Претопяване на хоризонти

В отговор на коментар на gimli, но го извеждам като отделна публикация, защото в коментарите не се приемат толкова дълги текстове :)

Цитирам първо откъс от коментара:

Нямам представа доколко е нормално едно дете да се ядосва за дреболии. Но как го научаваш да не се ядосва или да си съобразява реакцията? Да се нареве в другата стая, ок. Но ако нямаш друга стая в жилището? Ако имаш друго дете, което е бебе и спи? Тогава нареваването не е решение.

Аз на Калина най-редовно й вменявам колко е неприемливо да се гневи, понеже това е искреното ми мнение. Например като чуе, че под прозореца минава поредния кон, но не успява да се нагласи достатъчно бързо, за да го види и той е отминал, понякога страшно се ядосва, до степен да хвърля и къса неща. Не мога да реагирам по друг начин, освен да й кажа, че самият яд за такава глупост е нещо адски тъпо. Осъждам не само проявлението на емоцията, но и самата и поява.

Ти и в началото писа за това - кога си струва да се ядосваш за нещо и кога не.
Не ога да си представя в цялост гледната точка на малкия човек, колкото и да се опитвам. Но ето каква си мисля, че е основната постановка:
- от една страна - неясната мешавица на миналото: то не се простира до много далече - горе-долу половин - една година; а без ясна линейна концепция за време, в главата на Деян всичко от тази сутрин назад се брои за "някой път" и по-скоро изглежда като сума от случки; събитията от преди повече от 1 година минават в графа "дълбока древност" - детето не помни себе си и научава за себе си по разкази;
- от друга страна - мъгляво бъдеще, което без ясна концепция за време и най-вече - за количество и съизмеримост, изглежда безсмислено и не предизвиква никакъв интерес извън радостното очакване на някое събитие (Коледа, рожден ден), за което ние самите подкокоросваме децата, че предстои и че ще бъде нещо хубаво; Деян например по никакъв начин не може да си представи ние на каква възраст сме спрямо него;
- по средата - едно безкрайно разтегливо настояще, в което детето всъщност живее: днешния ден съдържа в себе си всичко, целия му живот: мама и тати, детската градина, пазаруването в магазина, возенето в колата, разходката, играта, филмчето, приказката. Изглежда ми, че децата са максимално близко до онова идеализирано състояние, което наричаме "живей за мига", и че това изпълва всеки един техен миг с много по-наситено значение, отколкото би имал за нас. Ние "имаме" много мигове, доколкото виждаме надалече напред и назад във времето и всичко, което виждаме, е по някакъв начин наше; децата имат само настоящия си и непосредствено предстоящия миг и това е всичко, което могат да обозрат. Затова им е толкова важно да получат подаръка / наградата / изненадата / бонбоните / флумастрите веднага и също така затова е толкова силно чувството им за загуба, като пропуснат да видят един кон. Няма как да обясниш че не си струва да се ядосва, като това е огромния и единствен и уникален кон на живота й, който тя навеки и безвъзвратно е пропуснала да види.

Та от тая гледна точка ми се струва напълно нормално дреболиите да се преживяват от децата като много големи и важни неща и да получават съответно също толкова интензивна емоционално наситена реакция. Друг е въпросът дали реакцията ще е гняв; може например да се реагира с тъга?

Деян много се натъжаваше, като се е опитал да ни посочи нещо от колата и ние кажем, че не сме го видели. Най-вече цистерни, бетоновози и кранове много държи да видим и да оценим високо тяхната интересност. Открих, че много ефективен начин да потуша разочарованието му като не съм видяла нещо, е да твърдя уверено, че нищо, другия път като минем оттам, ще го видим. И понеже минаваме по един и същ път всеки ден и вече му е познат, той също има основание да ми вярва и да може да си представи, че ще минем оттам и следващ път - т.е. в тая ситуация си помагам, като подсилвам в него представата за повтаряемост (пак ще мине цистерна и тоя път ще ми я покажеш и ще я видя) и пренасочвам миналото събитие, за което можем само да съжаляваме, към предстоящо такова, което можем да очакваме с надежда и трепет.

Другото, което работи, е като атакувам превантивно: ако знам че ще се разочарова, задето не съм видяла крана, почвам аз да се тюхкам: Тюю, как не го видях тоя кран бе, ама той къде беше, отляво или отдясно? Еее, бива ли такова нещо! Ама той сграда ли строеше тоя кран? А висок ли беше?
Така като го забия в някакви детайли и той забравя да мисли за "основното" и се заема да обяснява за крана; а оттам аз по детайлите по детайлите и прескачам на някаква друга тема.

По тая линия: възможно е Калина да реагира толкова бурно тъкмо защото ти си толкова спокойна - твоето спокойствие може в нейните очи да изглежда като незачитане на важността на уникалното и грандиозно събитие, пък това, съгласи се, си е предизвикателно поведение от твоя страна ;) Не казвам че е така, подхвърлям го като идея.


Ситуациите, в които нареваването в другата стая не е решение, мисля нямат единствен отговор, ами се разрешават според случая. Конкретно, ако имаш бебе, предполагам рецептата ще гласи да обясняваш че не трябва да се буди бебето и защо. Макар че то след 2-3 събуждания ще е очевидно и за ядосаното малко дете точно защо не е хубаво да се буди бебе ;)

Но да отбележа и нещо доста идиотско: след поредица консултации за мен почва да изкристализира една нова и досега невъобразима идея, а именно, че съществуват ситуации, в които няма верен отговор.
Ето пример от нашата практика: Деян отказва да се облече (примерно защото е вкиснат нещо), а навън е студено - мога да го облека насила като едновременно с това го и набия; а мога и да не го набия и да обяснявам 40 минути защо трябва да се облече, през което време той ще настине; или мога да намеря начин да му отвлека вниманието и докато го занимавам с нещо странично, той да се остави да бъде облечен, но пак не веднага, а след известно време, през което рискувам да настине.
И да, не е хубаво да настива и да, не е хубаво да се бие дете, и нито едното от двете не става по-хубаво или по-приемливо само поради факта, че са в една ситуация едно срещу друго. И това, по дяволите, е напълно ново за мен!
Все пак човек отива при психолог с идеята, че ще получи някакви насоки, корекции на поведението, препоръки - кога какво се прави, какво е ОК и какво не е, и ето в една такава dead-end ситуация как трябва да се постъпи? А няма такова нещо. Каквото и да направиш, все е лошо. Не е честно така.
Та си мислех и как да си родител те хвърля в изцяло друга игра от тази, която си играл цял живот - такава, в която е ОК да има нечестни правила.

Тикове: Мнение на психолога

И така, разказах подробно за тиковете (и евентуално "стереотипните движения", които са тези със свиването на раменете и не са същото нещо като тикове), и обобщавам какво научих от психолога:

- нервната система като тип се наследява, но не и конкретното поведение; т.е. най-общо по-трудно справяне с натоварвания може да има като генетично заложено, но тази трудност не е задължително да се превърне точно в тикове; нервните системи имат широк диапазон от възможни реакции;

- да, определено има някаква тревога, натрупана в Деян, която води до такава изява;

- не можем със сигурност да установим конкретно обстоятелство или случка, които са причина за конкретното проявление; в този род неща се работи по-общо: приема се, че нервната система може да се справи с всеки натоварващ фактор поотделно, но не може с всички накуп - те се комбинират и й идва твърде много. Затова трябва да се опитаме да идентифицираме всички възможни фактори за тревожност / безпокойство / напрежение / стрес, и да се опитаме да облекчим който и да е от тях, колкото можем, за да се намали общият товар.

- това, че симптомът е от кратко време (1-2 месеца) е добре, защото означава, че с взимане на гореописаните мерки се очаква да отшуми. Ако след 3-4 месеца тиковете продължават, тогава вече ще се консултираме с детски психолог (т.е. Деян ще стане пациента). На този етап не е необходимо. По принцип детския психолог така или иначе ще започне оттам: от работа с родителите, насочена към промяна на средата и обстоятелствата, допринасящи за натрупването на безпокойство.
Дълго време би било, например, ако са минали 2 години.

- Идентифицирахме 3 основни фактора, които предполагаме с голяма сигурност, че са активни в момента:
(1) тръгването на детска градина като стрес само по себе си,
(2) напрегнатата обстановка вкъщи при тръгване сутрин (понеже винаги закъсняваме и се изнервяме) - като съпътстващ фактор,
(3) личната история на Деян с дългия период на нестабилност по времето, когато го отглеждахме на режим "1 седмица вкъщи - 1 седмица при баба" - резултатът от това усещане за несигурност ще отеква още дълго време в психиката му, като се очаква винаги в ситуации, които изискват от него да се адаптира, той да се справя по-трудно и по-бавно.

- Решението:
(1) да положим усилие да намалим времето, което прекарва в детската градина, за сметка на повече време, което прекарва с нас - понастоящем от 9:30 до 18:30 е един ужасно дълъг ден от гледна точка на едно дете и е желателно да го съкратим - да го взимаме на обяд или ранния следобед. Попитах за алтернатива - да намалим седмицата - да не ходи 5 дни, а 4, и единия ден да го гледа досегашната му детегледачка. Не било добра идея - няма да решим проблема с това, че ще трябва да се адаптира отново и отново всеки понеделник; ще допринесем отново за усещането, че се лашка, и като цяло ще го натоварим дори повече, ако постъпим така.
(2) да положим усилия да успокоим обстановката вкъщи, като ставаме по-рано за да имаме достатъчно време да се оправим спокойно, и без изнервяне;
(3) което е минало, е минало - не можем да повлияем.
Едно отклонение: стискането на очите може да се погледне и метафорично - като "искам да видя нещо, което не успявам да видя". Това, което Деян би искал да вижда повече, а почти не вижда, съм аз.

- Допълнителен щрих: тъй като в неделя го заведохме да види баба си и дядо си в Ботевград и той прояви желание да остане при тях и да не се прибира вкъщи, го оставихме. Вечерта беше плакал много за мен, искал да отидем да си го вземем и т.н. Взехме си го в понеделник. Разбирам, че за него срещите с баба му и дядо му са много интензивно преживяване - емоционално наситени с любов, липса, очакване и т.н. и попитах дали не е по-добре да не му ги причиняваме за определено време - просто да избегнем емоционалните бури, които предизвикват. Не било необходимо, защото проблемът не бил точно в това, че се вижда с тях, а по-скоро в това, че трябва да вижда или тях, или нас - за него при всички положения има загуба. Можем да му осигурим възможността да ги вижда, но без ние да си тръгваме - да елиминираме усещането за липса / изоставяне.

Сигналите, които нервната система изпраща, когато е натоварена, могат да изчезнат и без да сме направили всички тези неща. Те могат да се потулят и да се превърнат в нещо друго, което няма да е видимо. Неразрешените проблеми могат да се погребат дълбоко в човека и той да продължи нататък, без да има никакви симптоми, след което да излязат на повърхността много по-късно и под друга форма. Затова в ситуации, в които детето изпитва силна емоция, е хубаво емоцията да бъде не потисната / преглътната / потулена, а да бъде оставена да се прояви, да бъде изживяна, да се говори за нея и да се "разреши" по някакъв начин (наричат го "копиране").
В тоя ред на мисли, случката, когато Деян плаче в детската градина, е пример за потулване / забраняване на емоция. Алтернативата, която му е предложена (да стои сам в тъмната тоалетна) не е приемлива по никой начин, затова той овладява поведението си, за да не му се случи, но без да е получил възможност да изрази напълно емоционалното си състояние и то да бъде адресирано. Би било по-добре (в психологически аспект), ако го бяха гушнали и поуспокоили тихо-кротко. Разбираемо е, че реакцията им е отработена да бъде ефективна тъкмо в ситуации, където има и други деца, за които трябва да се помисли, и с оглед на това психологът смята методите им за правилни като цяло. Бях длъжна да добавя, че съм виждала много пъти Жени да гушка и дундурка някое плачещо дете при гардеробчетата, да му говори и да му отделя време и персонално внимание; ясно е, че това невинаги е възможно и че обикновено тя няма толкова време, което да му посвети, колкото детето има нужда, за да се нареве и успокои, така че трябва да бъде и пришпорено. Също така, в конкретната ситуация с Деян, проблемът беше още по-голям, защото бяхме закъснели и с пристигането си бяхме прекъснали работата на цялата група - изцяло моя вина.

Това, което предстои, е да измислим някакъв вариант чисто логистично да се справим с намаляването на детскоградинския ден - дали ще го водим по-късно, взимаме по-рано, или и двете, на какъв режим и на цената на какви служебни компромиси - засега нямаме ясен отговор.
С успокояването на сутрешната суматоха започнахме още днес.

Монтесори: Дейности

Да напиша малко за допълнителните дейности в Детския Център "Камелини Монтесори", и някои допълнителни нещица, които ми направиха впечатление.

Свободноизбираемите занятия, които се провеждат ежеседмично, са по балет и йога. Записах Деян на балет по негово собствено желание. На йога не мога да го запиша, защото тя почва твърде рано сутринта, а пък ние и без това най-редовно си закъсняваме.
Балетът имаше един първи урок, отворен за всички деца, след което посещението е 20 лв месечно. Деян нищо не спомена след първия урок, но след като започнал първия от платените уроци и не му дали да се подреди в линийка с другите дечица дето играят на танц, вечерта сподели, че му било много мъчно. Още на другия ден го записах.

За народните танци съм споменавала - те са включени в програмата, не са свободноизбираеми, и са за всички деца. Това много ми допада.
Също част от програмата е занимание с изкуство - изобразително, приложно - някаква комбинация. Казаха, че ще рисуват, режат, лепят, моделират и какво ли още не. Това също много ми допада.

Сега започват да организират ски-училище за 5 дни през януари. Похвална инициатива, и смела, мога да добавя, като се опитам да си представя какво значи да водиш група от 20 дечурлига на възраст 3-5 години в планината. Грейки, якета, мокри чорапи, ски обувки, раници, обяд пакетиран от родителите, термосчета, какво ли не. Спомням си много добре моето собствено ски-училище в детската градина, споменът е изключително неприятен, защото го възприемах като гигантско изпитание. Беше ми студено и гадно, не умеех да се справям със задачите така добре както другите деца (а може и те да не са се справяли добре, за мен всяко падане беше провал), беше ми изтощително уморително и дори си спомням в някакви участъци как баткото ски-инструктор ме носеше на конче на раменете си, за да ме превози където нямаше да се справя, за да не бавя цялата група. Впрочем да, това е надеждно доказателство, че както и да са се справяли останалите, аз съм се справяла по-зле.
Но както и да е, Деян има непресъхващ източник на енергия и в това отношение е много различен от мен, така че сигурно за него преживяването ще бъде положително.
Цената е 200 лв и включва ежедневен транспорт до Алеко и обратно, екипировка, ски-инструктор и застраховка. Не включва храна (родителите приготвят от къщи). Карта за лифтове / влекове ще се плати допълнително.

Днес на дъската за информация имаше и друго, което ме впечатли: списък за съгласие, в което всеки родител трябва да попълни дали е съгласен снимка на детето му да бъде публикувана на сайта на детския център. Браво за това, че ни питат.

Не помня дали съм споменала, че ги водиха на театър. Не да дойдат актьори в детската, ами заведоха децата в истински театър. Гледали нещо за някакъв принц, повече от това Деян не можа да ми разкаже :)

За Коледа ще направят тържество, на което ще има Дядо Коледа. Той ще носи подаръци, еднакви за всички - малки пликчета с лакомства. Уговорката с него е, че големите подаръци ги носи вкъщи.
На тържеството децата няма да са длъжни да участват, а ще могат да се качват и слизат от сцената когато пожелаят и ще имат свободен достъп до родителите си в публиката; също така няма да се очаква от тях да декламират някакви неща самостоятелно, а по-скоро ще вършат нещо заедно. Целта е да не се подлагат на прекалено голям стрес - по думите на Жени, "нашата цел не е вие да гледате представление, а децата да си прекарат добре и да усетят празника".

Ей затова ги харесвам... Защото имат правилни цели :)

Единствен минус, който ще отбележа в името на обективността: групите се оказаха по-големи от очакваното. На срещата с Жени тя ми каза, или аз си мисля, че тя ми каза, че групите ще са от по 15 деца. На практика ще са по 25. Възможно е аз да не съм разбрала добре; възможно е и те впоследствие да са взели това решение - ако е имало много желаещи и разбира се по съвсем ясните икономически причини. Все пак предпочитам така, отколкото да се вдигне таксата толкова, че да не можем да си я позволим.

Тикове

Една неприятна тема, притеснителна, смущаваща.

От 1 седмица Деян доби тик да си стиска силно очите - съвсем очевиден и често разпространен тик, който не може да се игнорира. Откак го забелязах, започнах да забелязвам и осъзнавам и други неща:
- от доста по-дълго - може би над месец, може два, не съм забелязала точно - редовно прави едно такова невротично движение - сгъва рамене и извива глава назад, както би го правил човек, на който му е схванат вратът и иска да се раздвижи. Не съм отчела появяването му като тик, точно защото го помислих за реакция на схващане; но оня ден вещите ръце на Марийка установиха, че Деян няма никакво схващане на врата. Веселин също разпознава движението като тик (не треперене на нерв, а силно непреодолимо желание да съкратиш даден мускул). Понякога свива двете рамена, понякога само едното.
- понякога вдига ръка странично и се докосва по тила или зад ухото; обикновено с лявата ръка го прави - като да се почеше, но не се почесва, а само се пипва. Това го прави като част от по-общото движение и досега го мислех наистина за почесване, но вече гледам под микроскоп и виждам тези движения в друга светлина.

В сряда ще се консултирам с психотерапевт и ще видим какво бихме могли да предприемем и точно колко да се притеснявам; засега се притеснявам умерено към доста.
Инструктирах всички в обкръжението му - учителките в детската и бабите - да се държат сякаш не забелязват, защото знам, че така се прави с тиковете.
Знам, че повечето от тях са преходни и преминават; много често са експериментални и се дължат на видян тик на друг човек, след което след известно време детето преминава към друг тип експеримент и оставя този, понякога може по този начин и заекване да се появи и после да отшуми; попитах в детската дали има друго дете с подобен тик (стискане на очите), но казаха че няма. Съчетанието на няколко подобни действия обаче е знак за нещо по-сериозно, и основания за притеснение дават най-вече действията, които засягат големи участъци / големи мускулни групи, както е това с раменете.

Не знам дали би могло да има наследственост в предразположеността на нервната система към такива неща. Веселин тази сутрин заяви, че ако Деян се окаже лабилен по този начин, отпадат идеите за строго и натоварващо образование (във връзка с това, че наскоро научихме и коментирахме помежду си на какъв стрес и уморителен дневен режим са подложени децата в СМГ). Ето това вече би било истински източник на фрустрация. Не че съм се завтекла да го бутам в СМГ, но ако трябва да подбера образованието му според някакво ограничение от здравословен характер, да го етикетирам от 3-годишна възраст като човек, който е неспособен да се справя със стрес и високи натоварвания... тогава притеснението ми би било основателно.

Ще пиша отново след консултацията в сряда.