Опитвам се да се събудя, след като снощи до 3 АМ се езувих - то не беше фейсбук, то не беше блогосфера - ужас. Слаб ми е ангелът за такива неща, особено като съм била далече от интернет за 6 последователни дни.
Деянчески се държа много похвално, така че нека го отбележа тук, за да се знае от всички.
Нямахме никакви проблеми в самолета - нито при излизане и кацане (като захапе биберона с млякото, нищо друго не го интересува), нито по време на самия полет. Тук е мястото Flybaboo да бъдат потупани по рамото като може би най-добрата самолетна услуга, която съм ползвала от години. Новичък самолет, кожен салон ;), достатъчно място за краката дори в икономична класа. Полетът почти празен - нашия клан 8 човека и още толкова други хора. Деян търча по пътеката между редовете, зяпа хората, краде им разни неща, те му се радваха.
Аз не мога да му се нагледам какъв е сладур, а пък Веселин разправя, че просто такава му е възрастта в момента, най-сладурческата. Вероятно с времето ще стане по-неприятен... знам ли :)
Новите попълнения в речника включват:
- тонто (слон)
- тут (студ)
- Деянн (в отговор на въпрос "Как се казваш?")
- гух (грух - като види прасе на картинка)
- когато се храни: още от преди си знаеше бука и тика (ябълка и тиква), а сега се опитвам да го науча да разпознава и морков (нарича го "бов") и круша (засега не успява)
- казва също нещо подобно на "дай ми".
Не мога да ги следя и записвам всичките вече - той все си намира какво да повтори.
Най-смешен е когато му забраняваш нещо - ти казваш твърдо "Не!", той те поглежда едно изпитателно и настоява: "Дааа?" Ние с Веселин хем му се караме, като върши магарии (много ни тормози да ни щипе, хапе и удря), хем той като каже "Дааа?" и такъв смях ни напушва, че се чудим накъде да се извъртим че да не развалим възпитателния ефект с нахилените си физиономии.
Старае се да казва "лельо", само че по-скоро звучи като "льгельгооо" и досега не успя ни веднъж да го каже на живо на леля си - повечето го казва като я сочи по снимките, а единствения път когато го казал пред нея било към Оливие, като влязъл в стаята. Опитахме се да го научим "Оли", но Оли не беше достатъчно често наоколо, че да затвърди обучението. "Мими" имаше някакъв частичен успех преди да заминем, но после нещо го забрави.
Той така като научи нещо ново, после го забравя и после трябва пак да го учи за да го научи окончателно.
По време на сватбената церемония не беше особено кротък (той кога ли е), ама му задържахме вниманието с хрупанки и книжки, та не се наложи да го изведем навън. Глупаво ни е детенцето - вместо да гледа прелестната булка, бучи пръстче в грозно нарисуваното прасе и вика "гух".
Покрай сватбата разбира се му се разби всякакъв режим - и на спане, и на хранене - и оцеляваше на мляко и бисквитки през по-голямата част от времето. На връщане заспа в мен в момента на кацане на самолета, та после Веселин го държа на ръце 40-50 минути на летището та да поспи, че беше умрял за сън. Никога не се беше случвало да заспи у нас. Така де, никога откак е голям ;) Бебешкото люлеене не го броим.
На самата сватба овърша де що имаше играчки, просто полудя от кеф че вижда толкова много нови предмети. Другите деца не го вълнуват много. Понякога ги гледа, понякога ходи да им взима играчките, понякога да ги удря по главата (както удря нас). Няма още концепция за собственост, за право, за това да внимава да не нарани някого. Забраняваме, забраняваме, ама досега не се наблюдава никакъв ефект.
Ние така и не стигнахме до закупуването на официално облекло за него, но и така си беше достатъчно представителен: с оранжева риза и елече върху нея, а надолу - кафявите панталонки с оранжевата бродерия с каската на Вейдър. Все още е във възраст, когато облеклото на децата изразява личността на родителите, така че ще се повъзползваме още малко ;)
Трябва да видя дали някъде по снимките от сватбата го има да се вижда с каската.
Той не позира добре - все се дърпаше, възмутен че от толкова много интересни неща за правене някой си позволява да се опитва да го държи в ръце.
Уморително, но и хубаво преживяване.
Успяхме един ден и на шопинг да отидем. Реализирахме 6 чифта обувки за него и 3 за мен. Ние като се озовем в западна Европа и полудяваме на тема обувки... Ама то евтиния да им се не знае. Може ли прилична обувка от естествена кожа (за мен) да върви по 35 лв в Женева? Къде в София ще намеря многообразието от избор и наличие на всички номера, и на тази цена, и със сигурното качество че поне като пише "кожа" значи е кожа?... Ей затва купуваме като невидели. Неговите стари бели маратонки ги изхвърлихме в първото кошче отвън пред магазина.
Живот и здраве догодина, като е на 2год6мес. може би ще пробваме да летим презокеански. Аз за себе си не знам как се издържа такова пътуване, пък с Деян - хептен. Но да видим. Може би пък на тази възраст ще е станал най-кроткото и послушно дете на света ;)
На мен ми харесва идеята да го шмиткаме насам-натам. Да вирее в международен контекст. Границите да са за него не стена, а линия в пясъка, както писа брат ми наскоро. Мани линия в пясъка... И нея да я няма. Харесва ми да свиква с различни хора, различни култури, различни езици. Това, което за нас е било екзотично, да бъде за него естествено.
Той ще си намери някаква друга екзотика да го радва.
четвъртък, 20 ноември 2008 г.
сряда, 12 ноември 2008 г.
Предпътно
Утре е пътуването. Трябва да стягам багаж, но съм ужасно уморена...
Ще сложа в чантата си паспортите и акта за раждане на Деян, пък оттам нататък - колкото толкова. Всичко е закупваемо.
Цялото ми същество се бунтува срещу тая политика, и изгарям от вътрешно неспокойство. За самолета да взема интересни книжки, които специално съм купила оня ден дето да са нови за Деян за да му е интересно. И да преценя кои играчки. С кои пюрета ще го храня на летището където той ще се разсейва, с кои - в самолета където ще е кисел; шишетата да измия, термоса с гореща вода да приготвя. В коя чанта да взема ръчния му багаж, трябва да може да се носи през рамо, а тази нашта чанта дето ползваме е толкова грозна. И дали ще се побере в размерите които не трябва да надвишава. Ще ни пуснат ли през секюритито с всичките тия потенциално терористични неща: прахообразно бебешко мляко (вече съм го размерила и сипала в триделния контейнер), вода в термос (гореща), вода в половинлитрова бутилка (студена) (неразпечатвана, специално купена за самолета), стъклени бурканчета. Вода в биберон защото летенето със самолет дехидратира. Той Деян не пие много вода, даже има дни дето не близва. Ама мога ли да тръгна без.
Уф.
Напоследък Здравко е изкопал едни 2 яки песни на Tori Amos и тая сутрин си ги пуснах в работата и все още ми се леят в главата.
Ще взема да си ги дръпна и тук вкъщи и ще се излегна и ще си слушам.
(Да не си забравя обувките! Баси, не можах да си купя нарочни обувки. Ще трябва да ходя на официална обстановка със среден вместо с висок ток. Може да ме върнат. Кой знае колко им е строг фейс контролът там по ония замъци. Фейс-енд-шу-контрол некъв сигурно.)
Абе как може някой да си кръсти песента The Power of Orange Knickers. Баш пък knickers. Това по нашему пликчета ли се явява? Много е важно! Щото "оранжевите гащи" съвсем няма същото послание като "оранжевите пликчета". Оранжевите прашки? Оранжевите бикини? Глей колко различни ситуации изплуват. Носителката на пликчета има съвсем различни характеристики от носителката на бикини, да не говорим за прашки. Чия точно сила се възпява в тая песен, много живо ме интересува. Видът на бельото в случая дефинира протагонистката. Аз не мога да си изградя представа за лирическата героиня, ако не разбера какви точно гащи носи. И съответно не мога да разгадая съвсем ситуацията, която ми е намеквана чрез различни подсказки в текста на песента. Изключително фрустриращо. На това отгоре според речника, а и според уикипедия, думата има леко различни значения в английския и в американския. Ще трябва да проверя Тори Еймос каква е по народност.
(Трябва да си купя някаква свястна шнола, дано остане време в петък докато шопингуваме за Деян. И един сутиен ако се намери, съвсем добре ще бъде.)
(А както сме прибрали подаръка в шкафа, така хубаво може да го забравим и него... Да станем за посмешище на цялата рода).
(Баси, щях да се боядисвам!!!)
Оф айде чао.
Не остана време за Тори Еймос :(
Ще сложа в чантата си паспортите и акта за раждане на Деян, пък оттам нататък - колкото толкова. Всичко е закупваемо.
Цялото ми същество се бунтува срещу тая политика, и изгарям от вътрешно неспокойство. За самолета да взема интересни книжки, които специално съм купила оня ден дето да са нови за Деян за да му е интересно. И да преценя кои играчки. С кои пюрета ще го храня на летището където той ще се разсейва, с кои - в самолета където ще е кисел; шишетата да измия, термоса с гореща вода да приготвя. В коя чанта да взема ръчния му багаж, трябва да може да се носи през рамо, а тази нашта чанта дето ползваме е толкова грозна. И дали ще се побере в размерите които не трябва да надвишава. Ще ни пуснат ли през секюритито с всичките тия потенциално терористични неща: прахообразно бебешко мляко (вече съм го размерила и сипала в триделния контейнер), вода в термос (гореща), вода в половинлитрова бутилка (студена) (неразпечатвана, специално купена за самолета), стъклени бурканчета. Вода в биберон защото летенето със самолет дехидратира. Той Деян не пие много вода, даже има дни дето не близва. Ама мога ли да тръгна без.
Уф.
Напоследък Здравко е изкопал едни 2 яки песни на Tori Amos и тая сутрин си ги пуснах в работата и все още ми се леят в главата.
Ще взема да си ги дръпна и тук вкъщи и ще се излегна и ще си слушам.
(Да не си забравя обувките! Баси, не можах да си купя нарочни обувки. Ще трябва да ходя на официална обстановка със среден вместо с висок ток. Може да ме върнат. Кой знае колко им е строг фейс контролът там по ония замъци. Фейс-енд-шу-контрол некъв сигурно.)
Абе как може някой да си кръсти песента The Power of Orange Knickers. Баш пък knickers. Това по нашему пликчета ли се явява? Много е важно! Щото "оранжевите гащи" съвсем няма същото послание като "оранжевите пликчета". Оранжевите прашки? Оранжевите бикини? Глей колко различни ситуации изплуват. Носителката на пликчета има съвсем различни характеристики от носителката на бикини, да не говорим за прашки. Чия точно сила се възпява в тая песен, много живо ме интересува. Видът на бельото в случая дефинира протагонистката. Аз не мога да си изградя представа за лирическата героиня, ако не разбера какви точно гащи носи. И съответно не мога да разгадая съвсем ситуацията, която ми е намеквана чрез различни подсказки в текста на песента. Изключително фрустриращо. На това отгоре според речника, а и според уикипедия, думата има леко различни значения в английския и в американския. Ще трябва да проверя Тори Еймос каква е по народност.
(Трябва да си купя някаква свястна шнола, дано остане време в петък докато шопингуваме за Деян. И един сутиен ако се намери, съвсем добре ще бъде.)
(А както сме прибрали подаръка в шкафа, така хубаво може да го забравим и него... Да станем за посмешище на цялата рода).
(Баси, щях да се боядисвам!!!)
Оф айде чао.
Не остана време за Тори Еймос :(
понеделник, 10 ноември 2008 г.
Близо до бебето
Озовах се на шопинг тия дни без да искам и зърнах на рафта в книжарницата книгата "Близо до бебето" на Василена Доткова. Много от вас линкват към блога на Василена, така че не ви е неизвестна, а и аз наминавам оттам сегиз-тогиз.
И понеже имам бременна приятелка, рекох си - я да й я купя. Надали досега се е намерил някой, който да й я препоръча, щото нали дефолтния избор при книги за бременност и отглеждане на бебета си остава д-р Спок или нещо по-осъвременено но в същия стил. А това е съвсем друго.
Всъщност, както бях писала много отдавна, когато човек прави грешки - а той неминуемо прави - после е силно склонен да раздава безплатни съвети на следващите след него, така че да ги предпази от своите грешки. И като че ли става най-голям експерт тъкмо в нещата, които е направил погрешно.
Така и аз.
Прегледах набързо книгата - прочетох я "на вентилатор", както се казва - по пътя насам към офиса. Тя е леко написана и се чете много лесно и бързо, та докато таксито се моташе из задръстванията, на мен погледът ми се замъгляваше от описанията на това как страда бебето, когато го оставим и излезем от стаята, а то иска само да бъде гушнато, да е близо до човешко тяло. И други подобни зверства, които родителят извършва защото много внимава да не би да сбърка нещо, а са му казали, нали, че храненето трябва да е на 3 часа, през нощта не, бебето да спи в отделна стая и т.н.
Иска ми се да я бях прочела по-рано.
Тя ми е малко крайна тая книга, понеже аз самата съм си продукт на съвременното общество - кариеристка съм, консуматорка, егоистка, и обичам да ми е лесно. И освен това изобщо не ми се занимаваше с бебета и майчинство, когато забременях. По-скоро се паникьосвах как ще се отрази бебето на живота ми. И досега успявам изобщо да съм майка предимно благодарение на това, че Деян през седмица е при баба си в Ботевград и така ние имаме възможност да работим до късно, да ходим на кръчми и на кино и да се съсипваме по всички останали начини, с които сме свикнали.
Ужасно ме комплексират тези четива, защото изваждат на бял свят най-нелицеприятната истина за мене: че всъщност съм една ужасна майка.
Даже наскоро си мислих... Едно време заради мене майка ми се е лишила (се лишаваше, защото помня) от страшно много неща. Било е недоимък, финансови проблеми, далеч от идеално семейство. За мен никога не е било под съмнение дали тя ме обича. Достатъчно е да знам какво е направила за мен. А Деян един ден въз основа на какво ще добие сигурността, че аз го обичам? Аз не съм се лишила от нищо заради него. Неговото раждане и отглеждане не ми е попречило по никакъв начин. Животът ми си продължава, парите необходими за гледане на дете ги имаме - не делим от залъка си, за да му купим ботушки за зимата.
Още по-голямо обвинение е да виждам как Деян ме обича въпреки моята ужасност. И може би това е обяснението на неговото държание, за което писах в по-предния пост. Желанието му да се гушне в мен, как винаги ме търси, как се разплаква когато тръгна да излизам от стаята му - ами не съм го гушкала като малък достатъчно. Не съм го кърмила. Не съм го взимала в нашето легло.
Абе изобщо... разстроих се от тая книга. Аз и като наминавам през блога, също ми става такова гадно и виновно, и го затварям с усещането, че искам да избягам оттам по-бързо.
Хлабаво оправдание е неинформираността. Защото аз много добре знаех за съществуването на понятието attachment parenting. И в нашата книга пише за него (макар че те там не го препоръчват, а само съобщават че съществува и преразказват основната идея, но тя цялата ни книга е такава - информира за много варианти, но не дава готово решение - ти си избирай). Аз малко с насмешка гледах на някои прекалености и ми липсваше авторитет, който да каже: това е начинът. Като д-р Спок и педиатрите и акушерките те водят за носа в една посока, ти не можеш просто щото си чул че има и друго, да кажеш "аз пък си настоявам за другото". Трябвало е да се закопая повече, да науча повече, не биваше да отхвърлям "тия сега модерните теории" с такава лека ръка, както ги отхвърляха хората, които слушах.
Знам, че един ден Деяновото братче или сестриче ще бъде гушкано и носено на ръце и люляно. И мисля, че вече знам как да се преборя, за да бъде и кърмено. Надявам се.
Сега засега ще се погрижа за новодошлата в обществото на майките. Дано тя направи по-добър избор от мен.
И понеже имам бременна приятелка, рекох си - я да й я купя. Надали досега се е намерил някой, който да й я препоръча, щото нали дефолтния избор при книги за бременност и отглеждане на бебета си остава д-р Спок или нещо по-осъвременено но в същия стил. А това е съвсем друго.
Всъщност, както бях писала много отдавна, когато човек прави грешки - а той неминуемо прави - после е силно склонен да раздава безплатни съвети на следващите след него, така че да ги предпази от своите грешки. И като че ли става най-голям експерт тъкмо в нещата, които е направил погрешно.
Така и аз.
Прегледах набързо книгата - прочетох я "на вентилатор", както се казва - по пътя насам към офиса. Тя е леко написана и се чете много лесно и бързо, та докато таксито се моташе из задръстванията, на мен погледът ми се замъгляваше от описанията на това как страда бебето, когато го оставим и излезем от стаята, а то иска само да бъде гушнато, да е близо до човешко тяло. И други подобни зверства, които родителят извършва защото много внимава да не би да сбърка нещо, а са му казали, нали, че храненето трябва да е на 3 часа, през нощта не, бебето да спи в отделна стая и т.н.
Иска ми се да я бях прочела по-рано.
Тя ми е малко крайна тая книга, понеже аз самата съм си продукт на съвременното общество - кариеристка съм, консуматорка, егоистка, и обичам да ми е лесно. И освен това изобщо не ми се занимаваше с бебета и майчинство, когато забременях. По-скоро се паникьосвах как ще се отрази бебето на живота ми. И досега успявам изобщо да съм майка предимно благодарение на това, че Деян през седмица е при баба си в Ботевград и така ние имаме възможност да работим до късно, да ходим на кръчми и на кино и да се съсипваме по всички останали начини, с които сме свикнали.
Ужасно ме комплексират тези четива, защото изваждат на бял свят най-нелицеприятната истина за мене: че всъщност съм една ужасна майка.
Даже наскоро си мислих... Едно време заради мене майка ми се е лишила (се лишаваше, защото помня) от страшно много неща. Било е недоимък, финансови проблеми, далеч от идеално семейство. За мен никога не е било под съмнение дали тя ме обича. Достатъчно е да знам какво е направила за мен. А Деян един ден въз основа на какво ще добие сигурността, че аз го обичам? Аз не съм се лишила от нищо заради него. Неговото раждане и отглеждане не ми е попречило по никакъв начин. Животът ми си продължава, парите необходими за гледане на дете ги имаме - не делим от залъка си, за да му купим ботушки за зимата.
Още по-голямо обвинение е да виждам как Деян ме обича въпреки моята ужасност. И може би това е обяснението на неговото държание, за което писах в по-предния пост. Желанието му да се гушне в мен, как винаги ме търси, как се разплаква когато тръгна да излизам от стаята му - ами не съм го гушкала като малък достатъчно. Не съм го кърмила. Не съм го взимала в нашето легло.
Абе изобщо... разстроих се от тая книга. Аз и като наминавам през блога, също ми става такова гадно и виновно, и го затварям с усещането, че искам да избягам оттам по-бързо.
Хлабаво оправдание е неинформираността. Защото аз много добре знаех за съществуването на понятието attachment parenting. И в нашата книга пише за него (макар че те там не го препоръчват, а само съобщават че съществува и преразказват основната идея, но тя цялата ни книга е такава - информира за много варианти, но не дава готово решение - ти си избирай). Аз малко с насмешка гледах на някои прекалености и ми липсваше авторитет, който да каже: това е начинът. Като д-р Спок и педиатрите и акушерките те водят за носа в една посока, ти не можеш просто щото си чул че има и друго, да кажеш "аз пък си настоявам за другото". Трябвало е да се закопая повече, да науча повече, не биваше да отхвърлям "тия сега модерните теории" с такава лека ръка, както ги отхвърляха хората, които слушах.
Знам, че един ден Деяновото братче или сестриче ще бъде гушкано и носено на ръце и люляно. И мисля, че вече знам как да се преборя, за да бъде и кърмено. Надявам се.
Сега засега ще се погрижа за новодошлата в обществото на майките. Дано тя направи по-добър избор от мен.
петък, 7 ноември 2008 г.
Строгата и разумната
Направих си комплимент, като се нарекох така, а може би е по-право да се каже, че съм мотлата, дето не излиза на разходка без да е взела една камара неща, които "може да потрябват", но които се валят из цялата къща и отнемат един билюк време докато бъдат събрани на едно място - докато Веселин нарамва Деян и казва - кво толкова, да не сме на северния полюс - облечен е както съм аз, значи всичко е наред.
То аз наистина съм за смях, защото чантата, без която не мога да си представя да изведа Деян на разходка, трябва задължително да е заредена с:
- горна дрешка 1 ниво над тази, с която е в момента
- понякога - и още едно ниво отгоре (все пак есен е, смените на температурата са драстични)
- шишето с водата
- кутийката с поне 2 биберонки (опция е ако може да са и 3-те, стига да ги намерим)
- 2 лигавника
- мокри кърпички
- чашка Виа с хрупанки и оризки
- шапка.
Шапката например досега не съм я ползвала никога. А я мъкна от 2 месеца.
Освен това да си взема портфейла, телефона, ключовете.
И ако ще сме навън за по-дълго (примерно ще пътуваме с кола или ще ходим в парка) - задължително добавям:
- памперс (понякога - 2)
- играчки
- може някоя книжка.
В случай, че ще го храня навън, трябва да включа и:
- пюретата за това хранене според днешното меню (но трябва да съм го съставила предварително, ако не - почвам да ги мисля кои да са). Може в последния момент да реша да ги променя - за по-лесно хранене - но трябва да съобразя промяната с другите пюрета за деня и с тези, дето се падат вчера и утре.
- плика със салфетките
- поне 3 лъжички
- допълнителен лигавник.
Трудно ми е да държа целия този списък в главата си и затова вършея из къщата докато струпам на едно място всичко необходимо в реда, в който се сещам за него, а не в реда, в който би било най-ефективно.
В това време Веселин полудява от нерви и ми дава зор да побързам, посочвайки че скоро слънцето нямало да еди-какво си. На кой му пука за някакво си слънце, ако току виж какъв ужас взема та забравя да взема салфетки?!...
То аз наистина съм за смях, защото чантата, без която не мога да си представя да изведа Деян на разходка, трябва задължително да е заредена с:
- горна дрешка 1 ниво над тази, с която е в момента
- понякога - и още едно ниво отгоре (все пак есен е, смените на температурата са драстични)
- шишето с водата
- кутийката с поне 2 биберонки (опция е ако може да са и 3-те, стига да ги намерим)
- 2 лигавника
- мокри кърпички
- чашка Виа с хрупанки и оризки
- шапка.
Шапката например досега не съм я ползвала никога. А я мъкна от 2 месеца.
Освен това да си взема портфейла, телефона, ключовете.
И ако ще сме навън за по-дълго (примерно ще пътуваме с кола или ще ходим в парка) - задължително добавям:
- памперс (понякога - 2)
- играчки
- може някоя книжка.
В случай, че ще го храня навън, трябва да включа и:
- пюретата за това хранене според днешното меню (но трябва да съм го съставила предварително, ако не - почвам да ги мисля кои да са). Може в последния момент да реша да ги променя - за по-лесно хранене - но трябва да съобразя промяната с другите пюрета за деня и с тези, дето се падат вчера и утре.
- плика със салфетките
- поне 3 лъжички
- допълнителен лигавник.
Трудно ми е да държа целия този списък в главата си и затова вършея из къщата докато струпам на едно място всичко необходимо в реда, в който се сещам за него, а не в реда, в който би било най-ефективно.
В това време Веселин полудява от нерви и ми дава зор да побързам, посочвайки че скоро слънцето нямало да еди-какво си. На кой му пука за някакво си слънце, ако току виж какъв ужас взема та забравя да взема салфетки?!...
Обича ме, не ме обича...
Заспа хлапенцето.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)
Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)
Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.
четвъртък, 6 ноември 2008 г.
25 ноември
Решихме тая вечер с една приятелка, че искаме да се видим. (здрасти.)
След старателно координиране между ангажиментите на едната и тези на другата се оказа, че единственият ден, в който това може да се случи между днес и края на месеца, е 25 ноември от 20ч.
Днес е 6-ти.
След старателно координиране между ангажиментите на едната и тези на другата се оказа, че единственият ден, в който това може да се случи между днес и края на месеца, е 25 ноември от 20ч.
Днес е 6-ти.
Планове
Пооправиха се нещата в офиса. Пак са непоносими и постоянно оставям запланувани неща за следващия ден (някои - със седмици), но все пак не е като да се работи до среднощ (да е жива Василена!!!).
(да СИ жива, Василена!)
За темата по-долу имах още някои неща да донапиша.
Това с детските селища.
Имахме едно време един учител по История на религиите - по-скоро ни беше ментор, защото ни учеше на много неща извън предмета си. Или пък може би това е било разбирането му за предмета му всъщност... Няма значение. Та той ме е научил по принцип що е това християнство. Ревностен християнин той самият, от него знам какво означава "да не хвърляш бисерите на свинете", "обърни другата буза", и - за което тук ми е думата - "каквото прави едната ръка, другата да не го знае".
(извинете за неточните цитати)
И то не какво означават на пръв поглед, а какво означават всъщност.
Така че не е редно изобщо да повдигам въпроса за каквато и да било дарителска дейност тук в този блог, имайки съзнанието че го четат поне 2+ човека. А го правя за втори път.
И изпитвам угризения и ме е срам - но пък това са нещата, над които размишлявам напоследък, а пък идеята на този блог е да е - ако не чак честен - то поне открит и минимално авто-цензуриран.
(Т.е. честен по онзи особен начин, който изключва представителност и обективност и включва цялото изкривяване на реалността, което се получава при селективното й отразяване и безотговорното отношение към изнасяните данни - понеже е частен дневник, не си правя труда да проверявам източниците си и дори да обмисля какви последствия върху околните би имало това, което ще напиша - всъщност старая се да игнорирам публиката максимално, с изключение само на Веселин, с когото се съобразявам).
И после - след този дълъг и криволичещ disclaimer - исках да повдигна въпроса за принципния подход при ситуацията: като не може да се помогне на всички, как да избереш на кого да помогнеш. (Нямам отговор и просто ще го оставя така. Но ме дразни, че нямам отговор.)
И след това, исках да пиша за плановете.
Как ние планираме разни неща за децата си, а те съвсем може да не се случат по този начин, по който сме ги планирали.
Например аз си представям как разхождам Деян в Младосткия парк. Но като си го представям, картината в главата ми включва Деян легнал в количката за новородено и аз я бутам или седя на пейка, а той спи. Което разбира се е нереалистично :) Докато се пренесем там, той изобщо няма да ползва количка, а дори и в момента, как да кажа, неговите разходки изобщо не изглеждат по този начин. Но за мен отглеждането на дете си е свързано с онези 6 месеца, когато си бях вкъщи с него и ежедневието ни беше точно такова.
Представям си също как се прибирам от работа рано, навън още е светло, и имам много време да си играя с него и да си бърборим.
И че учи в училището, където в момента е първокласничка Марта на Весо, а след години по-малкият син на Весо, Борис, ще е или в един клас с Деян, или във випуска преди него.
Те могат да се прибират да си учат у нас, защото сме близо до училището.
Представям си, че Деян и Борис ще си бъдат много добри приятели, как иначе.
Удобно игнорирам факта, че аз не съм приятелка с детето на нито едни приятели на наште. Дори тези, с които сме играли често като деца, когато са си ходили на гости и са ни мъкнели с тях - и с тях не сме били близки отвъд ранната ученическа възраст, а после съвсем се отдалечихме - различни хора с различни интереси.
Деян също така ще бъде отличен ученик, ще влезе в най-реномираната гимназия (която се пада тогава) и ще следва в най-якия университет най-перспективната и подходяща за него специалност (нямам идея кои са).
От време на време си самонапомням, че може пък да не е непременно отличник, може училището изобщо да не му върви. Нямам никаква идея как се оправя човек с такава ситуация. Познавам толкова народ, които са свестни хора и проспериращи в трудовия си живот, а са се борили за тройки и четворки. Знам от житейския си опит, че да се справяш в училище прави живота ти по-лесен, докато си там, но в никакъв случай не е решаващо за това какво се случва с тебе по-нататък: след като завършиш, личните качества и късметът са по-важни. Та трябва ли човек да махне с ръка и да остави хлапето да джитка на Х-бокса вместо да си напише домашното.
Ей такива ми ти работи.
Как е хубаво да има малко временце човек, да си побъбри със себе си писмено :)
(да СИ жива, Василена!)
За темата по-долу имах още някои неща да донапиша.
Това с детските селища.
Имахме едно време един учител по История на религиите - по-скоро ни беше ментор, защото ни учеше на много неща извън предмета си. Или пък може би това е било разбирането му за предмета му всъщност... Няма значение. Та той ме е научил по принцип що е това християнство. Ревностен християнин той самият, от него знам какво означава "да не хвърляш бисерите на свинете", "обърни другата буза", и - за което тук ми е думата - "каквото прави едната ръка, другата да не го знае".
(извинете за неточните цитати)
И то не какво означават на пръв поглед, а какво означават всъщност.
Така че не е редно изобщо да повдигам въпроса за каквато и да било дарителска дейност тук в този блог, имайки съзнанието че го четат поне 2+ човека. А го правя за втори път.
И изпитвам угризения и ме е срам - но пък това са нещата, над които размишлявам напоследък, а пък идеята на този блог е да е - ако не чак честен - то поне открит и минимално авто-цензуриран.
(Т.е. честен по онзи особен начин, който изключва представителност и обективност и включва цялото изкривяване на реалността, което се получава при селективното й отразяване и безотговорното отношение към изнасяните данни - понеже е частен дневник, не си правя труда да проверявам източниците си и дори да обмисля какви последствия върху околните би имало това, което ще напиша - всъщност старая се да игнорирам публиката максимално, с изключение само на Веселин, с когото се съобразявам).
И после - след този дълъг и криволичещ disclaimer - исках да повдигна въпроса за принципния подход при ситуацията: като не може да се помогне на всички, как да избереш на кого да помогнеш. (Нямам отговор и просто ще го оставя така. Но ме дразни, че нямам отговор.)
И след това, исках да пиша за плановете.
Как ние планираме разни неща за децата си, а те съвсем може да не се случат по този начин, по който сме ги планирали.
Например аз си представям как разхождам Деян в Младосткия парк. Но като си го представям, картината в главата ми включва Деян легнал в количката за новородено и аз я бутам или седя на пейка, а той спи. Което разбира се е нереалистично :) Докато се пренесем там, той изобщо няма да ползва количка, а дори и в момента, как да кажа, неговите разходки изобщо не изглеждат по този начин. Но за мен отглеждането на дете си е свързано с онези 6 месеца, когато си бях вкъщи с него и ежедневието ни беше точно такова.
Представям си също как се прибирам от работа рано, навън още е светло, и имам много време да си играя с него и да си бърборим.
И че учи в училището, където в момента е първокласничка Марта на Весо, а след години по-малкият син на Весо, Борис, ще е или в един клас с Деян, или във випуска преди него.
Те могат да се прибират да си учат у нас, защото сме близо до училището.
Представям си, че Деян и Борис ще си бъдат много добри приятели, как иначе.
Удобно игнорирам факта, че аз не съм приятелка с детето на нито едни приятели на наште. Дори тези, с които сме играли често като деца, когато са си ходили на гости и са ни мъкнели с тях - и с тях не сме били близки отвъд ранната ученическа възраст, а после съвсем се отдалечихме - различни хора с различни интереси.
Деян също така ще бъде отличен ученик, ще влезе в най-реномираната гимназия (която се пада тогава) и ще следва в най-якия университет най-перспективната и подходяща за него специалност (нямам идея кои са).
От време на време си самонапомням, че може пък да не е непременно отличник, може училището изобщо да не му върви. Нямам никаква идея как се оправя човек с такава ситуация. Познавам толкова народ, които са свестни хора и проспериращи в трудовия си живот, а са се борили за тройки и четворки. Знам от житейския си опит, че да се справяш в училище прави живота ти по-лесен, докато си там, но в никакъв случай не е решаващо за това какво се случва с тебе по-нататък: след като завършиш, личните качества и късметът са по-важни. Та трябва ли човек да махне с ръка и да остави хлапето да джитка на Х-бокса вместо да си напише домашното.
Ей такива ми ти работи.
Как е хубаво да има малко временце човек, да си побъбри със себе си писмено :)
сряда, 5 ноември 2008 г.
-набързо-
Абе чудно как човек не забелязва колко много боклуци има навън, докато детето му не се опита да вдигне и да изяде всеки един от тях.
А пък в Общината са тъпаци.
А пък чувам тази сутрин по радиото за "Семейното спонсорство" на SOS Детски селища. И много хубаво ми звучи. Сега разглеждам сайта... Чудя се това ли е правилната инициатива, правилното място където да се пращат пари. Седях и си мислех - да съм един човек, да взема да зарежа работата дето е толкова... меркантилна (?), егоистична (?) и в крайна сметка... безполезна... Веселин да ме издържа.. А аз да ходя в някой дом за деца да помагам на доброволчески начала. Да се грижа за някое детенце. Като си представя, че някое бебе плаче и няма кой да го вземе на ръце... Ох :(
Липсва ми смелост обаче. Аз не обичам големите промени в живота, и особено много не обичам аз да съм човекът, който ги предизвиква. По принцип по-скоро оставям да ми се случват нещата, та такова решение би било такова сътресение, че ме е страх от него.
Освен това имам малко недоверие към себе си - едно е да се разчувстваш в някакъв момент, да си представиш умилителна сцена (а какво по-умилително от възможността да утешиш дете?), а съвсем друго - да живееш всеки ден с трудностите на тоя живот, с досадностите му, с ядовете и фрустрациите му...
И после, суетно нещо е човекът - колко неща правим за едното "браво". А дете за "браво" не се гледа. И ако за собственото си длъжен и не можеш да очакваш благодарност... то за чуждото - кой ми гарантира, че няма да се обърна един ден към него с думи от типа "аз какво направих за тебе, а ти какъв си неблагодарник!" - за което детето ни най-малко няма вина или отговорност. Не просто да му го кажа - аз може и да си го помисля само. Колко нечестно би било това.
Та такива неща.
Трябва да проверя в БГ-Мамма какво мислят за тези селища.
Искам да знам по какъв признак се (избират?) децата, които постъпват там. Дали е честно. Защо има толкова много детски домове, които _не са_ като този. На кого да се помогне, като не може на всички - тези очевидно имат някакви ресурси, може би е по-добре на тези, които нищичко си нямат?
Или единични случаи на дечица, чиито родители търсят пари за лечение в чужбина - както досега ми е била практиката.
Искам едни пари да дам някъде за добра цел. Ама да има смисъл.
Но то най-вероятно винаги има.
А пък в Общината са тъпаци.
А пък чувам тази сутрин по радиото за "Семейното спонсорство" на SOS Детски селища. И много хубаво ми звучи. Сега разглеждам сайта... Чудя се това ли е правилната инициатива, правилното място където да се пращат пари. Седях и си мислех - да съм един човек, да взема да зарежа работата дето е толкова... меркантилна (?), егоистична (?) и в крайна сметка... безполезна... Веселин да ме издържа.. А аз да ходя в някой дом за деца да помагам на доброволчески начала. Да се грижа за някое детенце. Като си представя, че някое бебе плаче и няма кой да го вземе на ръце... Ох :(
Липсва ми смелост обаче. Аз не обичам големите промени в живота, и особено много не обичам аз да съм човекът, който ги предизвиква. По принцип по-скоро оставям да ми се случват нещата, та такова решение би било такова сътресение, че ме е страх от него.
Освен това имам малко недоверие към себе си - едно е да се разчувстваш в някакъв момент, да си представиш умилителна сцена (а какво по-умилително от възможността да утешиш дете?), а съвсем друго - да живееш всеки ден с трудностите на тоя живот, с досадностите му, с ядовете и фрустрациите му...
И после, суетно нещо е човекът - колко неща правим за едното "браво". А дете за "браво" не се гледа. И ако за собственото си длъжен и не можеш да очакваш благодарност... то за чуждото - кой ми гарантира, че няма да се обърна един ден към него с думи от типа "аз какво направих за тебе, а ти какъв си неблагодарник!" - за което детето ни най-малко няма вина или отговорност. Не просто да му го кажа - аз може и да си го помисля само. Колко нечестно би било това.
Та такива неща.
Трябва да проверя в БГ-Мамма какво мислят за тези селища.
Искам да знам по какъв признак се (избират?) децата, които постъпват там. Дали е честно. Защо има толкова много детски домове, които _не са_ като този. На кого да се помогне, като не може на всички - тези очевидно имат някакви ресурси, може би е по-добре на тези, които нищичко си нямат?
Или единични случаи на дечица, чиито родители търсят пари за лечение в чужбина - както досега ми е била практиката.
Искам едни пари да дам някъде за добра цел. Ама да има смисъл.
Но то най-вероятно винаги има.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
