Невидени очи

Докато съм в офиса, съм същият човек, както преди. Работата, ежедневието, грижите ми са същите - все едно Деян не съществува. Забравям го напълно.
Това нормално ли е?

Чудя се дали няма да се отчуждя от него. Старото ми, егоцентрично "аз" се е градило вече (скоро) 30 години, докато майка съм едва от 6 месеца и малко. Познавам малкия човек, но не толкова добре, че да ми е вродено и естествено близък, както например е Веселин, чието същестуване е вплетено във всеки миг от моето. Деян съществува само вкъщи. Когато не съм там, се превръща в мираж.

Може би трябва да зарина бюрото си със снимки. Може би има и други хора, при които това не е израз на "не мога да живея без децата си и имам нужда да са пред очите ми всеки миг", а тъкмо на този страх, че ако не са пред очите им всеки миг, ще спрат да ги обичат. Дори несигурността дали изобщо това, което има от моя страна към него, се нарича обич - все се каня да пиша на тая тема, но ми е твърде трудно и май няма да мога. Накратко, думите обич, любов, са ми странни и не бих ги употребила по отношение на Деян просто така, без замисляне, естествено да ми дойде. Ако някой ме попита "обичаш ли Деян", отговорът не е "Да!", а "Формулирай "обичаш"." Имам някакъв проблем с тоя термин, не знам. Отнесен към романтична любов, да, но от майка към дете трябва да има друга дума може би.

Оказва се, че е необходимо повечко време, за да може Деян да проникне по-дълбоко в моя живот. Все още е чужденец в него.
И да се има предвид, че това досега не беше моят живот - стоенето вкъщи и обслужването на бебе. Животът ми е това, което се случва в момента - офиса, колегите, работата, шефовете, задръстванията, пътешестването от единия гъз на географията до другия и обратно. (Ако не друго, то от този постинг се разбира поне, че географията е двугъза.)
Изглежда ми твърде лесно Деян да остане встрани от всичко това и никога да не намери място в него. То си и няма място, претъпкано е, винаги е било. Той не е създаден, за да запълни някаква усещана празнота в мен. Никога не съм усетила празнота, недостатъчност, та да реша да имам дете. Може би ще трябва да си пробива път с лакти в живота, ежедневието и мислите ми; а и аз ще трябва да се старая целенасочено да му направя малко свободно място, където да се настани.
Надявам се, че с неговото напредване в комуникацията и с моите съзнателни усилия да оставя време и място за него в живота си ще успеем да се сближим "на равна нога", т.е. като всеки бъде себе си. Защото, както казах, това досега не се брои, защото аз не бях себе си - животът ми беше on hold.

Интегрирането на Деян в семейството (горното се отнася не само за мен лично, но и за нас с Веселин като семейство, по мое усещане) изисква да положим усилия, защото по-лесното е друго - да продължаваме да делим живота и времето си на "с Деян = посветено на Деян" и "без Деян = както досега". Мисля, че трябва да започнем по-смело да излизаме с него навън в обществото. Например защо да не отидем утре с него до офиса, където Здравко и Косьо ще се трудят през уикенда?...