И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...
сряда, 31 декември 2008 г.
Снимка
Старата остава тук:
И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...
И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...
вторник, 23 декември 2008 г.
Коледно
Едно от кофтите неща като си направи човек блог и си завъди четящи, е че от доброволно намерение да сподели нещо постепенно цялата работа се превръща в задължение и съответно - тегоба. Почват се намеци и натяквания - айде бе, кога ще ъпдейтнеш? Почват се обвинения дори. Ето повече от месец не съм писала и вече получавам - на детето блога, та на детето блога.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.
Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.
Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.
А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.
Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.
На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.
А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.
Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.
Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.
Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.
Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."
Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.
Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.
Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.
Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.
Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.
А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.
Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.
На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.
А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.
Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.
Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.
Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.
Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."
Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.
Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.
Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.
четвъртък, 20 ноември 2008 г.
Сватбарче
Опитвам се да се събудя, след като снощи до 3 АМ се езувих - то не беше фейсбук, то не беше блогосфера - ужас. Слаб ми е ангелът за такива неща, особено като съм била далече от интернет за 6 последователни дни.
Деянчески се държа много похвално, така че нека го отбележа тук, за да се знае от всички.
Нямахме никакви проблеми в самолета - нито при излизане и кацане (като захапе биберона с млякото, нищо друго не го интересува), нито по време на самия полет. Тук е мястото Flybaboo да бъдат потупани по рамото като може би най-добрата самолетна услуга, която съм ползвала от години. Новичък самолет, кожен салон ;), достатъчно място за краката дори в икономична класа. Полетът почти празен - нашия клан 8 човека и още толкова други хора. Деян търча по пътеката между редовете, зяпа хората, краде им разни неща, те му се радваха.
Аз не мога да му се нагледам какъв е сладур, а пък Веселин разправя, че просто такава му е възрастта в момента, най-сладурческата. Вероятно с времето ще стане по-неприятен... знам ли :)
Новите попълнения в речника включват:
- тонто (слон)
- тут (студ)
- Деянн (в отговор на въпрос "Как се казваш?")
- гух (грух - като види прасе на картинка)
- когато се храни: още от преди си знаеше бука и тика (ябълка и тиква), а сега се опитвам да го науча да разпознава и морков (нарича го "бов") и круша (засега не успява)
- казва също нещо подобно на "дай ми".
Не мога да ги следя и записвам всичките вече - той все си намира какво да повтори.
Най-смешен е когато му забраняваш нещо - ти казваш твърдо "Не!", той те поглежда едно изпитателно и настоява: "Дааа?" Ние с Веселин хем му се караме, като върши магарии (много ни тормози да ни щипе, хапе и удря), хем той като каже "Дааа?" и такъв смях ни напушва, че се чудим накъде да се извъртим че да не развалим възпитателния ефект с нахилените си физиономии.
Старае се да казва "лельо", само че по-скоро звучи като "льгельгооо" и досега не успя ни веднъж да го каже на живо на леля си - повечето го казва като я сочи по снимките, а единствения път когато го казал пред нея било към Оливие, като влязъл в стаята. Опитахме се да го научим "Оли", но Оли не беше достатъчно често наоколо, че да затвърди обучението. "Мими" имаше някакъв частичен успех преди да заминем, но после нещо го забрави.
Той така като научи нещо ново, после го забравя и после трябва пак да го учи за да го научи окончателно.
По време на сватбената церемония не беше особено кротък (той кога ли е), ама му задържахме вниманието с хрупанки и книжки, та не се наложи да го изведем навън. Глупаво ни е детенцето - вместо да гледа прелестната булка, бучи пръстче в грозно нарисуваното прасе и вика "гух".
Покрай сватбата разбира се му се разби всякакъв режим - и на спане, и на хранене - и оцеляваше на мляко и бисквитки през по-голямата част от времето. На връщане заспа в мен в момента на кацане на самолета, та после Веселин го държа на ръце 40-50 минути на летището та да поспи, че беше умрял за сън. Никога не се беше случвало да заспи у нас. Така де, никога откак е голям ;) Бебешкото люлеене не го броим.
На самата сватба овърша де що имаше играчки, просто полудя от кеф че вижда толкова много нови предмети. Другите деца не го вълнуват много. Понякога ги гледа, понякога ходи да им взима играчките, понякога да ги удря по главата (както удря нас). Няма още концепция за собственост, за право, за това да внимава да не нарани някого. Забраняваме, забраняваме, ама досега не се наблюдава никакъв ефект.
Ние така и не стигнахме до закупуването на официално облекло за него, но и така си беше достатъчно представителен: с оранжева риза и елече върху нея, а надолу - кафявите панталонки с оранжевата бродерия с каската на Вейдър. Все още е във възраст, когато облеклото на децата изразява личността на родителите, така че ще се повъзползваме още малко ;)
Трябва да видя дали някъде по снимките от сватбата го има да се вижда с каската.
Той не позира добре - все се дърпаше, възмутен че от толкова много интересни неща за правене някой си позволява да се опитва да го държи в ръце.
Уморително, но и хубаво преживяване.
Успяхме един ден и на шопинг да отидем. Реализирахме 6 чифта обувки за него и 3 за мен. Ние като се озовем в западна Европа и полудяваме на тема обувки... Ама то евтиния да им се не знае. Може ли прилична обувка от естествена кожа (за мен) да върви по 35 лв в Женева? Къде в София ще намеря многообразието от избор и наличие на всички номера, и на тази цена, и със сигурното качество че поне като пише "кожа" значи е кожа?... Ей затва купуваме като невидели. Неговите стари бели маратонки ги изхвърлихме в първото кошче отвън пред магазина.
Живот и здраве догодина, като е на 2год6мес. може би ще пробваме да летим презокеански. Аз за себе си не знам как се издържа такова пътуване, пък с Деян - хептен. Но да видим. Може би пък на тази възраст ще е станал най-кроткото и послушно дете на света ;)
На мен ми харесва идеята да го шмиткаме насам-натам. Да вирее в международен контекст. Границите да са за него не стена, а линия в пясъка, както писа брат ми наскоро. Мани линия в пясъка... И нея да я няма. Харесва ми да свиква с различни хора, различни култури, различни езици. Това, което за нас е било екзотично, да бъде за него естествено.
Той ще си намери някаква друга екзотика да го радва.
Деянчески се държа много похвално, така че нека го отбележа тук, за да се знае от всички.
Нямахме никакви проблеми в самолета - нито при излизане и кацане (като захапе биберона с млякото, нищо друго не го интересува), нито по време на самия полет. Тук е мястото Flybaboo да бъдат потупани по рамото като може би най-добрата самолетна услуга, която съм ползвала от години. Новичък самолет, кожен салон ;), достатъчно място за краката дори в икономична класа. Полетът почти празен - нашия клан 8 човека и още толкова други хора. Деян търча по пътеката между редовете, зяпа хората, краде им разни неща, те му се радваха.
Аз не мога да му се нагледам какъв е сладур, а пък Веселин разправя, че просто такава му е възрастта в момента, най-сладурческата. Вероятно с времето ще стане по-неприятен... знам ли :)
Новите попълнения в речника включват:
- тонто (слон)
- тут (студ)
- Деянн (в отговор на въпрос "Как се казваш?")
- гух (грух - като види прасе на картинка)
- когато се храни: още от преди си знаеше бука и тика (ябълка и тиква), а сега се опитвам да го науча да разпознава и морков (нарича го "бов") и круша (засега не успява)
- казва също нещо подобно на "дай ми".
Не мога да ги следя и записвам всичките вече - той все си намира какво да повтори.
Най-смешен е когато му забраняваш нещо - ти казваш твърдо "Не!", той те поглежда едно изпитателно и настоява: "Дааа?" Ние с Веселин хем му се караме, като върши магарии (много ни тормози да ни щипе, хапе и удря), хем той като каже "Дааа?" и такъв смях ни напушва, че се чудим накъде да се извъртим че да не развалим възпитателния ефект с нахилените си физиономии.
Старае се да казва "лельо", само че по-скоро звучи като "льгельгооо" и досега не успя ни веднъж да го каже на живо на леля си - повечето го казва като я сочи по снимките, а единствения път когато го казал пред нея било към Оливие, като влязъл в стаята. Опитахме се да го научим "Оли", но Оли не беше достатъчно често наоколо, че да затвърди обучението. "Мими" имаше някакъв частичен успех преди да заминем, но после нещо го забрави.
Той така като научи нещо ново, после го забравя и после трябва пак да го учи за да го научи окончателно.
По време на сватбената церемония не беше особено кротък (той кога ли е), ама му задържахме вниманието с хрупанки и книжки, та не се наложи да го изведем навън. Глупаво ни е детенцето - вместо да гледа прелестната булка, бучи пръстче в грозно нарисуваното прасе и вика "гух".
Покрай сватбата разбира се му се разби всякакъв режим - и на спане, и на хранене - и оцеляваше на мляко и бисквитки през по-голямата част от времето. На връщане заспа в мен в момента на кацане на самолета, та после Веселин го държа на ръце 40-50 минути на летището та да поспи, че беше умрял за сън. Никога не се беше случвало да заспи у нас. Така де, никога откак е голям ;) Бебешкото люлеене не го броим.
На самата сватба овърша де що имаше играчки, просто полудя от кеф че вижда толкова много нови предмети. Другите деца не го вълнуват много. Понякога ги гледа, понякога ходи да им взима играчките, понякога да ги удря по главата (както удря нас). Няма още концепция за собственост, за право, за това да внимава да не нарани някого. Забраняваме, забраняваме, ама досега не се наблюдава никакъв ефект.
Ние така и не стигнахме до закупуването на официално облекло за него, но и така си беше достатъчно представителен: с оранжева риза и елече върху нея, а надолу - кафявите панталонки с оранжевата бродерия с каската на Вейдър. Все още е във възраст, когато облеклото на децата изразява личността на родителите, така че ще се повъзползваме още малко ;)
Трябва да видя дали някъде по снимките от сватбата го има да се вижда с каската.
Той не позира добре - все се дърпаше, възмутен че от толкова много интересни неща за правене някой си позволява да се опитва да го държи в ръце.
Уморително, но и хубаво преживяване.
Успяхме един ден и на шопинг да отидем. Реализирахме 6 чифта обувки за него и 3 за мен. Ние като се озовем в западна Европа и полудяваме на тема обувки... Ама то евтиния да им се не знае. Може ли прилична обувка от естествена кожа (за мен) да върви по 35 лв в Женева? Къде в София ще намеря многообразието от избор и наличие на всички номера, и на тази цена, и със сигурното качество че поне като пише "кожа" значи е кожа?... Ей затва купуваме като невидели. Неговите стари бели маратонки ги изхвърлихме в първото кошче отвън пред магазина.
Живот и здраве догодина, като е на 2год6мес. може би ще пробваме да летим презокеански. Аз за себе си не знам как се издържа такова пътуване, пък с Деян - хептен. Но да видим. Може би пък на тази възраст ще е станал най-кроткото и послушно дете на света ;)
На мен ми харесва идеята да го шмиткаме насам-натам. Да вирее в международен контекст. Границите да са за него не стена, а линия в пясъка, както писа брат ми наскоро. Мани линия в пясъка... И нея да я няма. Харесва ми да свиква с различни хора, различни култури, различни езици. Това, което за нас е било екзотично, да бъде за него естествено.
Той ще си намери някаква друга екзотика да го радва.
сряда, 12 ноември 2008 г.
Предпътно
Утре е пътуването. Трябва да стягам багаж, но съм ужасно уморена...
Ще сложа в чантата си паспортите и акта за раждане на Деян, пък оттам нататък - колкото толкова. Всичко е закупваемо.
Цялото ми същество се бунтува срещу тая политика, и изгарям от вътрешно неспокойство. За самолета да взема интересни книжки, които специално съм купила оня ден дето да са нови за Деян за да му е интересно. И да преценя кои играчки. С кои пюрета ще го храня на летището където той ще се разсейва, с кои - в самолета където ще е кисел; шишетата да измия, термоса с гореща вода да приготвя. В коя чанта да взема ръчния му багаж, трябва да може да се носи през рамо, а тази нашта чанта дето ползваме е толкова грозна. И дали ще се побере в размерите които не трябва да надвишава. Ще ни пуснат ли през секюритито с всичките тия потенциално терористични неща: прахообразно бебешко мляко (вече съм го размерила и сипала в триделния контейнер), вода в термос (гореща), вода в половинлитрова бутилка (студена) (неразпечатвана, специално купена за самолета), стъклени бурканчета. Вода в биберон защото летенето със самолет дехидратира. Той Деян не пие много вода, даже има дни дето не близва. Ама мога ли да тръгна без.
Уф.
Напоследък Здравко е изкопал едни 2 яки песни на Tori Amos и тая сутрин си ги пуснах в работата и все още ми се леят в главата.
Ще взема да си ги дръпна и тук вкъщи и ще се излегна и ще си слушам.
(Да не си забравя обувките! Баси, не можах да си купя нарочни обувки. Ще трябва да ходя на официална обстановка със среден вместо с висок ток. Може да ме върнат. Кой знае колко им е строг фейс контролът там по ония замъци. Фейс-енд-шу-контрол некъв сигурно.)
Абе как може някой да си кръсти песента The Power of Orange Knickers. Баш пък knickers. Това по нашему пликчета ли се явява? Много е важно! Щото "оранжевите гащи" съвсем няма същото послание като "оранжевите пликчета". Оранжевите прашки? Оранжевите бикини? Глей колко различни ситуации изплуват. Носителката на пликчета има съвсем различни характеристики от носителката на бикини, да не говорим за прашки. Чия точно сила се възпява в тая песен, много живо ме интересува. Видът на бельото в случая дефинира протагонистката. Аз не мога да си изградя представа за лирическата героиня, ако не разбера какви точно гащи носи. И съответно не мога да разгадая съвсем ситуацията, която ми е намеквана чрез различни подсказки в текста на песента. Изключително фрустриращо. На това отгоре според речника, а и според уикипедия, думата има леко различни значения в английския и в американския. Ще трябва да проверя Тори Еймос каква е по народност.
(Трябва да си купя някаква свястна шнола, дано остане време в петък докато шопингуваме за Деян. И един сутиен ако се намери, съвсем добре ще бъде.)
(А както сме прибрали подаръка в шкафа, така хубаво може да го забравим и него... Да станем за посмешище на цялата рода).
(Баси, щях да се боядисвам!!!)
Оф айде чао.
Не остана време за Тори Еймос :(
Ще сложа в чантата си паспортите и акта за раждане на Деян, пък оттам нататък - колкото толкова. Всичко е закупваемо.
Цялото ми същество се бунтува срещу тая политика, и изгарям от вътрешно неспокойство. За самолета да взема интересни книжки, които специално съм купила оня ден дето да са нови за Деян за да му е интересно. И да преценя кои играчки. С кои пюрета ще го храня на летището където той ще се разсейва, с кои - в самолета където ще е кисел; шишетата да измия, термоса с гореща вода да приготвя. В коя чанта да взема ръчния му багаж, трябва да може да се носи през рамо, а тази нашта чанта дето ползваме е толкова грозна. И дали ще се побере в размерите които не трябва да надвишава. Ще ни пуснат ли през секюритито с всичките тия потенциално терористични неща: прахообразно бебешко мляко (вече съм го размерила и сипала в триделния контейнер), вода в термос (гореща), вода в половинлитрова бутилка (студена) (неразпечатвана, специално купена за самолета), стъклени бурканчета. Вода в биберон защото летенето със самолет дехидратира. Той Деян не пие много вода, даже има дни дето не близва. Ама мога ли да тръгна без.
Уф.
Напоследък Здравко е изкопал едни 2 яки песни на Tori Amos и тая сутрин си ги пуснах в работата и все още ми се леят в главата.
Ще взема да си ги дръпна и тук вкъщи и ще се излегна и ще си слушам.
(Да не си забравя обувките! Баси, не можах да си купя нарочни обувки. Ще трябва да ходя на официална обстановка със среден вместо с висок ток. Може да ме върнат. Кой знае колко им е строг фейс контролът там по ония замъци. Фейс-енд-шу-контрол некъв сигурно.)
Абе как може някой да си кръсти песента The Power of Orange Knickers. Баш пък knickers. Това по нашему пликчета ли се явява? Много е важно! Щото "оранжевите гащи" съвсем няма същото послание като "оранжевите пликчета". Оранжевите прашки? Оранжевите бикини? Глей колко различни ситуации изплуват. Носителката на пликчета има съвсем различни характеристики от носителката на бикини, да не говорим за прашки. Чия точно сила се възпява в тая песен, много живо ме интересува. Видът на бельото в случая дефинира протагонистката. Аз не мога да си изградя представа за лирическата героиня, ако не разбера какви точно гащи носи. И съответно не мога да разгадая съвсем ситуацията, която ми е намеквана чрез различни подсказки в текста на песента. Изключително фрустриращо. На това отгоре според речника, а и според уикипедия, думата има леко различни значения в английския и в американския. Ще трябва да проверя Тори Еймос каква е по народност.
(Трябва да си купя някаква свястна шнола, дано остане време в петък докато шопингуваме за Деян. И един сутиен ако се намери, съвсем добре ще бъде.)
(А както сме прибрали подаръка в шкафа, така хубаво може да го забравим и него... Да станем за посмешище на цялата рода).
(Баси, щях да се боядисвам!!!)
Оф айде чао.
Не остана време за Тори Еймос :(
понеделник, 10 ноември 2008 г.
Близо до бебето
Озовах се на шопинг тия дни без да искам и зърнах на рафта в книжарницата книгата "Близо до бебето" на Василена Доткова. Много от вас линкват към блога на Василена, така че не ви е неизвестна, а и аз наминавам оттам сегиз-тогиз.
И понеже имам бременна приятелка, рекох си - я да й я купя. Надали досега се е намерил някой, който да й я препоръча, щото нали дефолтния избор при книги за бременност и отглеждане на бебета си остава д-р Спок или нещо по-осъвременено но в същия стил. А това е съвсем друго.
Всъщност, както бях писала много отдавна, когато човек прави грешки - а той неминуемо прави - после е силно склонен да раздава безплатни съвети на следващите след него, така че да ги предпази от своите грешки. И като че ли става най-голям експерт тъкмо в нещата, които е направил погрешно.
Така и аз.
Прегледах набързо книгата - прочетох я "на вентилатор", както се казва - по пътя насам към офиса. Тя е леко написана и се чете много лесно и бързо, та докато таксито се моташе из задръстванията, на мен погледът ми се замъгляваше от описанията на това как страда бебето, когато го оставим и излезем от стаята, а то иска само да бъде гушнато, да е близо до човешко тяло. И други подобни зверства, които родителят извършва защото много внимава да не би да сбърка нещо, а са му казали, нали, че храненето трябва да е на 3 часа, през нощта не, бебето да спи в отделна стая и т.н.
Иска ми се да я бях прочела по-рано.
Тя ми е малко крайна тая книга, понеже аз самата съм си продукт на съвременното общество - кариеристка съм, консуматорка, егоистка, и обичам да ми е лесно. И освен това изобщо не ми се занимаваше с бебета и майчинство, когато забременях. По-скоро се паникьосвах как ще се отрази бебето на живота ми. И досега успявам изобщо да съм майка предимно благодарение на това, че Деян през седмица е при баба си в Ботевград и така ние имаме възможност да работим до късно, да ходим на кръчми и на кино и да се съсипваме по всички останали начини, с които сме свикнали.
Ужасно ме комплексират тези четива, защото изваждат на бял свят най-нелицеприятната истина за мене: че всъщност съм една ужасна майка.
Даже наскоро си мислих... Едно време заради мене майка ми се е лишила (се лишаваше, защото помня) от страшно много неща. Било е недоимък, финансови проблеми, далеч от идеално семейство. За мен никога не е било под съмнение дали тя ме обича. Достатъчно е да знам какво е направила за мен. А Деян един ден въз основа на какво ще добие сигурността, че аз го обичам? Аз не съм се лишила от нищо заради него. Неговото раждане и отглеждане не ми е попречило по никакъв начин. Животът ми си продължава, парите необходими за гледане на дете ги имаме - не делим от залъка си, за да му купим ботушки за зимата.
Още по-голямо обвинение е да виждам как Деян ме обича въпреки моята ужасност. И може би това е обяснението на неговото държание, за което писах в по-предния пост. Желанието му да се гушне в мен, как винаги ме търси, как се разплаква когато тръгна да излизам от стаята му - ами не съм го гушкала като малък достатъчно. Не съм го кърмила. Не съм го взимала в нашето легло.
Абе изобщо... разстроих се от тая книга. Аз и като наминавам през блога, също ми става такова гадно и виновно, и го затварям с усещането, че искам да избягам оттам по-бързо.
Хлабаво оправдание е неинформираността. Защото аз много добре знаех за съществуването на понятието attachment parenting. И в нашата книга пише за него (макар че те там не го препоръчват, а само съобщават че съществува и преразказват основната идея, но тя цялата ни книга е такава - информира за много варианти, но не дава готово решение - ти си избирай). Аз малко с насмешка гледах на някои прекалености и ми липсваше авторитет, който да каже: това е начинът. Като д-р Спок и педиатрите и акушерките те водят за носа в една посока, ти не можеш просто щото си чул че има и друго, да кажеш "аз пък си настоявам за другото". Трябвало е да се закопая повече, да науча повече, не биваше да отхвърлям "тия сега модерните теории" с такава лека ръка, както ги отхвърляха хората, които слушах.
Знам, че един ден Деяновото братче или сестриче ще бъде гушкано и носено на ръце и люляно. И мисля, че вече знам как да се преборя, за да бъде и кърмено. Надявам се.
Сега засега ще се погрижа за новодошлата в обществото на майките. Дано тя направи по-добър избор от мен.
И понеже имам бременна приятелка, рекох си - я да й я купя. Надали досега се е намерил някой, който да й я препоръча, щото нали дефолтния избор при книги за бременност и отглеждане на бебета си остава д-р Спок или нещо по-осъвременено но в същия стил. А това е съвсем друго.
Всъщност, както бях писала много отдавна, когато човек прави грешки - а той неминуемо прави - после е силно склонен да раздава безплатни съвети на следващите след него, така че да ги предпази от своите грешки. И като че ли става най-голям експерт тъкмо в нещата, които е направил погрешно.
Така и аз.
Прегледах набързо книгата - прочетох я "на вентилатор", както се казва - по пътя насам към офиса. Тя е леко написана и се чете много лесно и бързо, та докато таксито се моташе из задръстванията, на мен погледът ми се замъгляваше от описанията на това как страда бебето, когато го оставим и излезем от стаята, а то иска само да бъде гушнато, да е близо до човешко тяло. И други подобни зверства, които родителят извършва защото много внимава да не би да сбърка нещо, а са му казали, нали, че храненето трябва да е на 3 часа, през нощта не, бебето да спи в отделна стая и т.н.
Иска ми се да я бях прочела по-рано.
Тя ми е малко крайна тая книга, понеже аз самата съм си продукт на съвременното общество - кариеристка съм, консуматорка, егоистка, и обичам да ми е лесно. И освен това изобщо не ми се занимаваше с бебета и майчинство, когато забременях. По-скоро се паникьосвах как ще се отрази бебето на живота ми. И досега успявам изобщо да съм майка предимно благодарение на това, че Деян през седмица е при баба си в Ботевград и така ние имаме възможност да работим до късно, да ходим на кръчми и на кино и да се съсипваме по всички останали начини, с които сме свикнали.
Ужасно ме комплексират тези четива, защото изваждат на бял свят най-нелицеприятната истина за мене: че всъщност съм една ужасна майка.
Даже наскоро си мислих... Едно време заради мене майка ми се е лишила (се лишаваше, защото помня) от страшно много неща. Било е недоимък, финансови проблеми, далеч от идеално семейство. За мен никога не е било под съмнение дали тя ме обича. Достатъчно е да знам какво е направила за мен. А Деян един ден въз основа на какво ще добие сигурността, че аз го обичам? Аз не съм се лишила от нищо заради него. Неговото раждане и отглеждане не ми е попречило по никакъв начин. Животът ми си продължава, парите необходими за гледане на дете ги имаме - не делим от залъка си, за да му купим ботушки за зимата.
Още по-голямо обвинение е да виждам как Деян ме обича въпреки моята ужасност. И може би това е обяснението на неговото държание, за което писах в по-предния пост. Желанието му да се гушне в мен, как винаги ме търси, как се разплаква когато тръгна да излизам от стаята му - ами не съм го гушкала като малък достатъчно. Не съм го кърмила. Не съм го взимала в нашето легло.
Абе изобщо... разстроих се от тая книга. Аз и като наминавам през блога, също ми става такова гадно и виновно, и го затварям с усещането, че искам да избягам оттам по-бързо.
Хлабаво оправдание е неинформираността. Защото аз много добре знаех за съществуването на понятието attachment parenting. И в нашата книга пише за него (макар че те там не го препоръчват, а само съобщават че съществува и преразказват основната идея, но тя цялата ни книга е такава - информира за много варианти, но не дава готово решение - ти си избирай). Аз малко с насмешка гледах на някои прекалености и ми липсваше авторитет, който да каже: това е начинът. Като д-р Спок и педиатрите и акушерките те водят за носа в една посока, ти не можеш просто щото си чул че има и друго, да кажеш "аз пък си настоявам за другото". Трябвало е да се закопая повече, да науча повече, не биваше да отхвърлям "тия сега модерните теории" с такава лека ръка, както ги отхвърляха хората, които слушах.
Знам, че един ден Деяновото братче или сестриче ще бъде гушкано и носено на ръце и люляно. И мисля, че вече знам как да се преборя, за да бъде и кърмено. Надявам се.
Сега засега ще се погрижа за новодошлата в обществото на майките. Дано тя направи по-добър избор от мен.
петък, 7 ноември 2008 г.
Строгата и разумната
Направих си комплимент, като се нарекох така, а може би е по-право да се каже, че съм мотлата, дето не излиза на разходка без да е взела една камара неща, които "може да потрябват", но които се валят из цялата къща и отнемат един билюк време докато бъдат събрани на едно място - докато Веселин нарамва Деян и казва - кво толкова, да не сме на северния полюс - облечен е както съм аз, значи всичко е наред.
То аз наистина съм за смях, защото чантата, без която не мога да си представя да изведа Деян на разходка, трябва задължително да е заредена с:
- горна дрешка 1 ниво над тази, с която е в момента
- понякога - и още едно ниво отгоре (все пак есен е, смените на температурата са драстични)
- шишето с водата
- кутийката с поне 2 биберонки (опция е ако може да са и 3-те, стига да ги намерим)
- 2 лигавника
- мокри кърпички
- чашка Виа с хрупанки и оризки
- шапка.
Шапката например досега не съм я ползвала никога. А я мъкна от 2 месеца.
Освен това да си взема портфейла, телефона, ключовете.
И ако ще сме навън за по-дълго (примерно ще пътуваме с кола или ще ходим в парка) - задължително добавям:
- памперс (понякога - 2)
- играчки
- може някоя книжка.
В случай, че ще го храня навън, трябва да включа и:
- пюретата за това хранене според днешното меню (но трябва да съм го съставила предварително, ако не - почвам да ги мисля кои да са). Може в последния момент да реша да ги променя - за по-лесно хранене - но трябва да съобразя промяната с другите пюрета за деня и с тези, дето се падат вчера и утре.
- плика със салфетките
- поне 3 лъжички
- допълнителен лигавник.
Трудно ми е да държа целия този списък в главата си и затова вършея из къщата докато струпам на едно място всичко необходимо в реда, в който се сещам за него, а не в реда, в който би било най-ефективно.
В това време Веселин полудява от нерви и ми дава зор да побързам, посочвайки че скоро слънцето нямало да еди-какво си. На кой му пука за някакво си слънце, ако току виж какъв ужас взема та забравя да взема салфетки?!...
То аз наистина съм за смях, защото чантата, без която не мога да си представя да изведа Деян на разходка, трябва задължително да е заредена с:
- горна дрешка 1 ниво над тази, с която е в момента
- понякога - и още едно ниво отгоре (все пак есен е, смените на температурата са драстични)
- шишето с водата
- кутийката с поне 2 биберонки (опция е ако може да са и 3-те, стига да ги намерим)
- 2 лигавника
- мокри кърпички
- чашка Виа с хрупанки и оризки
- шапка.
Шапката например досега не съм я ползвала никога. А я мъкна от 2 месеца.
Освен това да си взема портфейла, телефона, ключовете.
И ако ще сме навън за по-дълго (примерно ще пътуваме с кола или ще ходим в парка) - задължително добавям:
- памперс (понякога - 2)
- играчки
- може някоя книжка.
В случай, че ще го храня навън, трябва да включа и:
- пюретата за това хранене според днешното меню (но трябва да съм го съставила предварително, ако не - почвам да ги мисля кои да са). Може в последния момент да реша да ги променя - за по-лесно хранене - но трябва да съобразя промяната с другите пюрета за деня и с тези, дето се падат вчера и утре.
- плика със салфетките
- поне 3 лъжички
- допълнителен лигавник.
Трудно ми е да държа целия този списък в главата си и затова вършея из къщата докато струпам на едно място всичко необходимо в реда, в който се сещам за него, а не в реда, в който би било най-ефективно.
В това време Веселин полудява от нерви и ми дава зор да побързам, посочвайки че скоро слънцето нямало да еди-какво си. На кой му пука за някакво си слънце, ако току виж какъв ужас взема та забравя да взема салфетки?!...
Обича ме, не ме обича...
Заспа хлапенцето.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)
Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)
Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
