Филологически наброски

Не е неочаквано или пък неразбираемо, че начинът, по който децата се учат да говорят, е любим обект за изследване от филолозите по всичките земни кълбета.

В тая връзка ми се ще да споделя някои наблюдения над говора на Деян.

В опита си да имитира думите, които казваме и които вече той разбира, се забелязва една често повтаряща се грешка: вмъкването на излишен звук (епентеза ли се казваше това?), който алитерира с някой от следващите звуци в думата (и то по-скоро със съгласната в ударената сричка). Примери: нуначе (юначе), дудаи (удари), пупашка (опашка), дудата (водата).

Спомням си, че докато се занимавах със староисландска поезия, бях добила вкус към алитерациите и бях започнала наистина да чувствам тяхната поетичност.
Всъщност за староисландската поезия алитерацията е първична, имам предвид, те не познават римата преди да навлезе за първи път чрез преводи на чуждоезична литература, доста по-късно при това (към края на Средновековието).
Ние тук сме свикнали да възприемаме поезия чрез рима, но Деян ми подсказва, че за неговия необременен ум алитерацията е не по-малко естествена от римата. Когато в езика основното значение се носи от началото на думата (където се пада ударената сричка обикновено), а в края на думата може да се смотолеви нещо (както Деян често прави - багерът е "ба(ъъ)", гущерът -"гу(ууфф)"), алитерацията прави силно впечатление и не може да остане недоловена. Ако пък езикът е такъв, че ударенията се падат в края, тогава предполагам по-естествено би възникнала римата.

Друго, което Деян прави, е да вмъква назални, където привидно не им е мястото: бамбин (вместо бабин), имах и още един пример ама го забравих. [Редакция 16.01.: тонтинка! (стотинка)]

Освен това за преминаването от -дн- в -нн- си имаше някакъв термин но не го помня, всеки случай си е известно езиково правило - в Деянова интерпретация думата "падна" звучи "пання" (не знам мекостта пък откъде идва).

В и Б са често взаимозаменими, в смисъл преминават от едно в друго - ярки примери за близостта на тези два звука са старо/ново-гръцкият и испанският. При Деян също трудното В се заменя от по-лесния за него звук Б (по-лесен, защото е имал възможност да го упражнява от по-отдавна; все пак част от оборудването, необходимо за произнасяне на В, пониква по-късно отколкото бебето започва да имитира говора ни). По тоя начин преди време бях познала, че думата "видра" в Деянова интерпретация ще звучи "бида".

И накрая, както знаем, звукът ъ е характерен за българския език и го отличава от станалите славянски - води се за белег за тюркско влияние (ако не чак произход). Деян сигурно е в по-голяма степен славянин, отколкото тюрк, защото се забелязва ясно изразен проблем с ъ-то - просто не може да го произнася. Вместо дънки казва динки, вместо гъска - гитка, бръмбар започва с "бим-" и други подобни.

В старанието си да изговаря - това наистина е труд за него - той редовно вмъква по едно ясно доловимо придихание между плозивни и фрикативни - шапка, митка (мишка), топка.

И накрая две не съвсем свързани с горното бележки, но докато сме на тема език.

Изключително доволни сме, задето избра да сведе пеперудката до "утка", та не се налага да се червим (а то в детските книжки изобилства от нарисувани пеперудки).

А една от последно научените фрази е "добре, айде". След като усвои практиката да ни поздравява с "доба денн" при всякакви поводи, сега е минал на "добе-айде" - никога преди не си бяхме давали сметката колко често го употребяваме. При всеки разговор по телефона, при всяко обсъждане на елементарни ежедневности от сорта да отидем ли сега до магазина и да сменим ли памперса преди да сложим Деян да се храни. Едва когато започна да ни повтаря, обърнахме внимание.