Amorphis

Ще има да мине още време, докато пусна (или заведа) Деян на концерт. Тия децибели - за деца - не.

За мен концертът беше глътка въздух след толкова време вкъщи, да не говорим, че Amorphis са ми любима група и съм си пожелала да дойдат (което съвсем очаквано се изпълнява, предвид че всички други групи, които си пожелавах да видя наживо, вече ги видях). Обаче не съм в настроение да обяснявам колко е яко. По-скоро искам да споделя това, което не беше яко.

Първото, което не беше яко, и което е валидно за всички концерти, на които ходя в последните години, е че това за мен е половин концерт. В музикално отношение моето развитие спря през 1998, и оттогава насам с присъщия си консервативен вкус си слушам само "добрите стари", ще рече ранното творчество на любимите си групи, и имам бегъл поглед върху това, което от сегашна гледна точка са "средните им периоди", но тогава си бяха "гадните комерсиални нови албуми". Баш новите неща на групи, за които си умирах, никога не съм ги слушала, не съм ги чувала, не знам дори, че съществуват. Ето, ако Anathema или My Dying Bride решат да дойдат, пак ще е същото. На Paradise Lost пак беше така. Дори на Blind Guardian. Всичките точно по един и същи модел - зарязах ги, както се зарязва гадже - запазвайки спомена за това, което са значели за мен тогава, но напълно изключвайки представата, че те продължават да съществуват.
Когато в последните години започнаха да се отбиват насам и аз да се срещам с тези стари любови, това винаги за мен са половин концерти, защото отивам само заради песните от едно време, и стоя и тъпея на съвременните. Но понеже толкова ги обичах някога, дори половината песни си струват цената на билета; в случая с Paradise Lost, отивах заради една-единствена As I Die и бях напълно щастлива да си платя, за да я чуя наживо.
Amorphis ме дариха с класиките Against Widows, On Rich and Poor, Black Winter Day, както и с по-новите Leaves Scar и House of Sleep, които също съм слушала и харесвам. Черешката на тортата за мен беше My Kantele, и то дет-ския вариант. Напълно достатъчно за 2007 година. И все пак в останалото време се чувствах, както обикновено, не на място, а това е достатъчно, за да не се стигне до изпадане в еуфорично опиянение - а какво е един концерт, ако не мощен инструмент да се самозабравиш.
Това разбира се беше очаквано.

Неочакваното неяко беше изпълнението на вокалите. Кльощавият господин с растата реве превъзходно, обаче чистите вокали му бяха много слаби - толкова, че да се дразня, докато слушам любимите си песни, при все, че за мен на концерт важното е да пееш, а не да слушаш, и никога не се заслушвам много-много (винаги се изненадвам, когато после се коментира, че еди-кой си пял фалшиво). При това положение или би трябвало да направят подборка само на детаджийски песни (ама наистина се справяше прелестно с тях), или да си вземат и някой да помага, или не знам и аз какво да направят, но не да съсипват хубавите песни по тоя начин. Алтернативно, аз ставам все по-голямо мрънкало с годините и трябва да се взема малко в ръце и да си припомня младежката си безкритичност, преди да отида на концерт следващия път.

Имахме и дребното безкъсметие да се набутаме в неособено приятно обкръжение в тълпата пред сцената, та трябваше баш по време на Against Widows да се измъкваме наобратно.
Понеже на Blind Guardian трябваше да стоя на скамейката, за да опазя големия корем с Човека вътре, сега много ми се искаше да се самокомпенсирам, и в удобни моменти се прошмулвах все по-напред и по-напред към сцената, където по принцип е правилното място за изпадане в еуфория. Точно в средата на сцената обаче е грешно, защото там е най-голямата преса. Леко встрани е ОК. А аз не съобразих и се озовахме притиснати между някакъв неприятен пиян-залян пред нас и погото зад нас, беше неприятно. Добър урок за лелка като мен, която трябва да си припомня, че мястото й вече не е сред младежта на първа линия и че трябва да отстъпи назад и да гледа по-спокойно на нещата. Възпитателно, риишли.

Ходенето на концерт обаче е по-обхватно преживяване, което включва добра компания, хапване и пийване преди концерта, после концерт, и после цивилизовано прибиране по домовете - и вечерта беше перфектна откъм тия неща.
Специални благодарности на Lalee'lay в ролята на Съдбата - човека на правилното място в правилния момент, благодарение на когото Веселин изобщо влезе с нас на концерта и можа да ме опази в тълпата.