Задача за сръчност:
Да се нахрани бебето, като едновременно с това му се изрежат ноктите.
Привидно е лесно, нали - с едната ръка държиш бебето, с другата биберона, с третата хващаш пръстчетата и с четвъртата режеш с нокторезачката.
За двуръките сред нас задачата изисква да разделят ръцете си на зони, които да ползват поотделно, така например главата на бебето се подпира не на цялата лява ръка, а на частта й от лакътя нагоре, така че предмишницата да дойде пред него и самата ръка да е свободна да оперира. Биберонът се подпира с брадичка, след като бебето го е засукало добре, за да не го изпусне. При рязането на ноктите се мери 5 пъти и се реже половин, защото порязването не би било добра идея докато бебето се храни (ще трябва да си поеме въздух, за да зареве, и може да се задави). В същото време трябва да се действа експедитивно, защото за 5 нокътя имате 8 минути (времето, за което бебето изконсумира дозата в биберона); приемаме за улеснение, че с другата ръка ще се занимаем на следващото хранене. Ако не стане нещо и не го отложим, разбира се. Деян си ходи с изрязани нокти на едната и дълги на другата вече четвърти ден.
Задача за сръчност + организация:
Да се даде на бебето лекарство от лъжичка, преди да бъде нахранено. Лекарството е под формата на капки, разтворени в мляко.
С едната ръка се държи бебето, отново в горната й част, за да може да го обхванем и отпред със същата ръка по такъв начин, че да приберем ръцете му към тялото, в противен случай разгневеният гладник ще блъсне лъжичката с лекарството и ще го разлее.
Тук ключът е в подготовката. Бебето не трябва да се взима в ръце, преди да са извършени всички необходими предварителни действия:
- да се приготви формулата или да се стопли кърмата до необходимата температура
- да се развинти биберона с храната и да се гребне от него със стерилна лъжичка
- лъжичката се балансира в хоризонтално положение на подходящо място, така че да не се излее. Аз ползвам за поставка винта, който затваря помпата за кърма.
- шишенцето Зиртек се отваря, като се постави на плота, с лявата ръка се държи, а с дясната се натиска силно надолу с дланта и едновременно с това се завърта. Капват се 3 капки в хоризонтираната лъжичка.
- биберонът се затваря и му се сваля капакът, за да е удобен да се подаде веднага след лъжичката. Иначе бебето е недоволно заради гадния вкус на Зиртека и прави смешни физиономии. (Задача с повишена трудност е да се заснемат физиономиите. Изисква се автоснимачка и перфектна времева координация.)
- да се сложи на бебето лигавник
Чак сега се взима бебето в ръце и се наглася по гореописания начин. В случай, че до този момент то се е вбесило и се мята в ръцете ви, реве и си върти главата рязко насам-натам, жертваме лекарската препоръка Зиртека да се дава преди хранене, защото просто нямаме шанс. Вместо това бутаме биберона и когато някъде към средата на храната бебето се успокои, го вадим, даваме лъжичката и продължаваме храненето.
Задача за организация:
Имате бебе, количка със зимен кош и столче за кола (защракват се на общо шаси), една торба багаж, и лек автомобил в напреднала възраст с багажник, чиято врата, ако не се държи с една ръка, ще ви падне на врата. Трябва да се натоварите на колата, без бебето да бъде оставяно без надзор.
Решение:
Слагате зимния кош на количката, бебето - в него, торбата овесвате на дръжката на количката. Слизате по стълбите, отивате до колата. Торбата слагате пред седалката до шофьора, бебето вадите от коша и го поставяте да легне на шофьорската седалка, разглабяте зимния кош от шасито и го поставяте върху седалката до шофьора. Сгъвате шасито, подпирате го на крака си и отваряте багажника. Придържайки багажника с една ръка, с другата вдигате кората и с внимателно балансиране и малко напрягане на мускулите натоварвате сгънатото шаси в багажника. Затваряте, заключвате, заобикаляте и взимате бебето. Заключвате колата и се връщате в апартамента, гушкайки бебето. Посаждате бебето в столчето за кола, защраквате го с предпазните колани и го сваляте до колата, носейки столчето за дръжката.
Събирам за сборник.
понеделник, 29 октомври 2007 г.
неделя, 28 октомври 2007 г.
Полезните неща
Едно време някой казал на баба ми, че морковите били много полезни. Тя ни блъскаше с прясно изцеден морковен сок докато брат ми пооранжевя, тя се уплаши, заведе го на лекар и й казаха, че е от морковите.
По-късно някой й каза, че в зелената салата трябва да се слагат листа от глухарче, много били полезни. В желанието си да ни пробута повече от тях (а те са адски горчиви и гадни на вкус), тя постепенно увеличаваше дозата им за сметка на марулите, докато стигна до пропорция 9:1 в полза на глухарчетата (или поне на нас така ни се струваше, толкова й бяха гадни салатите) и ние съвсем отказахме да пасем повече.
Много родители насилват децата си да пият мляко, защото било полезно, но всъщност то не е нужно на порасналия човек - млякото е необходима храна само в кърмаческа възраст, по-късно преработването му е проблем за организма.
Емблематичният случай със спанака би трябвало да накара родителите да се позамислят по отношение на насилването на децата да консумират неща, които те отказват - може би си има причина, може би организмът си знае най-добре какво му е нужно и в какво количество. Разбира се, става въпрос за организъм, чиято способност да идентифицира собствените си нужди не е разбичкана от злоупотребяващите с вкусовите ни рецептори изобретения като натриев глутамат (долу!) и подсладители от всякакъв вид.
Извън храненето, други неща също се считат ту за полезни,ту за вредни - в момента се сещам за удобното обяснение "Нека реве, да му се развиват дробчетата" - как хубаво успокоява родителя, притеснен и изнервен от ревящото бебе, и колко е далече от истината. От лекарствата, спомням си че аналгинът беше дори забранен за известно време, преди пак да го пуснат, защото бяха открили някаква негова вредност; сега май само аналгин-хининът се счита за вреден. Като ученици по лагерите целият клас задължително ходеше запасен с аналгин-хинин (едни красиви зелени хапчета - гладички такива), защото за всички майки това беше любимият пенкилер (по някаква причина у нас не го ползвахме).
Педиатърката при последните два прегледа ми направи забележка, че държа Деян седнал - трябвало да се държи полегнал под ъгъл 45 градуса до навършване на (май) 6 месеца. След първия път аз звъннах на нашия братовчед Иво, който е ортопед, и той беше категоричен, че няма никакъв проблем да се държи прикрепен в седнало положение (и слава Богу, защото иначе щеше да лудне вече - той само иска да зяпа наоколо и вече въобще не понася да лежи по гръб). На втория преглед, като пак ме укори за неправилното държане, й казах че ортопедът е казал че няма проблем, и нагло завърших с "Не знам, разберете се!" (ми тва медицината пък е баси и науката).
Като споменах ортопед - навремето са повивали бебетата стегнато, с изпънати тела, изпънати крачета и покрай тялото прибрани ръцете. Целта е била да им се изправят крачетата, иначе щели да си останат криви. Това е било кошмарно вредно и е причинявало страхотни проблеми с тазобедрените стави. Съвременната ортопедия препоръчва обличане и държане на бебето по такъв начин, че краката му да бъдат в естественото си положение - разтворени като на жабче.
Тия дни попаднах на ей тази статия в BGMamma. Според нея алергията не се предизвиква от твърде ранно излагане на алергени, а напротив, от твърде късно, от живот в твърде стерилна среда. Това становище винаги ми е звучало по-логичното, но не смеех да рискувам. И сега не знам да вярвам ли на изложените доказателства, или не.
Иска ми се да си приберем Миша. Аз бях много против махането й дори след раждането на Деян (за по време на бременността не щях и да чуя, колкото и да бяха категорични лекарите), но след като той доби атопичния дерматит, си казах - добре че все пак я махнахме, щото иначе щях доста удобно да реша, че тя го е причинила, и да се обвинявам, че проявих егоизма да я задържа (заради собственото си удоволствие да си имам котка).
Работата е там, че все още не смея да рискувам. Някои решения, ако не ги вземеш, се взимат сами, като например това да си я приберем ли или не - колебанието е равносилно на решение да не си я прибираме.
При вече проявена алергия, най-вероятно е късно вече да му градим имунитет тепърва. Но колко трябва да се чака? Нямам идея :/
Този пост няма никаква друга цел, освен да сподели поредната родителска несигурност, в която изпадам. Някакси няма проблем сам да се тъпчеш с неща, които можело било да са вредни - е, казваш си, да няма да живея сто години, я. Всеки си има някакъв самоубийствен инстинкт, който му позволява (и го подтиква) да върши неща, за които знае или предполага, че са вредни. Не е същото, когато взимаш решенията вместо друг човек.
Освен това аз съм свикнала да има много теми, по които да нямам мнение. Не ми харесва, че родителството ме принуждава да заемам позиция по толкова много въпроси.
Родителството е предизвикателство към много от личните недостатъци на човек. Че ще бъде предизвикателство към егоизма ми, бях подготвена. Но не се бях сещала, че и нерешителността ми ще бъде атакувана. Аз си харесвам нерешителността, моля, оставете я на мира.
По-късно някой й каза, че в зелената салата трябва да се слагат листа от глухарче, много били полезни. В желанието си да ни пробута повече от тях (а те са адски горчиви и гадни на вкус), тя постепенно увеличаваше дозата им за сметка на марулите, докато стигна до пропорция 9:1 в полза на глухарчетата (или поне на нас така ни се струваше, толкова й бяха гадни салатите) и ние съвсем отказахме да пасем повече.
Много родители насилват децата си да пият мляко, защото било полезно, но всъщност то не е нужно на порасналия човек - млякото е необходима храна само в кърмаческа възраст, по-късно преработването му е проблем за организма.
Емблематичният случай със спанака би трябвало да накара родителите да се позамислят по отношение на насилването на децата да консумират неща, които те отказват - може би си има причина, може би организмът си знае най-добре какво му е нужно и в какво количество. Разбира се, става въпрос за организъм, чиято способност да идентифицира собствените си нужди не е разбичкана от злоупотребяващите с вкусовите ни рецептори изобретения като натриев глутамат (долу!) и подсладители от всякакъв вид.
Извън храненето, други неща също се считат ту за полезни,ту за вредни - в момента се сещам за удобното обяснение "Нека реве, да му се развиват дробчетата" - как хубаво успокоява родителя, притеснен и изнервен от ревящото бебе, и колко е далече от истината. От лекарствата, спомням си че аналгинът беше дори забранен за известно време, преди пак да го пуснат, защото бяха открили някаква негова вредност; сега май само аналгин-хининът се счита за вреден. Като ученици по лагерите целият клас задължително ходеше запасен с аналгин-хинин (едни красиви зелени хапчета - гладички такива), защото за всички майки това беше любимият пенкилер (по някаква причина у нас не го ползвахме).
Педиатърката при последните два прегледа ми направи забележка, че държа Деян седнал - трябвало да се държи полегнал под ъгъл 45 градуса до навършване на (май) 6 месеца. След първия път аз звъннах на нашия братовчед Иво, който е ортопед, и той беше категоричен, че няма никакъв проблем да се държи прикрепен в седнало положение (и слава Богу, защото иначе щеше да лудне вече - той само иска да зяпа наоколо и вече въобще не понася да лежи по гръб). На втория преглед, като пак ме укори за неправилното държане, й казах че ортопедът е казал че няма проблем, и нагло завърших с "Не знам, разберете се!" (ми тва медицината пък е баси и науката).
Като споменах ортопед - навремето са повивали бебетата стегнато, с изпънати тела, изпънати крачета и покрай тялото прибрани ръцете. Целта е била да им се изправят крачетата, иначе щели да си останат криви. Това е било кошмарно вредно и е причинявало страхотни проблеми с тазобедрените стави. Съвременната ортопедия препоръчва обличане и държане на бебето по такъв начин, че краката му да бъдат в естественото си положение - разтворени като на жабче.
Тия дни попаднах на ей тази статия в BGMamma. Според нея алергията не се предизвиква от твърде ранно излагане на алергени, а напротив, от твърде късно, от живот в твърде стерилна среда. Това становище винаги ми е звучало по-логичното, но не смеех да рискувам. И сега не знам да вярвам ли на изложените доказателства, или не.
Иска ми се да си приберем Миша. Аз бях много против махането й дори след раждането на Деян (за по време на бременността не щях и да чуя, колкото и да бяха категорични лекарите), но след като той доби атопичния дерматит, си казах - добре че все пак я махнахме, щото иначе щях доста удобно да реша, че тя го е причинила, и да се обвинявам, че проявих егоизма да я задържа (заради собственото си удоволствие да си имам котка).
Работата е там, че все още не смея да рискувам. Някои решения, ако не ги вземеш, се взимат сами, като например това да си я приберем ли или не - колебанието е равносилно на решение да не си я прибираме.
При вече проявена алергия, най-вероятно е късно вече да му градим имунитет тепърва. Но колко трябва да се чака? Нямам идея :/
Този пост няма никаква друга цел, освен да сподели поредната родителска несигурност, в която изпадам. Някакси няма проблем сам да се тъпчеш с неща, които можело било да са вредни - е, казваш си, да няма да живея сто години, я. Всеки си има някакъв самоубийствен инстинкт, който му позволява (и го подтиква) да върши неща, за които знае или предполага, че са вредни. Не е същото, когато взимаш решенията вместо друг човек.
Освен това аз съм свикнала да има много теми, по които да нямам мнение. Не ми харесва, че родителството ме принуждава да заемам позиция по толкова много въпроси.
Родителството е предизвикателство към много от личните недостатъци на човек. Че ще бъде предизвикателство към егоизма ми, бях подготвена. Но не се бях сещала, че и нерешителността ми ще бъде атакувана. Аз си харесвам нерешителността, моля, оставете я на мира.
петък, 26 октомври 2007 г.
Angel
Оня ден посадих Деян до мене да си гледаме заедно Angel. Мислех, че първото гледане на телевизия ще е организирано ритуално гледане на Star Wars. Или поне, че запознаването с Whedon-verse ще почне от Buffy. Нищо де, плановете се променят в крачка.
Иначе, телевизията е много вредно нещо и аз разбира се до 2-годишна възраст изобщо няма да го пускам да гледа, но все пак може ли човек да устои на изкушението да се възползва от готовността на малкия пискун да се омагьоса пред екрана и да замълчи (най-накрая, обоже!), вперил хипер-заинтригуван поглед в удивителните moving pictures. Еми не може, наречете ме лош родител.
Пък и Angel е това.
Маскарата обаче взе, че заспа, както си седеше до мене.
Глупавичък ми е още :)
Иначе, телевизията е много вредно нещо и аз разбира се до 2-годишна възраст изобщо няма да го пускам да гледа, но все пак може ли човек да устои на изкушението да се възползва от готовността на малкия пискун да се омагьоса пред екрана и да замълчи (най-накрая, обоже!), вперил хипер-заинтригуван поглед в удивителните moving pictures. Еми не може, наречете ме лош родител.
Пък и Angel е това.
Маскарата обаче взе, че заспа, както си седеше до мене.
Глупавичък ми е още :)
четвъртък, 25 октомври 2007 г.
И аз за учителската стачка
Да си кажа все пак мнението, че без мойто мнение закъде.
Увеличаването на учителските заплати има за цел да осигури по-поносимо битие на сегашните учители, с което аз съм ОК, но също така се предполага и че това ще подобри нивото на образованието, с което аз не съм съгласна.
Колкото и да се вдигнат заплатите на сега заетите в сферата на образованието, нивото няма да се вдигне. Добър учител не се става според парите. Това не е работа, която можеш да работиш според това, което ти плащат. Или си добър учител, или не; заплатата няма нищо общо.
Затова се дразня, когато се свързват двете неща.
Ще ги разгледам поотделно.
1. По-поносимо битие на сегашните.
Да, заплатите им са действително много ниски, така както са ниски и на други професии в бюджетната сфера. Какво да се прави, държавата ни не е богата, и не ми харесва, че те се държат изнудвачески. Когато аз отида при шефа ми да искам увеличение на заплатата, не очаквам да ми я вдигне двойно. Мисля, че техният отказ да приемат какъвто и да било компромис е некоректен и дори неморален. Държат се на принципа "Сега ни е паднало, сега са ни обърнали внимание - давай да искаме".
Аз не съм много ангажирана с тези искания, както не бих била и с исканията на, примерно, миньори или ватмани. Изпитвам чисто човешко съчувствие към хората, живеещи с малко пари, и ги подкрепям ако могат да получат повече, защото наистина те се трудят и трудът им трябва да бъде възнаграден. Но не съм активно въвлечена в тази идея.
2. По-добро качество на образованието в България
Ето това е идеята, с която съм ангажирана. Това е, за което наистина ми пука. И за да се постигне, не е нужно заплатите да се увеличат двойно от догодина. По-добре е да се увеличат и повече (и е глупаво да се мисли в пъти спрямо сегашните... трябва да се разработи схема, по която винаги учителската заплата да е висока заплата спрямо заплатите в останалите професии), НО това да стане по-бавно.
Подобряването на образованието ще дойде от новите кадри. От досегашните, който е щял да избяга, е избягал; който няма да бяга, ще остане учител дори да му се осигури много по-ниско непосредствено увеличение, ако му се гарантира по-съществено дългосрочно такова.
Новите учители трябва да дойдат измежду средите на сегашните завършващи ученици и студентите, т.е. ефектът от драстично по-високи учителски заплати трябва да се търси първо в засилване на интереса към педагогическите специалности (дет се вика, да се бият да влязат там ;) ), сетне в повишаване на нивото на самите тези специалности (да не се завършва лесно) и най-накрая - като настане бой кой от висококвалифицираните, амбициозни млади завършили педагози ще успее да мине през ситната цедка от високи изисквания на училищните ръководства, така че да стане учител - тогава можем да видим подобрение в образованието.
Т.е. високата заплата трябва да служи като примамка за хора, които ще я получат най-рано след 6 години. По тази причина според мен не е наложително тя да влиза в сила ASAP.
Страшно е трудно да си добър учител. Иска се уникална комбинация от лични качества и квалификация, за старт, а след това - яко бачкане, здрави нерви, и всичко това - задвижено от неугасваща мотивация в не особено мотивираща среда. Заплатата би помогнала на мотивацията; има обаче и други неща, които могат да й помогнат. Учителят, както и всички ние, също трябва да среща предизвикателства в професията си, и то не такива от типа как да надвика шумящия клас, а предизвикателства лично за него, за неговия интелект и успеваемост. Трябва да има чувството, че се развива, да вижда накъде още има да напредва, да се усеща в състезание, а не в летаргия. Учителските колективи, доколкото ги познавам, се състоят от огромен процент жени (не знам дали това има нещо общо), отдадени много повече на интриги и клюкарстване помежду си, отколкото на това да бъдат все по-добри в професията си. Тези апатични лелки са отвъд спасението, ако ще и заплатите им да станат по 3000 лв. Майната им на тях и изобщо не ми пука за техния протест.
Пука ми за онези 1 на 100 учители, които са призвани в тази професия, но по финансови причини не могат да си позволят да я упражняват. Като класния на брат ми, който успя да напъха в главите на цял клас тежки техникумски пубертети доста задоволителни познания по българска литература - този човек, докато им преподаваше, се издържаше като плочкаджия; впоследствие обстоятелствата го принудиха да се отдаде изцяло на фаянсова кариера и престана да бъде учител; по-късно замина за чужбина и съвсем се не видя. Усещам това като лична загуба.
Аз искам тези хора, призваните, всеки един от тях, да бъде в класните стаи и да не прави нищо странично - това искам и ако цената е заплатите да са х2, така да е; ако е заплатите х3 - така да е.
За отбелязване е, че учителският протест среща много широка обществена подкрепа. Всеки срещнат, анкетиран в медиите в последно време, се изразява категорично в подкрепа на учителите. Интересно ми е всички тези хора дали са съгласни да им се вдигнат данъците с още толкова, колкото е необходимо, за да се покрие увеличението, с което са съгласни. В случай че няма откъде да се прехвърлят бюджетни средства, имам предвид. А то има как да няма, при положение че държавата ни поначало не разполага с кой знае колко пари за харчене и има множество бездънни ями за запълване. Та дали тези, подкрепящите, ще продължат да подкрепят, ако цената за това е да извадят 5 лева от джоба си и да ги дадат на някой учител. Щото в крайна сметка, всичко е свързано с всичко (тм) и трябва да се мисли и от тая гледна точка.
Увеличаването на учителските заплати има за цел да осигури по-поносимо битие на сегашните учители, с което аз съм ОК, но също така се предполага и че това ще подобри нивото на образованието, с което аз не съм съгласна.
Колкото и да се вдигнат заплатите на сега заетите в сферата на образованието, нивото няма да се вдигне. Добър учител не се става според парите. Това не е работа, която можеш да работиш според това, което ти плащат. Или си добър учител, или не; заплатата няма нищо общо.
Затова се дразня, когато се свързват двете неща.
Ще ги разгледам поотделно.
1. По-поносимо битие на сегашните.
Да, заплатите им са действително много ниски, така както са ниски и на други професии в бюджетната сфера. Какво да се прави, държавата ни не е богата, и не ми харесва, че те се държат изнудвачески. Когато аз отида при шефа ми да искам увеличение на заплатата, не очаквам да ми я вдигне двойно. Мисля, че техният отказ да приемат какъвто и да било компромис е некоректен и дори неморален. Държат се на принципа "Сега ни е паднало, сега са ни обърнали внимание - давай да искаме".
Аз не съм много ангажирана с тези искания, както не бих била и с исканията на, примерно, миньори или ватмани. Изпитвам чисто човешко съчувствие към хората, живеещи с малко пари, и ги подкрепям ако могат да получат повече, защото наистина те се трудят и трудът им трябва да бъде възнаграден. Но не съм активно въвлечена в тази идея.
2. По-добро качество на образованието в България
Ето това е идеята, с която съм ангажирана. Това е, за което наистина ми пука. И за да се постигне, не е нужно заплатите да се увеличат двойно от догодина. По-добре е да се увеличат и повече (и е глупаво да се мисли в пъти спрямо сегашните... трябва да се разработи схема, по която винаги учителската заплата да е висока заплата спрямо заплатите в останалите професии), НО това да стане по-бавно.
Подобряването на образованието ще дойде от новите кадри. От досегашните, който е щял да избяга, е избягал; който няма да бяга, ще остане учител дори да му се осигури много по-ниско непосредствено увеличение, ако му се гарантира по-съществено дългосрочно такова.
Новите учители трябва да дойдат измежду средите на сегашните завършващи ученици и студентите, т.е. ефектът от драстично по-високи учителски заплати трябва да се търси първо в засилване на интереса към педагогическите специалности (дет се вика, да се бият да влязат там ;) ), сетне в повишаване на нивото на самите тези специалности (да не се завършва лесно) и най-накрая - като настане бой кой от висококвалифицираните, амбициозни млади завършили педагози ще успее да мине през ситната цедка от високи изисквания на училищните ръководства, така че да стане учител - тогава можем да видим подобрение в образованието.
Т.е. високата заплата трябва да служи като примамка за хора, които ще я получат най-рано след 6 години. По тази причина според мен не е наложително тя да влиза в сила ASAP.
Страшно е трудно да си добър учител. Иска се уникална комбинация от лични качества и квалификация, за старт, а след това - яко бачкане, здрави нерви, и всичко това - задвижено от неугасваща мотивация в не особено мотивираща среда. Заплатата би помогнала на мотивацията; има обаче и други неща, които могат да й помогнат. Учителят, както и всички ние, също трябва да среща предизвикателства в професията си, и то не такива от типа как да надвика шумящия клас, а предизвикателства лично за него, за неговия интелект и успеваемост. Трябва да има чувството, че се развива, да вижда накъде още има да напредва, да се усеща в състезание, а не в летаргия. Учителските колективи, доколкото ги познавам, се състоят от огромен процент жени (не знам дали това има нещо общо), отдадени много повече на интриги и клюкарстване помежду си, отколкото на това да бъдат все по-добри в професията си. Тези апатични лелки са отвъд спасението, ако ще и заплатите им да станат по 3000 лв. Майната им на тях и изобщо не ми пука за техния протест.
Пука ми за онези 1 на 100 учители, които са призвани в тази професия, но по финансови причини не могат да си позволят да я упражняват. Като класния на брат ми, който успя да напъха в главите на цял клас тежки техникумски пубертети доста задоволителни познания по българска литература - този човек, докато им преподаваше, се издържаше като плочкаджия; впоследствие обстоятелствата го принудиха да се отдаде изцяло на фаянсова кариера и престана да бъде учител; по-късно замина за чужбина и съвсем се не видя. Усещам това като лична загуба.
Аз искам тези хора, призваните, всеки един от тях, да бъде в класните стаи и да не прави нищо странично - това искам и ако цената е заплатите да са х2, така да е; ако е заплатите х3 - така да е.
За отбелязване е, че учителският протест среща много широка обществена подкрепа. Всеки срещнат, анкетиран в медиите в последно време, се изразява категорично в подкрепа на учителите. Интересно ми е всички тези хора дали са съгласни да им се вдигнат данъците с още толкова, колкото е необходимо, за да се покрие увеличението, с което са съгласни. В случай че няма откъде да се прехвърлят бюджетни средства, имам предвид. А то има как да няма, при положение че държавата ни поначало не разполага с кой знае колко пари за харчене и има множество бездънни ями за запълване. Та дали тези, подкрепящите, ще продължат да подкрепят, ако цената за това е да извадят 5 лева от джоба си и да ги дадат на някой учител. Щото в крайна сметка, всичко е свързано с всичко (тм) и трябва да се мисли и от тая гледна точка.
сряда, 24 октомври 2007 г.
Нова снимка
Може би ще въведа традиция - да сменям снимката му в блога всеки месец.
Ето вдясно новата му крива физиономия.
Старата снимка остава тук:
Книгите
Нашата Книга за отглеждане на бебе е чудесна, няма спор.
За протокола, това е What to Expect the First Year by Arlene Eisenberg, Heidi E. Murkoff, and Sandee E. Hathaway (Paperback - May 4, 2004)
От същата серия беше и пътеводната ни Книга за бременността (What to Expect When You're Expecting by Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, and Sandee Hathaway) и възнамерявам живот и здраве догодина да сме на What to Expect the Toddler Years пак by същите.
Думата ми е за стила на писане на съвременната литература от този научно-практически тип. Понеже е вид научна литература, тя напълно отговаря на съвременния начин, по който се мисли и пише в науката, а именно:
- Никога, за нищо на света, не давай категорично мнение! (Или пък давай, ако предпочиташ.)
- Винаги представяй максимално равнопоставено различните гледни точки! (Някои хора решават да не го правят, което също е ОК.)
- Всеки има право на собствено мнение. Не атакувай хората. Представяй в добра светлина всяко тяхно възможно решение.
Идеята на тези книги е, че ти предоставят многостранна информация, но решението как да постъпиш трябва да го вземеш ти.
За един начинаещ родител това се явява тежка отговорност. Поне на мен лично ми тежи.
Лесно им е било на майките ни с Д-р Спок: Прави това, не прави онова, точка. Ясно и точно, изпълняваш стриктно и дисциплинирано и, уповавайки се на неговия авторитет, си уверен и спокоен, че вършиш всичко правилно.
В нашата книга няма "правилно" (с редки изключения, например за нуждата от ваксинации и по теми, засягащи безопасността на бебето). Един пример: четох наскоро за почина да се спи заедно с бебето на родителското легло. По време на коликите това беше единственият начин, по който успявахме да вземем малко сън, защото Деян само така се успокояваше. Какво казва книгата по въпроса? Накратко, казва, че навремето спането с бебето е било категорично забранявано, но днес вече не е така. Спането с бебето се оказало, че си има множество предимства (и са изброени), но също така някои недостатъци (изброени) и ако родителят иска да го прави, трябва да се съобрази със следните правила за безопасност (изброени). Интересуваше ме психологическата страна на въпроса. Като предимство е дадено, че при спане с бебето се помага то да изгради спокойно отношение и доверие към околния свят. Така че спете, ако искате, само по-късно внимавайте за прояви на липса на автономност от страна на детето.
Е какво ми казват? Избери си дали да възпиташ детето си да е лесно доверяващо се, но несамостоятелно, или да е самостоятелно, но да има проблеми с доверието към околните.
Получава се, че Книгите, които се предполага да са Помагала / Ръководства / Как-да-направим нещо, не ни казват как да го направим, а ни казват нещо като "...Абе има много начини да се одере котка."
О, колко ми липсва понякога блажената Доктор-Спокова категоричност!
В някои моменти ми идеше да изрева - По дяволите, не ме карайте да взимам още едно решение! Просто ми кажете какво да направя и ще го направя!
Този постинг не трябва да се разбира погрешно. В никакъв случай не бих се отказала от привилегията Книгите, които се обръщат към мен в днешно време, да ме третират като мислещ човек, а следователно съм готова да си понеса и това, че ме товарят със съответната отговорност. За мен е чест тази отговорност да е моя.
Само исках да си кажа, че тази несигурност се явява още една от трудностите в родителството. Искаш да си най-добрия. Искаш да правиш нещата безгрешно. Но не знаеш кое е най-доброто, кое е безгрешното.
Разбира се, този стремеж сам по себе си е отживелица. Съвременният човек би се пренастроил на плуралистична вълна и изобщо не би оперирал с концепции като "най-добро" и "безгрешно". Съвременният човек не би се стремял да е на върха, защото не живее на пирамида. Той би плувал с удоволствие в морето от разнообразни възможности. Би се наслаждавал да прави избори, базирани не на "правилно / грешно", а на "аз предпочитам".
Но аз трябва да работя здраво над себе си, за да се "осъвременя" в това отношение. Това, което ме дърпа назад, е страхът - силен страх да не сбъркам нещо, едно треперене над отрочето, което никога не съм очаквала, че точно аз ще проявя един ден.
За да си родител, се иска смелост.
За протокола, това е What to Expect the First Year by Arlene Eisenberg, Heidi E. Murkoff, and Sandee E. Hathaway (Paperback - May 4, 2004)
От същата серия беше и пътеводната ни Книга за бременността (What to Expect When You're Expecting by Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, and Sandee Hathaway) и възнамерявам живот и здраве догодина да сме на What to Expect the Toddler Years пак by същите.
Думата ми е за стила на писане на съвременната литература от този научно-практически тип. Понеже е вид научна литература, тя напълно отговаря на съвременния начин, по който се мисли и пише в науката, а именно:
- Никога, за нищо на света, не давай категорично мнение! (Или пък давай, ако предпочиташ.)
- Винаги представяй максимално равнопоставено различните гледни точки! (Някои хора решават да не го правят, което също е ОК.)
- Всеки има право на собствено мнение. Не атакувай хората. Представяй в добра светлина всяко тяхно възможно решение.
Идеята на тези книги е, че ти предоставят многостранна информация, но решението как да постъпиш трябва да го вземеш ти.
За един начинаещ родител това се явява тежка отговорност. Поне на мен лично ми тежи.
Лесно им е било на майките ни с Д-р Спок: Прави това, не прави онова, точка. Ясно и точно, изпълняваш стриктно и дисциплинирано и, уповавайки се на неговия авторитет, си уверен и спокоен, че вършиш всичко правилно.
В нашата книга няма "правилно" (с редки изключения, например за нуждата от ваксинации и по теми, засягащи безопасността на бебето). Един пример: четох наскоро за почина да се спи заедно с бебето на родителското легло. По време на коликите това беше единственият начин, по който успявахме да вземем малко сън, защото Деян само така се успокояваше. Какво казва книгата по въпроса? Накратко, казва, че навремето спането с бебето е било категорично забранявано, но днес вече не е така. Спането с бебето се оказало, че си има множество предимства (и са изброени), но също така някои недостатъци (изброени) и ако родителят иска да го прави, трябва да се съобрази със следните правила за безопасност (изброени). Интересуваше ме психологическата страна на въпроса. Като предимство е дадено, че при спане с бебето се помага то да изгради спокойно отношение и доверие към околния свят. Така че спете, ако искате, само по-късно внимавайте за прояви на липса на автономност от страна на детето.
Е какво ми казват? Избери си дали да възпиташ детето си да е лесно доверяващо се, но несамостоятелно, или да е самостоятелно, но да има проблеми с доверието към околните.
Получава се, че Книгите, които се предполага да са Помагала / Ръководства / Как-да-направим нещо, не ни казват как да го направим, а ни казват нещо като "...Абе има много начини да се одере котка."
О, колко ми липсва понякога блажената Доктор-Спокова категоричност!
В някои моменти ми идеше да изрева - По дяволите, не ме карайте да взимам още едно решение! Просто ми кажете какво да направя и ще го направя!
Този постинг не трябва да се разбира погрешно. В никакъв случай не бих се отказала от привилегията Книгите, които се обръщат към мен в днешно време, да ме третират като мислещ човек, а следователно съм готова да си понеса и това, че ме товарят със съответната отговорност. За мен е чест тази отговорност да е моя.
Само исках да си кажа, че тази несигурност се явява още една от трудностите в родителството. Искаш да си най-добрия. Искаш да правиш нещата безгрешно. Но не знаеш кое е най-доброто, кое е безгрешното.
Разбира се, този стремеж сам по себе си е отживелица. Съвременният човек би се пренастроил на плуралистична вълна и изобщо не би оперирал с концепции като "най-добро" и "безгрешно". Съвременният човек не би се стремял да е на върха, защото не живее на пирамида. Той би плувал с удоволствие в морето от разнообразни възможности. Би се наслаждавал да прави избори, базирани не на "правилно / грешно", а на "аз предпочитам".
Но аз трябва да работя здраво над себе си, за да се "осъвременя" в това отношение. Това, което ме дърпа назад, е страхът - силен страх да не сбъркам нещо, едно треперене над отрочето, което никога не съм очаквала, че точно аз ще проявя един ден.
За да си родител, се иска смелост.
вторник, 23 октомври 2007 г.
През целия си живот не съм се возил на каруца
Често се опитвам да си спомням как съм мислила като дете, за да мога да си представя как ще му изглежда светът на Деян.
Особено голяма е разликата в скоростта, с която тече времето на големия човек и на малкия. Не трябва да забравям колко бавно е всичко, когато си малък, колко много време има пред теб - океан от време, който ти се струва безкраен. За да разбирам Деян, трябва да помня усещането: колко е дълъг един ден... колко е дълга лятната ваканция... какво уникално събитие е рожденият ми ден, какъв огромен празник - Нова година.
Когато бил на 4-5 години, Веселин се качил на каруца и възхитено споделил: "През целия си живот не съм се возил на каруца!"
А Рада преди време - да е била и тя 4-годишна - беше попитала Хейзъл дали кака Гимли я е познавала, когато е била малка.
Особено голяма е разликата в скоростта, с която тече времето на големия човек и на малкия. Не трябва да забравям колко бавно е всичко, когато си малък, колко много време има пред теб - океан от време, който ти се струва безкраен. За да разбирам Деян, трябва да помня усещането: колко е дълъг един ден... колко е дълга лятната ваканция... какво уникално събитие е рожденият ми ден, какъв огромен празник - Нова година.
Когато бил на 4-5 години, Веселин се качил на каруца и възхитено споделил: "През целия си живот не съм се возил на каруца!"
А Рада преди време - да е била и тя 4-годишна - беше попитала Хейзъл дали кака Гимли я е познавала, когато е била малка.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
