Играчки

На тема играчки, ето едно мнение, което много ми допадна.

Аз също замислях някакъв подобен постинг, но още не ми беше изкристализирал в главата.

В коментарите за куклата Барби се докоснахме до темата "играчки, които са повече за гледане, отколкото за игра с тях", а по-рано, в поста си за цените на бебешките стоки, признах мимоходом важността на това играчките да са "поне бегло сносно изглеждащи, та да осигуряват добро естетическо възпитание".

Добре де, нали живеем в ера на интерактивност. Защо играчките дават заден ход и се превръщат във все по-неинтерактивни зрелища?

А аз тъкмо щях да пиша до Дядо Коледа да донесе на Деян нещо, което да е шарено, да мига, да светка, да пее и да се мърда от само себе си, и мнението на Lyd ме размисли. Сега не съм сигурна дали искам (ъъ, дали Деян иска) точно това. Ух, той Деян това иска, ама дали е възпитателно, е въпросът.

Наличието на множество стимули е нещо, с което всяка фирма за играчки се гордее и го оповестява в списък с най-важни характеристики на съответната играчка. Децата трябва да бъдат стимулирани, за да се развиват ъъ, сетивата им? Не знам точно как работи това.
Но доста добре си представям колко малка роля оставят на въображението разни играчки, които всичко сами си правят. Какво да правиш ти с тях, освен просто да стоиш и да ги гледаш?
От друга страна, креативността и про-активния подход в играта едва ли могат да се очакват още от кърмаческа възраст, така че може би за момента това си е правилният тип играчка, а за по-натам ще имаме едно наум да се питаме "тази играчка за игра ли служи, или за съзерцание?" преди да я купим.
Не че в съзерцанието има нещо лошо (картините са ОК), но наистина пренатоварването на сетивата на малко дете с още крехка психика има как да доведе до описаните от Lyd по-късни явления, които аз бих обобщила като цялостно пасивно отношение към забавленията, превръщане в зрител, възприемател, вместо в играч, в създател.

В нашата Книга (Touchpoints този път) има статия на тема влиянието на телевизора върху децата. Доказано вредно заради претоварването на сетивата им, заради принуждаването им към продължителни периоди на свръх-концентрация, и има проследена връзка с хиперактивност на малко по-късна възраст. А телевизорът си е една светеща, мигаща, пеещо-говореща играчка с мърдащи от само себе си картинки.

Заради проблемите на Деян със съня напоследък (ох, а те са и мои проблеми, разбира се), се самообвиних, че така удобно го насаждах да гледа телевизия с мен за около 15 минути вечер докато го държа да му слегне храната, и вече не го правя.
Не че се реши проблемът де.
Но колко е удобно да имаш нещо, което така да омагьосва пискалеца. Няма да издържа дълго на добровъзпитателния безтелевизоров режим. Не и ако Деян не стане едно по-добро и кротко бебе, каквото имат другите хора. Защо непременно трябва на мен да се падне това неспящо (едва прави по 12 часа в денонощие!) и мрънкащо същественце!
Нищо де, за сметка на това е добро прасе - досега не ми е отказал да яде някое мляко и изобщо никакви вкусови капризи не проявява. Ако така продължи, ще е чудесно.
Освен това е красавец, а като спи е като ангелче. И има най-мекичките длани на света.
Бе добро си ми е детето. (Ето в каква майка се превръщам, когато по някакво световно изключение Деян спи вече трети час на обед! Не може ли всеки ден да е като днешния???)