Току-що Здравко ме попита по повод една пластмасова кутийка на бюрото ми - "Тази кутийка на Деян ли е?"
Аз отговорих: "Не, наша си е."
петък, 30 януари 2009 г.
Да се оплача
Имам следния проблем: като се сдърпам нещо с шефа, това ме изнервя за много продължително време, докато въпросът не бъде обсъден и разрешен. Докато се намирам в такова състояние, не мога да си върша работата. Чувствам се ужасно натоварена, зъбя се на всички, реагирам остро на най-малкото нещо и само търся какво да се заям.
Вчера изнесох цяла тирада пред Здравко - аргументи против позицията на шефа, заради която се сдърпахме - и къде емоционално, къде обективно, успях да изкарам наяве доста обиди, които чувствам, и построих пламенна самозащита, която, уви, трябваше да бъде изнесена пред шефа, а не пред Здравко, но си знам, че никога няма да мога.
На моменти ме избива на сълзливост и самосъжаление колко жертви правя в името на работата, а пък те така несправедливо не биват оценявани; на моменти пък ме избива на гняв защо и откъде накъде отношението към мен ще е толкова неуважително, че да бъдат искани от мен неща, които изискват аз да жертвам много, за да постигне фирмата нищожно малко или направо нищо.
Конкретната случка беше, че отказах - за пръв път от годините, през които работя в тази фирма - да остана след работа за повече от половин час. Никога не съм отказвала такова нещо, но в този конкретен случай го направих под влиянието на 3 фактора:
1/ Считам причината да остана след работа за маловажна
2/ Все пак бих останала щом шефа така ще се чувства по-комфортно - само заради това, защото то е важно също - ако имах възможност; но нямам. Моето оставане след работа за повече от половин час е свързано с излизане на Веселин по-рано от работа с 2 часа (неговото работно време е до по-късно по принцип), което означава, че трябва да поискам услуга от него и не мога да го направя без мотивация. Мотивацията би била приета, ако е "имам работа, която е ужасно, ужасно важна", но при обстоятелствата по т.1/, няма как да мине. Освен ако не го излъжа, което пък е абсолютно неприемливо.
3/ Напоследък писах на тема съчетаването на работа с гледане на дете и проблемите с това нещо и се чувствам особено виновна пред Деян, че толкова рано предпочетох да се върна на работа, и че толкова малко време успявам да му отделя в работното си ежедневие - и тези чувства ме правят още по-малко склонна да правя компромиси, и честно казано, даже ме настройват негативно срещу самата ми работа. Това е проблем, с който трябва сама да се справя, но е обстоятелство, което също повлия на силната ми емоционална реакция при този конфликт.
Откакто се случи това (във вторник), всяка вечер в колата на път за вкъщи и после сутрин на път за работа непрекъснато си редя в главата думи и реплики, които да кажа на шефа, за да му обясня и да разбере наистина колко не е прав. Щото той продължава да е убеден, че е прав; но просто не говорим повече за това - преминахме нататък все едно нищо не е било, и у мен си остава цялото огорчение и насъбрани емоции, а у него най-вероятно разочарованието, че изведнъж съм решила да се проявя безотговорно към работата, което вероятно го кара да се чувства предаден.
Прилагам коментара, който писах в Openly Feminist по повод дискусията около решението на френския министър на правосъдието да се върне на работа 5 дни след като е родила детето си, и съпътстващото обсъждане дали и доколко може да се съчетае кариера с гледане на дете.
***
Вчера изнесох цяла тирада пред Здравко - аргументи против позицията на шефа, заради която се сдърпахме - и къде емоционално, къде обективно, успях да изкарам наяве доста обиди, които чувствам, и построих пламенна самозащита, която, уви, трябваше да бъде изнесена пред шефа, а не пред Здравко, но си знам, че никога няма да мога.
На моменти ме избива на сълзливост и самосъжаление колко жертви правя в името на работата, а пък те така несправедливо не биват оценявани; на моменти пък ме избива на гняв защо и откъде накъде отношението към мен ще е толкова неуважително, че да бъдат искани от мен неща, които изискват аз да жертвам много, за да постигне фирмата нищожно малко или направо нищо.
Конкретната случка беше, че отказах - за пръв път от годините, през които работя в тази фирма - да остана след работа за повече от половин час. Никога не съм отказвала такова нещо, но в този конкретен случай го направих под влиянието на 3 фактора:
1/ Считам причината да остана след работа за маловажна
2/ Все пак бих останала щом шефа така ще се чувства по-комфортно - само заради това, защото то е важно също - ако имах възможност; но нямам. Моето оставане след работа за повече от половин час е свързано с излизане на Веселин по-рано от работа с 2 часа (неговото работно време е до по-късно по принцип), което означава, че трябва да поискам услуга от него и не мога да го направя без мотивация. Мотивацията би била приета, ако е "имам работа, която е ужасно, ужасно важна", но при обстоятелствата по т.1/, няма как да мине. Освен ако не го излъжа, което пък е абсолютно неприемливо.
3/ Напоследък писах на тема съчетаването на работа с гледане на дете и проблемите с това нещо и се чувствам особено виновна пред Деян, че толкова рано предпочетох да се върна на работа, и че толкова малко време успявам да му отделя в работното си ежедневие - и тези чувства ме правят още по-малко склонна да правя компромиси, и честно казано, даже ме настройват негативно срещу самата ми работа. Това е проблем, с който трябва сама да се справя, но е обстоятелство, което също повлия на силната ми емоционална реакция при този конфликт.
Откакто се случи това (във вторник), всяка вечер в колата на път за вкъщи и после сутрин на път за работа непрекъснато си редя в главата думи и реплики, които да кажа на шефа, за да му обясня и да разбере наистина колко не е прав. Щото той продължава да е убеден, че е прав; но просто не говорим повече за това - преминахме нататък все едно нищо не е било, и у мен си остава цялото огорчение и насъбрани емоции, а у него най-вероятно разочарованието, че изведнъж съм решила да се проявя безотговорно към работата, което вероятно го кара да се чувства предаден.
Прилагам коментара, който писах в Openly Feminist по повод дискусията около решението на френския министър на правосъдието да се върне на работа 5 дни след като е родила детето си, и съпътстващото обсъждане дали и доколко може да се съчетае кариера с гледане на дете.
***
На мен ми се ще да се включа по това: "Не би трябвало една жена да трябва да избира между high-profile кариера и отглеждането на деца. Мисля, че един родител може да бъде грижовен и близък с децата си по много най-различни начини... и много от тях не включват физическа близост 24/7."
За съжаление не съм съгласна. Колкото и да ми се иска да беше честно, според мен природата предопределя точно тази комбинация да е невъзможна и жените да сме в по-неблагоприятна позиция от мъжете, когато става въпрос за кариера.
Не, не може да се гледа дете по най-добрия начин, когато през 10-те часа от неговия 12-часов буден ден го гледа външен човек. Връзката между майка и дете, за която Гимли говори, не може да се изгради за толкова ограничено време, колкото една работеща майка може да прекара с детето си - грубо казано това е "сутрин преди работа - да дам млякото, да сменя памперса; вечер като се върна - да дам млякото, да сменя памперса, да разгледаме книжки и да го сложа да спи".
Точно този проблем имам аз в момента, защото въпреки че кариерата ми е много далече от high profile, тя все пак лишава мен и детето ми от огромната част от времето ни заедно.
Изборът _кога_ точно да зареже детето си (съжалявам за грубата дума, но си е така) - 5 дена, 6 месеца или 2-3 години след раждането - е всъщност точното място, където майката избира да сложи баланса. Това е заявка колко са важни детето и кариерата й едно спрямо друго - ако щеш, тъжна процентово изразена количествена съпоставка по важност.
Съчувствам на Дати, че се е наложило да се лиши толкова рано от своето майчинство. Предполагам, че за един министър на правосъдието е невъзможно да си вземе отпуск от 6 месеца (да не говорим за повече), в които просто да изчезне от политическия живот. Какво би се случило в това време? Работата му отива на кино, разочарова всички зависещи от него, всички разчитащи на него, извършва предателство към тези, които са го подкрепили, към дълга си, свързан със заеманата позиция (все пак заема тази длъжност, за да служи на обществото)? Какво прави държавата междувременно - назначава друг министър? Или го чака да се върне, а междувременно Франция стои 6 месеца без правосъден министър? По-скоро ми се струва, че това е било възможно най-неподходящия момент да забременее - кой знае, може пък да не е било планирано. Щото кой човек с всичкия си планира бременност и раждане докато работи "министър", това е длъжност която се заема за ограничен период от време, а дете може да се роди преди или след това, когато се мине на не чак толкова напрегната и обществено отговорна позиция.
Несправедливото е, че _когато_ и да го направи, няма наистина 100% подходящ момент за една жена да прекъсне активна кариера и да се изолира от света, за да гледа дете за 6-12-24 месеца, това е адски много време за динамиката, с която се развива общественият живот в наши дни. Няма никакъв начин такова отсъствие да не се отрази на кариерата й, да не я дръпне назад.
Да, живеем в свят, в който има стремеж да стане възможно гледането на дете да не означава непременно изолация - детски градини по работните места, инициативи за подкрепяне на кърменето и майчинството - усилия се полагат, обаче те са насочени към това да компенсират, колкото може, неравнопоставеността между жените и мъжете в това отношение. Да се изравним напълно няма да бъде възможно никога.
И според мен точно оттук произлиза проблемът с по-ниските позиции, по-трудното наемане на жена на работа, по-ниските заплати. Може да се направи много, за да е по-малка разликата между половете, но няма как да се заличи - докато мъжете не започнат да раждат и да кърмят :)
Аз считам себе си за феминистка, но за мен този проблем няма разрешение, защото не произтича от някакви наши социални и психологически нагласи, а от чисто физиологични предпоставки, срещу които не можем да направим нищо и можем най-много да въздъхнем и да се примирим, че сме прецакани ;) и че следователно се налага, и винаги ще се налага, да полагаме усилия и жертви, които произтичат от биологичната ни предопределеност да бъдем майки. То зависи и как се погледне де, защото и мъжете са прецакани, че те пък не могат да изпитат положителните страни на майчинството. Ние поне имаме варианти пред себе си и въпреки че изборът ни може да е свързан с жертви, все пак го има - докато те нямат шанс да преживеят неща като бременност, раждане и кърмене, дори и да искат :)
(Ще го крос-постна това и при мене, защото егати колко много изписах. Нищо, че са все очевидности ;) )
28 Януари, 2009
Елена
На Деян се роди братовчедка!!!
Казва се Елена, тежи 3300г, и видя белия свят вчера - 29.01.2009г.
Пожелаваме й да е жива и здрава, да има безгрижно детство и дълъг и щастлив живот. А на мама Доли - много да й се радва и винаги да се гордее с нея.
С Елена вторите братовчеди Деянови вече са 3-ма и се очертава добра компанийка.
Първи братовчеди все още не се намират. Айде да не се офлянкват, че възрастовата разлика нараства с всеки изминал ден!
Аз отивам да купя бонбони, ще черпя в офиса. Семейството става по-голямо... Какво по-хубаво! :)
Казва се Елена, тежи 3300г, и видя белия свят вчера - 29.01.2009г.
Пожелаваме й да е жива и здрава, да има безгрижно детство и дълъг и щастлив живот. А на мама Доли - много да й се радва и винаги да се гордее с нея.
С Елена вторите братовчеди Деянови вече са 3-ма и се очертава добра компанийка.
Първи братовчеди все още не се намират. Айде да не се офлянкват, че възрастовата разлика нараства с всеки изминал ден!
Аз отивам да купя бонбони, ще черпя в офиса. Семейството става по-голямо... Какво по-хубаво! :)
понеделник, 26 януари 2009 г.
Снимка
Старата снимка остава тук:
И качвам нова, която са му направили в Ботевград. Ние този месец не сме го снимали - така се оказа...
И качвам нова, която са му направили в Ботевград. Ние този месец не сме го снимали - така се оказа...
пампес
Взехме си го.
Научил е да казва "пампес". И все още помни "коала"! Аз мислех че е трудна тая дума, ама си я казва много добре. Към менажерията преди известно време бяха прибавени "дил" (крокодил) и "ок" (носорог). Според мен не останаха животни неназовани.
А пък като го попитам как се казва, след известно замисляне отговаря Деян, това не е ново. Но като го попитам как се казва тати, се оказва пак Деян. А като му играя театър с животните, едното среща другото, казва "дооба денн!" и пита - "как се казваш?" - и тук Деян бърза да отговори вместо животното - "Деянн!"
Всичко живо се казва Деян.
Видях го покачен върху библиотеката, и огромното удоволствие, изписано на лицето му.
Новата тема, на която ще се притеснявам, е гърнето (т.нар. "гинето" - писах вече за обръщането на "ъ" в "и"). Не ще да седне там и туй то.
Научил е да казва "пампес". И все още помни "коала"! Аз мислех че е трудна тая дума, ама си я казва много добре. Към менажерията преди известно време бяха прибавени "дил" (крокодил) и "ок" (носорог). Според мен не останаха животни неназовани.
А пък като го попитам как се казва, след известно замисляне отговаря Деян, това не е ново. Но като го попитам как се казва тати, се оказва пак Деян. А като му играя театър с животните, едното среща другото, казва "дооба денн!" и пита - "как се казваш?" - и тук Деян бърза да отговори вместо животното - "Деянн!"
Всичко живо се казва Деян.
Видях го покачен върху библиотеката, и огромното удоволствие, изписано на лицето му.
Новата тема, на която ще се притеснявам, е гърнето (т.нар. "гинето" - писах вече за обръщането на "ъ" в "и"). Не ще да седне там и туй то.
петък, 23 януари 2009 г.
Седмица свобода
Като метнахме в съботата нуначето в Ботевград (толкова бяхме зажаднели да си починем от него, че за първи път отидохме до там и се върнахме за един ден - не останахме да спим... Какво ти, ние само отворихме вратата на апартамента, протегнахме ръка вътре и така с два пръста пуснахме Деян, след което затръшнахме вратата и дим да ни няма), та, върнахме се в София и се отдадохме на разгул и охолен живот - изразен в нашия случай с отприщването на яростен shopping spree. Аз понеже съм (вече 7) кила надолу (не съм отбелязала тук, но от 8 декември 2008 насам съм на свети Дюкановата диета - зер има да се връща предродилно (да не говорим че и пред-норвежко) тегло и вече е крайно време)... Та понеже съм се повталила, не ми стават вече дрехите дето си нося и ми трябваха нови. Ама от толкова време не съм пазарувала дрехи за себе си в състояние, в което се харесвам как изглеждам, че малко се поувлякох, а и Веселин беше с мене та ме задърпа и той към бездната (инак никога нямаше да си го купя оня шантавия панталон! аз не смея да си купувам шантави дрехи) - и изобщо голямо оливане падна, та сега сме назад в парично отношение - но пък доволни!
Мисля, че в живота си не съм притежавала цели 3 чифта дънки едновременно.
Да не говорим пък и за 2 поли отгоре на това.
Ходихме и на кино, за да гледаме (абе мъжът ми е номер 1!) "Рицарят - тамплиер" (по нашенски Tempelriddaren) по книгите на Jan Guillou. Тия книги аз навремето си взимах изпитите по шведски с тях, щото нали трябваше да превеждаме по намсиколкоси страници и аз все оттам си превеждах - беше ми интересно четиво, а и усещането да четеш за местности, които са световно неизвестни (затънтена средношведска провинция), а ти там по едно стечение на обстоятелствата си прекарал цяло лято и си обиколил цялата арена на действието - приближава книгата толкова много към мен, че направо я чувствам своя.
(Ако изглежда, че се фукам, то е защото си е баш така.)
Докато четях книгата на шведски (хмм, последната част на норвежки щото вече ми беше по-лесно), много ми се искаше да споделя с Веселин разни откъси, разни впечатляващи неща, а нямаше как. Преразказвах грубовато ама... не е същото.
После разбрах че наскоро се появи на български по книжарниците... Препоръчах му я, но той заяви че бг превод няма да чете. (Претенциозна ми е полвинката).
За английски превод няма смисъл да го навивам - пак е превод, пък и идеята за исторически роман за идеализиран супергерой със сълзлива любовна история някакси не би могла да го поблазни. (Ще си помисля дали да не кажа, че тамплиерите са се били с лайтсейбъри).
Та отидохме с него на кино и гледахме тоя филм, че даже предпремиерно! - и той го оплю щото бил тооолкова не-Холивудски, а пък аз бях ухилена до ушите, щото се размазах от кеф колко беше подходящо че през половината филм ми говореха на шведски (ммм, мил развален норвежки!), пък в някои моменти - и на арабски... И кастингът беше изключително добър (хем знайно е, че е проблем когато си чел книгата първо, после да си напаснеш представите към тия на някой друг) - Арн беше прекрасен, Сесилия, Рикисса - абе всички бяха идеални!
Сетне ходихме 2 дни на работа и вторник вечерта аз се гътнах та се разболях - та чак до сега, когато (днес, петък) отидох пак на работа (досрамя ме вече да боледувам толко време), ама с един паднал глас - говоря си ужким, ама и аз не се чувам какво казвам... Като Марси от Californication.
И така измина нашата запланувана екшън-седмица, през която щяхме да правим сто бездеянови неща, а пък успяхме една твърде малка част да свършим; и утре заминаваме да си го вземем и следва деянска седмица, през която, като го сложим да спи (дано заспива бързо и не паче), ще гледаме пак The West Wing. Отпочнахме повторно гледане на тоя сериал, щото, от една страна, няма друго какво да се гледа; от друга, нали Обама се инаугурира тука тия дни и хептен ни напомни за събитията в сериала (доста пророчески, ако ги отнесем към Обамовото избиране между другото); и от трета, сериалът си е номер 1 и ние го обичаме и искаме да му се насладим отново. И освен това, да видим дали на второ гледане ще разберем поне малко повече от преди :)
А пък днес на паркинга някой обърсал Фобията и сега всички колчем ме видят ще си помислят - ето я тая некадърна женка дето се е обърсала някъде понеже не може да паркира. Пък аз - невинна! Малко ми е терсене. Първа щета на колицата е, ако не броим посчупеното огледало (минал някой леко твърде наблизо и го обърнал наобратно - пропукана му е пластмасовата част). Оттогава си ги прибирам откъм страната на улицата. Но за това ожулване отзад вдясно не знам какво мога да направя... нищо. Такова ми е паркомястото, на калъч и минават некадърни шофьори покрай мен. Грр.
Мисля, че в живота си не съм притежавала цели 3 чифта дънки едновременно.
Да не говорим пък и за 2 поли отгоре на това.
Ходихме и на кино, за да гледаме (абе мъжът ми е номер 1!) "Рицарят - тамплиер" (по нашенски Tempelriddaren) по книгите на Jan Guillou. Тия книги аз навремето си взимах изпитите по шведски с тях, щото нали трябваше да превеждаме по намсиколкоси страници и аз все оттам си превеждах - беше ми интересно четиво, а и усещането да четеш за местности, които са световно неизвестни (затънтена средношведска провинция), а ти там по едно стечение на обстоятелствата си прекарал цяло лято и си обиколил цялата арена на действието - приближава книгата толкова много към мен, че направо я чувствам своя.
(Ако изглежда, че се фукам, то е защото си е баш така.)
Докато четях книгата на шведски (хмм, последната част на норвежки щото вече ми беше по-лесно), много ми се искаше да споделя с Веселин разни откъси, разни впечатляващи неща, а нямаше как. Преразказвах грубовато ама... не е същото.
После разбрах че наскоро се появи на български по книжарниците... Препоръчах му я, но той заяви че бг превод няма да чете. (Претенциозна ми е полвинката).
За английски превод няма смисъл да го навивам - пак е превод, пък и идеята за исторически роман за идеализиран супергерой със сълзлива любовна история някакси не би могла да го поблазни. (Ще си помисля дали да не кажа, че тамплиерите са се били с лайтсейбъри).
Та отидохме с него на кино и гледахме тоя филм, че даже предпремиерно! - и той го оплю щото бил тооолкова не-Холивудски, а пък аз бях ухилена до ушите, щото се размазах от кеф колко беше подходящо че през половината филм ми говореха на шведски (ммм, мил развален норвежки!), пък в някои моменти - и на арабски... И кастингът беше изключително добър (хем знайно е, че е проблем когато си чел книгата първо, после да си напаснеш представите към тия на някой друг) - Арн беше прекрасен, Сесилия, Рикисса - абе всички бяха идеални!
Сетне ходихме 2 дни на работа и вторник вечерта аз се гътнах та се разболях - та чак до сега, когато (днес, петък) отидох пак на работа (досрамя ме вече да боледувам толко време), ама с един паднал глас - говоря си ужким, ама и аз не се чувам какво казвам... Като Марси от Californication.
И така измина нашата запланувана екшън-седмица, през която щяхме да правим сто бездеянови неща, а пък успяхме една твърде малка част да свършим; и утре заминаваме да си го вземем и следва деянска седмица, през която, като го сложим да спи (дано заспива бързо и не паче), ще гледаме пак The West Wing. Отпочнахме повторно гледане на тоя сериал, щото, от една страна, няма друго какво да се гледа; от друга, нали Обама се инаугурира тука тия дни и хептен ни напомни за събитията в сериала (доста пророчески, ако ги отнесем към Обамовото избиране между другото); и от трета, сериалът си е номер 1 и ние го обичаме и искаме да му се насладим отново. И освен това, да видим дали на второ гледане ще разберем поне малко повече от преди :)
А пък днес на паркинга някой обърсал Фобията и сега всички колчем ме видят ще си помислят - ето я тая некадърна женка дето се е обърсала някъде понеже не може да паркира. Пък аз - невинна! Малко ми е терсене. Първа щета на колицата е, ако не броим посчупеното огледало (минал някой леко твърде наблизо и го обърнал наобратно - пропукана му е пластмасовата част). Оттогава си ги прибирам откъм страната на улицата. Но за това ожулване отзад вдясно не знам какво мога да направя... нищо. Такова ми е паркомястото, на калъч и минават некадърни шофьори покрай мен. Грр.
Туршията и библиотеката
Вчера Деян счупил 3-литров буркан с царска туршия. Как реагирал? Поклонил се и казал "Добър денн!"
Оня ден паднал от библиотеката (в Ботевград в детската стая). Там се бил покатерил, за да разглежда снимки. Там стоят едни просто подпрени (без рамка) снимки на мен и Веселин като по-младички (вкл. една моя като дете), на котката - Миша - като малко котенце, и снимки на Мими. Той обича да ги награби в ръце (като без да забележи ги посмачква така, от несръчност) и да посочва и да казва кой кой е (мама, тати, льгельгоо, коте).
Баба му влязла в стаята, той се стреснал и от това че се стреснал - паднал.
Поуплашил се разбира се и ревнал.
Ревал, ревал, пък като се наревал, станал и пак се качил на библиотеката.
Между другото, по-оня ден пак заключил баба си на балкона. Дядо му бил в хола и гледал телевизия, та не чул нищо. Деян пак първо се смял, пък после ревнал. Този път обаче минали без разбиване на вратата на апартамента.
Оня ден паднал от библиотеката (в Ботевград в детската стая). Там се бил покатерил, за да разглежда снимки. Там стоят едни просто подпрени (без рамка) снимки на мен и Веселин като по-младички (вкл. една моя като дете), на котката - Миша - като малко котенце, и снимки на Мими. Той обича да ги награби в ръце (като без да забележи ги посмачква така, от несръчност) и да посочва и да казва кой кой е (мама, тати, льгельгоо, коте).
Баба му влязла в стаята, той се стреснал и от това че се стреснал - паднал.
Поуплашил се разбира се и ревнал.
Ревал, ревал, пък като се наревал, станал и пак се качил на библиотеката.
Между другото, по-оня ден пак заключил баба си на балкона. Дядо му бил в хола и гледал телевизия, та не чул нищо. Деян пак първо се смял, пък после ревнал. Този път обаче минали без разбиване на вратата на апартамента.
петък, 16 януари 2009 г.
Casablanca
На връщане към къщи по радиото пуснаха Casablanca. Тази песен е важна за мен и винаги, когато я чуя отнякъде, я изслушвам с внимание. Свързвам я с Руслан, който беше на гости у нас през онова лято, когато тя беше хит. Бяхме някъде навън из града с него, той я беше чул и ме попита дали ми харесва, аз направих погнусена физиономия (аз по това време съм с кубинки и фанелка на, примерно, Paradise Lost - hence физиономията), а той каза, че на него много му харесва. Даже си я затананика.
Не знам защо случката ми е направила толкова силно впечатление, може би силата на музиката :) но винаги оттогава насам тази песен ми напомня на онова момче, което беше той тогава. Единствения Руслан, който познавах, и който по някакъв начин ми беше дори близък, при все че беше от един друг свят. Не помня последния път, когато сме се видели с него. Помня само този. Той търсеше зала за фитнес, където да ходи, докато е в София, и пишеше писма (на хартия) на приятелката си Петя. Не помня на колко години е бил, аз съм била може би на 17.
Беше ведро момче, свежо, позитивно. Помня го усмихнат.
По някаква ирония клипът, който намерих, е реклама на тайландския остров Ко Самуи. Което пък ме лашна в съвсем други спомени и емоции, а не беше това смисълът - не търсех това, когато написах Casablanca в youtube. Но Руслан пасва на това място - под палмите, под слънцето, по плажовете.
Не знам защо случката ми е направила толкова силно впечатление, може би силата на музиката :) но винаги оттогава насам тази песен ми напомня на онова момче, което беше той тогава. Единствения Руслан, който познавах, и който по някакъв начин ми беше дори близък, при все че беше от един друг свят. Не помня последния път, когато сме се видели с него. Помня само този. Той търсеше зала за фитнес, където да ходи, докато е в София, и пишеше писма (на хартия) на приятелката си Петя. Не помня на колко години е бил, аз съм била може би на 17.
Беше ведро момче, свежо, позитивно. Помня го усмихнат.
По някаква ирония клипът, който намерих, е реклама на тайландския остров Ко Самуи. Което пък ме лашна в съвсем други спомени и емоции, а не беше това смисълът - не търсех това, когато написах Casablanca в youtube. Но Руслан пасва на това място - под палмите, под слънцето, по плажовете.
четвъртък, 15 януари 2009 г.
Филми
Напоследък, докато още бяхме в отпуска, успяхме да изгледаме един сериал - In Treatment. Много ни хареса, и направо се чудя на кого да го препоръчам. Представлява поредица от психотерапевтични сесии, като следим 4 пациента - по един за всеки ден от седмицата плюс за петък самият психотерпевт отива на терапия и коментира собствените си обстоятелства; с новата седмица започваме отново от първия пациент и така се въртят. Добре направен, добре обмислен сериал, базиран на качествено написан диалог и страхотна актьорска игра. Но това, което беше абсолютно неочаквано за такъв муден тип сетинг - добри механизми за поддържане на интереса: правилно темпо, напрежение и усещане за развитие. Демек... препоръчвам!
След това подхванахме един маратон от филми, който се отпочна със "Zack and Miri make a porno" (умилителна романтична комедия с непреобладаващи елементи на простащина) и понеже установихме, че същата група актьори, под шапката Apatow production, има още маса филми, ги почнахме поред: Forgetting Sarah Marshall, Knocked Up, Pineapple Express, Superbad, и сега завършваме с "The 40-year-old Virgin" (най-слабият филм от всички изброени, според мен).
Все още се опасявам да гледам The Curious Case of Benjamin Button - мисля, че ще ме натовари емоционално, а нямам нужда от това в момента. Но Веселин ми прати една прелюбопитна статия за направата (мейкинга) на ефектите в него и сега вече не мога да го подмина.
След това подхванахме един маратон от филми, който се отпочна със "Zack and Miri make a porno" (умилителна романтична комедия с непреобладаващи елементи на простащина) и понеже установихме, че същата група актьори, под шапката Apatow production, има още маса филми, ги почнахме поред: Forgetting Sarah Marshall, Knocked Up, Pineapple Express, Superbad, и сега завършваме с "The 40-year-old Virgin" (най-слабият филм от всички изброени, според мен).
Все още се опасявам да гледам The Curious Case of Benjamin Button - мисля, че ще ме натовари емоционално, а нямам нужда от това в момента. Но Веселин ми прати една прелюбопитна статия за направата (мейкинга) на ефектите в него и сега вече не мога да го подмина.
сряда, 14 януари 2009 г.
Ухо
А пък вчера се прибирам и какво ми споделя милата леля Фани (гледачката) - Деян я ухапал по ухото... Ама сериозно ухапване - текло кръв, изцапало й якето... Вечерта когато говорихме разгледах и след толкова часове едва беше позараснало. Сцепено такова, отръфнато парченце от ръба.
Та това е, този път кратичко но просто трябваше да го обадя тук - да се запише Деянието в протокола.
Та това е, този път кратичко но просто трябваше да го обадя тук - да се запише Деянието в протокола.
Филологически наброски
Не е неочаквано или пък неразбираемо, че начинът, по който децата се учат да говорят, е любим обект за изследване от филолозите по всичките земни кълбета.
В тая връзка ми се ще да споделя някои наблюдения над говора на Деян.
В опита си да имитира думите, които казваме и които вече той разбира, се забелязва една често повтаряща се грешка: вмъкването на излишен звук (епентеза ли се казваше това?), който алитерира с някой от следващите звуци в думата (и то по-скоро със съгласната в ударената сричка). Примери: нуначе (юначе), дудаи (удари), пупашка (опашка), дудата (водата).
Спомням си, че докато се занимавах със староисландска поезия, бях добила вкус към алитерациите и бях започнала наистина да чувствам тяхната поетичност.
Всъщност за староисландската поезия алитерацията е първична, имам предвид, те не познават римата преди да навлезе за първи път чрез преводи на чуждоезична литература, доста по-късно при това (към края на Средновековието).
Ние тук сме свикнали да възприемаме поезия чрез рима, но Деян ми подсказва, че за неговия необременен ум алитерацията е не по-малко естествена от римата. Когато в езика основното значение се носи от началото на думата (където се пада ударената сричка обикновено), а в края на думата може да се смотолеви нещо (както Деян често прави - багерът е "ба(ъъ)", гущерът -"гу(ууфф)"), алитерацията прави силно впечатление и не може да остане недоловена. Ако пък езикът е такъв, че ударенията се падат в края, тогава предполагам по-естествено би възникнала римата.
Друго, което Деян прави, е да вмъква назални, където привидно не им е мястото: бамбин (вместо бабин), имах и още един пример ама го забравих. [Редакция 16.01.: тонтинка! (стотинка)]
Освен това за преминаването от -дн- в -нн- си имаше някакъв термин но не го помня, всеки случай си е известно езиково правило - в Деянова интерпретация думата "падна" звучи "пання" (не знам мекостта пък откъде идва).
В и Б са често взаимозаменими, в смисъл преминават от едно в друго - ярки примери за близостта на тези два звука са старо/ново-гръцкият и испанският. При Деян също трудното В се заменя от по-лесния за него звук Б (по-лесен, защото е имал възможност да го упражнява от по-отдавна; все пак част от оборудването, необходимо за произнасяне на В, пониква по-късно отколкото бебето започва да имитира говора ни). По тоя начин преди време бях познала, че думата "видра" в Деянова интерпретация ще звучи "бида".
И накрая, както знаем, звукът ъ е характерен за българския език и го отличава от станалите славянски - води се за белег за тюркско влияние (ако не чак произход). Деян сигурно е в по-голяма степен славянин, отколкото тюрк, защото се забелязва ясно изразен проблем с ъ-то - просто не може да го произнася. Вместо дънки казва динки, вместо гъска - гитка, бръмбар започва с "бим-" и други подобни.
В старанието си да изговаря - това наистина е труд за него - той редовно вмъква по едно ясно доловимо придихание между плозивни и фрикативни - шапка, митка (мишка), топка.
И накрая две не съвсем свързани с горното бележки, но докато сме на тема език.
Изключително доволни сме, задето избра да сведе пеперудката до "утка", та не се налага да се червим (а то в детските книжки изобилства от нарисувани пеперудки).
А една от последно научените фрази е "добре, айде". След като усвои практиката да ни поздравява с "доба денн" при всякакви поводи, сега е минал на "добе-айде" - никога преди не си бяхме давали сметката колко често го употребяваме. При всеки разговор по телефона, при всяко обсъждане на елементарни ежедневности от сорта да отидем ли сега до магазина и да сменим ли памперса преди да сложим Деян да се храни. Едва когато започна да ни повтаря, обърнахме внимание.
В тая връзка ми се ще да споделя някои наблюдения над говора на Деян.
В опита си да имитира думите, които казваме и които вече той разбира, се забелязва една често повтаряща се грешка: вмъкването на излишен звук (епентеза ли се казваше това?), който алитерира с някой от следващите звуци в думата (и то по-скоро със съгласната в ударената сричка). Примери: нуначе (юначе), дудаи (удари), пупашка (опашка), дудата (водата).
Спомням си, че докато се занимавах със староисландска поезия, бях добила вкус към алитерациите и бях започнала наистина да чувствам тяхната поетичност.
Всъщност за староисландската поезия алитерацията е първична, имам предвид, те не познават римата преди да навлезе за първи път чрез преводи на чуждоезична литература, доста по-късно при това (към края на Средновековието).
Ние тук сме свикнали да възприемаме поезия чрез рима, но Деян ми подсказва, че за неговия необременен ум алитерацията е не по-малко естествена от римата. Когато в езика основното значение се носи от началото на думата (където се пада ударената сричка обикновено), а в края на думата може да се смотолеви нещо (както Деян често прави - багерът е "ба(ъъ)", гущерът -"гу(ууфф)"), алитерацията прави силно впечатление и не може да остане недоловена. Ако пък езикът е такъв, че ударенията се падат в края, тогава предполагам по-естествено би възникнала римата.
Друго, което Деян прави, е да вмъква назални, където привидно не им е мястото: бамбин (вместо бабин), имах и още един пример ама го забравих. [Редакция 16.01.: тонтинка! (стотинка)]
Освен това за преминаването от -дн- в -нн- си имаше някакъв термин но не го помня, всеки случай си е известно езиково правило - в Деянова интерпретация думата "падна" звучи "пання" (не знам мекостта пък откъде идва).
В и Б са често взаимозаменими, в смисъл преминават от едно в друго - ярки примери за близостта на тези два звука са старо/ново-гръцкият и испанският. При Деян също трудното В се заменя от по-лесния за него звук Б (по-лесен, защото е имал възможност да го упражнява от по-отдавна; все пак част от оборудването, необходимо за произнасяне на В, пониква по-късно отколкото бебето започва да имитира говора ни). По тоя начин преди време бях познала, че думата "видра" в Деянова интерпретация ще звучи "бида".
И накрая, както знаем, звукът ъ е характерен за българския език и го отличава от станалите славянски - води се за белег за тюркско влияние (ако не чак произход). Деян сигурно е в по-голяма степен славянин, отколкото тюрк, защото се забелязва ясно изразен проблем с ъ-то - просто не може да го произнася. Вместо дънки казва динки, вместо гъска - гитка, бръмбар започва с "бим-" и други подобни.
В старанието си да изговаря - това наистина е труд за него - той редовно вмъква по едно ясно доловимо придихание между плозивни и фрикативни - шапка, митка (мишка), топка.
И накрая две не съвсем свързани с горното бележки, но докато сме на тема език.
Изключително доволни сме, задето избра да сведе пеперудката до "утка", та не се налага да се червим (а то в детските книжки изобилства от нарисувани пеперудки).
А една от последно научените фрази е "добре, айде". След като усвои практиката да ни поздравява с "доба денн" при всякакви поводи, сега е минал на "добе-айде" - никога преди не си бяхме давали сметката колко често го употребяваме. При всеки разговор по телефона, при всяко обсъждане на елементарни ежедневности от сорта да отидем ли сега до магазина и да сменим ли памперса преди да сложим Деян да се храни. Едва когато започна да ни повтаря, обърнахме внимание.
събота, 10 януари 2009 г.
Временно родителство
Не мога да се отърва от усещането, че сме родители само временно. Сякаш по заместване - заместваме бабата, докато траят празниците; заместваме гледачката, докато Деян е болен... Но основно аз съм човек работник и вече започвам да проявявам нетърпение да се върна обратно на работа. Основното, което правя в живота си, е там, в оранжевия офис. Това, че съм майка, е от време на време и за малко...
И не, не си въобразявам. Сигурно не е без значение, че дрехите на Деян редовно се въргалят по дивана в хола и на разни други временни места из къщата - те просто нямат постоянно място. В секцията, в гардероба са нашите дрехи. На закачалката в банята - нашите хавлии. В библиотеката - нашите книги. Всичко Деяново се държи отделно. Като че и той е временно на гости при нас.
Аз го отчитам и от време на време решавам да го приближа с една крачка към постоянното установяване в живота ни, като например окачих хавлията му в банята при нашите. Но много по-основна реорганизация на домашното пространство ще бъде необходима, за да стане Деян наистина част от този дом. За тая цел е нужна и основна реорганизация на психиката ми, а пък това е нещото, което не успявам да постигна. Не полагам усилия да постигна. Защо? Сигурно защото не ми изглежда привлекателно.
В момента съм доста ядосана. Аз се вбесявам от дребни провали, които нормално би трябвало да изглеждат смешни - не знам защо, но мен ме изкарват от равновесие. Деян мрънка цяла сутрин (бях сама с него) и докато аз бях в онова зомбоподобно състояние, в което съм обикновено като стана от сън, успя да поиздевателства над мен така че да ме настрои негативно. Мразя да правя физически усилия, докато тялото ми още спи. А нормално то се събужда за около 2 часа след ставане от сън. Проблемът е, че Деян по това време е енергичен и действен, не търпи пасивност от моя страна, не желае да се занимава нещо кротко сам.
Запланувания кус-кус за закуска се отложи, защото Деян мрънкаше и се тръшкаше като излизах от стаята. Не искаше да стои в кошарката. Искаше само с мен за пръста вкопчен и да правим нещо заедно. А така кус-кус не мога да направя. В кухнята е студено и не мога да го пусна там; има и твърде много бели за правене.
Понесох мрънканиците за да му направя млякото, щото това е неизбежно, и за да отида до тоалетната и да си измия зъбите - максималната грижа за себе си, която мога да си позволя сутрин. Яд ме е на него. 12:30 е, а още не съм имала възможност да закуся. (В момента Веселин го приспива, затова мога да пиша. А съм гневна и трябва да си го изкарам, по-важно е от закуската.)
Аз съм склонна разбира се на известни жертви поради Деян, но да не можеш да мръднеш от стаята, от него физически, е леко прекалено. Ядосва ме това. Веселин все казва, че трябва да се научим да водим живот с Деян. Хората ходят с децата си да си вършат разни неща, успяват да си сложат къщата в ред, успяват дори да поработят някои. Аз не успявам да си среша косата, ако не дойде Веселин да ме отмени в гледането. Нещо сериозно не наред има в тая ситуация :(
После ме нервира, задето не щя да яде - бурканче и половина от онези мъничките, за 4-месечни бебета, и отказа повече. Хем си заяви че иска "тоф" (картоф) и това си му дадох, и отначало с апетит тръгна... Пях песни, показвах книжки, показвах багера навън, прилъгвах го по всички начини - над 40 минути ни отнема храненето така... мъчение. Как да не отслабва после? Аз не съм маниак на тема сакън да не е слабичко детето, но дори на мен вече ми се вижда кльощав. За бабите да не говорим как ахкат и охкат колко е отслабнал...
После както си седеше на столчето за хранене, рече "Ака!". Добре, прекратявам всякакви по-нататъшни опити, жертвам 3-те едновременно отворени бурканчета (пробвах други неща дали пък няма да яде тях), и го нося на гърнето, тва е важно, нали тряя да се научи. Не - рев и опъване, отказва да седне.
Добре, вдигнах му гащите и го гушнах, Веселин се появи, донесе биберонка. И диването се укроти и заспа в мене, както го бях гушнала! По никое време, в 12 часа... (Обикновено го слагаме около 1.)
Айде да го пренеса в стаята му; той естествено се разбуди, и като го сложих в креватчето, веднага се извъртя и стана. Гушнах го отново, в мен се закротва, но в креватчето не позволява да бъде сложен - още като тръгна да се навежда, се вкопчва в мене като маймунка, сакън да не го оставя.
Отидох обратно в хола, оплаках се на Веселин. Той каза да отида да постоя с Деян в другата стая и ще дойде след малко да се опита да го приспи, като си дояде квото там ядеше за закуска.
Отидох обратно с Деян, той вече съвсем разсънен, блещи се, сочи към вратата и вика "тати".
Сега тати пое грижата. Гледам става към половин час вече, диването киселее и раздава претенции, не ще да си заспи кротко, изнервил се е и той очевидно.
Като тръгне е така някой ден, всичко наопаки. Писна ми. 20 дена го гледаме сами с Веселин вкъщи и мисля, че това е максималното, което мога да издържа. Сега само искам да тръгна на работа и да се спася, да се нормализира ежедневието ми, да се почувствам човек отново. И ако това ме прави лоша майка, баси, в момента дори не ми пука.
И не, не си въобразявам. Сигурно не е без значение, че дрехите на Деян редовно се въргалят по дивана в хола и на разни други временни места из къщата - те просто нямат постоянно място. В секцията, в гардероба са нашите дрехи. На закачалката в банята - нашите хавлии. В библиотеката - нашите книги. Всичко Деяново се държи отделно. Като че и той е временно на гости при нас.
Аз го отчитам и от време на време решавам да го приближа с една крачка към постоянното установяване в живота ни, като например окачих хавлията му в банята при нашите. Но много по-основна реорганизация на домашното пространство ще бъде необходима, за да стане Деян наистина част от този дом. За тая цел е нужна и основна реорганизация на психиката ми, а пък това е нещото, което не успявам да постигна. Не полагам усилия да постигна. Защо? Сигурно защото не ми изглежда привлекателно.
В момента съм доста ядосана. Аз се вбесявам от дребни провали, които нормално би трябвало да изглеждат смешни - не знам защо, но мен ме изкарват от равновесие. Деян мрънка цяла сутрин (бях сама с него) и докато аз бях в онова зомбоподобно състояние, в което съм обикновено като стана от сън, успя да поиздевателства над мен така че да ме настрои негативно. Мразя да правя физически усилия, докато тялото ми още спи. А нормално то се събужда за около 2 часа след ставане от сън. Проблемът е, че Деян по това време е енергичен и действен, не търпи пасивност от моя страна, не желае да се занимава нещо кротко сам.
Запланувания кус-кус за закуска се отложи, защото Деян мрънкаше и се тръшкаше като излизах от стаята. Не искаше да стои в кошарката. Искаше само с мен за пръста вкопчен и да правим нещо заедно. А така кус-кус не мога да направя. В кухнята е студено и не мога да го пусна там; има и твърде много бели за правене.
Понесох мрънканиците за да му направя млякото, щото това е неизбежно, и за да отида до тоалетната и да си измия зъбите - максималната грижа за себе си, която мога да си позволя сутрин. Яд ме е на него. 12:30 е, а още не съм имала възможност да закуся. (В момента Веселин го приспива, затова мога да пиша. А съм гневна и трябва да си го изкарам, по-важно е от закуската.)
Аз съм склонна разбира се на известни жертви поради Деян, но да не можеш да мръднеш от стаята, от него физически, е леко прекалено. Ядосва ме това. Веселин все казва, че трябва да се научим да водим живот с Деян. Хората ходят с децата си да си вършат разни неща, успяват да си сложат къщата в ред, успяват дори да поработят някои. Аз не успявам да си среша косата, ако не дойде Веселин да ме отмени в гледането. Нещо сериозно не наред има в тая ситуация :(
После ме нервира, задето не щя да яде - бурканче и половина от онези мъничките, за 4-месечни бебета, и отказа повече. Хем си заяви че иска "тоф" (картоф) и това си му дадох, и отначало с апетит тръгна... Пях песни, показвах книжки, показвах багера навън, прилъгвах го по всички начини - над 40 минути ни отнема храненето така... мъчение. Как да не отслабва после? Аз не съм маниак на тема сакън да не е слабичко детето, но дори на мен вече ми се вижда кльощав. За бабите да не говорим как ахкат и охкат колко е отслабнал...
После както си седеше на столчето за хранене, рече "Ака!". Добре, прекратявам всякакви по-нататъшни опити, жертвам 3-те едновременно отворени бурканчета (пробвах други неща дали пък няма да яде тях), и го нося на гърнето, тва е важно, нали тряя да се научи. Не - рев и опъване, отказва да седне.
Добре, вдигнах му гащите и го гушнах, Веселин се появи, донесе биберонка. И диването се укроти и заспа в мене, както го бях гушнала! По никое време, в 12 часа... (Обикновено го слагаме около 1.)
Айде да го пренеса в стаята му; той естествено се разбуди, и като го сложих в креватчето, веднага се извъртя и стана. Гушнах го отново, в мен се закротва, но в креватчето не позволява да бъде сложен - още като тръгна да се навежда, се вкопчва в мене като маймунка, сакън да не го оставя.
Отидох обратно в хола, оплаках се на Веселин. Той каза да отида да постоя с Деян в другата стая и ще дойде след малко да се опита да го приспи, като си дояде квото там ядеше за закуска.
Отидох обратно с Деян, той вече съвсем разсънен, блещи се, сочи към вратата и вика "тати".
Сега тати пое грижата. Гледам става към половин час вече, диването киселее и раздава претенции, не ще да си заспи кротко, изнервил се е и той очевидно.
Като тръгне е така някой ден, всичко наопаки. Писна ми. 20 дена го гледаме сами с Веселин вкъщи и мисля, че това е максималното, което мога да издържа. Сега само искам да тръгна на работа и да се спася, да се нормализира ежедневието ми, да се почувствам човек отново. И ако това ме прави лоша майка, баси, в момента дори не ми пука.
сряда, 7 януари 2009 г.
Нуначе
Този пост трябваше да се казва "Деян среща Ради" и да е изпълнен с притеснени разсъждения на тема Деяновото вагабонтство, което така силно изпъкна в сравнение с кроткото и послушно поведение на Ради.
Като се прибрахме вкъщи след въпросното гостуване, бяхме изключително потиснати и в разговора ни същата вечер се появиха фразите "професионална помощ" и "трудно дете".
На следващата вечер малкия изедник вдигна 40.3 градуса температура и забравихме всичко с изключение на единствената, паникьосана мисъл какво да правим сега.
Веселин ме предупреди да не описвам в подробности как протече тази нощ (а и денят след нея не беше по-лек - почти 24 часа поддържаше много висока температура и още 2 пъти мина 40, единият път качи 40.9), все пак знаем, че всеки родител, четящ такива неща, би въртял очи знаещо и леко подсмихнат на нашата новашка паника.
Вечер като приспивам Деян, обикновено му пея песнички. Най-вече "Нани нани бебе, мама е при тебе" (по мелодията на "Мила моя мамо сладка и добричка"), но откак е по-разбиращ индивид, го питам коя песничка да изпея и той понякога си поръчва "Тинчо" (Сънчо), а друг път "Дайче" - Зайченцето бяло.
Пея пея, пък по някое време той ме прекъсва, за да си каже - "паче!"
За който е забравил текста или никога не го е знаел, припомням:
Хукнало да бяга, както му приляга, ала в тъмнината сбъркало следата.
Седнало да плаче малкото юначе - на кого да каже път да му покаже?
Пришпорва ме, демек, да стигна до куплета за плаченето. Като изпея "седнало да..." и направя пауза, Деян се включва - "паче"; аз продължавам - "малкото..." - и той добавя: "нуначе".
Мина през кофти процедури на мама юначето и наистина, при цялата му диващина, най-важното е да е жив и здрав, пък с останалите неща ще се справяме все някак... Ето например с Ради направихме специална обучителна сесия за Деян на тема "Дай тази играчка на Ради!" - да се учи да дава... По-често трябва да го събираме с деца. Тези с по-голяма сестричка ми прави впечатление че са по-дисциплинирани. Така де, каката дърпа малкото напред - и го учи на разни неща, и е пример за по-отговорно, по-възпитано поведение.
А дали момичетата (като са сами) са по-кротки от момчетата, не мога да кажа. Знам само, че и от двете ни страни бабите са се хванали за главите и се кълнат, че толкова палаво дете те не са гледали. А те са имали и в двата случая голямо момиче и малко момче.
...И все пак, има ли наоколо дребно, което реве като му дават Панадол? То е сигурно 95% захар това лекарство, а останалото му е аромат на ягоди - няма начин да е неприятно на вкус! Деян просто пощурява от идеята, че го държим, че трябва да се подчинява...
Като се прибрахме вкъщи след въпросното гостуване, бяхме изключително потиснати и в разговора ни същата вечер се появиха фразите "професионална помощ" и "трудно дете".
На следващата вечер малкия изедник вдигна 40.3 градуса температура и забравихме всичко с изключение на единствената, паникьосана мисъл какво да правим сега.
Веселин ме предупреди да не описвам в подробности как протече тази нощ (а и денят след нея не беше по-лек - почти 24 часа поддържаше много висока температура и още 2 пъти мина 40, единият път качи 40.9), все пак знаем, че всеки родител, четящ такива неща, би въртял очи знаещо и леко подсмихнат на нашата новашка паника.
Вечер като приспивам Деян, обикновено му пея песнички. Най-вече "Нани нани бебе, мама е при тебе" (по мелодията на "Мила моя мамо сладка и добричка"), но откак е по-разбиращ индивид, го питам коя песничка да изпея и той понякога си поръчва "Тинчо" (Сънчо), а друг път "Дайче" - Зайченцето бяло.
Пея пея, пък по някое време той ме прекъсва, за да си каже - "паче!"
За който е забравил текста или никога не го е знаел, припомням:
Хукнало да бяга, както му приляга, ала в тъмнината сбъркало следата.
Седнало да плаче малкото юначе - на кого да каже път да му покаже?
Пришпорва ме, демек, да стигна до куплета за плаченето. Като изпея "седнало да..." и направя пауза, Деян се включва - "паче"; аз продължавам - "малкото..." - и той добавя: "нуначе".
Мина през кофти процедури на мама юначето и наистина, при цялата му диващина, най-важното е да е жив и здрав, пък с останалите неща ще се справяме все някак... Ето например с Ради направихме специална обучителна сесия за Деян на тема "Дай тази играчка на Ради!" - да се учи да дава... По-често трябва да го събираме с деца. Тези с по-голяма сестричка ми прави впечатление че са по-дисциплинирани. Така де, каката дърпа малкото напред - и го учи на разни неща, и е пример за по-отговорно, по-възпитано поведение.
А дали момичетата (като са сами) са по-кротки от момчетата, не мога да кажа. Знам само, че и от двете ни страни бабите са се хванали за главите и се кълнат, че толкова палаво дете те не са гледали. А те са имали и в двата случая голямо момиче и малко момче.
...И все пак, има ли наоколо дребно, което реве като му дават Панадол? То е сигурно 95% захар това лекарство, а останалото му е аромат на ягоди - няма начин да е неприятно на вкус! Деян просто пощурява от идеята, че го държим, че трябва да се подчинява...
петък, 2 януари 2009 г.
Деян среща Ема
Ема е на 3 годинки и беше у нас с майка си и баща си да посрещаме заедно Нова Година.
Учудващо за мен самата, осъзнах, че имането на дете предопределя в много голяма степен кръга от контакти на възрастните. Преди си мислех, че с кои приятели се събираме зависи само от нас; вече виждам обаче, че в голяма част от случаите родителските двойки с деца се привличат помежду си, докато младежкия тип разнородно смесени компании остават за нас в миналото. Причините са изключително от практическо естество. Не че бездетните ни приятели с нещо са се променили или пък ние сме се променили така, че да не ни задоволява контактът с тях. Просто е толкова, толкова удобно да пуснеш за малко дребосите да вършеят наоколо и да се отпуснеш на дивана, доволен, че детето ти се забавлява неистово да търчи наоколо, но не си ти този, който търчи с него.
Ема отначало се срамуваше. Не казваше думичка и се придържаше плътно до майка си и баща си. Деян пък още като я видя на вратата, щурна от кеф. Толкова се въодушеви, че взе да мята ръце и крака насам натам, и понеже това не му беше достатъчно, хукна обратно в хола да направи тичешком две обиколки около дивана и масата, с развени над главата ръце и крещейки от радост. Като се поразкърши така, се върна към антрето да я обсипва с внимание. Ема доста се притесни от целия този display of affection, а според мен ако всеки път като види момиче реагира така, работата му е спукана и снаха няма да дочакам ;)
Като влезнаха и се настаниха гостите, Деян обиколи де що има из апартамента разхвърляни играчки и книжки и им ги донесе една по една в ръцете. Опитваше се да ги дава на Ема, но тя свенливо се дърпаше и се чудеше къде да си скрие ръцете, та да не й ги тика в тях, при което баща й благородно приемаше Деяновия дар, а Деян, удовлетворен че все пак е връчил нещото, отърчаваше обратно да търси още подаръци.
Като видя, че Ема е недостъпна за момента, се залепи за баща й и не след дълго вече го дърпаше за пръста да му показва разни неща; не се мина и без известно подхвърляне нагоре във въздуха, придружено от невероятен кикот.
Постепенно ледът се пропука и Ема се осмели да се включи в играта - зер татко й щом си играе с Деян, не ще да е толкова опасен нашичкият. И като взеха да се гонят тия деца - еиии, гати кефа. Обикаляха в кръг около дивана и масата, пресрещаха се, изненадваха се, крещяха, смяха се, цирк... Децата са несравнимо по-атрактивни за Деян от нас, колкото и да се стараем да си играем с него.
Както стана тия дни в Мола, където в един магазин за спортни облекла си хареса някакво момченце, хвана го за ръката и взе да го разхожда насам-натам из магазина. Той баткото кротко и отговорно тръгна по Деян, с разрешението на майка си да си поиграе с бебето, а ние с Веселин - по тях, да хвърляме по едно око да не сътворят някоя дивотия. По едно време реших че стига толкова, и казах на момченцето да си каже, като му омръзне. То свенливо си призна, че вече отдавна му е омръзнало, и аз го освободих от нашия издевател. Който от своя страна зърна отнякъде друго момченце с баща си и хукна да се залепи за него.
Все при по-големите деца отива, разбираемо са му интересни - те пък го смятат за глупав и досаден. Родителите им обясняват неща като "ама то бебето не може още да говори!", а децата гледат неразбиращо, какво ще да е това тъпо същество дето не може да говори като света, и какво е седнало да ги занимава. А Деян, греещ от щастие и изпълнен с желание да се хареса, се чуди какво да направи, за да им се докара.
Диването обаче много бие. Като пощурее, почва да удря - като на игра, ама си боли наистина. Скубе ни, дращи ни, щипе, хапе, и налага по главите и лицата. Ние с баща му едва се оправяме да му сменим памперс или там каквото трябва, та какво остава малките деца. Те по-скоро се изненадват, като ги прасне по главата, и се чудят откъде им е дошло и как точно да реагират. В повечето случаи го търпят. Като двете момиченца, които налагаше по главите на сватбата на леля си. Седяха си кротко децата и си играеха, и по едно време го гледам, отива и почва да налага едното по главата. Хукнах да го отмъкна от тях, а другото жаловито рече: "He hurt me too."
Та не знам точно с това нещо как да се оправим. Той по едно време и Ема взе да налага.
Разбира се, караме му се, биваме строги, той естествено не му пука и стигаме до плескане по дупето. Обикновено се хили насреща ни, щото може би сме му смешни, или пък ни игнорира и продължава. Като го плескаме, си мисли че е игра и се разсмива още повече, а ако плеснем по-силно, писва да реве и на нас ни става мъчно.
С бой ли се оправят тия работи, с какво ли, думите очевидно нямат никакво значение тук, но да му разсеем вниманието (както препоръчва д-р Спок) също невинаги работи...
Като отнемем играчка, която сме преценили че е опасна или пък е чужда и трябва да се върне на детето, от което я е взел, истерясва и почва да крещи. Тогава никакво отвличане на вниманието не работи - каквото и да му предложим в замяна, го бута настрани или хвърля яростно на земята, и крещи колкото му глас държи, целият почервенял от ярост. На 3-4 пъти предизвикахме такива изблици на инат досега, и се поуплаших. Ще трябва да се консултираме с книжките по тоя въпрос, очевидно наближаваме гадната възраст на истериите, ината и началото на разглезването.
Учудващо за мен самата, осъзнах, че имането на дете предопределя в много голяма степен кръга от контакти на възрастните. Преди си мислех, че с кои приятели се събираме зависи само от нас; вече виждам обаче, че в голяма част от случаите родителските двойки с деца се привличат помежду си, докато младежкия тип разнородно смесени компании остават за нас в миналото. Причините са изключително от практическо естество. Не че бездетните ни приятели с нещо са се променили или пък ние сме се променили така, че да не ни задоволява контактът с тях. Просто е толкова, толкова удобно да пуснеш за малко дребосите да вършеят наоколо и да се отпуснеш на дивана, доволен, че детето ти се забавлява неистово да търчи наоколо, но не си ти този, който търчи с него.
Ема отначало се срамуваше. Не казваше думичка и се придържаше плътно до майка си и баща си. Деян пък още като я видя на вратата, щурна от кеф. Толкова се въодушеви, че взе да мята ръце и крака насам натам, и понеже това не му беше достатъчно, хукна обратно в хола да направи тичешком две обиколки около дивана и масата, с развени над главата ръце и крещейки от радост. Като се поразкърши така, се върна към антрето да я обсипва с внимание. Ема доста се притесни от целия този display of affection, а според мен ако всеки път като види момиче реагира така, работата му е спукана и снаха няма да дочакам ;)
Като влезнаха и се настаниха гостите, Деян обиколи де що има из апартамента разхвърляни играчки и книжки и им ги донесе една по една в ръцете. Опитваше се да ги дава на Ема, но тя свенливо се дърпаше и се чудеше къде да си скрие ръцете, та да не й ги тика в тях, при което баща й благородно приемаше Деяновия дар, а Деян, удовлетворен че все пак е връчил нещото, отърчаваше обратно да търси още подаръци.
Като видя, че Ема е недостъпна за момента, се залепи за баща й и не след дълго вече го дърпаше за пръста да му показва разни неща; не се мина и без известно подхвърляне нагоре във въздуха, придружено от невероятен кикот.
Постепенно ледът се пропука и Ема се осмели да се включи в играта - зер татко й щом си играе с Деян, не ще да е толкова опасен нашичкият. И като взеха да се гонят тия деца - еиии, гати кефа. Обикаляха в кръг около дивана и масата, пресрещаха се, изненадваха се, крещяха, смяха се, цирк... Децата са несравнимо по-атрактивни за Деян от нас, колкото и да се стараем да си играем с него.
Както стана тия дни в Мола, където в един магазин за спортни облекла си хареса някакво момченце, хвана го за ръката и взе да го разхожда насам-натам из магазина. Той баткото кротко и отговорно тръгна по Деян, с разрешението на майка си да си поиграе с бебето, а ние с Веселин - по тях, да хвърляме по едно око да не сътворят някоя дивотия. По едно време реших че стига толкова, и казах на момченцето да си каже, като му омръзне. То свенливо си призна, че вече отдавна му е омръзнало, и аз го освободих от нашия издевател. Който от своя страна зърна отнякъде друго момченце с баща си и хукна да се залепи за него.
Все при по-големите деца отива, разбираемо са му интересни - те пък го смятат за глупав и досаден. Родителите им обясняват неща като "ама то бебето не може още да говори!", а децата гледат неразбиращо, какво ще да е това тъпо същество дето не може да говори като света, и какво е седнало да ги занимава. А Деян, греещ от щастие и изпълнен с желание да се хареса, се чуди какво да направи, за да им се докара.
Диването обаче много бие. Като пощурее, почва да удря - като на игра, ама си боли наистина. Скубе ни, дращи ни, щипе, хапе, и налага по главите и лицата. Ние с баща му едва се оправяме да му сменим памперс или там каквото трябва, та какво остава малките деца. Те по-скоро се изненадват, като ги прасне по главата, и се чудят откъде им е дошло и как точно да реагират. В повечето случаи го търпят. Като двете момиченца, които налагаше по главите на сватбата на леля си. Седяха си кротко децата и си играеха, и по едно време го гледам, отива и почва да налага едното по главата. Хукнах да го отмъкна от тях, а другото жаловито рече: "He hurt me too."
Та не знам точно с това нещо как да се оправим. Той по едно време и Ема взе да налага.
Разбира се, караме му се, биваме строги, той естествено не му пука и стигаме до плескане по дупето. Обикновено се хили насреща ни, щото може би сме му смешни, или пък ни игнорира и продължава. Като го плескаме, си мисли че е игра и се разсмива още повече, а ако плеснем по-силно, писва да реве и на нас ни става мъчно.
С бой ли се оправят тия работи, с какво ли, думите очевидно нямат никакво значение тук, но да му разсеем вниманието (както препоръчва д-р Спок) също невинаги работи...
Като отнемем играчка, която сме преценили че е опасна или пък е чужда и трябва да се върне на детето, от което я е взел, истерясва и почва да крещи. Тогава никакво отвличане на вниманието не работи - каквото и да му предложим в замяна, го бута настрани или хвърля яростно на земята, и крещи колкото му глас държи, целият почервенял от ярост. На 3-4 пъти предизвикахме такива изблици на инат досега, и се поуплаших. Ще трябва да се консултираме с книжките по тоя въпрос, очевидно наближаваме гадната възраст на истериите, ината и началото на разглезването.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
