Уша

Вчера ходихме със Здравко да си вземе котенце. Харесаха се взаимно, дребосът се казва Уша и е момиче и има мъничка муцунка и светещи като фенери оцъклени очички. Черно. Аз като бивш коткостопанин бях главен консултант на тема котешки шопинг и дадох съвети относно основна грижа за натлапончето.

И отново ми залипсва Миша. Не оня тип липсване, който се оправя, когато отидеш и я видиш за малко, а онзи, който е свързан с цялата промяна на ситуацията: липсва ми животът, в който се прибирам вечер и тя е вкъщи, прави своите си магарии, своите си фасони, своите си пози - такива, които не са като на никоя друга котка. Липсва ми нейната уникалност, характерът й, навиците й, на които бях свидетел всеки ден.
Днес обяснявах на Здравко как котката се различава от кучето най-вече по това, че нейният характер не зависи от твоя. Тя те учи да зачиташ правото на "някакво си" животно да има собствена личност, желания и поведение; учи те на уважение и на приемане - котката няма собственик, има само стопанин - и хубавото на съжителството с котка е, че противодейства именно на нашите собственически пориви, на егоцентризма и самовлюбеността ни.

Разбира се, Деян е по-важен. Няма дискусия по този въпрос. Аз знам, че не съм зарязала Миша заради невалидна причина. Но би ми се искало някой ден да имаме котка вкъщи и Деян също да съжителства с котка, стига да е възможно... Може би след пубертета, когато евентуално отшумяват алергиите на детството. Но след пубертета ще е късно да се използва този добър начин за градене на характер; а и за отшумяването на алергиите няма гаранция. Веселин също има алергия към котка (все се чудеше защо постоянно го сърби носът, и сега докато пренасяхме Уша изведнъж установи, че откак сме без Миша не го е сърбял по точно този начин) - но срещу алергиите пък си има Зиртек... де да знам. Най-тъжното е, че дори в едно такова хипотетично бъдеще нашата евентуална бъдеща котка няма да е Миша, а някоя друга, с цялата тъжна различност и неизбежните сравнения "а помниш ли как Миша правеше така и така...".