Днес за първи път изведохме младежа в "седящата" количка (stroller - наричат ги в България "лятна", но терминът е некоректен, защото кога бебето ще започне да сяда не е обвързано с лятото, а с възрастта на самото бебе).
Малко килнат на свое дясно, леко спихнат надолу, потънал в катовете дрехи, Деян гледа на света със сериозен, по-скоро неодобрителен поглед, сякаш му търси кусури, забелязва ги, но от него да мине, великодушно не ги повдига на въпрос.
Изглежда странно мъничък в тая количка, след като сме свикнали да го виждаме в столчето за кола, което изпълва изцяло.
Като богове на организацията, след като някъде към обяд решихме да излезем, в има-няма 17:15 успяхме да изпълним благото си намерение, точно 15 минути преди времето за следващо хранене. Временцето днес е чудно, меко и тихо, така че беше приятно и го нахранихме навън, след което пообиколихме доста. Също така показахме на Деян луната и се саморазкритикувахме, че с родители като нас ще има да почака, докато му покажем и слънцето някой ден.
Той се кокори през цялото време, с което подмина времето си за сън, стана кисел и се разрева, та по пътя обратно към къщи се наложи Веселин да го носи на ръце, докато аз с празната количка по навик минавах през по-грапавите участъци от пътя (което при други обстоятелства е метод за приспиване).
Другото първо нещо е първият Прегомин, който благополучно си е изял тази сутрин в 6:30. Не дава признаци да е забелязал, че сме му сменили млякото. Сървайвърчето на мама.
Последните 2 нощи е голям киселяк - събужда се често, приспива се трудно, а към сутринта не може и да се приспи - само реве неутешимо. Разбичка си режима - вчера е спал 4 часа за компенсация на нощното будуване, пропуснал едно хранене, после си размести останалите и не можа да се приспи вечерта сума време. Днес се опитваме да го вкараме отново в релси, ама ще видим как ще е приспиването вечерта. Аз много се изнервям, когато се налага да го приспиваме на ръце, особено като стане 2-3 пъти едно след друго - т.е. вече не е изключение.
От разходката навън бузите му се поуспокоиха, така че ако обривите са били причината за неспокойните нощи, може би тази нощ ще е по-добре. Ако пък са жъбите, пак ще е зле, само че аз няма да се изнервям, понеже ще си знам, че е нормално.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
Първо, защо пиша този коментар тука, а не към поста с резултатите за алергията? Защото резултатите са си резултати и не искам да коментирам самите тях. Мога само да кажа, че да, знам, колко е гадно да имаш алергия и искам да изпреваря репликата, която дори да не ми кажете, съм сигурна, че ще си го помислите - "когато имаш деца, ще разбереш". Да, така е. Мога само да подозирам как се чувства една майка и съм сигурна, че това, което подозирам, и наполовина не отразява истината. Така че приемете, че това за алергията го казвам от гледна точка на дете и на пациент и горещо желая Деян, Калина и всички други деца с тежки алергии да ги "израстнат", както имах щастието да ми се случи на мен.
Пиша обаче за друго, и оттук нататък няма да съм толкова тактична - не само защото по принцип това не ми е силна страна, но и умишлено. Това е вторият път, когато съм провокирана - след новината за едно друго дете, на което открили късогледство - и в двата случая долавям обзпокоителни тенденции.
Искам да си избиете от главата тея работи как децата ще бъдат отритнати от връстниците си, ще се чувстват фрийкове, ще имат лошо качество на живота и прочие! Едно е да се притесняваш за детето си и да ти е мъчно за нещо, че не е здраво, но това е безобразие.
Да не те приемат връстниците и да се чувстваш фрийк идва от психиката, а не от очилата или това че не можеш да ядеш ябълки, "като другите деца". И повярвайте ми, няма да помогнете на психиката на децата си с това мислене, че са едва ли не нещо дефектни. Знам, че никога няма да им го кажете, пред себе си дори ще отричате, че изобщо сте си го помисляли, но те ще го усетят. И ще им е по-гадно и по-тъжно, отколкото от това, че им се яде ябълка, а не могат.
Не исках да говоря за себе си, но наистина се чувствам уязвима да остана неразбрана, като ми се отговори, че нищо не знам, защото нямам деца. Помня (4 г.) майка ми как се разплака, защото от месеци ядях почти само ориз и се примолих да ми дадат малко варено яйчице и мандарина, а не можеше. Обичам родителите си, защото са ме обичали и страдаха и им беше толкова мъчно, но и защото както тогава, така и когато станах късогледа, са ме насърчавали, че това е ок, че няма нищо лошо в това да си различен, а животът ти ще бъде такъв, какъвто постигнеш да бъде, дори да ти се присмее някой, задето носиш очила. Присмей му се, задето ти се присмива и не възприемай различието си като недостатък. Когато се разбра, че няма друг в класа с очила, в очите на баща си не видях притеснение. Напротив, каза нещо от сорта "оо, само ти ще си значи", само дето не каза "ехаа".
Да, всъщност, какви времена дойдха, най-малко съм очаквала, че точно в този блог ще обяснявам, че това да си различен не е непременно лошо - в отговор на твърдението колко добре, че 10% от децата са с алергия, да не се чувстват нашите фрийкове...
С алергията не върви да си интересен по начина, по който би могъл с очилата, но се надявам да е станало ясно какво искам да кажа. Дори и да преувеличавам в реакцията си, не съжалявам! Чуствам за абсолютно задължена да направя всичко възможно още в зародиш да прекъсна тези глупости за социалната изолация и фрийковете. Децата ви ще имат нужда от психологическа подкрепа, за да живеят добре и да имат самочувствие въпреки болестите си, а не да им внушавате, че не са наред. И без това ще си го мислят по куп други причини, та да утежнявате нащата излишно, вместо да им помогнете.
Мисля, че дойде моментът и за онова пожелание, което дължа. Пожелавам й независимост, да приема и обича себе си с нещата, които не може да промени, а за остоналите да помни, че съвършенството е в стремежа към по-добро, а не в самото съвършенство като осъществена цел.
Публикуване на коментар