме на очакванията на този човек за заплащане в дългосрочен план. Ако заплатата, която е заявил, е на ръба на това, което мога да си позволя за него, по какъв начин в последствие ще мога да му показвам, че той е извършил работата си добре и че това е оценено?
По принцип това е обяснението лично според мен. Защо шефът е задал такава политика не знам - никога не сме го обсъждали - но аз така бих мотивирала това изискване.
Разбира се, давам си сметка че никой не обича да го питат колко пари иска, и че никой няма да застане на опашка да идва при нас докато не заявим някоя сочна сума, която да привлече интереса им. Но наистина имаме и малко романтичната представа, че заплащането не е всичко. МНОГО е, но не е всичко.
Ха питай ме дали ако ми дадеш [парите които взимам в момента] ще се съглася да работя на кое да е място - работа която мразя, за шефове които не ме кефят, с колеги с които не се понасям. И дали ще жертвам личното си време и ще давам сърцето и здравето си за тая работа, ощетявайки мъж и дете от безценното си присъствие. Еми няма да го направя.
Такива хора се надявам да намеря. Дали е наистина съвсем невъзможно?...
Естествено, че условията на работа (като събирателно понятие) са много по-важни, но когато човек погледне обявата, той няма как да знае каквото и да било по тези въпроси. А трябва по нещо да прецени дали тази работа би била с нещо по добра от сегашната му.
Тези причини, които си посочила, важат чудесно в случай, че човекът по подразбиране е решен да се кандидатира и поставят ситуацията едностранно - само работодателят преценява дали кандидатът е това, което търси, а кандидатът не получава достатъчно информация, която да го убеди, че си струва да си прати документите.
Освен това първата точка съдържа някои спорни моменти. От една страна заплатата, която човекът сам си поиска, ви дава информация как той самият се оценява и ако поиска много малко пари, е логично да се приеме, че се оценява ниско, а от друга, ако поиска прекалено много, значи е надувка, която няма да се впише в екипа. Лично на мен винаги ми се е струвало, че ако един човек поиска малко пари, по този начин заявява желанието си да не го товарят много с работа.
Започна да звучи като заяждане, а не ми беше това целта. Просто исках да си кажа, че тази практика не ми харесва и оставя у мен усещането за надменно отношение. Имам чувството, че тук масово се копи-пействат техники от американските фирми, без да се отчетат специфичните особености на техния и нашия пазар на труда.
В страни от дискусията за обявяване или не на заплатата, мисля че трябва да дадеш шанс на човека, който сега сте наели, вместо да търсите друг.
Не не аз напълно разбирам какво искаш да кажеш и изобщо не го възприемам като заяждане, напротив.
По-скоро и моето мнение е такова, че напълно в реда на нещата е да се обяви заплата предварително (или диапазон заплата - виждала съм че това се прави и звучи разумно: от... до... според показаните умения и квалификация, примерно).
Ще се постарая да дам шанс на колегата. До момента съм успяла да му шитна да движи 2 проекта + да помага за един вътрешен, така че е някаква помощ все пак.
Публикуване на коментар