четвъртък, 22 ноември 2007 г.

Enough is enough

Когато шефовете ми ме питаха колко време мисля да ползвам майчинство след раждането, нямах и най-малка представа как ще се чувствам, като имам дете и си стоя по цял ден вкъщи, как ще ми се отрази домоседството - като затвор или като почивка. Допусках и двата варианта, въпреки че никак не можех да си представя да ми хареса, независимо от прекрасността, която - казват - е едно бебе, и независимо от всичките хормони. Когато се е случвало да прекарвам дълго време вкъщи, винаги ми се е отразявало много зле и дори имам страх от такова затваряне - влизам в един омагьосан кръг, в който заради дългото неизлизане спира да ми се излиза и се заседявам все повече и се сдухвам ужасно, ставам на парцал направо. Затова очаквах да издържа месец-два максимум и панически да се спася на работа; нормалното майчинство обаче е към година ли, колко там, и си викам, я да дам среден вариант, за да имам накъде да мърдам впоследствие, и казах 6 месеца.

Оказах се много права.

Признавам, че до сравнително скоро ми беше мъчно, че ще трябва да зарежа човека и да се върна на работа. Първите ми изявления пред колегите дори бяха в много положителен смисъл - че гледането на дете не съдържа и помен от стреса, на който сме подложени в офиса, че е физически напрегнато, но без да тежи прекомерно, а в същото време - психически разтоварващо и изпълнено с положителни емоции.
Да, горе-долу е така наистина, като съм го представила леко едностранчиво, за да не уплаша нерешителните - да не решат, че е кой знае колко нанагорно да се има дете - и без това ги е шубе.
В последно време обаче ноември, спирането на кърменето и най-вече натрупалите се 5 месеца почти пълна липса на социален живот се комбинират, за да ме изкарат от равновесие.

Вчера се чувствах като в някакъв кошмар - толкова бях потисната, че за пръв път откак човека е наличен зае**х всичко и не правих нищо друго, освен да го храня (за да не ми реве на главата), приспивам (пак по същата причина) и да гледам Търсенето на Немо с осемдесет прекъсвания. Той пък беше кисел, понеже недоспал, и от вкиснатост дори не можеше да заспи, та да се оправи, така че цял ден мрънкаше, хленчеше и мучеше, което вечерта с натрупването на умората премина към истеричен рев. Не е истина как лази по нервите бебешкия рев. И сега докато пиша това, той се дере от другата стая, защото не може да заспи - започнала съм да го приспивам от преди 40 минути (когато даде признаци че му се спи), но не може и не може. Успокоява се за малко от гушкане и от биберонка, но после пак ревва. Вбесяващо е, толкова, че ми иде да вляза при него и да го набия, жестоко, злобно и садистично, с една особена наслада в погледа и с лека усмивка дори.

Та... да, вчера... беше ме вдигнал в 5 ч, после аз не можах да спя добре между 8 и 10 (когато Веселин го гледа, а аз си доспивам), на това отгоре имаше неизмити шишета от предишния ден - нещо, което ме изнервя и гледам никога да не се случва, защото като не знаеш какви изненади ще ти поднесе ревльото и дали няма да се наложи да си плътно до него през целия ден, трябва всичко, което можеш да си подготвиш предварително, да си го подготвиш. А не ги измих от вечерта, защото ме болеше кожата на ръцете, супер пресушена от постоянното миене, зачервена, изпръхнала и едно такова сърбящо боли. То и кръста ме боли от стоенето наведена над креватчето му да го приспивам неуспешно, заради това не можах да спя добре между 8 и 10. Не ща да докосвам вода повече, искам да се излегна на дивана и да дремя пред някой филм - часове наред, без нищо да ме прекъсне. А границата ми на търпимост към рев вече е нереалистично ниско - няма бебе да реве толкова малко, колкото малко аз мога да търпя. Щом чуя някакво замрънкване или заскимтяване, ме хваща яд и ми иде да почна да хвърлям чинии и да троша и да крещя. Но най-вече - да бия.

Най-изхабяващото е, че не правя тези неща. Че влизам при него в стаята и му говоря тихо и благо, усмихвам му се, гукам му, белки заспи проклетото диване, гушкам го да се успокоява, а ми е черен, та черен. Всяко затихване ми поражда надежди, че ето, сега вече се закроти и ще заспи; всеки следващ рев ми разбива надеждите и ме разочарова и отчайва все повече и усещам отвътре напиращия гняв и подтика към насилие.

Самоконтролът е опустошителен, имам нужда да отида и да изкарам някъде всичката тая агресия, но никога не съм можела да го правя и не знам как се прави. Задръжките ми са твърде силни и бих гледала с насмешка на себе си, ако избухна.

Заспа. Час и 10 минути истерия и накрая грогяса. В такива моменти ми иде да напиша на Веселин - идвай си веднага, че убих детето. И още докато си го мисля, съм си смешна (жалка) сама на себе си - знам, че щом заспи, ще се оправя и че вече няма да помня точно колко на ръба съм била (е, до следващия път); той ще си дойде, а вече няма да има защо - аз ще съм ОК и спокойно ще му кажа добър вечер - което би било толкова глупаво.

По-голямата част от горното е написана, както е видно, под звуците на ревящо бебе и с много прекъсвания, така че може да е разпокъсано и хаотично. Забравих за какво бях започнала да пиша...
Момент да го изчета отначало, сега като си събрах акъла вече.

------------

Аха. Ами то е станало ясно. Казала съм 6 месеца и това е напълно достатъчно; не само, че е достатъчно, ами и гледам с надежда и нетърпение към януари, когато Деяновите истерии ще са Нечий Друг Проблем, поне през голямата част от времето, а аз ще виждам хора и ще мисля за други неща освен за (уфф, не ми се изброява, попълнете си го сами). Мечтая си да се гмурна в работата и да потъна в нея до забрава - докато забравя, че имам дете, и чак вечер като се прибера вкъщи и го видя, тогава да се сещам за него. Оня стрес не е нищо пред издевателството на едночасовия рев, непоносимостта на всяка секунда от него - все едно мозъкът ми избухва вътре в главата ми. И живота с хоризонт, простиращ се 3 часа напред - целия стремеж, концентриран в това да се оцелее до следващото хранене, когато човекът доволно ще се насуче и половин час след това гарантирано няма да реве.

Интересното е, че като започвах блога, замислях да има пост на тема кога се връщам на работа, и той щеше да изглежда съвсем различно. Щях да обяснявам как не съм можела да си представя, че толкова ще ми хареса да си стоя вкъщи :) И да се ядосвам защо по дяволите казах само 6 месеца :)

1 коментар:

Анонимен каза...

Добре,че попаднах на написаното от теб, защото реших че само с мен се случва нещо подобно.Явно има още сродни души,но никой не си признава истинските чувства в такива моменти,на изтощение физическо и психическо.Това недоспиване е скапващо и незнам до какво положително може да доведе.