Смърти

На Великден тази година почина баба Юра, майката на баща ми.
Днес сутринта почина баба Нинка, майката на Руми (втората жена на баща ми).
И двамата са отдавна без бащи, а вече си нямат и майчици, остават си самички и ми е мъчно за тях. Много им се струпа в последно време - поредица гадни неща, които започнаха с операцията на Руми от рак на гърдата, продължиха с инцидента, при който баща ми беше наръган с нож в корема от пиян работник, опитващ се да го изнудва за още пари; точно 3 автомобилни катастрофи със сравнително леки наранявания за баща ми; и накрая загубата на двете майки. Поне се надявам, че това е краят, де. Крайно време е да им тръгне отново нагоре.

Не дочакаха правнучето двете стари жени - едната си отиде малко преди Деян да се роди, а другата боледува тежко от няколко месеца - усложнения след онкологична операция - и аз така и не й го заведох да го види, за което сега ме гризе съвестта.

Баба ми, майка на майка ми, засега е жива и здрава - не точно здрава, но поне е жива де. Идната сряда стават 10 години от смъртта на дядо ми.
Баба се обажда по телефона през ден - през два, все се старае да не досажда уж, но накрая не издържа и звъни. Има си собствен GSM, но не може да го ползва - нещо му се плаши, като всеки стар човек на нова техника - но сега звъни по-често, откак по телевизията казали, че "невероятно, но факт", разговорите между стационарен и мобилен са по-евтини отколкото между мобилен и мобилен. Не съм й обяснила заблудата, защото искам да си звъни, а тя все се притеснява от някакви имагинерни космически цени на тези разговори.
Всеки път ме моли да отида да заведа Деян, или да дойде тя да го види - аз последните пъти не й позволих да дойде, защото се борех да му създам режим на дневно спане и не исках никакви разсейващи фактори, а след това тя се влоши здравословно и сега може да го вижда само ако ние отидем.
Винаги когато се сетя, ме загризва съвестта, че не й го водя достатъчно често. Ежедневните домашни дреболии винаги ще са на дневен ред, но тя няма да е вечно тук - преброени са дните, които й остават, може да си отиде всеки момент и няма да се е нарадвала на правнучето.

Близостта на смъртта събужда хиляди вини, за които няма смислено оправдание, можеш само да си затвориш очите пред тях. Ежедневната залисия помага за игнорирането им.