Пак се гътнахме в конфгурация "мама, татко и аз".
Деян вчера вдигна температура, но с навременно даване на Нурофен май засега го фиксирахме (да, да, знам че не трябва, ама като тръгне да се разболява детето, ужасът от ония безсънни нощи с мокрите чаршафи и тъжните хлипания взима контрол над решенията ми и командва вместо мен). Аз съм втори ден на фервекси за да изкарам на крак каквото при други обстоятелства би било поредния грип. А Веселин е с бъбречна криза.
Бе много наивно може да звучи, ама бива ли, като отидеш в спешната помощ и те боли та 2 не виждаш, поне да не те ругаят, след като чинно и кротко, превит на две, пребледнял и потен от болка, си изчакаш реда и след 3-часово киснене пред кабинета най-накрая се добереш до заветния доктор?...
Седях в чакалнята, забила поглед в изронената мозайка, и си мислех, че никак, ама никак не ми се плащат здравни осигурвки. И Веселиновите не ми се плащат. Само Деян от трима ни успява да се възползва добре от здравеопазването по здравна каса, и то защото ни препоръчаха педиатърка, която наистина е загрижена и внимателна към нас. Готова съм да дам солена сума пари, само и само някой да беше сложил обезболяващата инжекция на Веселин 3 часа по-рано. 3 часа на ненужна непоносима болка - защо?...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
4 коментара:
uh... syjaljavam. moga li da pomogna njakak?
Е то как... :)
Хех, интересно покрай тия неща - докато чакахме във Военна болница в спешното отделение, пристигна някакъв младеж със счупена тазобедрена става и се заприготвяха да го оперират. Той лежеше на една количка в коридора, а аз седях току до него, така че без да искам чувах какво се говори. Той извади телефон и набра някого, представи се - каза си името, че идва редовно, с едно дете, спомена думата инвалид. И помоли да му прочетат молитва за здраве. Отсреща уточниха за чие здраве, той каза за моето, имах инцидент, и си повтори името.
Някак много странно ми се стори.
Мускулесто момче такова, с дебел сребрист ланец около врата, черна тениска с тесни ръкавчета, подчертаващи бицепсите... лежи за операция по спешност и се обади не на родител, не на гадже, не на приятел - а на свещеника си.
Това й е хубавото на религията - помага да се даде малко надежда на човек, за когото в този момент на неизвестност страхът е по-голям проблем от болката.
hm vpechatljavashto vjarno :)
И аз съм чакала в същото спешно, два пъти. Един път с майка ми, която вече умираше, а докторът ни псуваше. Вторият път по-бързо приключиха, но докторът беше пил и пушеше в кабинета...
Надявам се да не ви се налага пак.
Публикуване на коментар