"Помощ, детето е различно!"

В отговор на коментара към предишния пост. Но темата е важна, затова правя нов пост.

Понеже този блог е посветен предимно на откриването на разликите между нагласите, които съм имала преди да се роди Деян, и нещата, които откривам (не без изненада), че чувствам и мисля сега, ето поредната разлика: отношението към различността.

Човек си мисли, че като има деца, ще иска те да са най-такива, най-онакива и най-еди какви си от всички други деца. Всъщност не било така. Иска просто да са нормални. Да са като другите. Преди да желанието детето ти да се отличи, да има постижения, с които да се гордее(-ш) и да стане уникално суперяк индивид, идва едно много по-основно и по-силно желание: да бъде в безопасност. А безопасността е в нормалността.

Това е проблемът с "по-специалните" деца. Независимо дали тази им "специалност" е за добро или за лошо, родителят се тормози най-вече защото тя означава несигурност. Той не знае пред какви изпитания в живота си ще бъде изправено дете, което е различно, независимо каква е различността му. И му липсва собствен опит, който да го успокои, че всичко може да бъде наред.

Това със собствения опит е ключово. Ето аз знам, например, че най-вероятно Деян ще бъде късоглед и ще ходи с очила, но това не ме притеснява, понеже, първо, вече съм го приела за почти неизбежно (и двамата с баща му сме с очила), и второ, знам как се чувства и как може да живее човек с очила в тийнейджърска възраст. Не е никаква драма.
На хипотетичния въпрос (не помня защо така са ми го формулирали), задаван ми преди време, дали предпочитам един ден синът ми да е наркоман или да е хомосексуален, отговорът ми не се е променил: хиляди пъти предпочитам да е хомосексуален, защото това не е вредно за него! Малко ще ми е мъчно, защото, като различен, животът му ще е по-тежък и ще трябва да се справя с повече проблеми от тези на хетеросексуалните хора: по-голям шанс за несподелена любов, по-голям шанс да го използват и захвърлят, и разбира се обществените нагласи, които все още са враждебни. Но имам достатъчно житейски опит, въз основа на който да приема и да съм спокойна, че човек с хомосексуална ориентация може да изживее живота си добре и да бъде щастлив - с малко късмет, разбира се, но то това на всекиго е нужно.

С алергиите аз нямам никакъв опит. Никакъв. По мое време алергичните деца бяха рядкост, и да кажеш, че си алергичен, беше някаква претенция. Чак ми се е искало понякога да съм алергична към нещо, за да бъда по-интересна. За момичетата това минава добре - на тях им е простено да са с претенции, но за момчета алергичността уронва мъжествеността им в моите очи - при тях алергията е слабост.

Съгласна съм, че правилното отношение към различността е човек да я приеме и да се научи да живее с нея по най-добрия начин. Да не драматизира прекалено. Има къде-къде по-лоши неща на света.
От тая гледна точка Frostie поставя нещата в правилната перспектива - за което благодаря, защото аз като се отнеса да се вайкам, загубвам поглед към голямата картина. Аз бях изоставила мобилизацията си за момента, когато Деян ще е по-голям и ще разбира, защото тогава ще трябва да имам поведение, което да не му показва, че алергичността е чак пък толкова big deal. Но всъщност, за да мога да подам правилните импулси тогава, може би ще трябва да започна да ги култивирам в себе си още от сега.
Хубаво е, че имам време да свикна с фактите и да си изградя правилното отношение. И хора, които да ме върнат on track, пък ако ще и да трябва да ми светнат два шамара, като се разхленча прекалено. Fighters :)