Обича ме, не ме обича...

Заспа хлапенцето.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)

Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.