Красиви ли са бебетата?

Не, разбира се. Бебетата по подразбиране са грозни. Новородените - особено. Имат нечовешки пропорции, кожа с всякакви проблеми, отсъстващ поглед без намек за разумност в него, а зиналата беззъба уста на ревящо бебе си е направо плашеща.
Бебета на по-голяма възраст и с по-смислено поведение също не са ме умилявали особено.

И, разбира се, Деян е съвсем друго нещо :)

Когато ми го показаха в операционната, казах с умилена усмивка: "Грозен!"
Бях се подготвила, един вид. Разбира се, че ще е грозно - същество, което току-що излиза от 9 месеца киснене в течност - не може да не е.
После го погледнах наистина и казах - "Хубав!"
Вече ми беше станало мъчно, че го посрещнах с лошо. А то да се окаже и незаслужено. С предразсъдък го посрещнах. Той беше отворил очички и - дали ме гледаше, дали не - но ми се стори съвсем не толкова грозен, колкото очаквах, изненада ме. Стори ми се миличък, добричък, хубав.

Когато ни го донесоха на другия ден, вече в отделението, и си го разгледахме по-обстойно, и двамата с баща му се съгласихме, че такова красиво бебе не сме виждали досега. И досега ми се струва, че той е някак, съвсем обективно, по-хубав от средностатистическото бебе, което разхождат по улицата. И нямам никаква представа дали, защото си е наш, сме загубили всякаква представа за реалността, та ни се вижда толкова прекрасен, или обективно си е такъв.

Все пак, вече съм видяла поне още едно красиво бебе на този свят, и това е бебето Калина. Точно като Деян, тя се опитваше да гледа, и ми се стори миличка, добричка, хубава.

Вчера гледахме снимки на Деян от родилния дом. Изобщо не си прилича. Тогава ми се струваше съвършен и направо не исках да се променя; сега е коренно променен и пак ми се струва съвършен.

Започвам да изпитвам носталгия към тези вече натрупващи се с времето различни Деяновци - Деян от първия ми поглед към него, сгушен на кълбенце на ръката на акушерката; после този, с когото се борехме за закърмване; Деян, когото прибрахме вкъщи и който стигаше до 1/4 от леглото - направо се губеше в него - и му слагахме навито на руло одеяло зад гърба в кошчето на количката, за да му стесним пространството и да му е по-уютно - мъничка свита на кълбо запетайчица. След време ще ми липсва и такъв, какъвто е сега.
Ето така, струва ми се, започва подготовката на съзнанието за нещо, което след време ще се превърне в желание за второ дете. Понеже не можем да задържим мига, докато му се насладим напълно, искаме поне да го повторим.