Един Деяноден започва рано - между 7 и 7:30, в някои случаи още в 6. След дълга нощ на неваляшене и понякога дори капризи, тоя безбожен час ни сварва неспособни да се помръднем, с единствената мисъл в главата как да прехвърлим топката на другия да се погрижи тоя път: кой се пада по-недоспал и на кого му е вече ред да се заеме.
(Думата "неваляшене", глагол "неваляши се", е производна от ония кукли-неваляшки, дето имахме навремето - клатят се на всички страни, но каквото и да правят, се връщат обратно в изправено положение. Това е горе-долу поведението на Деян през нощта. Той е наследил бащиния си съклет и преди заспиване по 1 час се върти из леглото да си търси удобно място, доста като Сид от Ice Age върху оная скала - сяда, оглежда се, пада в някаква посока, извърта се от гръб на корем или обратно, решава че не му е удобно така и пак сяда- за да падне тоя път в някоя друга посока.)
Набеденият за по-отпочинал бива завлечен от Деян "п'и хола" и е длъжен веднагически и без секунда помайване да пусне:
а) М'авките
б) Слончето и бебето
в) Джунглата
г) (от оня ден) Големите динозавъ'и
Съответно това са A Bug's Life, Ice Age (I), The Jungle Book, и Walking with Dinosaurs / Monsters / etc. - някакви серии на BBC, които са най-новото ни откритие.
По това време навън е още тъмно и като вляза в хола и светна лампата, ми блесва неприятно в очите. Екранът на лаптопа, в който трябва да се облещя, за да пусна съответното желание, ме кара да примижавам и ми насълзява очите.
Докато Деян гледа, е моят шанс да мина през банята. Никой родител на дете с толкова крехък сън не може да си позволи да отиде до тоалетната през нощта - ние сме една зорко вардена порода родители и опитът ни научава от 5 следобед нататък да не поемаме течности.
После приготвям млякото, връчвам го и се пльосвам до Деян да зяпам - не че ми се зяпа, но нямам сили да се движа.
Известно време минава така. Горе-долу докато на Деян му омръзне да гледа, или аз притисната от времето се посъвзема и отида да си направя кафе. Между другото, Деян напоследък много се кефи да ми помага да си правя кафе - отива право при кутията, сваля я на земята, рови рови из нея и по някакви негови си критерии избира коя от всичките 100 идентични капсули да ми донесе. Толкова му е интересно да бъде полезен по тоя начин, че би ме карал да пия по 5 кафета на ден, ако от него зависи.
Следва смяната на памперс и преобличането от пижама и спален чувал в дневните домашни дрехи.
Това е първият конфликт за деня. Моята флегматичност среща неговата кипяща енергия и нищо добро не излиза от тая комбинация. Деян се дърпа и вика "Не, не!", понякога - "Остави ме!" (на бабите пробутва дори: "Остави ме, имам 'абота!"). Бута ми ръцете, изплъзва се по неговия си изтичащ начин (вдига нагоре ръце и се отпуска със свити колене така, че не можеш да го задържиш под мишниците), бяга, започва да подскача по дивана, по гърба ми, по главата ми и при проява на по-голяма упоритост от моя страна, преминава към крути мерки - хапе, бие и краде очила. Аз отпускам ръце и гледам тъпо и безволево, чакам го да се надивее и после посягам пак - докато се мобилизирам достатъчно, че да успея да го прилъжа с разговори, игри и много тактичност.
В зависимост от подхода, това може да отнеме над 1 час. Когато съм на работа, понякога се отказвам и леля Фани го преоблича, като дойде. Ако е уикенд и сме си вкъщи, чакам Веселин да стане, за да му се оплача и да му връча диването. Но ако междувременно пълният от през нощта памперс, под напора на новоизпитото сутрешно мляко вземе че пропусне, тогава няма накъде и преобличането се извършва по спешност. След това упражнение имам нужда от душ, защото съм се препотила 8 пъти; Деян обаче ходи по мене, дърпа ме в някаква посока и не ме пуска. Сутрешният душ е забравен лукс.
Оттам нататък денят преминава под знака на 4 основни дейности: хранене, тоалетна, игра и разходки.
вторник, 20 октомври 2009 г.
понеделник, 12 октомври 2009 г.
Interrupted
Петък вечер.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.
Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.
Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.
Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.
Ето сега, като написах, ще ми мине.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.
Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.
Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.
Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.
Ето сега, като написах, ще ми мине.
Провокацийки
Деян (към Веселин): Тука са пИкали кучета!
Веселин: Тука са пишкали, тати, казва се пишкали.
Деян: Тука са пикАли кучета!
Веселин: Не, Дени, така не се казва, казва се пишкали.
Деян: Пикали!
Веселин: Пишкали.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Лайно!
Веселин: Тука са пишкали, тати, казва се пишкали.
Деян: Тука са пикАли кучета!
Веселин: Не, Дени, така не се казва, казва се пишкали.
Деян: Пикали!
Веселин: Пишкали.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Лайно!
петък, 2 октомври 2009 г.
Виждаш ли, че можеш!
[5:33:00 PM] Morgoth says: deyan dyrpal baba si da si igraiat s jivotnite
[5:33:04 PM] Morgoth says: i tia vse - ne moga, ne moga
[5:33:10 PM] Morgoth says: toi pyk - mojesh, mojesh!
[5:33:14 PM] Morgoth says: nakraia tia kandisala i otishla
[5:33:16 PM] Morgoth says: i toi rekyl:
[5:33:19 PM] Morgoth says: Vijdash li che mojesh!
[5:33:33 PM] Morgoth says: a sega go goni da go hrani s kiufenca
[5:33:36 PM] Morgoth says: i toi tyrchi i ne shte
[5:33:38 PM] Morgoth says: i nakraia i kazal:
[5:33:44 PM] Morgoth says: babo, shtom ne shtesh kiuftence, znachi iskash vodichka!
...На мама умното :)
[5:33:04 PM] Morgoth says: i tia vse - ne moga, ne moga
[5:33:10 PM] Morgoth says: toi pyk - mojesh, mojesh!
[5:33:14 PM] Morgoth says: nakraia tia kandisala i otishla
[5:33:16 PM] Morgoth says: i toi rekyl:
[5:33:19 PM] Morgoth says: Vijdash li che mojesh!
[5:33:33 PM] Morgoth says: a sega go goni da go hrani s kiufenca
[5:33:36 PM] Morgoth says: i toi tyrchi i ne shte
[5:33:38 PM] Morgoth says: i nakraia i kazal:
[5:33:44 PM] Morgoth says: babo, shtom ne shtesh kiuftence, znachi iskash vodichka!
...На мама умното :)
неделя, 27 септември 2009 г.
Свят без дискриминация
Като скромни привърженици на идеята за свят без дискриминация, и двамата с Веселин при всяко влизане в магазин за детски играчки изпитваме споделено възмущение от профилирането на играчките по полов признак и то от най-ранна детска възраст. При играчките за момичета проблемът е особено остър, защото огромната част от тях директно отразяват представата на обществото за ролята на жените в него:
а) кухненски комплекти
б) игри от тип ръкоделие, които служат за изработване на всякакви шарени украшения
в) кукли - сред които разбира се на първо място Барби - с ясно послание относно представата за женска красота
г) и отделни турбо-изцепки като: "РАЗСИПНИЦА: Как да изхарчим повече пари (Игра за момичета!)"
Винаги съм много затруднена, когато търся подарък за момиченце, защото категорично не бих подарила никое от гореизброените и изборът силно се ограничава.
При книжките пък има други драми - масата от тях са с покъртително грозни илюстрации, а особено пък тези от издателство (или поредица, не знам) "Златното пате" са и с наистина малоумни текстове - нека цитирам едно стихче по памет:
"Жабчо каза възхитен:
като блато съм зелен!"
(това е цялото, да не си помислите че го вадя от някакъв контекст. Стихчето има за цел да каже на детето, че жабата е зелена. В книжка, която представя цветовете чрез различните животни.)
Като говорим за художествени качества, безспорно Дисниевите герои са добре изпълнени, но пък аз имам едно подчертано нехаресване може би най-вече към тяхната преекспонираност, към доминирането на вкусовете от Дисни-стилистиката (твърде клиширано ми е). С времето отстъпих и допуснах вкъщи тайфата на Мечо Пух; за останалите все още се дърпам.
На всичкото отгоре ако книжката е с приказки, аз държа приказките да са политически коректни, а пък самата същност на (народната) приказка по принцип е такава, че те са всичко друго но не и това. Ако няма насилие и разни страхотии, има злорадство; има глупост; има надлъгване; и разбира се, има натрупвани с хилядолетия джендър стереотипи. С една дума, приказките учат на ценностна система, която напълно противоречи на моята собствена.
И ето, става вечер и искам някой път да разкажа на Деян приказка, и се опитвам - напъвам се да се сетя нещо друго освен Червената шапчица и се сещам за Пепеляшка - приказка, която ни учи, че за едно момиче най-голямото щастие е да се омъжи за някой принц, а пък подходящият жених ще хареса момичето на база красивата му рокля, която непременно трябва да е по-красива от тази на всички останали, защото това е единственият начин момичето да бъде забелязано.
Тегля една майна на Пепеляшка и се сещам за Рапунцел. Това е приказка, която ни учи, че сексуалното съзряване на момичетата е опасно и освен това, че поведението и контактите на момичето в този период следва да бъдат контролирани; научаваме също, че умното момиче може с хитрост да се измъкне от ситуацията, като прибегне до тайно нарушаване на забраните (защото разбира се това е начинът, по който жената следва да постига целите си: потайно и чрез хитрост, а не в открит конфликт); и накрая, че ултимативната цел на едно момиче е да бъде обладано от съответния обожател, който обаче всъщност е перспективен, защото е принц (никак нямаше да е ОК, ако беше някой льохман). Също така важно е сексуалният акт да се извършва тайно, иначе следва наказание; и изобщо хем сексът е кофти работа, хем тия дето ни го забраняват са още по-кофти. Все пак момичето е красиво, нали има нечовешки дълга руса коса.
Решавам че на Деян му е рано да слуша за сложната ситуация около сексуалното съзряване в миналото и днес, пък и темата е встрани от него понеже конкретно тая приказка е за женската гледна точка, и търся други истории, други мотиви.
Деян лесно запаметява ритмична и римувана реч, и вече знае наизуст "Бабо Мравке, де така? / Тичам, Щурчо, за храна..." - и т.н., та чак до покъртителния край, в който разбираме, че да си музикант е недостойно и презряно занимание и не се счита за работа, поради което разумната и предвидлива баба злорадо ще остави щурчето да гладува през зимата, чрез което справедливостта ще възтържествува. Е това вече съвсем лично го приемам, не само от името на приятелите си музиканти, а от името на всички, заети в entertainment индустрията, какъвто се явява дори и собственият ни отруден Тати.
Аз и друг път съм коментирала тия и подобни тям въпроси (макар че сега не ми се търсят линкове към конкретни постинги), та който ме чете от по-отдавна, да прощава, ако се повтарям. Обаче днес попаднах на блога на Виктория и Беатрис, които планират да имат дете и са решени да изградят за него свят без стереотипи, без дискриминация, да възпитат в него определени ценности в тая посока - и цялата тема, която чувствам много близка, отново ме предизвика да я коментирам. Не можах да не се обадя и там с присъщата си многословност, и понеже ми беше малко, просто продължих и тук :)
Конкретният постинг е този, а блога ще го линкна отстрани.
а) кухненски комплекти
б) игри от тип ръкоделие, които служат за изработване на всякакви шарени украшения
в) кукли - сред които разбира се на първо място Барби - с ясно послание относно представата за женска красота
г) и отделни турбо-изцепки като: "РАЗСИПНИЦА: Как да изхарчим повече пари (Игра за момичета!)"
Винаги съм много затруднена, когато търся подарък за момиченце, защото категорично не бих подарила никое от гореизброените и изборът силно се ограничава.
При книжките пък има други драми - масата от тях са с покъртително грозни илюстрации, а особено пък тези от издателство (или поредица, не знам) "Златното пате" са и с наистина малоумни текстове - нека цитирам едно стихче по памет:
"Жабчо каза възхитен:
като блато съм зелен!"
(това е цялото, да не си помислите че го вадя от някакъв контекст. Стихчето има за цел да каже на детето, че жабата е зелена. В книжка, която представя цветовете чрез различните животни.)
Като говорим за художествени качества, безспорно Дисниевите герои са добре изпълнени, но пък аз имам едно подчертано нехаресване може би най-вече към тяхната преекспонираност, към доминирането на вкусовете от Дисни-стилистиката (твърде клиширано ми е). С времето отстъпих и допуснах вкъщи тайфата на Мечо Пух; за останалите все още се дърпам.
На всичкото отгоре ако книжката е с приказки, аз държа приказките да са политически коректни, а пък самата същност на (народната) приказка по принцип е такава, че те са всичко друго но не и това. Ако няма насилие и разни страхотии, има злорадство; има глупост; има надлъгване; и разбира се, има натрупвани с хилядолетия джендър стереотипи. С една дума, приказките учат на ценностна система, която напълно противоречи на моята собствена.
И ето, става вечер и искам някой път да разкажа на Деян приказка, и се опитвам - напъвам се да се сетя нещо друго освен Червената шапчица и се сещам за Пепеляшка - приказка, която ни учи, че за едно момиче най-голямото щастие е да се омъжи за някой принц, а пък подходящият жених ще хареса момичето на база красивата му рокля, която непременно трябва да е по-красива от тази на всички останали, защото това е единственият начин момичето да бъде забелязано.
Тегля една майна на Пепеляшка и се сещам за Рапунцел. Това е приказка, която ни учи, че сексуалното съзряване на момичетата е опасно и освен това, че поведението и контактите на момичето в този период следва да бъдат контролирани; научаваме също, че умното момиче може с хитрост да се измъкне от ситуацията, като прибегне до тайно нарушаване на забраните (защото разбира се това е начинът, по който жената следва да постига целите си: потайно и чрез хитрост, а не в открит конфликт); и накрая, че ултимативната цел на едно момиче е да бъде обладано от съответния обожател, който обаче всъщност е перспективен, защото е принц (никак нямаше да е ОК, ако беше някой льохман). Също така важно е сексуалният акт да се извършва тайно, иначе следва наказание; и изобщо хем сексът е кофти работа, хем тия дето ни го забраняват са още по-кофти. Все пак момичето е красиво, нали има нечовешки дълга руса коса.
Решавам че на Деян му е рано да слуша за сложната ситуация около сексуалното съзряване в миналото и днес, пък и темата е встрани от него понеже конкретно тая приказка е за женската гледна точка, и търся други истории, други мотиви.
Деян лесно запаметява ритмична и римувана реч, и вече знае наизуст "Бабо Мравке, де така? / Тичам, Щурчо, за храна..." - и т.н., та чак до покъртителния край, в който разбираме, че да си музикант е недостойно и презряно занимание и не се счита за работа, поради което разумната и предвидлива баба злорадо ще остави щурчето да гладува през зимата, чрез което справедливостта ще възтържествува. Е това вече съвсем лично го приемам, не само от името на приятелите си музиканти, а от името на всички, заети в entertainment индустрията, какъвто се явява дори и собственият ни отруден Тати.
Аз и друг път съм коментирала тия и подобни тям въпроси (макар че сега не ми се търсят линкове към конкретни постинги), та който ме чете от по-отдавна, да прощава, ако се повтарям. Обаче днес попаднах на блога на Виктория и Беатрис, които планират да имат дете и са решени да изградят за него свят без стереотипи, без дискриминация, да възпитат в него определени ценности в тая посока - и цялата тема, която чувствам много близка, отново ме предизвика да я коментирам. Не можах да не се обадя и там с присъщата си многословност, и понеже ми беше малко, просто продължих и тук :)
Конкретният постинг е този, а блога ще го линкна отстрани.
сряда, 9 септември 2009 г.
На море
Знайно е, че Деян има слабост към каките. Особно го очарова тук едно мило момиче на 11 години, което с добър опит от отглеждането на брат си, има точно правилния тренинг, за да се хареса на Деян. Дори проявява инициатива, идва и го кани на разходка, води го на пързалката и го учи да се пързаля, на плажа го учи да копае дупка и да строят двамата замък. Положи големи усилия да го придума да влезе в морето, но Деян не рачи. Иначе във всичко друго я следва сляпо и омагьосано - зяпнал я с един предан поглед, като кученце, хваща я за ръчичка и забравя и маматати, и всичко - щом е с кака Стефи, е изцяло неин. А ние неочаквано се озовахме с детегледаческа помощ и време да останем замалко сами - толкова сме неподготвени за ситуацията, че дори не знаем какво да си кажем... Погледите, мислите ни на това море са обърнати изцяло към Деян. Както ни предупредиха овреме, "ти не отиваш на море, детето отива на море" - и ние сме се настроили съответно.
Не мога да си кривя душата, добруваме си тук. Очаквах да е кошмарно трудно, но засега напротив, всичко е наред и се чувствам в някаква идилия - изненадващо за мен самата, толкова перфектно минават дните ни, че чак не мога да повярвам. Е, не без отелни моменти на "д'уг пампе'с, не тоя!; д'уга тениска!; д'уги чо'апи!; д'уги сандалки!" и прочее изстъпления (хехе), а дори, в момент на особено голямо заинатяване - "д'уга мама!". Не и без насъщните ни здравословно-алергични несигурности - неприятен обрив под памперса точно след като се оказа, че по невнимание сме дали кравешки протеин (задушени зеленчуци, в които били сложили краве масло - кой ти да предположи, че в заведение за обществено хранене се предлагат такива екстри...) В същото време, бяхме мазали със слънцезащитен крем от неубедителната марка Elea и все си представям, че кремът, недоизмит добре от кожата след прибирането от плажа, в комбинация със запарващото действие на памперса, може да е причинил тоя обрив, локализиран почти само по местата, където памперсът е стегнат - ластиците около крачетата и на кръста. Днес и подсичане има - Деян се чеше под пишката и обяснява "Тука съ'би, кома'че ухапало!"
Но това е просто колкото да има щипка реалистичност в почивката, инак щях да си помисля, че съм в рая.
На първо място, трябва да се похвалим с най-неочакван успех: махнахме биберонката! Аз тъкмо вече се бях притеснила много, щото една жена сподели как нейната дъщеря била до 2 години с биберонка и започнала да фъфли, та я карали после 1 година на логопед докато се оправи - нещо се изкривявало там... Което не че не го пише по книгите, ама друго си е някой да ти го каже, дето лично го е преживял. Та беше ми станал голям тормоз тая биберонка, а Деян такъв наркоман на биберонска тема - биберонкоман, може да се каже - че изобщо не си я представях тая работа как ще стане. Очаквах страшни ревове и истерии и категорично не смеех да приложа изгаряне на мостовете - изхвърляне на биберонките наистина, така че и ние да не се изкушим. Но още първия ден тук, след като отидохме на плаж и Деян видя морето, като се върнахме в стаята за обеден сън му обяснихме, че биберонката сме я хвърлили в морето и я няма. Той попита още 2 пъти, колкото да се увери, че правилно е разбрал какво му казваме, и сякаш рече - аа, така ли, ми добре - и заспа. Направо ни шашна. Същата вечер - пак попита, но още първия отговор го задоволи. На следващия ден вече въобще не се сети. Чак на ден 3 или 4 при едно особено измъчено (щото беше особено закъсняло) приспиване, попита отново, и пак му стигна един-единствен отговор, потвърждаващ, че да, биберонката я няма щото я хвърлихме в морето. Голямо черпене имам да черпя за тая биберонка, значи!
И второ, понеже сме максималисти, иска ни се и да махнем памперса и да го приучим да си казва, като му се пишка и ака. Това обаче не върви толкова гладко. Оставяме го да се шмитка по гащи, но той намира за необходимо да отрича убедено винаги, щом го попитаме дали има пиш или ако. Дори наакан и миришещ отдалече, уверено обяснява, че не, няма ако. Все гледа да се свре в някой ъгъл и да свърши работата дискретно, включително, ако някой от нас го гледа, той прави жестове с ръце да се обърнем и да не го гледаме и ни пъди. Или пък сам извръща поглед настрани. И пак от тая пуста дискретност продължава да настоява, че "не наакал", дори когато се чудиш как да се преместиш да не си му от подветрената страна.
Няколко фрази са на мода, сред тях - "Мама тати купат лилави, сини и 'озови мото'чета"; "Ти стой тука, Деян, а тати (до)несе мидички"; "Много т'опат тия ъседи! Кажеме ей, ъседи, няма да т'опате!" - както и "Пупаши се от ъседите!". Това последното щото тука като се тропне и той нали си е стреслив, все пита - Кой чука? И аз обяснявам, че съседите. Сигурно си мисли, че съседи, това са някакви тайнствени, враждебни същества, които предимно тропат и чукат. Аз оня ден му обясних, че ще отидем при съседите и ще им кажем "буф!" и те ще се уплашат. Днес преди да заспи ми го разясни той на мене - "Отидеме п'и ъседите и кажеме "буф!", и те ше се упуашат!"
Много се кефи да рецитира каквито стихчета и песнички знае, и да повтаря фрази дето често е чувал. Смешно си преправя гласа, като играе ролите на Червената шапчица и Вълка в диалога:
- Че'вена шапчице, къде отиваш?
- Отивам п'и баба, тото е болна!
От това наизустяване следват и такива ситуации - Веселин оправя Деян, а аз се мотая из банята. По някое време Деян се отскубва и тръгва към мен. Веселин го пита:
- Деяне, къде отиваш?
- Отивам п'и мама... тото е болна!
Морето не му е особено интересно, повече се дърпа да влезе в басейните - първия ден посочи и рече "Малкото мо'е!" На плажа му носим басейнче, което първо е атракция докато се напълни - за ръка с баща си до морето и обратно да носят кофички с вода, после се влиза в него и се плацика, като от време на време се загребва пясък отвън и се сипва с шепи вътре; после е атракция докато кофичка по кофичка се излее на пясъка отстрани, и накрая идва кака Стефи да води Деян на разходка. Мидичките не са толкова интересни, колкото охлювчетата, още наречени "барабанчета" (това е досътворяване на изглежда недостатъчно цялостната дума "рапанчета"). Те вървят винаги по две - "голямото охлювче" и "малкото охлювче". Сравнението между голямо и малко е много на дневен ред.
Играем на пържоли, той се кикоти и залива от смях. Показваме как ходи леопарда (тъка-тъка-тъка) и току вмъкваме в разговора какви животни е имало в зоопарка ("Имаше и леопаааа'т, имаше носо'оооооог, имаше хипопотааааааам, имаше ... малък хипопотаааааам...") - и лъже много, щото каквото и да го попиташ, вс твърди, че го е имало. А то хипопотам например нямаше.
Много се гушкаме. Не ни изнудва толкова да го носим, но като има интересни неща, разположени на високо, настоява "Мама вдигне!" и обещава "Само гледаме! Няма а пипаме! Видиме отблизко."
Днес като го сложих в креватчето и той употребяваше цялото си красноречие да ме убеди да го извадя оттам, дори ми обеща: "Няма да мъ'даш!" - това във връзка, че онова споменато вече трудно приспиване мина през момент, в който Деян дава зор да го извадим от креватчето, но понеже преди това неуспешно се е въртял покрай нас без да може да заспи, Веселин тоя път го предупреждава, че ще го извади, ама той ще легне и няма да мърда и ще спинка (а Деян отривисто се съгласява с всякакви условия, само и само да го върнем при нас на спалнята).
Най-често си заспива при нас. Особено като и аз съм тук, не ще и да чуе да си стои в креватчето - "п'и мама искаме!" и това е. Силен фаворитизъм, незаслужен при това - освен дето аз предимно го храня, във всички останали ситуации Веселин много повече се грижи за него отколкото аз - а особено трябва да се подчертаят сутрините, щото аз първите 3 часа след като се събудя съм напълно неадекватна.
Обаче е много мил, когато заспива. Гледа ни с любов, гали ни, гушка се в нас, държи ни за ръчичка и с тънко и миличко гласче току се уверява - "Мамо, чуваш ли ме?" или само "Мамо? Мамо?" - по 100 пъти, ей така колкото да чуе гласа ми или да получи и някакъв знак за присъствие и участие от моя страна - не е достатъчно, че ме вижда. Понякога ми бърка в очите - "Мамо, отво'и очички!" - или ме гризка лекичко по носа с тихо, задъхано нетърпение, едва удържащ се да не ме ухапе наистина, но все пак проявява самоконтрол - вече може :)
По пътя дотам и обратно се държа геройски, нямахме никакви проблеми. "Тате пусне песничка" и "Не тая, тая нЕ хубава!" бяха съпътстващите реплики (освен дето припяваше с тия, дето намира за хубави).
Но може би най-важното от всичко е, че се отвори социално - станал е любимец на цялата станция - сервитьорки, почиващи - родители и деца, каки и батковци и по-малки от него дечица, охраната, лелките на рецепцията и в лоби бара - всички, които го видят, се размазват от кеф и си умират да му се радват. А той върви и очарова.
Покрай него се запознахме и с родителите на деца, с които той реши да контактува, както и, разбира се, със самите деца:
* братчетата батко Дими (на 6г., горд собственик на 4 пре-интересни войника, въоръжени кой с автомат, кой с пластмасова шпага от коктейл) и батко Юли (някъде на 13-14) барабар с родителите им - по думите на бащата - "батко Митко и леля Валя" (батко Митко собственик на още по-забавни 3 кутии цигари Ротманс, от които става и къщичка да се направи, и стълба, и дори да се отворят - чудеса направо...);
* споменатата кака Стефи (11) и братчето й Мартин (6),
* бебето Паола (на 7 месеца),
* малката Росица (на 1.5 г, тъкмо проходила, ситни навсякъде с грациозна походка на пръсти, и винаги облечена като кукла за разлика от нашия вагабонтин с неговата черна фанелка с Дарт Вейдър),
* връстничката Мими (на 3, която сме документирали на филмче как Деян отива и умилено започва да я гали по косата);
* кака Габи (на 13);
* Йоан,
* Добри,
* и разни други каки и батковци на които дори не научих имената.
Деян си умираше да ходи да гледа "дечицата" как играят "на топките" (сиреч билярд) и понеже го пускахме там, тй редовно се връщаше хванал някоя кака или батко за ръка и го води и му обяснява да седне ето тука - като му сочи някой от столовете на нашта маса. Веднъж дойде с две каки наведнъж, по една във всяка ръка, а последната вечер доведе три. Не преставам да се учудвам, че дори големи деца му обръщат внимание и се държат мило с него, от тях аз очаквам да се отърват по-бързо от досадното хлапе, а не да му ходят по гайдата.
Интересно е как 6-7 годишни момченца, когато решат да контактуват с Деян (по-скоро когато той им се натрапи), се държат с него като с равен - те изглежда нямат концепция за това колко много той не разбира. Например на Деяновия въпрос "Къде е мо'ето?" (на който ние бихме отговорили "Ей там" с най-общо посочване), те отговарят: "Като тръгнеш оттука надолу, завиваш наляво по едни стълби, пресичаш улицата, минаваш покрай едни коне, оттам надясно и покрай табелата..." - и му обяснили целия път как се стига от станцията до плажа. На нас ни е смешно, но всъщност, оказва се, че той все повече държи на обяснения (а също аргументи и мотивации) и все по-малко се задоволява с прост императив или мъгляво съждение. Например вчера при приспиването с Веселин имали спор къде да легне Деян, защото Деян отказвал да си легне в креватчето и викал "не тука, не тука!", а пък Веселин настоявал, че Деян си има креватче и трябва да си спи в него и туй то - както обикновено правим. Спорът най-накрая се разрешил леко и безболезнено, когато Веселин обяснил на Деян, че ако спи на леглото на мама и тати, може да падне и да се удари - при което Деян се съгласил да бъде сложен в своето креватче. Разбира сякаш, диването???
В обобщение - чакам с нетърпение следващата възможност да прекараме 9 безметежни дни заедно, тримата, някъде... :) И пизнавам си, не бях очаквала точно аз да напиша такова нещо. Оказа се, че на море с детенцето не беше една постоянна мъка, а шанс да открием най-приятните страни на родителството. Не бях подготвена за това :)
Не мога да си кривя душата, добруваме си тук. Очаквах да е кошмарно трудно, но засега напротив, всичко е наред и се чувствам в някаква идилия - изненадващо за мен самата, толкова перфектно минават дните ни, че чак не мога да повярвам. Е, не без отелни моменти на "д'уг пампе'с, не тоя!; д'уга тениска!; д'уги чо'апи!; д'уги сандалки!" и прочее изстъпления (хехе), а дори, в момент на особено голямо заинатяване - "д'уга мама!". Не и без насъщните ни здравословно-алергични несигурности - неприятен обрив под памперса точно след като се оказа, че по невнимание сме дали кравешки протеин (задушени зеленчуци, в които били сложили краве масло - кой ти да предположи, че в заведение за обществено хранене се предлагат такива екстри...) В същото време, бяхме мазали със слънцезащитен крем от неубедителната марка Elea и все си представям, че кремът, недоизмит добре от кожата след прибирането от плажа, в комбинация със запарващото действие на памперса, може да е причинил тоя обрив, локализиран почти само по местата, където памперсът е стегнат - ластиците около крачетата и на кръста. Днес и подсичане има - Деян се чеше под пишката и обяснява "Тука съ'би, кома'че ухапало!"
Но това е просто колкото да има щипка реалистичност в почивката, инак щях да си помисля, че съм в рая.
На първо място, трябва да се похвалим с най-неочакван успех: махнахме биберонката! Аз тъкмо вече се бях притеснила много, щото една жена сподели как нейната дъщеря била до 2 години с биберонка и започнала да фъфли, та я карали после 1 година на логопед докато се оправи - нещо се изкривявало там... Което не че не го пише по книгите, ама друго си е някой да ти го каже, дето лично го е преживял. Та беше ми станал голям тормоз тая биберонка, а Деян такъв наркоман на биберонска тема - биберонкоман, може да се каже - че изобщо не си я представях тая работа как ще стане. Очаквах страшни ревове и истерии и категорично не смеех да приложа изгаряне на мостовете - изхвърляне на биберонките наистина, така че и ние да не се изкушим. Но още първия ден тук, след като отидохме на плаж и Деян видя морето, като се върнахме в стаята за обеден сън му обяснихме, че биберонката сме я хвърлили в морето и я няма. Той попита още 2 пъти, колкото да се увери, че правилно е разбрал какво му казваме, и сякаш рече - аа, така ли, ми добре - и заспа. Направо ни шашна. Същата вечер - пак попита, но още първия отговор го задоволи. На следващия ден вече въобще не се сети. Чак на ден 3 или 4 при едно особено измъчено (щото беше особено закъсняло) приспиване, попита отново, и пак му стигна един-единствен отговор, потвърждаващ, че да, биберонката я няма щото я хвърлихме в морето. Голямо черпене имам да черпя за тая биберонка, значи!
И второ, понеже сме максималисти, иска ни се и да махнем памперса и да го приучим да си казва, като му се пишка и ака. Това обаче не върви толкова гладко. Оставяме го да се шмитка по гащи, но той намира за необходимо да отрича убедено винаги, щом го попитаме дали има пиш или ако. Дори наакан и миришещ отдалече, уверено обяснява, че не, няма ако. Все гледа да се свре в някой ъгъл и да свърши работата дискретно, включително, ако някой от нас го гледа, той прави жестове с ръце да се обърнем и да не го гледаме и ни пъди. Или пък сам извръща поглед настрани. И пак от тая пуста дискретност продължава да настоява, че "не наакал", дори когато се чудиш как да се преместиш да не си му от подветрената страна.
Няколко фрази са на мода, сред тях - "Мама тати купат лилави, сини и 'озови мото'чета"; "Ти стой тука, Деян, а тати (до)несе мидички"; "Много т'опат тия ъседи! Кажеме ей, ъседи, няма да т'опате!" - както и "Пупаши се от ъседите!". Това последното щото тука като се тропне и той нали си е стреслив, все пита - Кой чука? И аз обяснявам, че съседите. Сигурно си мисли, че съседи, това са някакви тайнствени, враждебни същества, които предимно тропат и чукат. Аз оня ден му обясних, че ще отидем при съседите и ще им кажем "буф!" и те ще се уплашат. Днес преди да заспи ми го разясни той на мене - "Отидеме п'и ъседите и кажеме "буф!", и те ше се упуашат!"
Много се кефи да рецитира каквито стихчета и песнички знае, и да повтаря фрази дето често е чувал. Смешно си преправя гласа, като играе ролите на Червената шапчица и Вълка в диалога:
- Че'вена шапчице, къде отиваш?
- Отивам п'и баба, тото е болна!
От това наизустяване следват и такива ситуации - Веселин оправя Деян, а аз се мотая из банята. По някое време Деян се отскубва и тръгва към мен. Веселин го пита:
- Деяне, къде отиваш?
- Отивам п'и мама... тото е болна!
Морето не му е особено интересно, повече се дърпа да влезе в басейните - първия ден посочи и рече "Малкото мо'е!" На плажа му носим басейнче, което първо е атракция докато се напълни - за ръка с баща си до морето и обратно да носят кофички с вода, после се влиза в него и се плацика, като от време на време се загребва пясък отвън и се сипва с шепи вътре; после е атракция докато кофичка по кофичка се излее на пясъка отстрани, и накрая идва кака Стефи да води Деян на разходка. Мидичките не са толкова интересни, колкото охлювчетата, още наречени "барабанчета" (това е досътворяване на изглежда недостатъчно цялостната дума "рапанчета"). Те вървят винаги по две - "голямото охлювче" и "малкото охлювче". Сравнението между голямо и малко е много на дневен ред.
Играем на пържоли, той се кикоти и залива от смях. Показваме как ходи леопарда (тъка-тъка-тъка) и току вмъкваме в разговора какви животни е имало в зоопарка ("Имаше и леопаааа'т, имаше носо'оооооог, имаше хипопотааааааам, имаше ... малък хипопотаааааам...") - и лъже много, щото каквото и да го попиташ, вс твърди, че го е имало. А то хипопотам например нямаше.
Много се гушкаме. Не ни изнудва толкова да го носим, но като има интересни неща, разположени на високо, настоява "Мама вдигне!" и обещава "Само гледаме! Няма а пипаме! Видиме отблизко."
Днес като го сложих в креватчето и той употребяваше цялото си красноречие да ме убеди да го извадя оттам, дори ми обеща: "Няма да мъ'даш!" - това във връзка, че онова споменато вече трудно приспиване мина през момент, в който Деян дава зор да го извадим от креватчето, но понеже преди това неуспешно се е въртял покрай нас без да може да заспи, Веселин тоя път го предупреждава, че ще го извади, ама той ще легне и няма да мърда и ще спинка (а Деян отривисто се съгласява с всякакви условия, само и само да го върнем при нас на спалнята).
Най-често си заспива при нас. Особено като и аз съм тук, не ще и да чуе да си стои в креватчето - "п'и мама искаме!" и това е. Силен фаворитизъм, незаслужен при това - освен дето аз предимно го храня, във всички останали ситуации Веселин много повече се грижи за него отколкото аз - а особено трябва да се подчертаят сутрините, щото аз първите 3 часа след като се събудя съм напълно неадекватна.
Обаче е много мил, когато заспива. Гледа ни с любов, гали ни, гушка се в нас, държи ни за ръчичка и с тънко и миличко гласче току се уверява - "Мамо, чуваш ли ме?" или само "Мамо? Мамо?" - по 100 пъти, ей така колкото да чуе гласа ми или да получи и някакъв знак за присъствие и участие от моя страна - не е достатъчно, че ме вижда. Понякога ми бърка в очите - "Мамо, отво'и очички!" - или ме гризка лекичко по носа с тихо, задъхано нетърпение, едва удържащ се да не ме ухапе наистина, но все пак проявява самоконтрол - вече може :)
По пътя дотам и обратно се държа геройски, нямахме никакви проблеми. "Тате пусне песничка" и "Не тая, тая нЕ хубава!" бяха съпътстващите реплики (освен дето припяваше с тия, дето намира за хубави).
Но може би най-важното от всичко е, че се отвори социално - станал е любимец на цялата станция - сервитьорки, почиващи - родители и деца, каки и батковци и по-малки от него дечица, охраната, лелките на рецепцията и в лоби бара - всички, които го видят, се размазват от кеф и си умират да му се радват. А той върви и очарова.
Покрай него се запознахме и с родителите на деца, с които той реши да контактува, както и, разбира се, със самите деца:
* братчетата батко Дими (на 6г., горд собственик на 4 пре-интересни войника, въоръжени кой с автомат, кой с пластмасова шпага от коктейл) и батко Юли (някъде на 13-14) барабар с родителите им - по думите на бащата - "батко Митко и леля Валя" (батко Митко собственик на още по-забавни 3 кутии цигари Ротманс, от които става и къщичка да се направи, и стълба, и дори да се отворят - чудеса направо...);
* споменатата кака Стефи (11) и братчето й Мартин (6),
* бебето Паола (на 7 месеца),
* малката Росица (на 1.5 г, тъкмо проходила, ситни навсякъде с грациозна походка на пръсти, и винаги облечена като кукла за разлика от нашия вагабонтин с неговата черна фанелка с Дарт Вейдър),
* връстничката Мими (на 3, която сме документирали на филмче как Деян отива и умилено започва да я гали по косата);
* кака Габи (на 13);
* Йоан,
* Добри,
* и разни други каки и батковци на които дори не научих имената.
Деян си умираше да ходи да гледа "дечицата" как играят "на топките" (сиреч билярд) и понеже го пускахме там, тй редовно се връщаше хванал някоя кака или батко за ръка и го води и му обяснява да седне ето тука - като му сочи някой от столовете на нашта маса. Веднъж дойде с две каки наведнъж, по една във всяка ръка, а последната вечер доведе три. Не преставам да се учудвам, че дори големи деца му обръщат внимание и се държат мило с него, от тях аз очаквам да се отърват по-бързо от досадното хлапе, а не да му ходят по гайдата.
Интересно е как 6-7 годишни момченца, когато решат да контактуват с Деян (по-скоро когато той им се натрапи), се държат с него като с равен - те изглежда нямат концепция за това колко много той не разбира. Например на Деяновия въпрос "Къде е мо'ето?" (на който ние бихме отговорили "Ей там" с най-общо посочване), те отговарят: "Като тръгнеш оттука надолу, завиваш наляво по едни стълби, пресичаш улицата, минаваш покрай едни коне, оттам надясно и покрай табелата..." - и му обяснили целия път как се стига от станцията до плажа. На нас ни е смешно, но всъщност, оказва се, че той все повече държи на обяснения (а също аргументи и мотивации) и все по-малко се задоволява с прост императив или мъгляво съждение. Например вчера при приспиването с Веселин имали спор къде да легне Деян, защото Деян отказвал да си легне в креватчето и викал "не тука, не тука!", а пък Веселин настоявал, че Деян си има креватче и трябва да си спи в него и туй то - както обикновено правим. Спорът най-накрая се разрешил леко и безболезнено, когато Веселин обяснил на Деян, че ако спи на леглото на мама и тати, може да падне и да се удари - при което Деян се съгласил да бъде сложен в своето креватче. Разбира сякаш, диването???
В обобщение - чакам с нетърпение следващата възможност да прекараме 9 безметежни дни заедно, тримата, някъде... :) И пизнавам си, не бях очаквала точно аз да напиша такова нещо. Оказа се, че на море с детенцето не беше една постоянна мъка, а шанс да открием най-приятните страни на родителството. Не бях подготвена за това :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)
