понеделник, 10 ноември 2008 г.

Близо до бебето

Озовах се на шопинг тия дни без да искам и зърнах на рафта в книжарницата книгата "Близо до бебето" на Василена Доткова. Много от вас линкват към блога на Василена, така че не ви е неизвестна, а и аз наминавам оттам сегиз-тогиз.

И понеже имам бременна приятелка, рекох си - я да й я купя. Надали досега се е намерил някой, който да й я препоръча, щото нали дефолтния избор при книги за бременност и отглеждане на бебета си остава д-р Спок или нещо по-осъвременено но в същия стил. А това е съвсем друго.

Всъщност, както бях писала много отдавна, когато човек прави грешки - а той неминуемо прави - после е силно склонен да раздава безплатни съвети на следващите след него, така че да ги предпази от своите грешки. И като че ли става най-голям експерт тъкмо в нещата, които е направил погрешно.
Така и аз.

Прегледах набързо книгата - прочетох я "на вентилатор", както се казва - по пътя насам към офиса. Тя е леко написана и се чете много лесно и бързо, та докато таксито се моташе из задръстванията, на мен погледът ми се замъгляваше от описанията на това как страда бебето, когато го оставим и излезем от стаята, а то иска само да бъде гушнато, да е близо до човешко тяло. И други подобни зверства, които родителят извършва защото много внимава да не би да сбърка нещо, а са му казали, нали, че храненето трябва да е на 3 часа, през нощта не, бебето да спи в отделна стая и т.н.
Иска ми се да я бях прочела по-рано.

Тя ми е малко крайна тая книга, понеже аз самата съм си продукт на съвременното общество - кариеристка съм, консуматорка, егоистка, и обичам да ми е лесно. И освен това изобщо не ми се занимаваше с бебета и майчинство, когато забременях. По-скоро се паникьосвах как ще се отрази бебето на живота ми. И досега успявам изобщо да съм майка предимно благодарение на това, че Деян през седмица е при баба си в Ботевград и така ние имаме възможност да работим до късно, да ходим на кръчми и на кино и да се съсипваме по всички останали начини, с които сме свикнали.

Ужасно ме комплексират тези четива, защото изваждат на бял свят най-нелицеприятната истина за мене: че всъщност съм една ужасна майка.

Даже наскоро си мислих... Едно време заради мене майка ми се е лишила (се лишаваше, защото помня) от страшно много неща. Било е недоимък, финансови проблеми, далеч от идеално семейство. За мен никога не е било под съмнение дали тя ме обича. Достатъчно е да знам какво е направила за мен. А Деян един ден въз основа на какво ще добие сигурността, че аз го обичам? Аз не съм се лишила от нищо заради него. Неговото раждане и отглеждане не ми е попречило по никакъв начин. Животът ми си продължава, парите необходими за гледане на дете ги имаме - не делим от залъка си, за да му купим ботушки за зимата.

Още по-голямо обвинение е да виждам как Деян ме обича въпреки моята ужасност. И може би това е обяснението на неговото държание, за което писах в по-предния пост. Желанието му да се гушне в мен, как винаги ме търси, как се разплаква когато тръгна да излизам от стаята му - ами не съм го гушкала като малък достатъчно. Не съм го кърмила. Не съм го взимала в нашето легло.

Абе изобщо... разстроих се от тая книга. Аз и като наминавам през блога, също ми става такова гадно и виновно, и го затварям с усещането, че искам да избягам оттам по-бързо.

Хлабаво оправдание е неинформираността. Защото аз много добре знаех за съществуването на понятието attachment parenting. И в нашата книга пише за него (макар че те там не го препоръчват, а само съобщават че съществува и преразказват основната идея, но тя цялата ни книга е такава - информира за много варианти, но не дава готово решение - ти си избирай). Аз малко с насмешка гледах на някои прекалености и ми липсваше авторитет, който да каже: това е начинът. Като д-р Спок и педиатрите и акушерките те водят за носа в една посока, ти не можеш просто щото си чул че има и друго, да кажеш "аз пък си настоявам за другото". Трябвало е да се закопая повече, да науча повече, не биваше да отхвърлям "тия сега модерните теории" с такава лека ръка, както ги отхвърляха хората, които слушах.

Знам, че един ден Деяновото братче или сестриче ще бъде гушкано и носено на ръце и люляно. И мисля, че вече знам как да се преборя, за да бъде и кърмено. Надявам се.

Сега засега ще се погрижа за новодошлата в обществото на майките. Дано тя направи по-добър избор от мен.

4 коментара:

Анонимен каза...

Ама ...
Деян не се е изнесъл от вас да се жени, че да не можеш да гушкаш него, вместо бъдещото му братче/сестриче.

Yana каза...

Ама жена, аз не мисля, че само и единствено жертвите засвидетелстват обич. Даже ми е много противно така да се измерва обичта и връзката на родителя с детето.

Трябва да си щастлива и доволна, за да е щастливо и доволно детето ти. Можеш и да вземеш да се лишиш от нещо, което обичаш, но ще можеш ли след 20 години да не изпитваш съжаление и да не караш Деян да слуша "Аз колко съм направила за теб, а тииииииииииии..."

hazel каза...

Аз пък мисля, че "attachment parenting" е крайност и мода. Аре сега да носим бебето в слинг, щото количката е зло. То верно е зло по софийските улици, ама моят кръст не е за един ден. Нито твоят.

Мнението ми съм си го казала в онзи пост за гледането на бебе до 1 година (и май тогава се запознахме с Василена, която беше homelette). Абсолютно съм против манталитета "аз за тебе колко се жертвах", който насажда чувство за вина у детето и поставя родителя на мъченически пиедестал. Но така както го поставяш, от позицията "егоист, консуматор, ала бала", всяко родителство излиза, че е жертване. Няма начин да не се става през нощта, когато бебето плаче - а то между другото има разни бебета и разни моменти от живота на бебето - каква изненада, те са хора и не винаги са последователни!

В този случай интересът на бебето ВИНАГИ е противоположен на твоя, защото ти искаш да спиш, а пък то иска да не спиш. Никой не може да ме убеди, че му е приятно да се буди на три часа. (Защото, пак каква изненада, това е средното време, за което се изпразва стомахчето на здравото бебе и то огладнява. Впоследствие съм виждала деца, които нонстоп набиват някакви неща за ядене, без ясна граница между храненията. Това е вредно за детето, за големия човек и вероятно за кърмачето. В този смисъл, аз съм против кърменето на поискване. Лично аз никога не съм будила бебе, за да го кърмя, нито пък съм го оставяла да реве 1 час гладно заради режима, но да си непрекъснато на разположение за всяка прищявка, която не си наясно дали е глад, жажда или обикновено желание за внимание - много съжалявам. Леле какви скоби.) Родителството е съвместно пътуване - в началото си много близо до детето и заемаш голяма част от света му (така е с всеки близък обект). После постепенно то пораства и се отдалечава от теб и съответно значението ти намалява.

Това, което исках да кажа, е да не се шашкаш от мисли колко лош родител си, а да гледаш на детето си като на любим човек. Няма единна рецепта за отношенията ви и невинаги са лесни. Понякога изискват компромиси и да направиш нещо, което не ти е кеф на теб, ама на него ще му е. Така и с детето. И на него ще му се налага да прави такива "жертви" - да си прекрати играта, когато му се играе, да си измие ръцете, когато не му се мие, да спре да драска по тази толкова голяма и гладка стена... Не мисля, че родител, който се държи като чувствителен сензор при натискане на копче от детето, помага за възпитанието на готин бъдещ човек.

От една ужасна майка.

Анонимен каза...

Wynche,
Наистина много съм поласкана от вниманието и ми е тъжно заради чувството за вина. Честно казано чувствам се ужасно, когато някоя жена каже "Аз съм лоша майка." Не съм съгласна и че добрата майка е някаква жертва по дефолт, то излиза че или си жертва, или лоша майка - позитивен вариант за избор нямаш. Доста подтискащо.
Wynche, аз отдавна ти чета блога - знам за алергиите на Деян, кога си му дала за пръв път броколи, кога си го изпратила за пръв път през седмицата при майка ти и колко ти е липсвал. На haz историите за децата й също ги чета (само за кърменето не я слушайте :-))
Честно, не знам какво точно се опитвам да кажа с този коментар, освен благодаря и да се надяваме, че нещата ще стават по-добри, бащите повече ще участват, повече ще се оцени майчинството и по-малко чувство за вина ще има. А децата са силни и ще бъдат ок, чувството за вина и съжалението, че нещо сме пропуснали, са най-лошото.