четвъртък, 6 ноември 2008 г.

Планове

Пооправиха се нещата в офиса. Пак са непоносими и постоянно оставям запланувани неща за следващия ден (някои - със седмици), но все пак не е като да се работи до среднощ (да е жива Василена!!!).
(да СИ жива, Василена!)

За темата по-долу имах още някои неща да донапиша.
Това с детските селища.
Имахме едно време един учител по История на религиите - по-скоро ни беше ментор, защото ни учеше на много неща извън предмета си. Или пък може би това е било разбирането му за предмета му всъщност... Няма значение. Та той ме е научил по принцип що е това християнство. Ревностен християнин той самият, от него знам какво означава "да не хвърляш бисерите на свинете", "обърни другата буза", и - за което тук ми е думата - "каквото прави едната ръка, другата да не го знае".
(извинете за неточните цитати)
И то не какво означават на пръв поглед, а какво означават всъщност.

Така че не е редно изобщо да повдигам въпроса за каквато и да било дарителска дейност тук в този блог, имайки съзнанието че го четат поне 2+ човека. А го правя за втори път.
И изпитвам угризения и ме е срам - но пък това са нещата, над които размишлявам напоследък, а пък идеята на този блог е да е - ако не чак честен - то поне открит и минимално авто-цензуриран.
(Т.е. честен по онзи особен начин, който изключва представителност и обективност и включва цялото изкривяване на реалността, което се получава при селективното й отразяване и безотговорното отношение към изнасяните данни - понеже е частен дневник, не си правя труда да проверявам източниците си и дори да обмисля какви последствия върху околните би имало това, което ще напиша - всъщност старая се да игнорирам публиката максимално, с изключение само на Веселин, с когото се съобразявам).

И после - след този дълъг и криволичещ disclaimer - исках да повдигна въпроса за принципния подход при ситуацията: като не може да се помогне на всички, как да избереш на кого да помогнеш. (Нямам отговор и просто ще го оставя така. Но ме дразни, че нямам отговор.)

И след това, исках да пиша за плановете.
Как ние планираме разни неща за децата си, а те съвсем може да не се случат по този начин, по който сме ги планирали.
Например аз си представям как разхождам Деян в Младосткия парк. Но като си го представям, картината в главата ми включва Деян легнал в количката за новородено и аз я бутам или седя на пейка, а той спи. Което разбира се е нереалистично :) Докато се пренесем там, той изобщо няма да ползва количка, а дори и в момента, как да кажа, неговите разходки изобщо не изглеждат по този начин. Но за мен отглеждането на дете си е свързано с онези 6 месеца, когато си бях вкъщи с него и ежедневието ни беше точно такова.
Представям си също как се прибирам от работа рано, навън още е светло, и имам много време да си играя с него и да си бърборим.
И че учи в училището, където в момента е първокласничка Марта на Весо, а след години по-малкият син на Весо, Борис, ще е или в един клас с Деян, или във випуска преди него.
Те могат да се прибират да си учат у нас, защото сме близо до училището.
Представям си, че Деян и Борис ще си бъдат много добри приятели, как иначе.
Удобно игнорирам факта, че аз не съм приятелка с детето на нито едни приятели на наште. Дори тези, с които сме играли често като деца, когато са си ходили на гости и са ни мъкнели с тях - и с тях не сме били близки отвъд ранната ученическа възраст, а после съвсем се отдалечихме - различни хора с различни интереси.
Деян също така ще бъде отличен ученик, ще влезе в най-реномираната гимназия (която се пада тогава) и ще следва в най-якия университет най-перспективната и подходяща за него специалност (нямам идея кои са).
От време на време си самонапомням, че може пък да не е непременно отличник, може училището изобщо да не му върви. Нямам никаква идея как се оправя човек с такава ситуация. Познавам толкова народ, които са свестни хора и проспериращи в трудовия си живот, а са се борили за тройки и четворки. Знам от житейския си опит, че да се справяш в училище прави живота ти по-лесен, докато си там, но в никакъв случай не е решаващо за това какво се случва с тебе по-нататък: след като завършиш, личните качества и късметът са по-важни. Та трябва ли човек да махне с ръка и да остави хлапето да джитка на Х-бокса вместо да си напише домашното.

Ей такива ми ти работи.
Как е хубаво да има малко временце човек, да си побъбри със себе си писмено :)

4 коментара:

Birdy каза...

Искам да те подкрепя да пишеш още за СОС селищата - ако научиш нещо. Мен определено ме замисли предния ти пост, признавам, че се поразрових след това и се хвърлих в размисли.
Аз обаче съм егоистино същество (установих по повода). Само като си представя как ще се погрижа за някое детенце и след това ще го оставя там и ще се прибера, а то ще е непрекъснато в главата ми ... ами не мога, честно.
Но не искам да се отказвам от идеята да стана бяла и добра. Така че - пиши.
Пък за плановете - хихи! Нали знаеш - ако искаш да разсмееш Бог, разкажи му плановете си. Аз съм от тези, дето планират - ама как планират само, в детайли :))) По-скоро БЯХ от тях. Сега - съдбата ме понашляпа и ме излекува :))
Но е готино пък иначе да правиш планове, иначе как ще издържиш ежедневното (и еженощно при вас :) ) блъскане??

Анонимен каза...

Аз бях горе, нещо не се логнах като хората.

hazel каза...

Ахаха, представям си как ти се смее наистина. И аз ти се смея, а не е много редно.

Аз пък не планирам нищо за моите. Малко съм в другата крайност значи - даже ме питаха "каква искаш да стане Рада", а аз се изумих, че може да му хрумне на някого, че _аз_ бих могла да искам децата ми да станат някакви. Откъде да знам какви ще станат? Може да станат някакви професии, които още не съществуват, нали? Може да не е чак толкова важно какво работиш...

Но определено правя "планове" за това какво ще правят в свободното си време (Рада преди време казваше, че ще е космонавт, който в свободното си време свири на пиано и аз веднага си представих консула от "Хиперион") и какви характери ще имат. Какви партньори ще си търсят. Дали ще са хетеросексуални;) Дали ще са конформисти или бунтари, саможиви или общителни, такива неща, а пък те определено са свързани с детството им в момента.

Това ме вълнува, а не някакви езици и математики.

Няма много връзка, но да споделя, че казах репликата, която си мислех, че няма да казвам:

"Остави тази книга веднага и бягай да си пишеш домашните!"

Ген, възпитание?:)

Wynche каза...

@Ива:
Права си, ангажиментът в никакъв случай не трябва да е частичен. Няма по-гаден начин да разбиеш сърцето на някого от това да му покажеш колко по-хубаво може да бъде, и после да си тръгнеш и да го оставиш да осъзнава наново колко му е гадно през цялото останало време.

Имаше и един друг аспект цялата работа, за който не споменах: моето време се пада по право на Деян. Какво би било отношението на Деян, ако реша да го лиша от вниманието си за сметка на друго дете? Имам ли право изобщо да постъпя така? Защото може един ден и той самият да се обърне към мен и да каже - ти не беше до мен, когато имах нужда от теб.

@hazel:
"Остави тази книга и бягай навън да си играеш с децата!" пък беше репликата-плашило на моето детство.
И все пак - в дългосрочен план книгите се изплащат по-добре от домашните. Според мен.