Младежът започна да се Обръща - три пъти ура за него.
От доста време се каня да записвам всяко достигане на следващ крайъгълен камък в развитието му.
Ето какво си спомням:
- в средата на втория месец започна да се усмихва
- в края на втория месец забеляза висящите играчки над количката си, първо само ги гледаше, а после взе и да си общува с тях
- на 1 октомври за пръв път хаотичните му посягания се увенчаха с успех и той сграбчи любимия си приятел измежду тях - лъвчето. Оттогава досега вече хваща все по-уверено и вече много успешно пъха разнообразни дрънкалки в устата. Най-обича да яде ушите на заека Баек. Надявам се скоро да може да си задържа чесалката за зъби по-продължително време, за да не съм дежурна да му я давам непрекъснато в ръцете.
- за първи път се обърна преди 2 дни, от гръб на корем имам предвид. Оттогава упражни новото умение още няколко пъти.
- за пръв път му пуснахме Star Wars вчера, на новия телевизор (трябваше да е първия филм на него - за освещаване, един вид). Не прояви интерес.
неделя, 11 ноември 2007 г.
събота, 10 ноември 2007 г.
Ноември ще бъде май
Така както очертанията на света бяха тръгнали да се размиват, и животът отвъд входната ни врата - да се изчерпва с двучасовите разходки с количката, вчера изведнъж реалността реши да се върне при мен, плътна и материална, с една приятна категоричност.
Получих напомняне, че есенните месеци са кратки, въплътено в кошница плодове и красиво живо цвете, което ще се постарая да поливам редовно, за да запазя. Така понякога приятелите идват на гости - без себе си, но с подкрепата и обичта си, а то стига.
Получих и гости телом - колегата Здравко се отби да ни помогне с пренасянето на тежка вещ, а после мина и Ники - да вземе Здравко, но и междувременно да внесе малко от винаги слънчевото си настроение.
Получих и подарък - шефът ми реши тази година Коледа да дойде рано и напомни на всичките ми колеги, че ги цени, а на мен - че освен това съм част от фирмата, дори когато ме няма. Честит ни тфт телевизор, дано не ни разбият апартамента заради него :)
Днес родителите на Веселин са тук и майка му сготви заек специално заради мен - понеже е едно от общо двете меса, които мога да ям, за да не алергизирам човека (другото е пуешко). Освен това ни направи палачинки с вода вместо мляко и само жълтъци вместо цели яйца, никога не съм яла толкова вкусни палачинки. Баща му пък заведе Вектрата да й оправят парното, нещо, което отлагам от миналата зима.
Деян е в особено добро настроение - рита неуморно, усмихва се на всички, а също така и на нищото, и от време на време цвили от кеф. Не дава да го придумаме да си легне - надава вой до небесата. Иска да е при гостите, да участва.
И аз така като Деян. Зависима съм от хората около мен, мразя да съм сама, искам да съм част от. Чувствам се добре, когато гледам около себе си, а не навътре. Навътре е ноемврийско. Благодаря ви, хора, за помощта да сменя перспективата.
Днес вали сняг, студът вече е истински сериозен зимен студ, а не онова злобното нещо дето е характерно за късната есен. Поляната срещу нас е бяла, което е огромно подобрение спрямо покафенелия сух буренак. Скоро е Коледа и ще имаме първа наша си семейна елха с лампички и с подаръци под нея. Човека измества центъра на семейството към себе си и ни прави годни за Коледни домакини.
А след това се връщам на работа и животът ми продължава оттам, където съм го оставила.
Получих напомняне, че есенните месеци са кратки, въплътено в кошница плодове и красиво живо цвете, което ще се постарая да поливам редовно, за да запазя. Така понякога приятелите идват на гости - без себе си, но с подкрепата и обичта си, а то стига.
Получих и гости телом - колегата Здравко се отби да ни помогне с пренасянето на тежка вещ, а после мина и Ники - да вземе Здравко, но и междувременно да внесе малко от винаги слънчевото си настроение.
Получих и подарък - шефът ми реши тази година Коледа да дойде рано и напомни на всичките ми колеги, че ги цени, а на мен - че освен това съм част от фирмата, дори когато ме няма. Честит ни тфт телевизор, дано не ни разбият апартамента заради него :)
Днес родителите на Веселин са тук и майка му сготви заек специално заради мен - понеже е едно от общо двете меса, които мога да ям, за да не алергизирам човека (другото е пуешко). Освен това ни направи палачинки с вода вместо мляко и само жълтъци вместо цели яйца, никога не съм яла толкова вкусни палачинки. Баща му пък заведе Вектрата да й оправят парното, нещо, което отлагам от миналата зима.
Деян е в особено добро настроение - рита неуморно, усмихва се на всички, а също така и на нищото, и от време на време цвили от кеф. Не дава да го придумаме да си легне - надава вой до небесата. Иска да е при гостите, да участва.
И аз така като Деян. Зависима съм от хората около мен, мразя да съм сама, искам да съм част от. Чувствам се добре, когато гледам около себе си, а не навътре. Навътре е ноемврийско. Благодаря ви, хора, за помощта да сменя перспективата.
Днес вали сняг, студът вече е истински сериозен зимен студ, а не онова злобното нещо дето е характерно за късната есен. Поляната срещу нас е бяла, което е огромно подобрение спрямо покафенелия сух буренак. Скоро е Коледа и ще имаме първа наша си семейна елха с лампички и с подаръци под нея. Човека измества центъра на семейството към себе си и ни прави годни за Коледни домакини.
А след това се връщам на работа и животът ми продължава оттам, където съм го оставила.
петък, 9 ноември 2007 г.
Смърти
На Великден тази година почина баба Юра, майката на баща ми.
Днес сутринта почина баба Нинка, майката на Руми (втората жена на баща ми).
И двамата са отдавна без бащи, а вече си нямат и майчици, остават си самички и ми е мъчно за тях. Много им се струпа в последно време - поредица гадни неща, които започнаха с операцията на Руми от рак на гърдата, продължиха с инцидента, при който баща ми беше наръган с нож в корема от пиян работник, опитващ се да го изнудва за още пари; точно 3 автомобилни катастрофи със сравнително леки наранявания за баща ми; и накрая загубата на двете майки. Поне се надявам, че това е краят, де. Крайно време е да им тръгне отново нагоре.
Не дочакаха правнучето двете стари жени - едната си отиде малко преди Деян да се роди, а другата боледува тежко от няколко месеца - усложнения след онкологична операция - и аз така и не й го заведох да го види, за което сега ме гризе съвестта.
Баба ми, майка на майка ми, засега е жива и здрава - не точно здрава, но поне е жива де. Идната сряда стават 10 години от смъртта на дядо ми.
Баба се обажда по телефона през ден - през два, все се старае да не досажда уж, но накрая не издържа и звъни. Има си собствен GSM, но не може да го ползва - нещо му се плаши, като всеки стар човек на нова техника - но сега звъни по-често, откак по телевизията казали, че "невероятно, но факт", разговорите между стационарен и мобилен са по-евтини отколкото между мобилен и мобилен. Не съм й обяснила заблудата, защото искам да си звъни, а тя все се притеснява от някакви имагинерни космически цени на тези разговори.
Всеки път ме моли да отида да заведа Деян, или да дойде тя да го види - аз последните пъти не й позволих да дойде, защото се борех да му създам режим на дневно спане и не исках никакви разсейващи фактори, а след това тя се влоши здравословно и сега може да го вижда само ако ние отидем.
Винаги когато се сетя, ме загризва съвестта, че не й го водя достатъчно често. Ежедневните домашни дреболии винаги ще са на дневен ред, но тя няма да е вечно тук - преброени са дните, които й остават, може да си отиде всеки момент и няма да се е нарадвала на правнучето.
Близостта на смъртта събужда хиляди вини, за които няма смислено оправдание, можеш само да си затвориш очите пред тях. Ежедневната залисия помага за игнорирането им.
Днес сутринта почина баба Нинка, майката на Руми (втората жена на баща ми).
И двамата са отдавна без бащи, а вече си нямат и майчици, остават си самички и ми е мъчно за тях. Много им се струпа в последно време - поредица гадни неща, които започнаха с операцията на Руми от рак на гърдата, продължиха с инцидента, при който баща ми беше наръган с нож в корема от пиян работник, опитващ се да го изнудва за още пари; точно 3 автомобилни катастрофи със сравнително леки наранявания за баща ми; и накрая загубата на двете майки. Поне се надявам, че това е краят, де. Крайно време е да им тръгне отново нагоре.
Не дочакаха правнучето двете стари жени - едната си отиде малко преди Деян да се роди, а другата боледува тежко от няколко месеца - усложнения след онкологична операция - и аз така и не й го заведох да го види, за което сега ме гризе съвестта.
Баба ми, майка на майка ми, засега е жива и здрава - не точно здрава, но поне е жива де. Идната сряда стават 10 години от смъртта на дядо ми.
Баба се обажда по телефона през ден - през два, все се старае да не досажда уж, но накрая не издържа и звъни. Има си собствен GSM, но не може да го ползва - нещо му се плаши, като всеки стар човек на нова техника - но сега звъни по-често, откак по телевизията казали, че "невероятно, но факт", разговорите между стационарен и мобилен са по-евтини отколкото между мобилен и мобилен. Не съм й обяснила заблудата, защото искам да си звъни, а тя все се притеснява от някакви имагинерни космически цени на тези разговори.
Всеки път ме моли да отида да заведа Деян, или да дойде тя да го види - аз последните пъти не й позволих да дойде, защото се борех да му създам режим на дневно спане и не исках никакви разсейващи фактори, а след това тя се влоши здравословно и сега може да го вижда само ако ние отидем.
Винаги когато се сетя, ме загризва съвестта, че не й го водя достатъчно често. Ежедневните домашни дреболии винаги ще са на дневен ред, но тя няма да е вечно тук - преброени са дните, които й остават, може да си отиде всеки момент и няма да се е нарадвала на правнучето.
Близостта на смъртта събужда хиляди вини, за които няма смислено оправдание, можеш само да си затвориш очите пред тях. Ежедневната залисия помага за игнорирането им.
четвъртък, 8 ноември 2007 г.
Депресарщина
Получих забележка, че последният ми пост е много патетичен (в английския смисъл).
Така си е. Хванал ме е сдух, може би петият пореден месец вкъщи започва да си взима данъка. Ето снощи например се зарових във форумите на БГ-Мамма и зачетох историята на едно детенце, родено в същия месец като Деян, с много тежко, мъчително и за съжаление нелечимо заболяване. Бях чела по-рано за неговия случай - описанието на майката с какво се бори. Детенцето е починало наскоро и сега бяха пуснали речта на майка му на погребението. Не можах да се спра да чета, хем плачех през повечето време. После плаках докато миех бибероните. Ако го пейстна тука, и вие ще се разплачете. Затова няма.
Не трябва да се случват такива неща.
А аз не трябва да стъпвам повече в БГ-Мамма, защото нищо добро не ми носи.
Това е общество на супер-майки, които правят за децата си толкова повече, отколкото аз правя за своето. Те закърмват, каквото и да им струва, пазят хипоалергенни диети по 10 месеца, четат толкова медицинска информация, че са половин педиатри, те са факири в организацията и имат време за всичко - и за детето, и за къщата, и за съпруга, и за форума, и за себе си; а аз съм обратното на всичко това. Ето, вече съм взела да мрънкам, че диетата ми идва нанагорно - едва на втория месец. Не съм се погрижила да се осведомя какво трябва и не трябва да яде кърмещата жена, за да не се алергизира детето (в резултат послушах малоумния съвет, който ми даде в началото позната педиатърка - "пий много мляко и яж много ядки" - най-алергенните неща); толкова на сляпо я карам, че дори не бях идентифицирала Деян като предразположен към алергии заради фамилна обремененост - аз алергия не съм имала през живота си, нито никой в моето семейство, и това съвсем небрежно го считах за проблем на Разни Други Хора. Без да ми хрумне да взема под внимание алергиите на баща му и да се отнеса сериозно към опасността.
Изобщо, толкова несериозен и хаотичен родител съм, че е чудно как ще оцелее човека при моето гледане и какви вреди ще му нанеса.
Изпълнила съм се с чувство на вина за всичко, което не правя както трябва, което не знам, за всеки негов плач, неразположение, колика, обрив, смущение в съня; за всяка капка по-малко кърма; за дребните забежки от строгостта на диетата - една лъжичка доматено пюре в яхнията; растителна сметана, в която имало млечен протеин, в пастата; Е-та в пушеното пуешко.
Глупаво е. Продължавам да съм си все така нехайна, просто се чувствам и виновна на това отгоре.
Трябва да изляза.
Така си е. Хванал ме е сдух, може би петият пореден месец вкъщи започва да си взима данъка. Ето снощи например се зарових във форумите на БГ-Мамма и зачетох историята на едно детенце, родено в същия месец като Деян, с много тежко, мъчително и за съжаление нелечимо заболяване. Бях чела по-рано за неговия случай - описанието на майката с какво се бори. Детенцето е починало наскоро и сега бяха пуснали речта на майка му на погребението. Не можах да се спра да чета, хем плачех през повечето време. После плаках докато миех бибероните. Ако го пейстна тука, и вие ще се разплачете. Затова няма.
Не трябва да се случват такива неща.
А аз не трябва да стъпвам повече в БГ-Мамма, защото нищо добро не ми носи.
Това е общество на супер-майки, които правят за децата си толкова повече, отколкото аз правя за своето. Те закърмват, каквото и да им струва, пазят хипоалергенни диети по 10 месеца, четат толкова медицинска информация, че са половин педиатри, те са факири в организацията и имат време за всичко - и за детето, и за къщата, и за съпруга, и за форума, и за себе си; а аз съм обратното на всичко това. Ето, вече съм взела да мрънкам, че диетата ми идва нанагорно - едва на втория месец. Не съм се погрижила да се осведомя какво трябва и не трябва да яде кърмещата жена, за да не се алергизира детето (в резултат послушах малоумния съвет, който ми даде в началото позната педиатърка - "пий много мляко и яж много ядки" - най-алергенните неща); толкова на сляпо я карам, че дори не бях идентифицирала Деян като предразположен към алергии заради фамилна обремененост - аз алергия не съм имала през живота си, нито никой в моето семейство, и това съвсем небрежно го считах за проблем на Разни Други Хора. Без да ми хрумне да взема под внимание алергиите на баща му и да се отнеса сериозно към опасността.
Изобщо, толкова несериозен и хаотичен родител съм, че е чудно как ще оцелее човека при моето гледане и какви вреди ще му нанеса.
Изпълнила съм се с чувство на вина за всичко, което не правя както трябва, което не знам, за всеки негов плач, неразположение, колика, обрив, смущение в съня; за всяка капка по-малко кърма; за дребните забежки от строгостта на диетата - една лъжичка доматено пюре в яхнията; растителна сметана, в която имало млечен протеин, в пастата; Е-та в пушеното пуешко.
Глупаво е. Продължавам да съм си все така нехайна, просто се чувствам и виновна на това отгоре.
Трябва да изляза.
вторник, 6 ноември 2007 г.
Луксът да си толерантен
Fear leads to anger, anger leads to hate...
Миналата година в квартала се чу, че ще ни докарват роми. Имало някакви незаконно заселили се роми в местността Баталова воденица, трябвало да се махнат от там, ще ги заселят тук.
Съкварталците ми бяха скочили срещу проекторешението и бяха започнали да събират подписка. Призоваваха да се присъединим към подписката.
Помислих си аз доста по въпроса и реших да не се подписвам. Наивна гражданска позиция от типа "изберете българското, въпреки че е по-скъпо и по-некачествено" - исках някакси да подкрепя управниците на града ни, които трябваше да намерят разрешение за проблема си и това разрешение изискваше все някъде, нали, да се построи това гето. Където и да го измислят, все хората наоколо ще са против - да ме прощават ромите за сравнението, ама е точно както с боклука на София - няма район, който да е ОК да му го натресат под носа. Та аз един вид им влязох (на управниците) в положението и си казах, еми с какво пък сме по-специални от останалите, та да претендираме да не е при нас, а другаде - не, няма да се подпиша. Все някъде трябва да ги сложат тези роми.
Беше блажено време, когато тънех в лукс - лукса да си толерантен, защото не си заплашен, не си бил заплашван, животът ти е минал доста добре досега и не мислиш, че от леко повишаване на престъпността в квартала ти ще стане кой знае колко по-лошо. Какво му има, качвам се на колата сутрин и отивам на работа - не ми пречат кой знае колко, няма кога да ме гонят по улиците, да ме нападат, да ме обират - аз тези улици не ги ползвам, този градски транспорт не го ползвам. Live and let live.
Сега този лукс принадлежи на Деян, а не на мен. Той има тепърва да живее живота си и аз искам и той като мен да има късмета да доживее 30 години без да бъде заплашван, нападан, гонен, бит, обиран по улиците. Но с гето в непосредствено съседство това не е толкова вероятно. Той ще се размотава по улиците в квартала, ще се прибира с градския транспорт, ще общува с учениците от вече превръщащото се в ромско квартално училище (30% ромчета в първи клас тази година). Да се мисли, че етническо напрежение няма да се породи, и тук както примерно в Красна поляна, е утопично. Ще се породи, ще ескалира, и ще е достатъчно назряло, когато Деян ще бъде на възраст да се бие - да бие, да го бият.
Аз не искам това за детето си. Не искам да се чувства застрашен, защото са го заплашвали или нападали - него или негов приятел, или приятелката му; не искам да трупа в себе си омраза... Не искам един ден да стане скинхед и със замъглено от гнева съзнание да ходи да раздава правосъдие самолично; не искам и да се завира в миша дупка и да таи омраза, която да обръща срещу себе си, ако не може да я изрази навън.
Ще подпиша и триста петиции, ако има някакъв шанс да ни се размине съседството с гето. Нека аз съм расиста, сега аз се страхувам, аз се гневя, аз мразя - нека - а пък той нека да живее спокойно в блажена толерантност и ако иска, да ходи да се включва в доброволчески предприятия за интегриране на ромите в обществото. Това искам за детето си - да има шанса да възпита в себе си толерантност, широко скроени нагласи, да не робува на предразсъдъци... Но то може да се случи само от дистанция.
Тук дори не искам да отварям дума за европейското решение да даде нарочна сума, предназначена специално за строежа на къщи за ромите. На социално слаби българи някой строи ли им къщи?! Нито пък за предварително взетото вместо нас решение, че ромите изобщо ще бъдат изолирани в гето. От една страна - интегрирайте ги, от друга - пари за ромски квартал...
понеделник, 5 ноември 2007 г.
Amorphis
Ще има да мине още време, докато пусна (или заведа) Деян на концерт. Тия децибели - за деца - не.
За мен концертът беше глътка въздух след толкова време вкъщи, да не говорим, че Amorphis са ми любима група и съм си пожелала да дойдат (което съвсем очаквано се изпълнява, предвид че всички други групи, които си пожелавах да видя наживо, вече ги видях). Обаче не съм в настроение да обяснявам колко е яко. По-скоро искам да споделя това, което не беше яко.
Първото, което не беше яко, и което е валидно за всички концерти, на които ходя в последните години, е че това за мен е половин концерт. В музикално отношение моето развитие спря през 1998, и оттогава насам с присъщия си консервативен вкус си слушам само "добрите стари", ще рече ранното творчество на любимите си групи, и имам бегъл поглед върху това, което от сегашна гледна точка са "средните им периоди", но тогава си бяха "гадните комерсиални нови албуми". Баш новите неща на групи, за които си умирах, никога не съм ги слушала, не съм ги чувала, не знам дори, че съществуват. Ето, ако Anathema или My Dying Bride решат да дойдат, пак ще е същото. На Paradise Lost пак беше така. Дори на Blind Guardian. Всичките точно по един и същи модел - зарязах ги, както се зарязва гадже - запазвайки спомена за това, което са значели за мен тогава, но напълно изключвайки представата, че те продължават да съществуват.
Когато в последните години започнаха да се отбиват насам и аз да се срещам с тези стари любови, това винаги за мен са половин концерти, защото отивам само заради песните от едно време, и стоя и тъпея на съвременните. Но понеже толкова ги обичах някога, дори половината песни си струват цената на билета; в случая с Paradise Lost, отивах заради една-единствена As I Die и бях напълно щастлива да си платя, за да я чуя наживо.
Amorphis ме дариха с класиките Against Widows, On Rich and Poor, Black Winter Day, както и с по-новите Leaves Scar и House of Sleep, които също съм слушала и харесвам. Черешката на тортата за мен беше My Kantele, и то дет-ския вариант. Напълно достатъчно за 2007 година. И все пак в останалото време се чувствах, както обикновено, не на място, а това е достатъчно, за да не се стигне до изпадане в еуфорично опиянение - а какво е един концерт, ако не мощен инструмент да се самозабравиш.
Това разбира се беше очаквано.
Неочакваното неяко беше изпълнението на вокалите. Кльощавият господин с растата реве превъзходно, обаче чистите вокали му бяха много слаби - толкова, че да се дразня, докато слушам любимите си песни, при все, че за мен на концерт важното е да пееш, а не да слушаш, и никога не се заслушвам много-много (винаги се изненадвам, когато после се коментира, че еди-кой си пял фалшиво). При това положение или би трябвало да направят подборка само на детаджийски песни (ама наистина се справяше прелестно с тях), или да си вземат и някой да помага, или не знам и аз какво да направят, но не да съсипват хубавите песни по тоя начин. Алтернативно, аз ставам все по-голямо мрънкало с годините и трябва да се взема малко в ръце и да си припомня младежката си безкритичност, преди да отида на концерт следващия път.
Имахме и дребното безкъсметие да се набутаме в неособено приятно обкръжение в тълпата пред сцената, та трябваше баш по време на Against Widows да се измъкваме наобратно.
Понеже на Blind Guardian трябваше да стоя на скамейката, за да опазя големия корем с Човека вътре, сега много ми се искаше да се самокомпенсирам, и в удобни моменти се прошмулвах все по-напред и по-напред към сцената, където по принцип е правилното място за изпадане в еуфория. Точно в средата на сцената обаче е грешно, защото там е най-голямата преса. Леко встрани е ОК. А аз не съобразих и се озовахме притиснати между някакъв неприятен пиян-залян пред нас и погото зад нас, беше неприятно. Добър урок за лелка като мен, която трябва да си припомня, че мястото й вече не е сред младежта на първа линия и че трябва да отстъпи назад и да гледа по-спокойно на нещата. Възпитателно, риишли.
Ходенето на концерт обаче е по-обхватно преживяване, което включва добра компания, хапване и пийване преди концерта, после концерт, и после цивилизовано прибиране по домовете - и вечерта беше перфектна откъм тия неща.
Специални благодарности на Lalee'lay в ролята на Съдбата - човека на правилното място в правилния момент, благодарение на когото Веселин изобщо влезе с нас на концерта и можа да ме опази в тълпата.
За мен концертът беше глътка въздух след толкова време вкъщи, да не говорим, че Amorphis са ми любима група и съм си пожелала да дойдат (което съвсем очаквано се изпълнява, предвид че всички други групи, които си пожелавах да видя наживо, вече ги видях). Обаче не съм в настроение да обяснявам колко е яко. По-скоро искам да споделя това, което не беше яко.
Първото, което не беше яко, и което е валидно за всички концерти, на които ходя в последните години, е че това за мен е половин концерт. В музикално отношение моето развитие спря през 1998, и оттогава насам с присъщия си консервативен вкус си слушам само "добрите стари", ще рече ранното творчество на любимите си групи, и имам бегъл поглед върху това, което от сегашна гледна точка са "средните им периоди", но тогава си бяха "гадните комерсиални нови албуми". Баш новите неща на групи, за които си умирах, никога не съм ги слушала, не съм ги чувала, не знам дори, че съществуват. Ето, ако Anathema или My Dying Bride решат да дойдат, пак ще е същото. На Paradise Lost пак беше така. Дори на Blind Guardian. Всичките точно по един и същи модел - зарязах ги, както се зарязва гадже - запазвайки спомена за това, което са значели за мен тогава, но напълно изключвайки представата, че те продължават да съществуват.
Когато в последните години започнаха да се отбиват насам и аз да се срещам с тези стари любови, това винаги за мен са половин концерти, защото отивам само заради песните от едно време, и стоя и тъпея на съвременните. Но понеже толкова ги обичах някога, дори половината песни си струват цената на билета; в случая с Paradise Lost, отивах заради една-единствена As I Die и бях напълно щастлива да си платя, за да я чуя наживо.
Amorphis ме дариха с класиките Against Widows, On Rich and Poor, Black Winter Day, както и с по-новите Leaves Scar и House of Sleep, които също съм слушала и харесвам. Черешката на тортата за мен беше My Kantele, и то дет-ския вариант. Напълно достатъчно за 2007 година. И все пак в останалото време се чувствах, както обикновено, не на място, а това е достатъчно, за да не се стигне до изпадане в еуфорично опиянение - а какво е един концерт, ако не мощен инструмент да се самозабравиш.
Това разбира се беше очаквано.
Неочакваното неяко беше изпълнението на вокалите. Кльощавият господин с растата реве превъзходно, обаче чистите вокали му бяха много слаби - толкова, че да се дразня, докато слушам любимите си песни, при все, че за мен на концерт важното е да пееш, а не да слушаш, и никога не се заслушвам много-много (винаги се изненадвам, когато после се коментира, че еди-кой си пял фалшиво). При това положение или би трябвало да направят подборка само на детаджийски песни (ама наистина се справяше прелестно с тях), или да си вземат и някой да помага, или не знам и аз какво да направят, но не да съсипват хубавите песни по тоя начин. Алтернативно, аз ставам все по-голямо мрънкало с годините и трябва да се взема малко в ръце и да си припомня младежката си безкритичност, преди да отида на концерт следващия път.
Имахме и дребното безкъсметие да се набутаме в неособено приятно обкръжение в тълпата пред сцената, та трябваше баш по време на Against Widows да се измъкваме наобратно.
Понеже на Blind Guardian трябваше да стоя на скамейката, за да опазя големия корем с Човека вътре, сега много ми се искаше да се самокомпенсирам, и в удобни моменти се прошмулвах все по-напред и по-напред към сцената, където по принцип е правилното място за изпадане в еуфория. Точно в средата на сцената обаче е грешно, защото там е най-голямата преса. Леко встрани е ОК. А аз не съобразих и се озовахме притиснати между някакъв неприятен пиян-залян пред нас и погото зад нас, беше неприятно. Добър урок за лелка като мен, която трябва да си припомня, че мястото й вече не е сред младежта на първа линия и че трябва да отстъпи назад и да гледа по-спокойно на нещата. Възпитателно, риишли.
Ходенето на концерт обаче е по-обхватно преживяване, което включва добра компания, хапване и пийване преди концерта, после концерт, и после цивилизовано прибиране по домовете - и вечерта беше перфектна откъм тия неща.
Специални благодарности на Lalee'lay в ролята на Съдбата - човека на правилното място в правилния момент, благодарение на когото Веселин изобщо влезе с нас на концерта и можа да ме опази в тълпата.
четвъртък, 1 ноември 2007 г.
Чалгаджийче
Докато баща му се помайва с денонощни смени в офиса (имат крънч - няма такава дума на български, както и такова явление... от чужбина сме си го внесли), майка му си прави експерименти всякакви. Прекарваме тиха и приятна вечер в конфигурация майка, син и Слави Трифонов.
Иначе казано, почна концерта "Ние продължаваме" и аз се метнах с една бира (Каменица 0%) пред телевизора да зяпам, бебе или не. Гледам го - захърка си в столчето с блажена физиономия. Ако по майка си се води, ще си стане едно чалгаджийче като нищо. Добре че е баща му да вкарва ред и с твърда десница да смени канала. Ама сега като го няма, мишките мнали.
За мое оправдание, полага ми се малко разпускане след първата в моя и Деяновия живот борба със запушен нос посредством впръскване на морска вода (и то по погрешка в окото вместо в ноздрата поради некадърност от моя страна и немирност от негова). Плачовете се научих вече до голяма степен да ги игнорирам, когато знам от какво са и че не е нещо за притесняване, така че не си противореча, когато окачествявам вечерта като цялостно тиха и приятна.
Ей, грандиозно шоу, ей. Почна със зрелищни фойерверки, садо-мазо облекло на балета и "Ад и рай". И просто ме напъна отвътре да споделя кефа, а то в icq листа ми - никой подходящ, който да каже "баси якото, тичам и аз да гледам". Всички едни ентелектуалци сте се подредили.
А в събота - Amorphis. Предстои подготовка, да вляза малко в час с последния албум.
То бива еклектика, бива, ама чедото ще се види в чудо.
Edit: Събуди се. Някаква мадама пее, той я зяпнал и пее и той с нея: аа, аа, уу, уу, бввв... мм, мм.. И гука на Слави. Я стига съм писала, отивам да се възползвам малко от доброто му настроение и да получа и аз някоя усмивка.
Иначе казано, почна концерта "Ние продължаваме" и аз се метнах с една бира (Каменица 0%) пред телевизора да зяпам, бебе или не. Гледам го - захърка си в столчето с блажена физиономия. Ако по майка си се води, ще си стане едно чалгаджийче като нищо. Добре че е баща му да вкарва ред и с твърда десница да смени канала. Ама сега като го няма, мишките мнали.
За мое оправдание, полага ми се малко разпускане след първата в моя и Деяновия живот борба със запушен нос посредством впръскване на морска вода (и то по погрешка в окото вместо в ноздрата поради некадърност от моя страна и немирност от негова). Плачовете се научих вече до голяма степен да ги игнорирам, когато знам от какво са и че не е нещо за притесняване, така че не си противореча, когато окачествявам вечерта като цялостно тиха и приятна.
Ей, грандиозно шоу, ей. Почна със зрелищни фойерверки, садо-мазо облекло на балета и "Ад и рай". И просто ме напъна отвътре да споделя кефа, а то в icq листа ми - никой подходящ, който да каже "баси якото, тичам и аз да гледам". Всички едни ентелектуалци сте се подредили.
А в събота - Amorphis. Предстои подготовка, да вляза малко в час с последния албум.
То бива еклектика, бива, ама чедото ще се види в чудо.
Edit: Събуди се. Някаква мадама пее, той я зяпнал и пее и той с нея: аа, аа, уу, уу, бввв... мм, мм.. И гука на Слави. Я стига съм писала, отивам да се възползвам малко от доброто му настроение и да получа и аз някоя усмивка.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
