сряда, 10 октомври 2012 г.
Ол Инклузив
За първи път съм скандинавски турист, досущ като ония, дето изобилстват по нашето Черноморие. Купила съм си пакетна екскурзия, доплатила съм си за трансфер, на рецепцията ми закачиха лентичка. Турците ми говорят на немски, с отделни проблясъци на шведски.
В ресторанта сме като ято скакалци - нападаме храната по даден сигнал и я омитаме с шеметна скорост. Чак е някак срамно човек да е част от това.
През деня сме изправени пред разкъсващата дилема "морето или басейна", като нашето семейство засега упорито избира морето. А то и до басейна не може да се вреди човек, понеже по-печените почиващи са се изхитрили да метнат по някоя кърпа или джапанка на шезлонгите, което по неписан закон се приема за препикаване, и не остават свободни.
Вечер ни анимират. Досега никога не ме бяха анимирали. Много съм анимирана вече: гледах едно шоу с жонгльори и скечове, и едно танцово по мотиви от Брилянтин, много ми харесаха и двете. След това правят дискотека до басейна, където човек се изкушава да седне на масичка и да си пийва питиенце, обаче не смее баш, защото идват да го анимират много настойчиво, а разни такива по-смотани като мене предпочитат само да наблюдават.
Деян го анимират през деня, ако го заведем де.
Мисля си какво ли е да работи човек в сферата на туристическите услуги. Например отсервитьорите, които щъкат между масите, за да отнасят недоизядените ни остатъци от храна, която ни е дошла в повече. Какво ли си мислят, докато ни гледат как трескаво си препълваме чиниите, как лакомо ядем, пием, освинваме перфектно подредената маса, разсипваме доматен сос на покривката, изхабяваме 15 салфетки и после бавно и тежко се изнасяме с подути кореми, докато те раздигат след нас и подреждат масата перфектно за следващите свини.
Или аниматорите, със сините фанелки с надпис Entertainment team? Усмихнати, енергични, младежите канят застаряващите лели на танци, девойките канят почервенелите чичковци - човек чак може да си помисли, че е приятен, че дори, по някакъв начин, е специален. И това е всяка вечер от - колко е сезонът? - 6 месеца насам? Всяка вечер, след като преди това са играли на сцената - били са актьори, танцьори, жонгльори, мимове, клоуни. А по-преди това - момичето, дето играеше ролята на Оливия Нютън Джон е аниматорката от детския клуб, гледала е деца от 10 до 17ч; другото момиче е инструкторката по Пилатес; третата - по сутрешната гимнастика на плажа; четвъртата е хореографката им... всеки някакъв мулти-талант вади. Тия хора-съкровища как се намират, как се прави трупа от такива, как им се плаща, за да се занимават с такава тежка работа - по 2 работни смени дневно, почивка само в неделя, от сутрин до вечер с униформите си и пред очите им са все почиващи. Не се ли дразнят от нас? Не сме ли им някак... гнусни? И как почиват те самите? Когато си работил в резорт, край плаж, сред тълпи от туристи, надали ще искаш да почиваш на подобно място...
Дойдох на ол инклузив, за да си почивам наистина и да нямам грижа за нищо. Но ме гризе някакво леко чувство на омерзение, че съм част от това... Не силно, не колкото да не го правя.
Добре поне, че рециклират храната в ресторанта. Винаги ми е звучало гадно, но е сто пъти по-добре, отколкото да се похабяват такива колосални количества.
Stories
Деян е във фазата, в която си умира за истински истории от живота ни.
Аз имах същата такава като малка. Помня, че с брат ми като си легнехме, карахме баща ни да ни разказва "за когато си бил войник!" - казармени истории, които сякаш нямаха свършване, като че е бил войник 100 години и всеки ден са му се случвали поне по 8 приключения. Спомням си историята за как намерили някаква змия и я одрали, за да й вземат кожата - беше толкова пленяваща, че го карахме да я разказва много пъти и винаги ми звучеше, все едно баща ми е герой в приключенски филм.
Вчера си вървяхме по променадата на път към хотела, Веселин буташе количката с Ева и аз хванах Деян за ръката, рядко имаме напоследък възможност да вървим така, и си вървяхме и разказвах. Бяхме навлезли в тема котки, малко по-рано Веселин му беше разказвал за неговата едновремешна котка Пуса, и аз подхванах оттам и заразказвах - за Бен, колито, което намерихме в училищния двор и аз прибрах у дома, а по-късно избяга; за Еру, колито, което ни подари Евгения като малко кутре и отгледахме, как избяга при една гръмотевична буря през недобре затворената порта на двора в Горна баня и как ме намери един ден най-случайно в Овча купел 2, близо година по-късно; за Бък нарочно не разказах, защото тази история все още ми е тъжна (Бък е първото ни куче, рижаво коли, умря от парвовироза на 8 месеца).
Деян слушаше съсредоточено, с поглед, вперен пред себе си, без да забелязва нищо наоколо, защото напълно се е потопил в историята - човек почти можеше да види как пред втренчените му очи се разиграват всички тия случки. Като млъкнех, нетърпеливо ме подканяше да продължавам - и после? А после какво стана? - и след края на историята искаше да му разкажа нещо друго "за живота ми" :)
По темата животни се сетих да му кажа още за оная котка, която бяхме намерили в училище в стаята на парното, да сме били някъде втори клас - беше си родила котенца, искахме да ги видим и аз се опитах да я преместя, а тя ме ухапа по палеца - тече си кръв и всичко, отидох при училищната лекарка и я излъгах, че съм се убола на пирона на някаква брава, но тя с насмешка ме натисна да си кажа какво всъщност е станало, и си признах. Деян беше много впечатлен, че съм излъгала, няколко пъти ме попита докато се увери, че правилно е разбрал.
Разказах му и за когато имахме зайци, и как като се върнах след една екскурзия вече ги нямаше. Че им бях дала имена, които бях написала на клетките им. Искаше да знае какви са имената. Както и когато мъжкият заек ме ухапа, без да иска, докато му сипвах трева в хранилката. Минах на истории за ухапвания и те взеха да се дърпат една друга - тъкмо щях да стигна до онова коли, от което имам белези по ръката, и стигнахме до хотела, където се нахвърлихме на вечерята. Всеки случай, можех и още да разказвам, макар и да не съм се сещала за тия неща с години. Ще рече човек, че съм била дете 100 години и всеки ден са ми се случвали поне по 8 приключения.
Аз имах същата такава като малка. Помня, че с брат ми като си легнехме, карахме баща ни да ни разказва "за когато си бил войник!" - казармени истории, които сякаш нямаха свършване, като че е бил войник 100 години и всеки ден са му се случвали поне по 8 приключения. Спомням си историята за как намерили някаква змия и я одрали, за да й вземат кожата - беше толкова пленяваща, че го карахме да я разказва много пъти и винаги ми звучеше, все едно баща ми е герой в приключенски филм.
Вчера си вървяхме по променадата на път към хотела, Веселин буташе количката с Ева и аз хванах Деян за ръката, рядко имаме напоследък възможност да вървим така, и си вървяхме и разказвах. Бяхме навлезли в тема котки, малко по-рано Веселин му беше разказвал за неговата едновремешна котка Пуса, и аз подхванах оттам и заразказвах - за Бен, колито, което намерихме в училищния двор и аз прибрах у дома, а по-късно избяга; за Еру, колито, което ни подари Евгения като малко кутре и отгледахме, как избяга при една гръмотевична буря през недобре затворената порта на двора в Горна баня и как ме намери един ден най-случайно в Овча купел 2, близо година по-късно; за Бък нарочно не разказах, защото тази история все още ми е тъжна (Бък е първото ни куче, рижаво коли, умря от парвовироза на 8 месеца).
Деян слушаше съсредоточено, с поглед, вперен пред себе си, без да забелязва нищо наоколо, защото напълно се е потопил в историята - човек почти можеше да види как пред втренчените му очи се разиграват всички тия случки. Като млъкнех, нетърпеливо ме подканяше да продължавам - и после? А после какво стана? - и след края на историята искаше да му разкажа нещо друго "за живота ми" :)
По темата животни се сетих да му кажа още за оная котка, която бяхме намерили в училище в стаята на парното, да сме били някъде втори клас - беше си родила котенца, искахме да ги видим и аз се опитах да я преместя, а тя ме ухапа по палеца - тече си кръв и всичко, отидох при училищната лекарка и я излъгах, че съм се убола на пирона на някаква брава, но тя с насмешка ме натисна да си кажа какво всъщност е станало, и си признах. Деян беше много впечатлен, че съм излъгала, няколко пъти ме попита докато се увери, че правилно е разбрал.
Разказах му и за когато имахме зайци, и как като се върнах след една екскурзия вече ги нямаше. Че им бях дала имена, които бях написала на клетките им. Искаше да знае какви са имената. Както и когато мъжкият заек ме ухапа, без да иска, докато му сипвах трева в хранилката. Минах на истории за ухапвания и те взеха да се дърпат една друга - тъкмо щях да стигна до онова коли, от което имам белези по ръката, и стигнахме до хотела, където се нахвърлихме на вечерята. Всеки случай, можех и още да разказвам, макар и да не съм се сещала за тия неща с години. Ще рече човек, че съм била дете 100 години и всеки ден са ми се случвали поне по 8 приключения.
петък, 28 септември 2012 г.
За моя дом с любов и тъга
На 12 февруари 2011г се нанесохме в новия си апартамент в Младост 2.
Ремонтът му беше започнал повече от година преди това. Протече толкова дълго, защото нямахме достатъчно време да му отделим.
Купуването на този апартамент беше сбъдната мечта за мен. Много отдавна исках да си купим жилище, а особено много темата наболя, когато осъзнахме, че прекарваме ежедневно по 3 часа от живота си в пътуване до и от работата. Нямаме толкова живот, за да го пилеем по такъв начин. А Деян имаше нужда от времето ни.
Това беше първият апартамент, който видяхме. После ходихме на още доста огледи, нагледахме се на безумия и лесно решихме, че ще остане този. Бях се влюбила в него от пръв оглед. Френския прозорец в хола, от който се открива просторна гледка към Витоша. Красивата ми Витоша. И местоположението, комуникативно, близо до важните за нас хора и места. Симпатичния комплекс, надеждата за малко по-културни, малко по-цивилизовани съседи, с които да се погрижим общите ни места да се поддържат добре.
Всичко това стана истина, моята приказка - помечтана, потърсена, намерена, преживяна.
Когато заживяхме там, нещо се промени в мен самата. Сякаш никога преди не бях имала дом, това беше първият ми дом - като че липсваща част от мен се намери. Бях живяла в къщи, но все чужди - на баба ми и дядо ми, на родителите ми, на родителите на Веселин. Никога моя. А сега сърцето ми се кротна и успокои в това гнездо. Дом. Моят дом, аз съм вътре в него и той е вътре в мен. Пълнота, правилност, щастие.
1 година по-късно се роди Ева, зачената там.
На 2 юни 2012 оставих любимия си дом без да знам дали ще се върна в него. Имах все пак усещането, че по-скоро ще си се върна, не можех да си представя да не се. Сега сме в Швеция, скитници, гости: наематели без сигурен покрив над главата, в чужд град, в чужда държава. Тук е прекрасно, има дървена веранда, край която зреят малини и горски ягоди, дървета и зеленина ни заобикалят отвсякъде, а пред прозореца на кухнята се вижда обрасла със зелен мъх каменна стълба. Ще бъдем тук до юли 2013, после собствениците се прибират. Ще търсим друго жилище и не знам дали ще извадим подобен късмет.
Не успях да се нарадвам достатъчно на милия си дом, преди да го напусна. Не ми беше омръзнала красивата Витоша. Непоносима ми е мисълта да го продадем.
Един ден ще живея отново там.
Ремонтът му беше започнал повече от година преди това. Протече толкова дълго, защото нямахме достатъчно време да му отделим.
Купуването на този апартамент беше сбъдната мечта за мен. Много отдавна исках да си купим жилище, а особено много темата наболя, когато осъзнахме, че прекарваме ежедневно по 3 часа от живота си в пътуване до и от работата. Нямаме толкова живот, за да го пилеем по такъв начин. А Деян имаше нужда от времето ни.
Това беше първият апартамент, който видяхме. После ходихме на още доста огледи, нагледахме се на безумия и лесно решихме, че ще остане този. Бях се влюбила в него от пръв оглед. Френския прозорец в хола, от който се открива просторна гледка към Витоша. Красивата ми Витоша. И местоположението, комуникативно, близо до важните за нас хора и места. Симпатичния комплекс, надеждата за малко по-културни, малко по-цивилизовани съседи, с които да се погрижим общите ни места да се поддържат добре.
Всичко това стана истина, моята приказка - помечтана, потърсена, намерена, преживяна.
Когато заживяхме там, нещо се промени в мен самата. Сякаш никога преди не бях имала дом, това беше първият ми дом - като че липсваща част от мен се намери. Бях живяла в къщи, но все чужди - на баба ми и дядо ми, на родителите ми, на родителите на Веселин. Никога моя. А сега сърцето ми се кротна и успокои в това гнездо. Дом. Моят дом, аз съм вътре в него и той е вътре в мен. Пълнота, правилност, щастие.
1 година по-късно се роди Ева, зачената там.
На 2 юни 2012 оставих любимия си дом без да знам дали ще се върна в него. Имах все пак усещането, че по-скоро ще си се върна, не можех да си представя да не се. Сега сме в Швеция, скитници, гости: наематели без сигурен покрив над главата, в чужд град, в чужда държава. Тук е прекрасно, има дървена веранда, край която зреят малини и горски ягоди, дървета и зеленина ни заобикалят отвсякъде, а пред прозореца на кухнята се вижда обрасла със зелен мъх каменна стълба. Ще бъдем тук до юли 2013, после собствениците се прибират. Ще търсим друго жилище и не знам дали ще извадим подобен късмет.
Не успях да се нарадвам достатъчно на милия си дом, преди да го напусна. Не ми беше омръзнала красивата Витоша. Непоносима ми е мисълта да го продадем.
Един ден ще живея отново там.
вторник, 18 септември 2012 г.
Самокритика
Позачетох се в архивите на блога и ми стана малко мъчно: за Деян толкова много е написано, документирано, от неговото най-ранно детство, а ето за Ева нищомтакова не правя, и не е честно това спрямо нея.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.
Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.
Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.
Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.
Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.
Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.
Но този блог не започна като посветен на Деян, а като посветен на мен самата: аз бях имала някакви нагласи по отношение на родителството и те се промениха много, след като станах родител. Откривах неща, неочаквани за самата мен, и това изискваше споделяне.
Сега за Ева ми е трудно да пиша, най-вече защото всичко е толкова прекрасно с нея. Тя е мило, кротко и спокойно бебе, роди се леко, грижата за нея е лека, не иска много, не настоява безсмислено, не се сърди, не й е криво, не е кисела. Ева и аз сме в пълна хармония, всяка една - продължение на другата, разбираме се, познаваме се, усещаме се. Всичко е лесно. Какво да пише човек, като то няма от какво да се оплаче?
Ами ето точно това, казвам си, точно това трябва да се напише, защото отново от моя гледна точка, представата ми за родителство се промени. Грижите за Деян, притесненията около него, трудностите изграсиха в мен усещането, че да си родител, при все всичките радости, е доста тежко бреме. С Ева се опровергах, научих се, че да си родител може да бъде и наслаждение, удоволствие. Това не престава да ме изненадва.
Хубаво е да се документира. Но това, че за Деян има много постове, е само илюзия за документиране. Човек се опитва да задържи отлитащите мигове и да ги препарира в някаква форма - блог, снимка, филмче. Но то е като да ловиш дъждовни капки и да ги затваряш в кутийки - колко ще хванеш, а колко ще изпуснеш? И какво, като си ги уловил - ще продължа с есенната метафора - дъждът не е отделните капчици, а всички заедно и усещането, че си вътре в него и си целият мокър. Така и детето не е отделните мигове, думи, случки, някоя запечатана на снимка усмивка и някоя преразказана реплика или действие. Тъжно е, но не можем да запазим детството на децата си за по-късно - нито за нас, нито за тях самите.
Някой път, като ме погледне Ева, като ми се усмихне, си казвам: ето, аз не снимам и не пиша в блога, обаче помня - в паметта ми всичко се запечатва - и може ли да се забрави тази усмивка, този поглед? Те са вечни, този миг е вечен, няма страшно, ще запомня, нищо, че не документирам. А после се сещам, че това същото съм си го мислила и за Деян. Точно за усмивка, точно за поглед - спомням си, че съм го мислила, а усмивката и погледа не помня.
Но как да ги запазиш? Не се разказват, а да се пресегнеш за фотоапарата в тоя момент вече е късно, изпуснал си. Като подам на Ева биберонката, когато е вече сънлива, и тя с облекчение се нахвърля да я суче, и ме хваща за ръката и ме придърпва към себе си, едновременно с ръчички и крачета, и аз я погалвам по личицето, а тя се притиска в ръката ми. Като я вдигна от столчето на количката и се гуши в мене, с главица в шията ми, а после вдига и се опитва да ме захапе по челюстта с беззъбите си венчета. Като й давам да суче, и тя намира зърното с бързо завъртане на главата встрани и обратно; и как бърчи нос докато се опитва да го улови отново след като го е изпуснала; и като се разсее, загледа се в мен, и ми се усмихне така както си го държи - как се описват тия работи, как се снимат? Множество дребни мигове, само наши, само между нас - и тя ще ги забрави, и аз.
Не знам защо пиша това, нямам теза. Мъчно ми е, че минават дните и при все всичко, което печеля, когато децата ми стават големи, ми е тъжно за това, което губя и остава в миналото - губя малките си деца. Деян сега е на 5, голямо момче, не е бебе, не е това детенце, за което пише в старите постове от тоя блог. Ева вече не е новородено, изгубих си новороденото. Скоро ще запъпли наоколо и ето, че ще си изгубя и бебето. И ще ми липсва, отсега ми липсва, като си представя как вече няма да е бебе.
Разчитам само, че тая хармония и близост помежду ни ще остане някъде у нас, и дори да не можем да извикаме в паметта си конкретно усещане, то да залегне в основата на отношенията ни за в бъдеще. Много стрес и тревога са залегнали в Деян, това не мога вече да променя - бях стресирана и уплашена майка, недоволна и изтормозена. Но сега съм друга.
вторник, 19 юни 2012 г.
Раждането: цифри и равносметки
На Веселин му се подкосиха краката и изхлипа. Аз... се изненадах. Тъкмо ми беше тръгнало с напъните, бях им хванала цаката, дето се вика, и то взе че свърши. Аз можех още. Сложиха Ева на гърдите ми. Изчакаха пъпната връв да спре да пулсира и предложиха на Веселин да я отреже. Той отказа. Те понастояха, аз се включих да им кажа, че няма да реже и туй то. Веселин, както и аз, не можеше да отлепи очи от малкото същественце. Сложиха ми окситоцин за плацентата. Оказа се, че не е цяла, и се наложи да ме приспят, за да я изчистят. През това време дали Ева на Веселин. След като се събудих, имаше да се лежи на родилното легло някакъв период от време. Дадоха ми я да я гушна, Елена помогна да я сложим на гърда и това бебе, на някакви минути живот, засука уверено и силно, като че го е правило вече сто пъти!
И така се започна нашата любов.
Мило, кротко бебе, което се роди по такъв начин, сякаш искаше да каже "извинете, че ви притеснявам, може ли да мина?"...
От ден 1 спи по цяла нощ, колика няма грам, никакви капризи не проявява, всичко търпи.
Роди се в 19:35 на 9 февруари, при термин 12 февруари.
3200 гр, 50 см
Раждането продължи от 05:30 (първа контракция) до 19:35 - 14 часа.
За цялата бременност бях качила 15 кг.
До края на първия месец бяха изчезнали 12 от тях, до края на втория - още 4, т.е. в този момент бях на минус. Но после тенденцията се обърна и сега качвам, опитвам се да го овладея.
Ева я изписаха 2800г и до края на първия месец качваше бавно. Оказа се проблем с твърде много кърма, който с помощта на Елена идентифицирахме и разрешихме.
Кърменето започна гладко и след преодоляването на този проблем с предното мляко нещата се нормализираха съвсем.
Кърмя я без режим, поради което нямам никаква представа по колко пъти на ден яде и по колко дълго. Не гледам часовник и не броя. Бебето изглежда добре, аз се чувствам добре. Практично е: дава ми цялата свобода, която си мислех, че човек с бебе не може да има. Мога да пътувам (с малко багаж!), да взимам спонтанни решения, да тръгвам нанякъде без подготовка и да се забавям повече от предвиденото.
Раждането го определям като 85% идеално :) Най-важните цели бяха постигнати, чисто физиологически протече много щадящо за мен, имаше няколко неприятни манипулации иова няколко по-силни контракции, но през цялото време всичко си беше наред и нямаше никакви страхове и притеснения.
Една седмица след това продължи усещането за болка и хлабавост на ставите - усещане, което беше започнало още към средата на бременността. После постепенно започна да отшумява. Сега съм като цяло добре, но все още някак паянтова, а при повечко ходене започват болки - в кръста, в таза, в ябълчните стави. Увеличените килограми допринасят за това също. Не смея да се затичам, защото това значи да скоча върху ставата. Трябва някакси да се вкарам във форма, че не мога да се понасям такава :)
И така се започна нашата любов.
Мило, кротко бебе, което се роди по такъв начин, сякаш искаше да каже "извинете, че ви притеснявам, може ли да мина?"...
От ден 1 спи по цяла нощ, колика няма грам, никакви капризи не проявява, всичко търпи.
Роди се в 19:35 на 9 февруари, при термин 12 февруари.
3200 гр, 50 см
Раждането продължи от 05:30 (първа контракция) до 19:35 - 14 часа.
За цялата бременност бях качила 15 кг.
До края на първия месец бяха изчезнали 12 от тях, до края на втория - още 4, т.е. в този момент бях на минус. Но после тенденцията се обърна и сега качвам, опитвам се да го овладея.
Ева я изписаха 2800г и до края на първия месец качваше бавно. Оказа се проблем с твърде много кърма, който с помощта на Елена идентифицирахме и разрешихме.
Кърменето започна гладко и след преодоляването на този проблем с предното мляко нещата се нормализираха съвсем.
Кърмя я без режим, поради което нямам никаква представа по колко пъти на ден яде и по колко дълго. Не гледам часовник и не броя. Бебето изглежда добре, аз се чувствам добре. Практично е: дава ми цялата свобода, която си мислех, че човек с бебе не може да има. Мога да пътувам (с малко багаж!), да взимам спонтанни решения, да тръгвам нанякъде без подготовка и да се забавям повече от предвиденото.
Раждането го определям като 85% идеално :) Най-важните цели бяха постигнати, чисто физиологически протече много щадящо за мен, имаше няколко неприятни манипулации иова няколко по-силни контракции, но през цялото време всичко си беше наред и нямаше никакви страхове и притеснения.
Една седмица след това продължи усещането за болка и хлабавост на ставите - усещане, което беше започнало още към средата на бременността. После постепенно започна да отшумява. Сега съм като цяло добре, но все още някак паянтова, а при повечко ходене започват болки - в кръста, в таза, в ябълчните стави. Увеличените килограми допринасят за това също. Не смея да се затичам, защото това значи да скоча върху ставата. Трябва някакси да се вкарам във форма, че не мога да се понасям такава :)
четвъртък, 24 май 2012 г.
Раждането - на практика: част 2
Написах един много дълъг разказ за раждането, с детайли, физиологични подробности и неудобна откровеност. Стигнах донякъде и го оставих в Drafts да го довършвам друг път. Престоя там не знам колко време, все не ми се връщаше към темата. Днес се заех отново, хвърлих един поглед на написаното и ми стана гадно. Не искам да е описано по този начин - нито има смисъл вие да го четете така (на никого няма да е полезно или интересно), нито искам след време аз да го помня така.
Но това раждане беше забележително все пак, и не може да не напиша за него, а и обещах :) Така че ето, пробвам отново.
Нея вечер ми дойде на гости Ичо, брат ми, тъкмо преди ден завърнал се от Канада. Утрепахме се от разговори - имахме да си изговорим за година и половина назад. И при все огромното ми старание в целия девети месец да не помръдна и на йота от дивана, за да не би случайно да се преуморя вместо да си почина хубаво, и при все също толкова съвестното ми редовно ранно лягане и 10-12-часово наспиване всяка нощ (докато можех, де), баш пък тая вечер реших да му тегля една на принципа "карай бе, то бебето последните седмици всеки ден го чакам и не се ражда, баш пък днес ли ще вземе да се роди!", и с други думи го ударих през просото и си легнах в 4:30 по втори и половина петли, когато вече чувствах, че ще припадна от изтощение.
Ева започна да се ражда в 5:30.
Събуди ме контракция, аз сънена, не вдявам какво става, отидох по навик до тоалетната, върнах се и се мушнах пак да спя. Пак контракция, пак ме събуди. Брех, викам си, стига бе, тва не мож'да бъде. Постоях постоях, айде пак ме сви. Бутнах Веселин, "абе нещо, хмм..." Дръпна той два app-a (здрасти Йо! Наминах да те попрочета и заради това се вдъхнових да взема все пак да напиша мааму стара) и семзаехме да мерим. Дремем дремем, то свие, ние мерим. Ама слабичко се усещат такива, не е като на филм, така, живописно, та продължавам да не съм сигурна раждам ли аз ся или какво. Единият app даже има да оцениш силата дали по скала от 1 до 4, и аз понеже знам че "най-доброто предстои", уверено ги описвам всеки път като слаби.
Оказах се права, де ;)
Като забелязахме някаква редовност, на около 8мин, се видяхме принудени да приемем мисълта, че ще се наложи все пак да се измъкнем от топличкото легло и уютния апартамент и да ходим да раждаме (припомням февруари 2012: люта зима, рекордни студове, вихрове гонят тръни в полето). Звъннах на Елена към 7:30, разбрахме се че ще тръгваме, стегнах някакъв багаж (не си бях приготвила, щото вече знаех, че при начало на раждането няма бързане) и изчакахме Деян да се събуди, за да го поверим на Ичо, който остана с него - това се нареди перфектно.
Като ме приеха, установиха 3,5см разкритие и ме настаниха в стая. Цялото раждане мина в тази стая - беше ми ОК там и не ми се ходеше дори в залата за естествено раждане. Аз с настаняването си си я приех за моя и успях да се почувствам по някакъв начин у дома си в нея.
Нощница, тоалет, дойде и акушерката, стана човешко време, обаче раждането никакво го няма - контракциите се разредиха, седим там всичките - аз, Веселин, Елена и Емилия - и си приказваме за всякакви неща, сплотяваме се и се тиймбилдваме, докато утрепваме времето между две контракции, което се разтегна до 15-17 минути. Д-р Николова също мина да се видим, с присъщата й, струяща от нея безгрижна слънчевост, и даде знак че е наоколо и в готовност, когато и ние добием готовност.
Ние обаче не добивахме, контракциите не само че бяха нарядко, ами се и редуваха - една силна, една слаба, - та ако броим само силните, двойно по-нарядко.
За постигане на 5см ме "подпомогна" д-р Николова, като извърши някакво "отлепяне на шийката" на име "маневра на Хамилтън". Това беше гадно и болезнено и освен това ужасно ме обиди, защото не бяха ми казали предварително, че ще го правят. После се разревах и се оплаках на Веселин и Елена (които в момента на манипулацията ги нямаше за малко), и те направиха остра забележка. Повече такива изцепки нямаше. Спомням си, че лежах настрани на леглото, с гръб към акушерката, и се бях свила да си плача, а те като й казаха че това не е редно, тя прие забележката и после се опита да ме разсее, пита ме как ще се казва бебето, а аз сърдито отвърнах, че не искам да й кажа и после ми стана малко срамно каква съм drama queen и добавих, че ще й кажа като се роди. Ужким че от суеверност не искам да казвам предварително. А всъщност й бях много ядосана в тоя момент и не исках да говоря с нея.
Основната задача в това раждане беше да подпомагаме бебето да слезе и разкритието да напредва, а това се случваше, по мнението на акушерката и докторката, твърде бавно. По мнение на моя недоспала милост обаче, чаааакайте бе хора, закъде сте се разбързали, оставете ме да поспя малко!... И те ме оставиха. Ваъщност, те бяха решили да ни дадат шанс за малко естествен окситоцин и дискретно излязоха, за да ни оставят насаме с Веселин и с намеци как интимността подпомага процеса, та да се сетим какво се очаква да правим. Сетихме се ние, ама аз толкова уморена се чувствах, че наистина просто не ми беше ни до раждане, ни до естествен окситоцин.
След един 20-тина минутен power nap се посъвзех и бодро отидох да съобщя, че айде вече, взимам се в ръце и ще действаме.
До този момент сред изпитаните от мен контракции нямаше такива, които да са кой знае колко болезнени - абе болят си те ама ние си приказваме междувременно; имаше и такива, които освен като стягане не се усещаха по никакъв друг начин, никаква болка, та не бях сигурна дали "се броят" изобщо и питах Емилия да потвърди.
Като се взех в ръце, ми донесоха една голяма синя надуваема топка да седя върху нея и да се клембичкам насам-натам и най-вече в кръг. Кръговите движения на таза подпомагали слизането на главата на бебето. И по стълбите слизахме, цяла процесия. И през цялото време е едно чакане, чакане, чакане, А! Контракция, йеее!, и после пак чакане, чакане, чакане...
А междувременно пък водите не изтичаха. Емилия ми обясни, че когато изтекат, главата слиза и натискайки шийката, помага за получаването на разкритие, но така като си стои мехурът цял, главата стои по-високо и не може да свърши тази работа. Практика в другите болници било да се пука много рано в процеса, но Елена попита докога най-късно можем да изчакаме (за да дадем шанс все пак да си се спука сам) и се разбрахме мисля към 8см. Та дочакахме докъм 7,5 см и дойде д-р Николова да го спука. Тази манипулация не боли. А и за мен е напълно ОК да се правят неща, които разбирам, че се налагат и защо се налагат - от такива работи не се оплаквам. Между другото, искаше ми се прегледите да са сведени до минимум, но не можахме да го изпълним - с тоя бавен напредък усещах как персоналът на болницата е в напрегната готовност и въпреки че сдържа нетърпението си, то си личи. Та ме преглеждаха доста често, всеки път с нова надежда нещо да се е случило, а то все беше, но не колкото очакваха. Но преди прегледите се разбирахме - от типа "айде още 3 контракции да минат и ще правим прегледа".
В по-напреднал етап тези прегледи станаха много гадни, но аз си мисля, че това не се дължи просто на прегледа, а вероятно са се опитвали ръчно да доразширяват отвътре, леекинко да понапънат така още малко. И гледахме отначало да ги правим докато не съм в контракция, но после Емилия каза, че няма смисъл така, и поиска да ги прави по време на контракция - а тогава са много болезнени. То не помага и че се правят в положение по гръб - хем за мен е по-неприятно, хем като че се забавят контракциите.
Между контракциите през цялото време следяхме тоновете на бебето и винаги бяха ок. Едва ли не, като бяха толкова ок, това беше някак разочароващо за тях, защото не даваше основание да се поиска забързване на раждането. Но ние, както вече казах, заникъде не бързахме.
След спукването на мехура го докарахме до 8,5 см и май някъде тогава вече станаха доста по-силни болките. В началото по време на контракция Елена ми правеше масажи на кръста и това облекчаваше болката, но в тоя етап вече нищо не я облекчаваше. Освен това в началото си намирах пози и положения, в които като застана ми беше по-добре (Елена предлагаше варианти и ми помагаше да се наглася удобно). А на тоя етап нямаше вече удобна поза, както и да застанех все беше зле. Помня ясно, че казах на Веселин "следващия път ти ще раждаш!", така че моля това да бъде отбелязано в протокола. Много е странно как няма никакво положение, в което можеш да стоиш - то някакси не е изцяло въпрос на болка, а и на нещо друго, което не ти е наред - неудобно ти е всякак. Продължаваха да са нарядко обаче - на по 5-6 минути някъде. Емилия ме пощипваше и попипваше по корема, та да предизвика нова контракция. Започнах да усещам и нещо като напъни. Емилия, преглеждайки, ме питаше: ама какво повече? Повече болка или повече напън? И аз никак не можех да си представя как се сравняват такива неща :) Но в един момент казах напън, ей тъй да я зарадвам просто, щото очевидно това беше верният отговор... И ме юрнаха към родилна зала.
С контракции на по 5-6 минути поизнервих и екипа, събрал се там... Само че това го знам от разкази, никой на мен не ми е казал нищо. Като ме качиха на магарето, Емилия ми обясни какво да правя: трябваше да изчакам контракция, да поема дъх, да задържа и да напъвам. Д-р Николова ме пощипваше и попипваше по корема, за да предизвика контракция.
Първият опит беше фиаско, напъвах ама някакси разпиляно, безрезултатно... на втория опит го вдянах обаче - изведнъж като че кликна всичко, усетих го много правилно, много ефективно. Напънът не е проблемен по никакъв начин, но което правеше екипът по същото време - то боли, и да, някакси мога да направя разграничението между двете неща. Не знам кой какво прави. Предполагам, че бъркат за да хванат бебето и да го поизтеглят. Трудно беше да задържам въздуха толкова време, и като го изпуснех, исках да се надишам :) ама ми викаха давай бързо пак! - и аз поемам и пак. По 3 напъна на контракция. Всеки път първия грешен, с разпиляно усилие, втория път концентриран и правилен. Имах видение по време на един такъв: все едно гледам отвътре по червен тунел, по който се измъква напред бебето - все едно съм си вътре в тялото и гледам процеса оттам. Много силен визуален спомен имам за това.
В един момент д-р Николова хвана ножицата. Елена се намеси, каза че трябва да ме попитат май. Д-р Николова каза "ама аз не питам!", т.е. преценява, че се налага. Елена обаче им обясни, че аз трябва да позволя - че аз ще позволя разбира се, но трябва да съм наясно и да ми обяснят първо. И Емилия дойде при мене и обясни какво е положението и че се налага да се направи перинеотомия, и аз дадох скъпоценното си "ок".
Рязането ме боля! Боля си ме, като пич. На 2 пъти си досрязваха, че не им стигаше и разширеният отвор.
На третия напън Ева се роди.
Но това раждане беше забележително все пак, и не може да не напиша за него, а и обещах :) Така че ето, пробвам отново.
Нея вечер ми дойде на гости Ичо, брат ми, тъкмо преди ден завърнал се от Канада. Утрепахме се от разговори - имахме да си изговорим за година и половина назад. И при все огромното ми старание в целия девети месец да не помръдна и на йота от дивана, за да не би случайно да се преуморя вместо да си почина хубаво, и при все също толкова съвестното ми редовно ранно лягане и 10-12-часово наспиване всяка нощ (докато можех, де), баш пък тая вечер реших да му тегля една на принципа "карай бе, то бебето последните седмици всеки ден го чакам и не се ражда, баш пък днес ли ще вземе да се роди!", и с други думи го ударих през просото и си легнах в 4:30 по втори и половина петли, когато вече чувствах, че ще припадна от изтощение.
Ева започна да се ражда в 5:30.
Събуди ме контракция, аз сънена, не вдявам какво става, отидох по навик до тоалетната, върнах се и се мушнах пак да спя. Пак контракция, пак ме събуди. Брех, викам си, стига бе, тва не мож'да бъде. Постоях постоях, айде пак ме сви. Бутнах Веселин, "абе нещо, хмм..." Дръпна той два app-a (здрасти Йо! Наминах да те попрочета и заради това се вдъхнових да взема все пак да напиша мааму стара) и семзаехме да мерим. Дремем дремем, то свие, ние мерим. Ама слабичко се усещат такива, не е като на филм, така, живописно, та продължавам да не съм сигурна раждам ли аз ся или какво. Единият app даже има да оцениш силата дали по скала от 1 до 4, и аз понеже знам че "най-доброто предстои", уверено ги описвам всеки път като слаби.
Оказах се права, де ;)
Като забелязахме някаква редовност, на около 8мин, се видяхме принудени да приемем мисълта, че ще се наложи все пак да се измъкнем от топличкото легло и уютния апартамент и да ходим да раждаме (припомням февруари 2012: люта зима, рекордни студове, вихрове гонят тръни в полето). Звъннах на Елена към 7:30, разбрахме се че ще тръгваме, стегнах някакъв багаж (не си бях приготвила, щото вече знаех, че при начало на раждането няма бързане) и изчакахме Деян да се събуди, за да го поверим на Ичо, който остана с него - това се нареди перфектно.
Като ме приеха, установиха 3,5см разкритие и ме настаниха в стая. Цялото раждане мина в тази стая - беше ми ОК там и не ми се ходеше дори в залата за естествено раждане. Аз с настаняването си си я приех за моя и успях да се почувствам по някакъв начин у дома си в нея.
Нощница, тоалет, дойде и акушерката, стана човешко време, обаче раждането никакво го няма - контракциите се разредиха, седим там всичките - аз, Веселин, Елена и Емилия - и си приказваме за всякакви неща, сплотяваме се и се тиймбилдваме, докато утрепваме времето между две контракции, което се разтегна до 15-17 минути. Д-р Николова също мина да се видим, с присъщата й, струяща от нея безгрижна слънчевост, и даде знак че е наоколо и в готовност, когато и ние добием готовност.
Ние обаче не добивахме, контракциите не само че бяха нарядко, ами се и редуваха - една силна, една слаба, - та ако броим само силните, двойно по-нарядко.
За постигане на 5см ме "подпомогна" д-р Николова, като извърши някакво "отлепяне на шийката" на име "маневра на Хамилтън". Това беше гадно и болезнено и освен това ужасно ме обиди, защото не бяха ми казали предварително, че ще го правят. После се разревах и се оплаках на Веселин и Елена (които в момента на манипулацията ги нямаше за малко), и те направиха остра забележка. Повече такива изцепки нямаше. Спомням си, че лежах настрани на леглото, с гръб към акушерката, и се бях свила да си плача, а те като й казаха че това не е редно, тя прие забележката и после се опита да ме разсее, пита ме как ще се казва бебето, а аз сърдито отвърнах, че не искам да й кажа и после ми стана малко срамно каква съм drama queen и добавих, че ще й кажа като се роди. Ужким че от суеверност не искам да казвам предварително. А всъщност й бях много ядосана в тоя момент и не исках да говоря с нея.
Основната задача в това раждане беше да подпомагаме бебето да слезе и разкритието да напредва, а това се случваше, по мнението на акушерката и докторката, твърде бавно. По мнение на моя недоспала милост обаче, чаааакайте бе хора, закъде сте се разбързали, оставете ме да поспя малко!... И те ме оставиха. Ваъщност, те бяха решили да ни дадат шанс за малко естествен окситоцин и дискретно излязоха, за да ни оставят насаме с Веселин и с намеци как интимността подпомага процеса, та да се сетим какво се очаква да правим. Сетихме се ние, ама аз толкова уморена се чувствах, че наистина просто не ми беше ни до раждане, ни до естествен окситоцин.
След един 20-тина минутен power nap се посъвзех и бодро отидох да съобщя, че айде вече, взимам се в ръце и ще действаме.
До този момент сред изпитаните от мен контракции нямаше такива, които да са кой знае колко болезнени - абе болят си те ама ние си приказваме междувременно; имаше и такива, които освен като стягане не се усещаха по никакъв друг начин, никаква болка, та не бях сигурна дали "се броят" изобщо и питах Емилия да потвърди.
Като се взех в ръце, ми донесоха една голяма синя надуваема топка да седя върху нея и да се клембичкам насам-натам и най-вече в кръг. Кръговите движения на таза подпомагали слизането на главата на бебето. И по стълбите слизахме, цяла процесия. И през цялото време е едно чакане, чакане, чакане, А! Контракция, йеее!, и после пак чакане, чакане, чакане...
А междувременно пък водите не изтичаха. Емилия ми обясни, че когато изтекат, главата слиза и натискайки шийката, помага за получаването на разкритие, но така като си стои мехурът цял, главата стои по-високо и не може да свърши тази работа. Практика в другите болници било да се пука много рано в процеса, но Елена попита докога най-късно можем да изчакаме (за да дадем шанс все пак да си се спука сам) и се разбрахме мисля към 8см. Та дочакахме докъм 7,5 см и дойде д-р Николова да го спука. Тази манипулация не боли. А и за мен е напълно ОК да се правят неща, които разбирам, че се налагат и защо се налагат - от такива работи не се оплаквам. Между другото, искаше ми се прегледите да са сведени до минимум, но не можахме да го изпълним - с тоя бавен напредък усещах как персоналът на болницата е в напрегната готовност и въпреки че сдържа нетърпението си, то си личи. Та ме преглеждаха доста често, всеки път с нова надежда нещо да се е случило, а то все беше, но не колкото очакваха. Но преди прегледите се разбирахме - от типа "айде още 3 контракции да минат и ще правим прегледа".
В по-напреднал етап тези прегледи станаха много гадни, но аз си мисля, че това не се дължи просто на прегледа, а вероятно са се опитвали ръчно да доразширяват отвътре, леекинко да понапънат така още малко. И гледахме отначало да ги правим докато не съм в контракция, но после Емилия каза, че няма смисъл така, и поиска да ги прави по време на контракция - а тогава са много болезнени. То не помага и че се правят в положение по гръб - хем за мен е по-неприятно, хем като че се забавят контракциите.
Между контракциите през цялото време следяхме тоновете на бебето и винаги бяха ок. Едва ли не, като бяха толкова ок, това беше някак разочароващо за тях, защото не даваше основание да се поиска забързване на раждането. Но ние, както вече казах, заникъде не бързахме.
След спукването на мехура го докарахме до 8,5 см и май някъде тогава вече станаха доста по-силни болките. В началото по време на контракция Елена ми правеше масажи на кръста и това облекчаваше болката, но в тоя етап вече нищо не я облекчаваше. Освен това в началото си намирах пози и положения, в които като застана ми беше по-добре (Елена предлагаше варианти и ми помагаше да се наглася удобно). А на тоя етап нямаше вече удобна поза, както и да застанех все беше зле. Помня ясно, че казах на Веселин "следващия път ти ще раждаш!", така че моля това да бъде отбелязано в протокола. Много е странно как няма никакво положение, в което можеш да стоиш - то някакси не е изцяло въпрос на болка, а и на нещо друго, което не ти е наред - неудобно ти е всякак. Продължаваха да са нарядко обаче - на по 5-6 минути някъде. Емилия ме пощипваше и попипваше по корема, та да предизвика нова контракция. Започнах да усещам и нещо като напъни. Емилия, преглеждайки, ме питаше: ама какво повече? Повече болка или повече напън? И аз никак не можех да си представя как се сравняват такива неща :) Но в един момент казах напън, ей тъй да я зарадвам просто, щото очевидно това беше верният отговор... И ме юрнаха към родилна зала.
С контракции на по 5-6 минути поизнервих и екипа, събрал се там... Само че това го знам от разкази, никой на мен не ми е казал нищо. Като ме качиха на магарето, Емилия ми обясни какво да правя: трябваше да изчакам контракция, да поема дъх, да задържа и да напъвам. Д-р Николова ме пощипваше и попипваше по корема, за да предизвика контракция.
Първият опит беше фиаско, напъвах ама някакси разпиляно, безрезултатно... на втория опит го вдянах обаче - изведнъж като че кликна всичко, усетих го много правилно, много ефективно. Напънът не е проблемен по никакъв начин, но което правеше екипът по същото време - то боли, и да, някакси мога да направя разграничението между двете неща. Не знам кой какво прави. Предполагам, че бъркат за да хванат бебето и да го поизтеглят. Трудно беше да задържам въздуха толкова време, и като го изпуснех, исках да се надишам :) ама ми викаха давай бързо пак! - и аз поемам и пак. По 3 напъна на контракция. Всеки път първия грешен, с разпиляно усилие, втория път концентриран и правилен. Имах видение по време на един такъв: все едно гледам отвътре по червен тунел, по който се измъква напред бебето - все едно съм си вътре в тялото и гледам процеса оттам. Много силен визуален спомен имам за това.
В един момент д-р Николова хвана ножицата. Елена се намеси, каза че трябва да ме попитат май. Д-р Николова каза "ама аз не питам!", т.е. преценява, че се налага. Елена обаче им обясни, че аз трябва да позволя - че аз ще позволя разбира се, но трябва да съм наясно и да ми обяснят първо. И Емилия дойде при мене и обясни какво е положението и че се налага да се направи перинеотомия, и аз дадох скъпоценното си "ок".
Рязането ме боля! Боля си ме, като пич. На 2 пъти си досрязваха, че не им стигаше и разширеният отвор.
На третия напън Ева се роди.
петък, 6 април 2012 г.
Раждането - на практика: част 1
ДУЛАТА
Моята дула се казва Елена Кръстева. Препоръча ми я Ичо и ми даде телефона й. Обадих й се, разбрахме се да се видим.
Освен дула, Елена е и сертифициран консултант по кърмене, което за мен беше изключително важно, тъй като след неуспешния ми опит с кърменето на Деян, сега търсех всякакъв вид помощ и подкрепа, за да успея да кърмя този път.
А освен тези две неща, тя е също и психотерапевт. В разговора с нея веднага усетих, че мога да се отпусна и да се доверя. Споделих всичко, което си мислех около предстоящото раждане, а към този момент все още нямах представа дали предпочитам секцио или естествено, бях доста несигурна. Имаше и една камара детайли, за които не бях наясно с предпочитанията си. Но психотерапевтите, които познавам, имат една обща черта: обран, сдържан стил на общуване, при който успяват да поставят теб в центъра и разговорът помежду ви да вади всъщност неща от теб, да е по някакъв начин разговор с теб самия. Те не ти вменяват идеите и разбиранията си и не ти предоставят готови отговори. В ролята си на дула Елена прави същото: изслушва, задава уточняващи въпроси, разисква с мен различните възможни варианти, споделя информацията и опита, които има, но не ме подбутва към едно или друго решение - оставя ме аз да реша и не изразява оценка. Беше ми необходим доста кураж, за да се реша на естествено - трябваше да адресирам страхове и притеснения от различно естество:
(1) болката: тъй като ми е непозната като тип, не можех да преценя дали ще бъде по силите ми да я понеса. Няма как да се вземе информирано решение така. Но се изтарикатихме: решихме да не взимам решението все още, а да изчакам да започне нормално раждане (т.е. да не насрочваме дата за секцио), и по време на процеса, ако реша, че се отказвам, винаги могат да ме срежат (по думите на лекарката - за 10 минути го правим!). Това ми вършеше работа. Обичам да си държа опциите отворени, в противен случай бих се чувствала малко като в капан и можеше да се паникьосам. А самото знание, че имам избор да се откажа, ми даваше повече сили да издържам.
(2) обезчовечаването: навсякъде в статиите и разказите, които четох, раждането е описано като много първично преживяване - назад към природното, животинското, граничещо понякога с мистичното. По този въпрос съм не, благодаря. Аз харесвам цивилизованата си, рационална същност, ценя способността си за самоконтрол, и идеята за раждащата жена като всеки един друг вид раждащо животно, макар и винаги изразена с някакъв ореол на очарование и възхищение, за мен е ужасно противна, унизителна някак, срамна. В тази връзка, аз съм и доста свенлив човек, и всякаква силова намеса в областта на гениталиите ми се струва кошмарно преживяване (почти имам комплекс: например не мога да понасям във филмите сцени на изнасилване - това е единствената екранна бруталност, която ме кара да превъртам напред или да крия очи и уши). Спомням си как след първия ми гинекологичен преглед, в тийнейджърска възраст, седях на стълбите пред кабинета и ревах, отвратено, погнусено и обидено, и после не можех да правя секс поне две седмици. Раждането от своя страна е all about гениталиите - с разтворени крака, всевъзможен народ бърника вътре, повече време те гледат там отколкото в лицето. Вагината ти става твое лице. Самата представа за това ме кара да се свия в конвулсивен подтик да изпълзя встрани от насочената светлина на прожектора и да се скатая в някое тъмно ъгълче, да стана невидима.
Но хубавото на естественото раждане, за разлика от дирижираното медицинско такова, е че то може да се извърши, поне теоретично, и без изобщо да се легне по гръб и да се допусне интрузивно чуждо вмешателство. Представата ни е грешна и идва от всеобщо разпространените болнични практики.
(3) последствията - дали ще има поражения върху сексуалния ми (ни) живот. Дали родилата жена става по-хлабава, по-широка, по-отпусната; какво точно променят разкъсванията, срезовете, шевовете? Хубавото на естественото раждане за разлика от дирижираното е, че може да се работи за избягване или поне минимизиране на тези последствия. В някои случаи все пак ги има - толкова по-малък процент, колкото по-добре върви раждането (като за това има значение както естествените дадености, така и начинът, по който се води).
Аз сега описвам всичко това с много думи, назовавам нещата директно, структурирано... В разговорите с Елена не беше така - беше ми каша и се сещах хаотично ту за едно, ту за друго. Подредеността настъпи впоследствие. Не знам дали по принцип е така, или аз така си го направих, но в разговорите с дулата човек може да извърши такава психотерапевтична работа - да извади на бял свят страховете си, да ги осъзнае и разбере, да ги сподели с най-големия си помощник, който ще бъде до него във важния момент. Така може да се отърве от някои от тях - които се оказват основани на погрешна информация - и да се подготви за останалите, с които просто ще трябва да се сблъска и преодолее.
Тази част от разказа ми се оказа по-многословна, отколкото очаквах, но сега докато описвам тези неща, си давам сметка колко изключително важна е била тази психологическа подготовка за мен. Цял живот, от малко момиче, възрастните жени около мен са ме плашели с раждането (помня баба ми, като ме водеше на зъболекар и аз не исках да си отворя устата щото ме болеше, двете заедно със зъболекарката се опитваха да ме мотивират, като насмешливо ме питаха "Ти ако един зъб не можеш да изтърпиш, как ще раждаш един ден?"). После са ме плашели филмите, после разказите на току-що родили майки по форумите на Дир-а и БГ-мама. И някакси накрая само за един месец успях да превъзмогна тези трупани с години негативни нагласи и да се успокоя, и да отида спокойна на раждането си.
БОЛНИЦАТА И ЕКИПЪТ
В сайта на дулите е публикувано кои болници работят понастоящем с дули. Трябваше да изберем някоя от тях. Направихме избора, след като обсъдихме други параметри: практиките в съответните болници покрай грижата за бебетата, например храненето с адаптирано мляко; допускането на бащата и т.н., и изборът на Св.Лазар сам се очерта. Ключово беше също, че Елена вече беше ходила на раждания там, познаваше екипа и те - нея, и имаше впечатление, че естествените активни раждания са започнали да им се получават. На това отгоре, нали тъкмо бяха разкрили и зала за активно раждане. Нещата се напаснаха и отидохме при тях.
Говорихме първо с д-р Тияна Николова. Обсъдихме с нея какво искаме, предоставих й изследванията ми до момента, тя се запозна с тях и ме прие и за преглед, уговорихме се кога ще започнем запис на тоновете. После една от акушерките ни разведе из самата болница и ни показа стаите (всяка стая има различна цена), залата за естествено раждане (беше с пълно басейнче с вода, очакваха жена за водно раждане), самата родилна зала с операционната непосредствено до нея, неонатологичното отделение - всичко. Обстановката беше много приятна - като в тризвездно фамилно хотелче :) Всичко е новичко, чисто, приятни цветове и материали, има уют. Но по-важното бяха хората: персоналът изглеждаше спокоен, приветлив, всички ни посрещаха с усмивка и мило отношение. Не видяхме родилки и бебета. Изглеждаше, че всичко чака само мен и всички ще ми предоставят пълното си внимание :) Няма нищо общо с лудницата и студенината в Тина Киркова и Майчин Дом.
Капарирахме пакет за раждане - цената му е различна в зависимост от конкретната стая, която избереш, но винаги включва избор на лекар, самото раждане независимо как се проведе, и престоят след това. Някои неща, които в другите болници се считат за екстри, тук се подразбират: присъствие на бащата, самостоятелна родилна зала (тя така или иначе е една), ползване на залата за естествено, включително, ако сте се уговорили предварително, басейна (но само до пълно разкритие, не се ражда в него), всички стаи са единични, със собствена баня - всъщност човек си ползва стаята от самото начало, т.е. и като предродилна.
След като всичко това беше решено, на следващ разговор с Елена решихме да направим и избор на акушерка (той се заплаща отделно) и да изберем Емилия Казълова. Факторите бяха два: опитът на Елена с нея при други естествени раждания, и това, че Емилия е от малкото акушерки, запознати както трябва с темата за кърменето, т.е. тя щеше да разбере защо искаме повечето неща, които искаме, а и после, след раждането, щеше да може да ми помогне с кърменето, когато Елена я няма. Показателен е самият факт, че по собствена инициатива Емилия се е записала на обучение по кърмене. В България огромна част от проблемите около ражданията са свързани с това, че всички по веригата се водят от остарели знания и спазват остарели практики, и твърде малко медици полагат усилие да се държат в течение със съвременното развитие на науката и да актуализират информацията си. Така че е много ценно да попаднеш на някого, който е наясно с нещата, с които целият останал свят е наясно, но никой в България.
Направихме и план за раждане, по формуляр от сайта на дулите, и при следващата ни среща с д-р Николова й го дадохме, тя се запозна с него и го прибра в досието ми. Дадохме и един екземпляр на Емилия.
И зачакахме Ева да реши да се роди.
Знам, че съм ужасно муден разказвач, защото се отклонявам често и навлизам в прекалени детайли, но искам да запазя всичко, което си спомням, пък и днес ми потръгна с писането - навън вали, Ева се кърми и подремва в мене, и какво по-хубаво имам за правене? Но се уморих да пиша с една ръка и останалото ще доразкажа другия път.
Моята дула се казва Елена Кръстева. Препоръча ми я Ичо и ми даде телефона й. Обадих й се, разбрахме се да се видим.
Освен дула, Елена е и сертифициран консултант по кърмене, което за мен беше изключително важно, тъй като след неуспешния ми опит с кърменето на Деян, сега търсех всякакъв вид помощ и подкрепа, за да успея да кърмя този път.
А освен тези две неща, тя е също и психотерапевт. В разговора с нея веднага усетих, че мога да се отпусна и да се доверя. Споделих всичко, което си мислех около предстоящото раждане, а към този момент все още нямах представа дали предпочитам секцио или естествено, бях доста несигурна. Имаше и една камара детайли, за които не бях наясно с предпочитанията си. Но психотерапевтите, които познавам, имат една обща черта: обран, сдържан стил на общуване, при който успяват да поставят теб в центъра и разговорът помежду ви да вади всъщност неща от теб, да е по някакъв начин разговор с теб самия. Те не ти вменяват идеите и разбиранията си и не ти предоставят готови отговори. В ролята си на дула Елена прави същото: изслушва, задава уточняващи въпроси, разисква с мен различните възможни варианти, споделя информацията и опита, които има, но не ме подбутва към едно или друго решение - оставя ме аз да реша и не изразява оценка. Беше ми необходим доста кураж, за да се реша на естествено - трябваше да адресирам страхове и притеснения от различно естество:
(1) болката: тъй като ми е непозната като тип, не можех да преценя дали ще бъде по силите ми да я понеса. Няма как да се вземе информирано решение така. Но се изтарикатихме: решихме да не взимам решението все още, а да изчакам да започне нормално раждане (т.е. да не насрочваме дата за секцио), и по време на процеса, ако реша, че се отказвам, винаги могат да ме срежат (по думите на лекарката - за 10 минути го правим!). Това ми вършеше работа. Обичам да си държа опциите отворени, в противен случай бих се чувствала малко като в капан и можеше да се паникьосам. А самото знание, че имам избор да се откажа, ми даваше повече сили да издържам.
(2) обезчовечаването: навсякъде в статиите и разказите, които четох, раждането е описано като много първично преживяване - назад към природното, животинското, граничещо понякога с мистичното. По този въпрос съм не, благодаря. Аз харесвам цивилизованата си, рационална същност, ценя способността си за самоконтрол, и идеята за раждащата жена като всеки един друг вид раждащо животно, макар и винаги изразена с някакъв ореол на очарование и възхищение, за мен е ужасно противна, унизителна някак, срамна. В тази връзка, аз съм и доста свенлив човек, и всякаква силова намеса в областта на гениталиите ми се струва кошмарно преживяване (почти имам комплекс: например не мога да понасям във филмите сцени на изнасилване - това е единствената екранна бруталност, която ме кара да превъртам напред или да крия очи и уши). Спомням си как след първия ми гинекологичен преглед, в тийнейджърска възраст, седях на стълбите пред кабинета и ревах, отвратено, погнусено и обидено, и после не можех да правя секс поне две седмици. Раждането от своя страна е all about гениталиите - с разтворени крака, всевъзможен народ бърника вътре, повече време те гледат там отколкото в лицето. Вагината ти става твое лице. Самата представа за това ме кара да се свия в конвулсивен подтик да изпълзя встрани от насочената светлина на прожектора и да се скатая в някое тъмно ъгълче, да стана невидима.
Но хубавото на естественото раждане, за разлика от дирижираното медицинско такова, е че то може да се извърши, поне теоретично, и без изобщо да се легне по гръб и да се допусне интрузивно чуждо вмешателство. Представата ни е грешна и идва от всеобщо разпространените болнични практики.
(3) последствията - дали ще има поражения върху сексуалния ми (ни) живот. Дали родилата жена става по-хлабава, по-широка, по-отпусната; какво точно променят разкъсванията, срезовете, шевовете? Хубавото на естественото раждане за разлика от дирижираното е, че може да се работи за избягване или поне минимизиране на тези последствия. В някои случаи все пак ги има - толкова по-малък процент, колкото по-добре върви раждането (като за това има значение както естествените дадености, така и начинът, по който се води).
Аз сега описвам всичко това с много думи, назовавам нещата директно, структурирано... В разговорите с Елена не беше така - беше ми каша и се сещах хаотично ту за едно, ту за друго. Подредеността настъпи впоследствие. Не знам дали по принцип е така, или аз така си го направих, но в разговорите с дулата човек може да извърши такава психотерапевтична работа - да извади на бял свят страховете си, да ги осъзнае и разбере, да ги сподели с най-големия си помощник, който ще бъде до него във важния момент. Така може да се отърве от някои от тях - които се оказват основани на погрешна информация - и да се подготви за останалите, с които просто ще трябва да се сблъска и преодолее.
Тази част от разказа ми се оказа по-многословна, отколкото очаквах, но сега докато описвам тези неща, си давам сметка колко изключително важна е била тази психологическа подготовка за мен. Цял живот, от малко момиче, възрастните жени около мен са ме плашели с раждането (помня баба ми, като ме водеше на зъболекар и аз не исках да си отворя устата щото ме болеше, двете заедно със зъболекарката се опитваха да ме мотивират, като насмешливо ме питаха "Ти ако един зъб не можеш да изтърпиш, как ще раждаш един ден?"). После са ме плашели филмите, после разказите на току-що родили майки по форумите на Дир-а и БГ-мама. И някакси накрая само за един месец успях да превъзмогна тези трупани с години негативни нагласи и да се успокоя, и да отида спокойна на раждането си.
БОЛНИЦАТА И ЕКИПЪТ
В сайта на дулите е публикувано кои болници работят понастоящем с дули. Трябваше да изберем някоя от тях. Направихме избора, след като обсъдихме други параметри: практиките в съответните болници покрай грижата за бебетата, например храненето с адаптирано мляко; допускането на бащата и т.н., и изборът на Св.Лазар сам се очерта. Ключово беше също, че Елена вече беше ходила на раждания там, познаваше екипа и те - нея, и имаше впечатление, че естествените активни раждания са започнали да им се получават. На това отгоре, нали тъкмо бяха разкрили и зала за активно раждане. Нещата се напаснаха и отидохме при тях.
Говорихме първо с д-р Тияна Николова. Обсъдихме с нея какво искаме, предоставих й изследванията ми до момента, тя се запозна с тях и ме прие и за преглед, уговорихме се кога ще започнем запис на тоновете. После една от акушерките ни разведе из самата болница и ни показа стаите (всяка стая има различна цена), залата за естествено раждане (беше с пълно басейнче с вода, очакваха жена за водно раждане), самата родилна зала с операционната непосредствено до нея, неонатологичното отделение - всичко. Обстановката беше много приятна - като в тризвездно фамилно хотелче :) Всичко е новичко, чисто, приятни цветове и материали, има уют. Но по-важното бяха хората: персоналът изглеждаше спокоен, приветлив, всички ни посрещаха с усмивка и мило отношение. Не видяхме родилки и бебета. Изглеждаше, че всичко чака само мен и всички ще ми предоставят пълното си внимание :) Няма нищо общо с лудницата и студенината в Тина Киркова и Майчин Дом.
Капарирахме пакет за раждане - цената му е различна в зависимост от конкретната стая, която избереш, но винаги включва избор на лекар, самото раждане независимо как се проведе, и престоят след това. Някои неща, които в другите болници се считат за екстри, тук се подразбират: присъствие на бащата, самостоятелна родилна зала (тя така или иначе е една), ползване на залата за естествено, включително, ако сте се уговорили предварително, басейна (но само до пълно разкритие, не се ражда в него), всички стаи са единични, със собствена баня - всъщност човек си ползва стаята от самото начало, т.е. и като предродилна.
След като всичко това беше решено, на следващ разговор с Елена решихме да направим и избор на акушерка (той се заплаща отделно) и да изберем Емилия Казълова. Факторите бяха два: опитът на Елена с нея при други естествени раждания, и това, че Емилия е от малкото акушерки, запознати както трябва с темата за кърменето, т.е. тя щеше да разбере защо искаме повечето неща, които искаме, а и после, след раждането, щеше да може да ми помогне с кърменето, когато Елена я няма. Показателен е самият факт, че по собствена инициатива Емилия се е записала на обучение по кърмене. В България огромна част от проблемите около ражданията са свързани с това, че всички по веригата се водят от остарели знания и спазват остарели практики, и твърде малко медици полагат усилие да се държат в течение със съвременното развитие на науката и да актуализират информацията си. Така че е много ценно да попаднеш на някого, който е наясно с нещата, с които целият останал свят е наясно, но никой в България.
Направихме и план за раждане, по формуляр от сайта на дулите, и при следващата ни среща с д-р Николова й го дадохме, тя се запозна с него и го прибра в досието ми. Дадохме и един екземпляр на Емилия.
И зачакахме Ева да реши да се роди.
Знам, че съм ужасно муден разказвач, защото се отклонявам често и навлизам в прекалени детайли, но искам да запазя всичко, което си спомням, пък и днес ми потръгна с писането - навън вали, Ева се кърми и подремва в мене, и какво по-хубаво имам за правене? Но се уморих да пиша с една ръка и останалото ще доразкажа другия път.
петък, 9 март 2012 г.
Раждането - на теория
С Деян имах едно чудесно секцио (извършено от д-р Вики Благоева в Тина Киркова), което протече бързо, не ме боля неприемливо много, и ме остави с хубав спомен и дискретен белег. А беше секцио, защото така предпочитах, макар че имах и показания - нещо си там за очните дъна.
По принцип съм с нагласата, че човекът е венец на творението. В много случаи това, което природата не го е доизмислила добре, човекът с ума си е намерил начин да го пребори, закърпи, превъзмогне. Такъв е случаят с естественото раждане, придружено от много болка и висок риск за бебе и майка нещо да се обърка. Процесът е пачван по много начини, за да позволи раждане на плод с толкова голяма глава, от таз на животно с изправен стоеж. Но не е пачнат нито йота повече от това да се осигури продължаване на биологичния вид, така че при едно чисто природно раждане има, според мен, неприемливо много неща, които могат да се прецакат. По тази причина смятам за неразумно да се ражда вкъщи, при отсъствие на лекар, апаратура и изобщо условия да се реагира спешно в случай, че се наложи намеса. Естествено раждане в болница, под контрола на лекар в готовност да се хвърли да те спасява - това е за мен идеалният вариант.
Когато щях да раждам Деян, такъв вариант не се предлагаше. Ражданията в нашите болници са вагинални, но не са естествени. Употребата на медикаменти за контролиране (ускоряване) на процеса, на упойки, които се налагат поради непоносимо силните болки, предизвикани от ускорения процес, и масовите епизиотомии, налагащи се по същата причина, превръщат раждането в ужасно травматично преживяване. Противоестествените намеси са много - от поставянето на жената в най-неподходящата възможна поза (легнала по гръб), през редовните, по-често излишни отколкото наложителни вагинални прегледи, та до натискането по корема - всички тези практики само пречат на естественото раждане и от един обикновен природен процес го правят вид патология. Съчетано с условията в нашите болници - потискащата болнично-мизерна обстановка, грубото отношение на персонала, закостенелите процедури и практики и незачитането на лиготии като човешко достойнство, лично пространство и лични предпочитания - аз дори не мога да си представя откъде другите жени намират смелост да се подложат на всичко това и да се решат на вагинално раждане.
Та всичко дотук са разсъжденията ми, довели до избора на секцио при раждането на Деян и продължаващата ми след това непоколебима нагласа, че за второ дете раждането ще е пак така.
Какво се промени?
В 4-тия месец от бременността ми Веселин си напусна работата. 2 месеца по-късно започна работа за шведска фирма, базирана в Стокхолм. По този повод започнахме да си мислим какви други неща, освен новата работа, са свързани с Швеция. Неща като образование и... здравеопазване.
През ноември отидохме на опознавателно посещение, при което Веселин се запозна с новите си колеги, а двамата заедно се запознахме с представителка на стокхолмската акушерска организация BB Stockholm. Беше 15-минутен разговор, който пропука убедеността ми, че ще раждам отново със секцио, и ме накара да допусна, а впоследствие и все повече да приема, идеята за естествено раждане, проведено както трябва. Те предлагаха точно правилното съчетание: естествено раждане с минимални интервенции, сведени само до ситуациите, в които са наложителни (както и трябва да бъде), в обособени родилни центрове към няколко от по-големите болници в града. Обстановка, близка до домашната; мило отношение; участието на бащата не е екзотика, а се подразбира; от акушерката, с която говорихме, струи топлота и подкрепа. Цитира впечатляващи статистики: 7% епизиотомии, първо място в света по успеваемост на кърменето. Личното й мерило за успех: когато жената роди, да стане и да каже: това не беше толкова зле, мога пак да го направя. Подариха ми книга за раждането, написана от акушерката, основала организацията - с над 30-годишен стаж. Зачетох началото. Беше структурирано както всяка статия, описваща фазите на раждане - първи етап, втори етап..., само че вътре в описанието на всеки етап текстът е разделен на две части, с описание съответно на физиологическата и на емоционалната страна на процеса. В частта с физиологичните описания освен да се разкаже точно какво се случва в тялото, пише и при всеки един момент каква поза е подходящо да заеме майката, за да работи заедно с, а не против раждането, така че да си осигури по-леко протичане, с повече комфорт, по-малко болка и избягване на разкъсванията. В частта за емоционалната страна в отделните етапи са обяснени психологическите състояния, през които минава раждащата жена: нуждата от контакт и подкрепа или пък от уединение и съсредоточаване, и са дадени съвети към околните (акушерка и баща) - някой път е подходящо да я потупа окуражително по ръката, друг път е по-добре да не я докосват... При най-емоционалния момент - появата на бебето и даването му на майката - книгата съветва акушерките да пазят тишина и да направят присъствието си по-незабележимо, да дадат възможност на семейството да преживее заедно и необезпокоявано първата си среща, а първият глас, който бебето чуе в живота си, да бъде гласът на майката или таткото, а не на непозната акушерка.
Бях напълно завладяна от това приказно описание, от тази дискретност и това уважение към пространството и преживяванията на другия, характерни за тихите, спокойни скандинавци и напълно невъобразими в обстановката на нашите болнични заведения.
Така реших, че ще се опитам да родя в Стокхолм, при тези мили хора.
Обаче ударихме на камък: търсенето на временно жилище се оказа много сложна задача. В комбинация с това, имахме да мислим за детска градина на Деян, за която трябваше да се чака неизвестно колко месеци, а през това време Деян да си стои вкъщи - точно съвпадащо с последния месец от бременността ми, раждането и началния период с новороденото вкъщи. Не бих могла да се справя сама с това, докато Веселин е на работа. Надявахме се на помощ от баба, не че я бяхме питали, но си представяхме да ни погостува за няколко седмици в този период. Но това се оказа невъзможно поради сериозен здравословен проблем, който изискваше нейното постоянно внимание.
И така, нямаше как да отидем в Стокхолм за раждането. Започнах да обмислям отново, че изглежда ще си раждам в България и значи със секцио.
Тогава се комбинираха 2 неща: моята лекарка Вики Благоева каза, че няма да води раждания (тя не води от повече от година, но се надявахме нормативната ситуация да се промени и да започне пак), така че щеше да се наложи да отида при някой друг лекар, напълно непознат, когото да търся и проучвам тепърва. И брат ми ми прати линкове към български сайтове за активно естествено раждане и към сайта на дулите. В допълнение към това, намеси се изненадващото осъзнаване, че идеята за секцио вече не ми е приятна: като мислех за ново секцио, чувствах разочарование, загуба, пропуск. Като че съжалявах, че няма да имам шанса да разбера какво е наистина това нещо раждането, и че бих пропуснала нещо да науча, да преживея, което никога повече няма да ми се случи. Като че се беше очертала врата към някаква непозната част от мен, и аз отказвах да мина през нея. Такова усещане беше напълно неочаквано за мен, но беше много силно. Изведнъж на 33 години за мен стана важен фактът, че съм жена, и поисках да преживея себе си като жена чрез този уникален вече в живота ми шанс - раждането. Името Ева, свързано с архетипа за жена, има много общо с това усещане.
И така, научих какво е дула, както и, че естествено раждане "по правилния начин" се практикува вече в България, и че в болница Свети Лазар дори имат новооткрита (преди по-малко от месец) зала за активно естествено раждане. Оттам тръгнаха нещата - запознах се с дулата, която Ичо ми препоръча, обсъдих с нея варианти за раждане, тя пък вече е била на естествени раждания в Св.Лазар и се е сработила и с екипа там, и изборът постепенно сам се очерта: с тази дула, с лекарката и акушерката и на мястото, където тя има опит, че естественото се получава.
.
По принцип съм с нагласата, че човекът е венец на творението. В много случаи това, което природата не го е доизмислила добре, човекът с ума си е намерил начин да го пребори, закърпи, превъзмогне. Такъв е случаят с естественото раждане, придружено от много болка и висок риск за бебе и майка нещо да се обърка. Процесът е пачван по много начини, за да позволи раждане на плод с толкова голяма глава, от таз на животно с изправен стоеж. Но не е пачнат нито йота повече от това да се осигури продължаване на биологичния вид, така че при едно чисто природно раждане има, според мен, неприемливо много неща, които могат да се прецакат. По тази причина смятам за неразумно да се ражда вкъщи, при отсъствие на лекар, апаратура и изобщо условия да се реагира спешно в случай, че се наложи намеса. Естествено раждане в болница, под контрола на лекар в готовност да се хвърли да те спасява - това е за мен идеалният вариант.
Когато щях да раждам Деян, такъв вариант не се предлагаше. Ражданията в нашите болници са вагинални, но не са естествени. Употребата на медикаменти за контролиране (ускоряване) на процеса, на упойки, които се налагат поради непоносимо силните болки, предизвикани от ускорения процес, и масовите епизиотомии, налагащи се по същата причина, превръщат раждането в ужасно травматично преживяване. Противоестествените намеси са много - от поставянето на жената в най-неподходящата възможна поза (легнала по гръб), през редовните, по-често излишни отколкото наложителни вагинални прегледи, та до натискането по корема - всички тези практики само пречат на естественото раждане и от един обикновен природен процес го правят вид патология. Съчетано с условията в нашите болници - потискащата болнично-мизерна обстановка, грубото отношение на персонала, закостенелите процедури и практики и незачитането на лиготии като човешко достойнство, лично пространство и лични предпочитания - аз дори не мога да си представя откъде другите жени намират смелост да се подложат на всичко това и да се решат на вагинално раждане.
Та всичко дотук са разсъжденията ми, довели до избора на секцио при раждането на Деян и продължаващата ми след това непоколебима нагласа, че за второ дете раждането ще е пак така.
Какво се промени?
В 4-тия месец от бременността ми Веселин си напусна работата. 2 месеца по-късно започна работа за шведска фирма, базирана в Стокхолм. По този повод започнахме да си мислим какви други неща, освен новата работа, са свързани с Швеция. Неща като образование и... здравеопазване.
През ноември отидохме на опознавателно посещение, при което Веселин се запозна с новите си колеги, а двамата заедно се запознахме с представителка на стокхолмската акушерска организация BB Stockholm. Беше 15-минутен разговор, който пропука убедеността ми, че ще раждам отново със секцио, и ме накара да допусна, а впоследствие и все повече да приема, идеята за естествено раждане, проведено както трябва. Те предлагаха точно правилното съчетание: естествено раждане с минимални интервенции, сведени само до ситуациите, в които са наложителни (както и трябва да бъде), в обособени родилни центрове към няколко от по-големите болници в града. Обстановка, близка до домашната; мило отношение; участието на бащата не е екзотика, а се подразбира; от акушерката, с която говорихме, струи топлота и подкрепа. Цитира впечатляващи статистики: 7% епизиотомии, първо място в света по успеваемост на кърменето. Личното й мерило за успех: когато жената роди, да стане и да каже: това не беше толкова зле, мога пак да го направя. Подариха ми книга за раждането, написана от акушерката, основала организацията - с над 30-годишен стаж. Зачетох началото. Беше структурирано както всяка статия, описваща фазите на раждане - първи етап, втори етап..., само че вътре в описанието на всеки етап текстът е разделен на две части, с описание съответно на физиологическата и на емоционалната страна на процеса. В частта с физиологичните описания освен да се разкаже точно какво се случва в тялото, пише и при всеки един момент каква поза е подходящо да заеме майката, за да работи заедно с, а не против раждането, така че да си осигури по-леко протичане, с повече комфорт, по-малко болка и избягване на разкъсванията. В частта за емоционалната страна в отделните етапи са обяснени психологическите състояния, през които минава раждащата жена: нуждата от контакт и подкрепа или пък от уединение и съсредоточаване, и са дадени съвети към околните (акушерка и баща) - някой път е подходящо да я потупа окуражително по ръката, друг път е по-добре да не я докосват... При най-емоционалния момент - появата на бебето и даването му на майката - книгата съветва акушерките да пазят тишина и да направят присъствието си по-незабележимо, да дадат възможност на семейството да преживее заедно и необезпокоявано първата си среща, а първият глас, който бебето чуе в живота си, да бъде гласът на майката или таткото, а не на непозната акушерка.
Бях напълно завладяна от това приказно описание, от тази дискретност и това уважение към пространството и преживяванията на другия, характерни за тихите, спокойни скандинавци и напълно невъобразими в обстановката на нашите болнични заведения.
Така реших, че ще се опитам да родя в Стокхолм, при тези мили хора.
Обаче ударихме на камък: търсенето на временно жилище се оказа много сложна задача. В комбинация с това, имахме да мислим за детска градина на Деян, за която трябваше да се чака неизвестно колко месеци, а през това време Деян да си стои вкъщи - точно съвпадащо с последния месец от бременността ми, раждането и началния период с новороденото вкъщи. Не бих могла да се справя сама с това, докато Веселин е на работа. Надявахме се на помощ от баба, не че я бяхме питали, но си представяхме да ни погостува за няколко седмици в този период. Но това се оказа невъзможно поради сериозен здравословен проблем, който изискваше нейното постоянно внимание.
И така, нямаше как да отидем в Стокхолм за раждането. Започнах да обмислям отново, че изглежда ще си раждам в България и значи със секцио.
Тогава се комбинираха 2 неща: моята лекарка Вики Благоева каза, че няма да води раждания (тя не води от повече от година, но се надявахме нормативната ситуация да се промени и да започне пак), така че щеше да се наложи да отида при някой друг лекар, напълно непознат, когото да търся и проучвам тепърва. И брат ми ми прати линкове към български сайтове за активно естествено раждане и към сайта на дулите. В допълнение към това, намеси се изненадващото осъзнаване, че идеята за секцио вече не ми е приятна: като мислех за ново секцио, чувствах разочарование, загуба, пропуск. Като че съжалявах, че няма да имам шанса да разбера какво е наистина това нещо раждането, и че бих пропуснала нещо да науча, да преживея, което никога повече няма да ми се случи. Като че се беше очертала врата към някаква непозната част от мен, и аз отказвах да мина през нея. Такова усещане беше напълно неочаквано за мен, но беше много силно. Изведнъж на 33 години за мен стана важен фактът, че съм жена, и поисках да преживея себе си като жена чрез този уникален вече в живота ми шанс - раждането. Името Ева, свързано с архетипа за жена, има много общо с това усещане.
И така, научих какво е дула, както и, че естествено раждане "по правилния начин" се практикува вече в България, и че в болница Свети Лазар дори имат новооткрита (преди по-малко от месец) зала за активно естествено раждане. Оттам тръгнаха нещата - запознах се с дулата, която Ичо ми препоръча, обсъдих с нея варианти за раждане, тя пък вече е била на естествени раждания в Св.Лазар и се е сработила и с екипа там, и изборът постепенно сам се очерта: с тази дула, с лекарката и акушерката и на мястото, където тя има опит, че естественото се получава.
.
петък, 2 март 2012 г.
Ева
Пиша това на iPad-a, докато Ева се кърми, облегната на една възглавница, за да е в удобна позиция докато двете ми ръце са горе-долу свободни. Малко е неудобно :)
Ева беше създадена от баща си. Освен в конкретно-физиологичния смисъл, тя беше създадена от него и в смисъла, че идеята за нея беше негова. Също както Деян, и Ева се породи първо в неговото съзнание. Той я измисли, поиска, осъществи. Аз известно време отказвах категорично, а постепенно - по-малко категорично, което беше достатъчно.
Веселин е такъв човек: той си представя себе си и семейството си по определен начин - че ще има поне 2 деца - и реалностите не го разколебават ни най-малко в общата му визия. Сега нарочно няма да погледна назад в блога, където се пазят откъслечни картини от ранния период на отглеждането на Деян, защото по-важен е споменът ми за този период: кошмара с шишетата, помпите, тоновете къщна работа; страха и объркването, неосъществимия, незадоволен перфекционизъм; изтощителното безсъние; влудяващия детски рев - кога от колики, кога незнайно от какво... Второ дете за мен значеше всичко това отново - не, благодаря; Веселин обаче игнорира ужасния спомен.
Аз също съм такъв човек - и преди ми беше трудно да си се представя в ролята на майка, и до ден днешен продължавам да се боря за интернализиране на тази роля, и реалностите не опровергават представата ми за мен самата. Не ми е достатъчно, че съм майката на едно прекрасно, умно, мило 4-годишно момче, чието съществуване прави света по-хубав. Все още не вярвам, че съм подходяща за родител, и игнорирам индикациите за противното. Но Веселин не се поддава на такива самосъжалителни, пораженчески настроения.
Знаех, че съм бременна, преди да видя теста. Разпознах чувствителността на гърдите, спомнях си я от преди. Една сутрин тръгнах да пия кафе и ми беше противно - тогава си купих тест. Беше 2 дни преди рождения ден на Деян, всички си бяхме вкъщи, и ето я втората чертичка. Не казахме на Деян веднага, изчакахме първо лекарски преглед да потвърди няколко дни по-късно, и му съобщихме същата вечер. Той не изрази кой знае колко силна емоция, но беше доволен - прие новината за добра. На другия ден беше разказал в детската, че ще си има братче или сестричка.
Бременността беше лека и безпроблемна, и доста подобна на първата - с гадене и сънливост през първите 3 месеца и с болки в ставите от началото до края (че и до сега даже); с някои екстри - киселини от средата натам и Бракстън-Хикс контракции в последните два месеца.
Раждането ще опиша в отделна тема.
Сега имам много време вкъщи и нямам никакво оправдание да не пиша.
Ева беше създадена от баща си. Освен в конкретно-физиологичния смисъл, тя беше създадена от него и в смисъла, че идеята за нея беше негова. Също както Деян, и Ева се породи първо в неговото съзнание. Той я измисли, поиска, осъществи. Аз известно време отказвах категорично, а постепенно - по-малко категорично, което беше достатъчно.
Веселин е такъв човек: той си представя себе си и семейството си по определен начин - че ще има поне 2 деца - и реалностите не го разколебават ни най-малко в общата му визия. Сега нарочно няма да погледна назад в блога, където се пазят откъслечни картини от ранния период на отглеждането на Деян, защото по-важен е споменът ми за този период: кошмара с шишетата, помпите, тоновете къщна работа; страха и объркването, неосъществимия, незадоволен перфекционизъм; изтощителното безсъние; влудяващия детски рев - кога от колики, кога незнайно от какво... Второ дете за мен значеше всичко това отново - не, благодаря; Веселин обаче игнорира ужасния спомен.
Аз също съм такъв човек - и преди ми беше трудно да си се представя в ролята на майка, и до ден днешен продължавам да се боря за интернализиране на тази роля, и реалностите не опровергават представата ми за мен самата. Не ми е достатъчно, че съм майката на едно прекрасно, умно, мило 4-годишно момче, чието съществуване прави света по-хубав. Все още не вярвам, че съм подходяща за родител, и игнорирам индикациите за противното. Но Веселин не се поддава на такива самосъжалителни, пораженчески настроения.
Знаех, че съм бременна, преди да видя теста. Разпознах чувствителността на гърдите, спомнях си я от преди. Една сутрин тръгнах да пия кафе и ми беше противно - тогава си купих тест. Беше 2 дни преди рождения ден на Деян, всички си бяхме вкъщи, и ето я втората чертичка. Не казахме на Деян веднага, изчакахме първо лекарски преглед да потвърди няколко дни по-късно, и му съобщихме същата вечер. Той не изрази кой знае колко силна емоция, но беше доволен - прие новината за добра. На другия ден беше разказал в детската, че ще си има братче или сестричка.
Бременността беше лека и безпроблемна, и доста подобна на първата - с гадене и сънливост през първите 3 месеца и с болки в ставите от началото до края (че и до сега даже); с някои екстри - киселини от средата натам и Бракстън-Хикс контракции в последните два месеца.
Раждането ще опиша в отделна тема.
Сега имам много време вкъщи и нямам никакво оправдание да не пиша.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
