Претопяване на хоризонти

В отговор на коментар на gimli, но го извеждам като отделна публикация, защото в коментарите не се приемат толкова дълги текстове :)

Цитирам първо откъс от коментара:

Нямам представа доколко е нормално едно дете да се ядосва за дреболии. Но как го научаваш да не се ядосва или да си съобразява реакцията? Да се нареве в другата стая, ок. Но ако нямаш друга стая в жилището? Ако имаш друго дете, което е бебе и спи? Тогава нареваването не е решение.

Аз на Калина най-редовно й вменявам колко е неприемливо да се гневи, понеже това е искреното ми мнение. Например като чуе, че под прозореца минава поредния кон, но не успява да се нагласи достатъчно бързо, за да го види и той е отминал, понякога страшно се ядосва, до степен да хвърля и къса неща. Не мога да реагирам по друг начин, освен да й кажа, че самият яд за такава глупост е нещо адски тъпо. Осъждам не само проявлението на емоцията, но и самата и поява.

Ти и в началото писа за това - кога си струва да се ядосваш за нещо и кога не.
Не ога да си представя в цялост гледната точка на малкия човек, колкото и да се опитвам. Но ето каква си мисля, че е основната постановка:
- от една страна - неясната мешавица на миналото: то не се простира до много далече - горе-долу половин - една година; а без ясна линейна концепция за време, в главата на Деян всичко от тази сутрин назад се брои за "някой път" и по-скоро изглежда като сума от случки; събитията от преди повече от 1 година минават в графа "дълбока древност" - детето не помни себе си и научава за себе си по разкази;
- от друга страна - мъгляво бъдеще, което без ясна концепция за време и най-вече - за количество и съизмеримост, изглежда безсмислено и не предизвиква никакъв интерес извън радостното очакване на някое събитие (Коледа, рожден ден), за което ние самите подкокоросваме децата, че предстои и че ще бъде нещо хубаво; Деян например по никакъв начин не може да си представи ние на каква възраст сме спрямо него;
- по средата - едно безкрайно разтегливо настояще, в което детето всъщност живее: днешния ден съдържа в себе си всичко, целия му живот: мама и тати, детската градина, пазаруването в магазина, возенето в колата, разходката, играта, филмчето, приказката. Изглежда ми, че децата са максимално близко до онова идеализирано състояние, което наричаме "живей за мига", и че това изпълва всеки един техен миг с много по-наситено значение, отколкото би имал за нас. Ние "имаме" много мигове, доколкото виждаме надалече напред и назад във времето и всичко, което виждаме, е по някакъв начин наше; децата имат само настоящия си и непосредствено предстоящия миг и това е всичко, което могат да обозрат. Затова им е толкова важно да получат подаръка / наградата / изненадата / бонбоните / флумастрите веднага и също така затова е толкова силно чувството им за загуба, като пропуснат да видят един кон. Няма как да обясниш че не си струва да се ядосва, като това е огромния и единствен и уникален кон на живота й, който тя навеки и безвъзвратно е пропуснала да види.

Та от тая гледна точка ми се струва напълно нормално дреболиите да се преживяват от децата като много големи и важни неща и да получават съответно също толкова интензивна емоционално наситена реакция. Друг е въпросът дали реакцията ще е гняв; може например да се реагира с тъга?

Деян много се натъжаваше, като се е опитал да ни посочи нещо от колата и ние кажем, че не сме го видели. Най-вече цистерни, бетоновози и кранове много държи да видим и да оценим високо тяхната интересност. Открих, че много ефективен начин да потуша разочарованието му като не съм видяла нещо, е да твърдя уверено, че нищо, другия път като минем оттам, ще го видим. И понеже минаваме по един и същ път всеки ден и вече му е познат, той също има основание да ми вярва и да може да си представи, че ще минем оттам и следващ път - т.е. в тая ситуация си помагам, като подсилвам в него представата за повтаряемост (пак ще мине цистерна и тоя път ще ми я покажеш и ще я видя) и пренасочвам миналото събитие, за което можем само да съжаляваме, към предстоящо такова, което можем да очакваме с надежда и трепет.

Другото, което работи, е като атакувам превантивно: ако знам че ще се разочарова, задето не съм видяла крана, почвам аз да се тюхкам: Тюю, как не го видях тоя кран бе, ама той къде беше, отляво или отдясно? Еее, бива ли такова нещо! Ама той сграда ли строеше тоя кран? А висок ли беше?
Така като го забия в някакви детайли и той забравя да мисли за "основното" и се заема да обяснява за крана; а оттам аз по детайлите по детайлите и прескачам на някаква друга тема.

По тая линия: възможно е Калина да реагира толкова бурно тъкмо защото ти си толкова спокойна - твоето спокойствие може в нейните очи да изглежда като незачитане на важността на уникалното и грандиозно събитие, пък това, съгласи се, си е предизвикателно поведение от твоя страна ;) Не казвам че е така, подхвърлям го като идея.


Ситуациите, в които нареваването в другата стая не е решение, мисля нямат единствен отговор, ами се разрешават според случая. Конкретно, ако имаш бебе, предполагам рецептата ще гласи да обясняваш че не трябва да се буди бебето и защо. Макар че то след 2-3 събуждания ще е очевидно и за ядосаното малко дете точно защо не е хубаво да се буди бебе ;)

Но да отбележа и нещо доста идиотско: след поредица консултации за мен почва да изкристализира една нова и досега невъобразима идея, а именно, че съществуват ситуации, в които няма верен отговор.
Ето пример от нашата практика: Деян отказва да се облече (примерно защото е вкиснат нещо), а навън е студено - мога да го облека насила като едновременно с това го и набия; а мога и да не го набия и да обяснявам 40 минути защо трябва да се облече, през което време той ще настине; или мога да намеря начин да му отвлека вниманието и докато го занимавам с нещо странично, той да се остави да бъде облечен, но пак не веднага, а след известно време, през което рискувам да настине.
И да, не е хубаво да настива и да, не е хубаво да се бие дете, и нито едното от двете не става по-хубаво или по-приемливо само поради факта, че са в една ситуация едно срещу друго. И това, по дяволите, е напълно ново за мен!
Все пак човек отива при психолог с идеята, че ще получи някакви насоки, корекции на поведението, препоръки - кога какво се прави, какво е ОК и какво не е, и ето в една такава dead-end ситуация как трябва да се постъпи? А няма такова нещо. Каквото и да направиш, все е лошо. Не е честно така.
Та си мислех и как да си родител те хвърля в изцяло друга игра от тази, която си играл цял живот - такава, в която е ОК да има нечестни правила.

Тикове: Мнение на психолога

И така, разказах подробно за тиковете (и евентуално "стереотипните движения", които са тези със свиването на раменете и не са същото нещо като тикове), и обобщавам какво научих от психолога:

- нервната система като тип се наследява, но не и конкретното поведение; т.е. най-общо по-трудно справяне с натоварвания може да има като генетично заложено, но тази трудност не е задължително да се превърне точно в тикове; нервните системи имат широк диапазон от възможни реакции;

- да, определено има някаква тревога, натрупана в Деян, която води до такава изява;

- не можем със сигурност да установим конкретно обстоятелство или случка, които са причина за конкретното проявление; в този род неща се работи по-общо: приема се, че нервната система може да се справи с всеки натоварващ фактор поотделно, но не може с всички накуп - те се комбинират и й идва твърде много. Затова трябва да се опитаме да идентифицираме всички възможни фактори за тревожност / безпокойство / напрежение / стрес, и да се опитаме да облекчим който и да е от тях, колкото можем, за да се намали общият товар.

- това, че симптомът е от кратко време (1-2 месеца) е добре, защото означава, че с взимане на гореописаните мерки се очаква да отшуми. Ако след 3-4 месеца тиковете продължават, тогава вече ще се консултираме с детски психолог (т.е. Деян ще стане пациента). На този етап не е необходимо. По принцип детския психолог така или иначе ще започне оттам: от работа с родителите, насочена към промяна на средата и обстоятелствата, допринасящи за натрупването на безпокойство.
Дълго време би било, например, ако са минали 2 години.

- Идентифицирахме 3 основни фактора, които предполагаме с голяма сигурност, че са активни в момента:
(1) тръгването на детска градина като стрес само по себе си,
(2) напрегнатата обстановка вкъщи при тръгване сутрин (понеже винаги закъсняваме и се изнервяме) - като съпътстващ фактор,
(3) личната история на Деян с дългия период на нестабилност по времето, когато го отглеждахме на режим "1 седмица вкъщи - 1 седмица при баба" - резултатът от това усещане за несигурност ще отеква още дълго време в психиката му, като се очаква винаги в ситуации, които изискват от него да се адаптира, той да се справя по-трудно и по-бавно.

- Решението:
(1) да положим усилие да намалим времето, което прекарва в детската градина, за сметка на повече време, което прекарва с нас - понастоящем от 9:30 до 18:30 е един ужасно дълъг ден от гледна точка на едно дете и е желателно да го съкратим - да го взимаме на обяд или ранния следобед. Попитах за алтернатива - да намалим седмицата - да не ходи 5 дни, а 4, и единия ден да го гледа досегашната му детегледачка. Не било добра идея - няма да решим проблема с това, че ще трябва да се адаптира отново и отново всеки понеделник; ще допринесем отново за усещането, че се лашка, и като цяло ще го натоварим дори повече, ако постъпим така.
(2) да положим усилия да успокоим обстановката вкъщи, като ставаме по-рано за да имаме достатъчно време да се оправим спокойно, и без изнервяне;
(3) което е минало, е минало - не можем да повлияем.
Едно отклонение: стискането на очите може да се погледне и метафорично - като "искам да видя нещо, което не успявам да видя". Това, което Деян би искал да вижда повече, а почти не вижда, съм аз.

- Допълнителен щрих: тъй като в неделя го заведохме да види баба си и дядо си в Ботевград и той прояви желание да остане при тях и да не се прибира вкъщи, го оставихме. Вечерта беше плакал много за мен, искал да отидем да си го вземем и т.н. Взехме си го в понеделник. Разбирам, че за него срещите с баба му и дядо му са много интензивно преживяване - емоционално наситени с любов, липса, очакване и т.н. и попитах дали не е по-добре да не му ги причиняваме за определено време - просто да избегнем емоционалните бури, които предизвикват. Не било необходимо, защото проблемът не бил точно в това, че се вижда с тях, а по-скоро в това, че трябва да вижда или тях, или нас - за него при всички положения има загуба. Можем да му осигурим възможността да ги вижда, но без ние да си тръгваме - да елиминираме усещането за липса / изоставяне.

Сигналите, които нервната система изпраща, когато е натоварена, могат да изчезнат и без да сме направили всички тези неща. Те могат да се потулят и да се превърнат в нещо друго, което няма да е видимо. Неразрешените проблеми могат да се погребат дълбоко в човека и той да продължи нататък, без да има никакви симптоми, след което да излязат на повърхността много по-късно и под друга форма. Затова в ситуации, в които детето изпитва силна емоция, е хубаво емоцията да бъде не потисната / преглътната / потулена, а да бъде оставена да се прояви, да бъде изживяна, да се говори за нея и да се "разреши" по някакъв начин (наричат го "копиране").
В тоя ред на мисли, случката, когато Деян плаче в детската градина, е пример за потулване / забраняване на емоция. Алтернативата, която му е предложена (да стои сам в тъмната тоалетна) не е приемлива по никой начин, затова той овладява поведението си, за да не му се случи, но без да е получил възможност да изрази напълно емоционалното си състояние и то да бъде адресирано. Би било по-добре (в психологически аспект), ако го бяха гушнали и поуспокоили тихо-кротко. Разбираемо е, че реакцията им е отработена да бъде ефективна тъкмо в ситуации, където има и други деца, за които трябва да се помисли, и с оглед на това психологът смята методите им за правилни като цяло. Бях длъжна да добавя, че съм виждала много пъти Жени да гушка и дундурка някое плачещо дете при гардеробчетата, да му говори и да му отделя време и персонално внимание; ясно е, че това невинаги е възможно и че обикновено тя няма толкова време, което да му посвети, колкото детето има нужда, за да се нареве и успокои, така че трябва да бъде и пришпорено. Също така, в конкретната ситуация с Деян, проблемът беше още по-голям, защото бяхме закъснели и с пристигането си бяхме прекъснали работата на цялата група - изцяло моя вина.

Това, което предстои, е да измислим някакъв вариант чисто логистично да се справим с намаляването на детскоградинския ден - дали ще го водим по-късно, взимаме по-рано, или и двете, на какъв режим и на цената на какви служебни компромиси - засега нямаме ясен отговор.
С успокояването на сутрешната суматоха започнахме още днес.

Монтесори: Дейности

Да напиша малко за допълнителните дейности в Детския Център "Камелини Монтесори", и някои допълнителни нещица, които ми направиха впечатление.

Свободноизбираемите занятия, които се провеждат ежеседмично, са по балет и йога. Записах Деян на балет по негово собствено желание. На йога не мога да го запиша, защото тя почва твърде рано сутринта, а пък ние и без това най-редовно си закъсняваме.
Балетът имаше един първи урок, отворен за всички деца, след което посещението е 20 лв месечно. Деян нищо не спомена след първия урок, но след като започнал първия от платените уроци и не му дали да се подреди в линийка с другите дечица дето играят на танц, вечерта сподели, че му било много мъчно. Още на другия ден го записах.

За народните танци съм споменавала - те са включени в програмата, не са свободноизбираеми, и са за всички деца. Това много ми допада.
Също част от програмата е занимание с изкуство - изобразително, приложно - някаква комбинация. Казаха, че ще рисуват, режат, лепят, моделират и какво ли още не. Това също много ми допада.

Сега започват да организират ски-училище за 5 дни през януари. Похвална инициатива, и смела, мога да добавя, като се опитам да си представя какво значи да водиш група от 20 дечурлига на възраст 3-5 години в планината. Грейки, якета, мокри чорапи, ски обувки, раници, обяд пакетиран от родителите, термосчета, какво ли не. Спомням си много добре моето собствено ски-училище в детската градина, споменът е изключително неприятен, защото го възприемах като гигантско изпитание. Беше ми студено и гадно, не умеех да се справям със задачите така добре както другите деца (а може и те да не са се справяли добре, за мен всяко падане беше провал), беше ми изтощително уморително и дори си спомням в някакви участъци как баткото ски-инструктор ме носеше на конче на раменете си, за да ме превози където нямаше да се справя, за да не бавя цялата група. Впрочем да, това е надеждно доказателство, че както и да са се справяли останалите, аз съм се справяла по-зле.
Но както и да е, Деян има непресъхващ източник на енергия и в това отношение е много различен от мен, така че сигурно за него преживяването ще бъде положително.
Цената е 200 лв и включва ежедневен транспорт до Алеко и обратно, екипировка, ски-инструктор и застраховка. Не включва храна (родителите приготвят от къщи). Карта за лифтове / влекове ще се плати допълнително.

Днес на дъската за информация имаше и друго, което ме впечатли: списък за съгласие, в което всеки родител трябва да попълни дали е съгласен снимка на детето му да бъде публикувана на сайта на детския център. Браво за това, че ни питат.

Не помня дали съм споменала, че ги водиха на театър. Не да дойдат актьори в детската, ами заведоха децата в истински театър. Гледали нещо за някакъв принц, повече от това Деян не можа да ми разкаже :)

За Коледа ще направят тържество, на което ще има Дядо Коледа. Той ще носи подаръци, еднакви за всички - малки пликчета с лакомства. Уговорката с него е, че големите подаръци ги носи вкъщи.
На тържеството децата няма да са длъжни да участват, а ще могат да се качват и слизат от сцената когато пожелаят и ще имат свободен достъп до родителите си в публиката; също така няма да се очаква от тях да декламират някакви неща самостоятелно, а по-скоро ще вършат нещо заедно. Целта е да не се подлагат на прекалено голям стрес - по думите на Жени, "нашата цел не е вие да гледате представление, а децата да си прекарат добре и да усетят празника".

Ей затова ги харесвам... Защото имат правилни цели :)

Единствен минус, който ще отбележа в името на обективността: групите се оказаха по-големи от очакваното. На срещата с Жени тя ми каза, или аз си мисля, че тя ми каза, че групите ще са от по 15 деца. На практика ще са по 25. Възможно е аз да не съм разбрала добре; възможно е и те впоследствие да са взели това решение - ако е имало много желаещи и разбира се по съвсем ясните икономически причини. Все пак предпочитам така, отколкото да се вдигне таксата толкова, че да не можем да си я позволим.

Тикове

Една неприятна тема, притеснителна, смущаваща.

От 1 седмица Деян доби тик да си стиска силно очите - съвсем очевиден и често разпространен тик, който не може да се игнорира. Откак го забелязах, започнах да забелязвам и осъзнавам и други неща:
- от доста по-дълго - може би над месец, може два, не съм забелязала точно - редовно прави едно такова невротично движение - сгъва рамене и извива глава назад, както би го правил човек, на който му е схванат вратът и иска да се раздвижи. Не съм отчела появяването му като тик, точно защото го помислих за реакция на схващане; но оня ден вещите ръце на Марийка установиха, че Деян няма никакво схващане на врата. Веселин също разпознава движението като тик (не треперене на нерв, а силно непреодолимо желание да съкратиш даден мускул). Понякога свива двете рамена, понякога само едното.
- понякога вдига ръка странично и се докосва по тила или зад ухото; обикновено с лявата ръка го прави - като да се почеше, но не се почесва, а само се пипва. Това го прави като част от по-общото движение и досега го мислех наистина за почесване, но вече гледам под микроскоп и виждам тези движения в друга светлина.

В сряда ще се консултирам с психотерапевт и ще видим какво бихме могли да предприемем и точно колко да се притеснявам; засега се притеснявам умерено към доста.
Инструктирах всички в обкръжението му - учителките в детската и бабите - да се държат сякаш не забелязват, защото знам, че така се прави с тиковете.
Знам, че повечето от тях са преходни и преминават; много често са експериментални и се дължат на видян тик на друг човек, след което след известно време детето преминава към друг тип експеримент и оставя този, понякога може по този начин и заекване да се появи и после да отшуми; попитах в детската дали има друго дете с подобен тик (стискане на очите), но казаха че няма. Съчетанието на няколко подобни действия обаче е знак за нещо по-сериозно, и основания за притеснение дават най-вече действията, които засягат големи участъци / големи мускулни групи, както е това с раменете.

Не знам дали би могло да има наследственост в предразположеността на нервната система към такива неща. Веселин тази сутрин заяви, че ако Деян се окаже лабилен по този начин, отпадат идеите за строго и натоварващо образование (във връзка с това, че наскоро научихме и коментирахме помежду си на какъв стрес и уморителен дневен режим са подложени децата в СМГ). Ето това вече би било истински източник на фрустрация. Не че съм се завтекла да го бутам в СМГ, но ако трябва да подбера образованието му според някакво ограничение от здравословен характер, да го етикетирам от 3-годишна възраст като човек, който е неспособен да се справя със стрес и високи натоварвания... тогава притеснението ми би било основателно.

Ще пиша отново след консултацията в сряда.

Монтесори: Деян плаче за мама

Обещаната втора случка от детската градина на Деян.

Вече стана 1 месец, откак Деян посещава градината, като след първата седмица прекара 1 седмица болен вкъщи и с това прекъснахме напредъка по отношение на привикването с непознатата обстановка. Затова периодът на свикване продължи малко по-дълго.
Та случката е от седмицата след прекъсването.
Водя Деян всяка сутрин и по пътя дотам основното, което го вълнува, е нали ще отида да го взема и в колко часа. Задава въпроса по 100 пъти и аз усърдно давам 100 еднакви и еднакво категорични отговора, така че да разсея у него всякакво съмнение: да, ще отида да го взема точно в 6 часа. Понякога пояснявам, че да, това е след като напази децата (думата е негова).
Отиваме поредния ден и сме закъснели, обувам му набързо пантофите и го изшитквам да влезе, с което прекъсваме заниманието на цялата група (нещо, за което съм предупредена че не е добре да се прави и много ме е срам, но въпреки всичкото ми старание закъснителността ми често е по-силна от мен).
Никой не ни се скарва. Деян влиза, ревящ за мама, една учителка скача от кръга, в който са насядали за да си говорят с децата, и идва до вратата да го посрещне; аз високо и отчетливо (за демонстрация пред Деян) й казвам, че ще дойда да го взема в ШЕСТ ЧАСА, тя показва на Деян ръчния си часовник и къде стои 6 часът на него. Деян продължава да реве, аз му казвам чао, той на мене също, учителката го хваща за ръка и влизат обратно двамата. Затваряме врата, аз се отдалечавам, но оставам да подслушвам - да видя кога ще спре да реве.
Съвсем очевидно, работата на цялата група е прекъсната. Сега всички гледат къМ Деян и учителките се опитват едновременно да го посрещнат и накарат да се чувства добре дошъл, но в същото време и това да не отнема прекалено много от времето и вниманието за останалите деца и общото занимание. Поставила съм ги в изключително трудна ситуация, в която, просто поради факта, че не са майка му, те нямат добър начин да успокоят това ревящо дете, което в момента пречи на всички.
Жени (тя си е действаща учителка и обикновено е там) поема водещата роля в овладяването на мини-сътресението, и взима следните решения, в този ред:
1. Приветства Деян с добро утро и го поканва да влезе.
Деян продължава да реве "искам мама".
2. Жени приканва всички деца: Хайде, деца, да кажем заедно на Деян - къде е отишла майка му?
Всички деца отговарят хорово: "На работа!"
Деян продължава да реве.
3. Жени отново приканва децата: "А кога ще дойде да го вземе майката на Деян?"
Всички деца: "В 6 часа!"
Деян продължава да реве.
4. Жени се обръща директно към него - с отчетлив и категоричен, но не каращ се тон:
"Ама ти не искаш да чуеш нашия отговор! Ти плачеш, защото искаш мама да дойде, но отказваш да чуеш това, което ти казваме - значи ти не търсиш отговор. Ти знаеш, че мама ще дойде да те вземе в 6 часа. Мъчно ти е за мама, добре - имаш право да ти е мъчно, на всеки понякога му е мъчно. Седни си ей там на това столче да си помислиш малко за мама и като си готов, ела при нас."
Деян реве "искам мама" и , изглежда, не отива да седне на предложеното столче.
5. Жени прави следващата стъпка:
"Деян, тук не може да се плачи, защото така се пречи на всички - ние си говорим за нещо интересно и не може да стоиш при нас и да плачеш. Ако искаш ела при нас, а ако предпочиташ да продължиш да плачеш, отиди в тоалетната, там е тъмничко и спокойничко и си поплачи там."
Деян продължава да реве и не тръгва към тоалетната.
6. Жени става, хваща го за ръката и го извежда от стаята - идват към тоалетната и застават заедно пред вратата й, Жени я отваря, но не светва лампата вътре:
"Ето, можеш да влезеш тук и да си поплачеш, или пък можеш да дойдеш долу при нас, но без да плачеш - можеш да си избереш, което повече ти харесва."
Деян ревва още по-силно и тръгва да се връща обратно в групата.
7. Жени го спира:
"Не, долу при нас се идва без да се плаче, а ако плачеш - ето тук можеш да плачеш. Ти как искаш да направим?"
Деян отговаря през рев: "Долу искааам!"
Жени: "Не разбрах, какво искаш?"
Деян, с по-малко рев, за да бъде разбран по-ясно - по-скоро с драматично измъчен хленч: "Долу искам."
Жени: "Добре, значи спираш да плачеш и идваш долу при нас, така ли?"
Деян, с последен остатък от хленч в тона: "Да."
Жени го хвана за ръка и го заведе обратно в групата.

В тоя момент, ако имах шапка, щях да я сваля: такова майсторско отиграване не бих могла да си представя - дори теоретично, ако ме попита някой, не бих могла да измисля такъв ход на реакциите и решенията си.
Случката е илюстративна за подхода, който наблюдавам всеки ден, и показва много ясно основните принципи, които водят поведението на учителките:
- уважение към личността / егото на детето;
- гъвкавост на реакциите, съобразяване с конкретната ситуация;
- предоставяне на пространство за изразяване на емоции (в Монтесори детска градина няма да се чуе "Я се стегни и спри да плачеш, нали си мъж - мъжете не плачат!");
- твърдост и увереност в управляването на ситуацията: абсолютно е ясно кой държи юздите и кой определя правилата. Уважението към детето и неговото - в този случай - стресирано поведение не преминава към разглезване, позволяване на всичко и прекрачване на граници.

Сещам се за множество други начини да се реагира, и се опасявам, че ако аз бях на мястото на Жени, щях да избера един от тях - защото ето какво ми хрумва, че може да се направи:
- да изгубя търпение и да се скарам на детето, защото пречи на останалите (с повишен тон да забраня да плаче);
- да го поставя силом да седне на стол или да го закарам силом до тоалетната;
- да го засрамя публично ("мъжете не плачат" или "ревльо такъв");
- да го игнорирам докато млъкне;
- да го накажа с изгонване извън стаята, така че да не го чувам, и да си продължа занятието; след известно време да отида да го пусна обратно срещу обещанието, че няма да плаче.
Има и твърде лесна противоположна крайност: да го обсипя с персонално внимание и докато го успокоявам и дундуркам, да пожертвам занятието на цялата група.

Балансирането между дисциплина и уважение е едно от по-трудните неща за мен като родител. В ежедневния си контакт с Деян по-често залитам в едната или другата посока (понякога скръцвам със зъби или викам, друг път махвам с ръка и оставям да прави каквото си ще). Липсва ми постоянството, волята и отдадеността да се контролирам толкова добре, че да се придържам в онази твърде тясна граница, в която двете неща се засичат. А когато се излезе извън нея, дисциплината не е дисциплина, а малтретиране, и уважението не е уважение, а глезене или разхайтване.
Нюансите са твърде нежни понякога - в ретроспекция и в спокойна обстановка, анализирайки репликите на Жени, осъзнавам дори, че има разлика между директно насоченото "спри да плачеш" (с по-слабия си по интензивност вариант "недей да плачеш"), което е заповед / команда и изисква отсрещния да се подчини; и избрания от Жени израз "тук при нас не се плаче", който със своята безлична форма не е насочен срещу някого конкретно, а е безстрастно-осведомително заявяване на правило, което важи за всички. Човек може да избере да спази правилото, без това да го накара да се чувства, че се е подчинил, и без да усети егото си уязвено.

Оценявам добре също така опита на Жени в началото да ангажира останалите деца с това да отговорят на Деян къде е отишла майка му и кога ще дойде да го вземе: от една страна, това би могло да свърши добра работа пред него, защото на своите равни той би могъл да се довери по-лесно; от друга, ангажирането на групата с общ проблем би могъл да насочи фокуса на всички обратно към общия им разговор, пък дори и темата в него да бъде изместена с нова - например какво правят майките и татковците докато децата са на детска градина, защо се ходи на работа, оттам - какво е това пари и с парите какво може да се купува (а оттам вече - във всевъзможни посоки). Ако Деян не беше толкова силно разстроен, а малко по-малко - например това се случваше 3-4 дни по-късно, т.е. по-напред в постепенното привикване, - може би точно така биха сработили нещата.

Като разказвам тази случка и начина, по който я интерпретирам за себе си, аз не просто искам да похваля конкретната детска градина и поведението на конкретната жена, а искам също така да споделя собствените си ограничения, защото в крайна сметка от всички нас, които сме родители, един твърде малък процент сме истински подготвени теоретично и практически за такова нещо и все се случва да се дъним в едно или друго и после да съжаляваме или да се чудим къде сме сбъркали. А един професионалист в гледането на деца разрешава ситуации, които се случват и на нас през цялото време; аз просто не очаквах да го прави чак толкова добре. Надявах се в детската градина (по принцип, не конкретната) да са в най-добрия случай приемливо-некадърни в подхода си към детето ми, което не познават и което е просто едно от многото за тях; оказва се обаче, че имам много какво да науча за отношението към децата от хората, на които избрах да поверя Деян. Защото са добре подготвени, опитни и интелигентни хора и има случаи, в които се справят по-добре от мен.

Ще продължа да ги наблюдавам внимателно.

Монтесори: Деян пази децата

Деян посещава детския център Монтесори вече втора седмица. Ще разкажа две показателни случки, които дават информация за подхода към децата там.

Обедния сън

Голяма драма е обедният сън за Деян. Той категорично настоява, че няма да спи и отказва да съдейства по какъвто и да било начин. Не се поддава на никакви манипулации от рода на "само да подремнем" или "няма да спим, само ще си почиваме". В детската градина сигурно са му скръцнали със зъби и са го заплашили, защото следобед като го взимах все ми казваха, че е спал; а вероятно са го и оставили да плаче, че не иска да спи, докато се наплаче и заспи.
Аз когато съм с него през уикенда също имам голям проблем да го накарам да легне на обяд, но така или иначе повечето уикенди пътуваме и той заспива в колата, така че не ми се е налагало да се справям с проблема ежедневно.
Детегледачката, нашата баба Фани, го прилъгва, като казва: "Добре, ти ако искаш си стой, но аз съм много уморена и отивам да си лягам!", ляга и той по някое време се кротва до нея и заспива. (Когато аз опитвам да прилагам този метод, не работи).

Истината е, че Деян, колкото и да отрича, има нужда от обедния сън, защото щом бъде доведен до кротко състояние, дори и да обяснява че не му се спи, в един момент както обяснява, млъква, и като го погледнеш се оказва, че заспал - насред изречението може да заспи дори. И като не спи е, като всички деца, много кисел цял следобед, а привечер съвсем откача.

Та, отивам да го взема от Детския Център Монтесори, може би на третия - четвъртия ден. Първите дни стриктно сме му демонстрирали, че тук на това място _НЯМА_ да го карат да спи, и е оставен да си играе докато другите деца спят. Та отивам аз, и Жени ми казва: А пък Деян, мамо, днес много ми помага - двамата с него пазихме децата, докато спят! (и Деян много горд, потвърждава, че пазил и той). Жени продължава: - И първо ги пазихме заедно, но после аз трябваше да изляза за да свърша малко работа, и Деян остана да ги пази сам! (Деян - сияе колко е похвален и колко важен е бил)
Жени продължава с тих шепот, който чувам само аз: - И после погледнах обратно да видя и беше заспал, около час е спал. Та това бил значи ключът към задачата! - И пак, с демонстративно за пред Деян по-силен глас: - Така че, мамо, аз съм му много благодарна че така ми помогна и пазихме децата заедно, и утре пак ще ги пазим!

Оттогава насам Деян всеки ден "пази децата", а вечер, като го разпитваме, категорично отрича да е спал - твърди, че не е спал, не си е дремнал и не е почивал. А пък аз съм спокойна, защото:
- А ти днес, мамо, пази ли децата?
- Даа!
- И после какво направи?
- И после се събудих.

Колоната

- Много се ядосвам, тати, защото колоната струваше много пари и беше подарък на мама. А сега като си я счупил така, няма да можем да слушаме от нея.
- Няма да говори ли?
- Да, няма да говори.
- А телевизора нали говори?

Туше.

(поводът: забучил пръстче в хартиения купол на говорителя на средните и той съответно се намачкал навътре beyond repair; нямаме решетки на пустите говорители. Забучването на пръстче се случи демонстративно пред мен вчера - с думите "Виж, пипам!", предназначени да изтръгнат от мен реакция в момент, когато ме беше обзел ступор. Та виновна съм си аз, че оставих да се случи, Деян просто търсеше подновяване на забраната и сигурен начин за контакт с мен.)

Завой с ръчна

Едно дете се адаптира към всичко.
Деян ходи общо 4-5 дена на детска градина. Още толкова и щяха да са съвсем престанали сутрешните истерии, плачове, "мамо, не ме води там!", тръшкания, молби, постепенно преминали в хленчове и уплашени неспирни въпроси нали ще отида да го взема, кога точно, и нали няма да го карат да спи (нито да подремне, нито да легне, нито да си почива).
След ден 2, в който бяха най-големите драми (тогава Веселин го води, та аз не бях свидетел), от разказа на Веселин взех решение, че ще го водя аз и ще бъда, както казва Жоро, безмилостна. Минимум време за агония при гардеробчетата (както съветват и по форумите) - просто го пускам там и изчезвам.
На ден 3 реализирах плана и станах свидетел как наистина детето спира да плаче 3 мин след като е прекрачило прага на групата и майка му е изчезнала от зрителното поле.
На ден 4 го направихме още по-бързо - връчих го в ръцете на учителката и си бих камшика. Хленченето престана още преди да съм излязла от преддверието на групата.
Така се случи, че мед.сестрата мина покрай мен и ми се скара заради някакви липсващи, според нея, документи, и заръча да я изчакам пред кабинета й да проверим дали наистина, както казвам, сме й занесли всичко. И отхвърча нанякъде.
Останах да чакам. По едно време групата се застяга да ходи на "музикално", строиха се в коридора, аз се скрих надолу по едни стълби да не ме види Деян, и гледах оттам. Моичкият, строен сред останалите, слуша, изпълнява, гледа стреснато и съвсем очевидно се старае да се впише в непознатата все още обстановка.
Така стана, че почаках още, върнаха се от музикално, застягаха се да излизат навън - пак се прикрих, пак шпионирах - излязоха, Деян в строя, всички деца се втурнаха към площадката за игра, Деян гравитира повече около учителката. Медсестрата прелиташе покрай мен на няколко пъти, но без да ме погледне дори; а аз се изнервях, защото закъснявах за работа, но се възползвах от доброто оправдание (че съм помолена да изчакам), за да остана на вража територия и да пошпионирам още малко какво се случва с детето ми на това място.
Казвам на вража територия, защото получих неодобрителния поглед на всяка минаваща покрай мен детскоградинска персоналничка (не ги знам какви са били) и веднъж дори ми казаха "Не бой се, майче, всичко е наред" - уж успокоителни думи, но аз чух ехидност в тона и възприех дискомфорт от това, че съм там и наблюдавам.

Защо пиша това?
Защото открай време бях категорично убедена, че "държавната детска градина" е едно положително явление в живота на детето и има големи предимства пред "частната" - и това ей така, без да познавам конкретно детско заведение от единия или другия тип, а просто защото ми се струва логично да бъде така.
Ето систематизирано моите разсъждения:
- "Обикновената" детска градина е това, което се случва на всички деца с много малки изключения. Това я прави представителна за обществото и детето ми в нея, значи, ще получи равен шанс с останалите членове на обществото. При "частната" има риск това, което се окаже различно в нея (каквото и да е то - подход, образователен метод, отношение към децата и т.н.) да се яви впоследствие като недостатък, който ще попречи на Деян да се интегрира в "обикновеното" общество.
- В частната детска градина според мен дисциплината не би била толкова строга, защото водени от необходимостта да привличат високи ежемесечни такси от родителите, персоналът там би проявявал към децата по-голяма търпимост и повече би ги глезил.
- В държавната детска градина има мощен гарант за правилността на учебната програма и на хранителния режим, тъй като са установени като стандарт от самата държава, което значи, че са определени от експерти в съответните области и са изпитани в многогодишна практика и върху много деца. За разлика от това, в частната детска градина може би се правят компромиси с качеството на храната и/или не се следи за баланса на диетата, тъй като няма чак такъв контрол; същото се отнася и за образователните методи.

Мислех си всичко това, получавах насърчение от познатите ми родители, че "да, първите дни е така, много плачат ама за една седмица / месец свикват, бъди твърда", и цялостно всичко ми изглеждаше съвсем в реда на нещата (в оня неприятен ред на нещата, де - както е в реда на нещата да се измие наакано дупе и да се увива с мокри чаршафи пищящо дете, като е вдигнало температура 40 градуса).

И после станаха две неща.

Едното е, че някои изказвания на учителките на групата на Деян ми направиха негативно впечатление, ще ги изброя след малко. Обърнах им внимание, но бях готова да не правя от мухата слон, докато не се състоя и Родителска Среща, на която глупостите се накамариха по един вече съвсем категоричен начин и вече не можех да казвам на бялото черно.
Другото е, че междувременно Мордред и Гимли ни разказаха за детската градина, където ще записват Калина: детска градина по метода Монтесори, за който съм чувала, но нищо конкретно не съм знаела до онзи момент и не съм се поинтересувала да прочета, заради гореописаните си убеждения (всъщност по-правилно е да ги нарека предразсъдъци).

За метода Монтесори всеки може да прочете в Интернет, затова няма да го преразказвам. Посветих 3 дни и нощи на четене и мислене: какво е това нещо и то по-добро ли е за Деян, отколкото държавната утвърдена детска градина?
През това време имах следните дребни случки и диалози:
1. С "лелята" на групата: тя първо ми отговори на няколко въпроса една сутрин (относно какво е правил Деян, дали го слагат да спи, дали е плакал и т.н.), след което с голямо неудобство добави, че всъщност тя няма право да ми казва тези неща, защото на лелите е забранено да говорят с родителите и на родителите - с лелите, а за всички неща трябва да говорим само с учителките.
От тази случка научих, че детската градина не само изглежда непрозрачна заради невъзможността на родителя да разбере какво се случва в негово отсъствие - това е нормално; но тя е _нарочно поддържана_ непрозрачна система, в която информацията трябва да бъде подавана премерено и контролирано, т.е. не всички неща е ОК да бъдат разбрани от родителите.
2. С учителката на Деян имах само един по-дълъг (може би 3-минутен) личен разговор - беше като отидох да го взимам следобед, имаше още 2-3 деца на площадката можахме да поговорим.
- Я, - казвам, - на тази катерушка има сметало! Хайде, мамо, да броим, искаш ли?
- (Учителката) Първа група е едно и много.
- (аз) ???
- (тя) В първа група, госпожо, множествата се предават като "едно" и "много".
- Ама той може да брои до 10?
Тя дръпва едно топче на сметалото встрани от останалите и сочи:
- Ето това е "едно" а онова там е "много". Сега само това. А до 10 се учи в предучилищна.
От този разговор научих, че няма значение на едно дете какво му е интересно и колко знае. Никой няма да му каже какво следва след "10", докато не стане на необходимата възраст. Това няма нищо общо с разбираемата времева и чисто практическа невъзможност за "индивидуален подход", когато в групата са 24 деца и 1 учителка; тъй като ситуацията беше такава, че учителката в момента отговаряше за 4 деца, а другите си играеха на пясъчника, тя спокойно можеше да изслуша как Деян би броил до 10 и да му каже "браво", но не го направи, защото то _не е важно_. Тя игнорира конкретното дете заради зададената образователна програма, и всичко, на което мога да разчитам е, че ще си преподава стриктно по детскоградинския учебник през следващите 3 години и няма да пропусне нито урок, нито ще го преподаде по-бързо, нито по-бавно от предписаното от МОН; извън този коловоз обаче, тя ще предпочита да гледа в точка, отколкото да пообщува с някое дете.
3. В същия този разговор с учителката:
- Той вашият е голям философ!
- ???
- Цяла лекция ми изнесе - ама как мама ще го вземе, ама 4 часа, ама не знам си какво си...
Това е казано с тон "похвала".
От тази реплика научих, че когато едно 3-годишно дете може да каже няколко свързани изречения, учителката не вижда това като умение на детето да се изразява, а като досадно отнемане от времето й. Още по-малко мога да очаквам да го поощри допълнително в тази посока - да го предизвика да разкаже нещо, да води разговор с него.

Такива бяха изводите, които си бях направила, но ги обуздавах - внимавах да не им придам твърде голямо значение, защото все пак са откъслечни изказвания...
После дойде родителската среща.
На нея научих, че изводите ми са правилни, и получих материал за още много, много.
Имаше моменти, когато с Веселин се споглеждахме, изумени и без нужда да си обясняваме един на друг какво ни изненадва толкова... Без да сме разменили и една дума, след тая родителска среща знаехме, че това няма да е по-доброто място за Деян.
Описвам толкова изчерпателно, защото един ден Деян може да се поинтересува защо сме взели решението да го пратим в толкова специална детска градина, каквато е Монтесори.
Обобщеният отговор: защото се оказа, че учителките му в детската градина са едни глупави, ограничени, прости хора, на които не може да се разчита нито да му придадат солидна ценностна система, нито да го развият добре в интелектуално отношение.
Примерите:
- Събират пари от родителите - по 50 лв - за да купят играчки, защото няма достатъчно. С тези пари ще се купят "един център за момиченца и един център за момченца. Децата много ги обичат и много хубаво си играят на тях". За поколенията пояснявам: център за момиченца означава пластмасова кухня с готварски уреди, хладилници, пластмасови храни, ютии, перални и прочее домакинско оборудване; център за момченца съм виждала с работен тезгях и инструменти, а мисля че има и на тема автомобили.
- Подканят родителите да донесат играчки - например: "ето погледнете, има само 3-4 кукли за момиченцата, това е абсолютно недостатъчно, карат се за тях, в една група трябва да има поне 7-8 кукли за момиченцата".
- Ще организират заснемане на децата, за да им направят стикери за гардеробчетата със снимка на всяко дете - "и ще са сложени в рамчици - в синьо за момченцата, в червено за момиченцата".
- Употребяват първите 10 минути от безценния 1 час, който имаме, за да ни прочетат написаните на 2 страници Задължения на Родителя (общи приказки, които не мога да цитирам, защото не запомних). Които освен това са забучени долу при входа на корковата дъска и ние всички бихме могли да си ги прочетем сами.
- Употребяват 30 минути от безценния 1 час, който имаме, за да обсъждат с нас (а родителите пък - да възразяват по най-различни начини) необходимостта да се купи за децата water-cooler. Родителите пък стигнаха до извода, че не може просто така да приемат офертата, предложена от директорката, и трябва да съберат още няколко оферти (всеки който познава, откъдето намери и т.н.), които после да подложат на гласуване, като изготвят едни списъци и ги закачат на корковата дъска на групата и всеки родител запише за коя оферта гласува. От подобни криворазбрани демократични процедури, които възпират всяко действие и идея, ми се драйфа - не мога да търпя подобен булшит.
- Майка от групата предлага да закупим 3 вместо необходимите 5 учебни тетрадки за децата, защото 18 лв за учебници за детскоградинска първа група й се вижда прекалено скъпо.
- Учителките й се присмиват. Обясняват, че по никакъв начин МОН не би одобрило подобно нещо и че те това не са си го измислили сами, и я иронизират с непростима насмешка. Не се опитват да обяснят, че, например, системите за преподаване са еди-колко си, останалите са на цени еди-какви си, и те са избрали конкретната поради еди-какви си причини.
- Майка се кара на учителките да научат децата да си преобуват чорапите, за да не стоят децата с мокри чорапи.
- Избираме родителски комитет. По предложение на учителките Председателят трябва да е мъж, защото той ще представя интересите на групата по срещите на които ще се взимат решения засягащи цялата детска градина, и затова е хубаво да е мъж.
По предложение на учителките - "Вие искате ли? Хайде вие да сте." - бива "избран" един солидно изглеждащ баща със сако.
По предложение на учителките за Касиер се разбираме да продължи да бъде майката на детето еди-кое си, която е била Касиер миналата година и в момента не присъства, но сигурно няма да има нищо против, те ще я попитат като я видят.
Една майка се съгласява да бъде Член, защото е задължително да има и трети член на родителския комитет.
Учителките не могат да обяснят какво друго прави родителският комитет, освен дето Касиерът събира парите (въпросните 50 лв за полово-сегрегирани детски центрове, и на ротационен принцип - за нови туби с вода), а Председателят ходи на някакви събрания да решава неща от по-високо ниво, поради което е добре да бъде Мъж.
Един баща попита, по повод на детските центрове: Защо ще ги делите още от малки?
Учителките не разбраха въпроса. Отговориха нещо в смисъл: Ами как защо? За да има и един за момиченцата, и един за момченцата.

След родителската среща имах лична среща с Жени, собственичката на детски центрове Камелини-Монтесори, в Младост, където ще записват Калина.
Жени ми отдели 1 час; отговори изчерпателно и подробно на всичките ми въпроси; разказа ми и допълнителни неща. Не даде знак да иска да приключва разговора, преди аз самата да се изчерпя и да стана да си ходя. Обстановката беше уютна и предразполагаща и аз не бях нежелан посетител там. Видях играчките (т.нар. работни материали), видях изкуството, което са творили децата там, разказа ми за дневния им режим, за темите, които обсъждат, за ценностите, които са важни за тях...

Излязох оттам с крила.

Всичко, което си бях представяла, се беше преобърнало наопаки.
Детската градина не трябваше задължително да е някакъв вид казарма, в която те поомачкват и ти посвиват егото, така че да разбереш, че не си най-важният на света. Това не е, което ще те направи адекватен в обществото утре. Уважението към детското его има много по-голям шанс да изгради здрава психика, която да даде шанс на детето да бъде по-успешно и по-щастливо, понеже е спокойно и уверено в себе си.
Уважението към другите: Жени каза "За нас е важно да приемаме различните такива, каквито са, и да ги уважаваме заради това, което са."
Денят започва с едночасово упражнение-разговор, в което се разискват теми, подадени от децата. Какво по-хубаво от това, едно дете да получи шанса да бъде чуто, да сподели? Как по-добре би се научило да търси отговори на въпросите, които го интересуват? Че това, което детето има да каже, има значение и има пространство и време, в което да бъде споделено и да бъде чуто - това ме грабна. Няма такова нещо в детската градина, там има борба да получиш внимание... Способността да изразяваш емоциите си, да обсъждаш теми в група, да изслушваш събеседника си - безценни умения, необходими цял живот - някой се е сетил да намери начин да ги развива у децата и то точно в периода, когато те се учат на това.
Единичните бройки от играчките (в Монтесори от всяка играчка има по една): предизвикателството да намериш начин да се разбереш с околните - да се договориш за сътрудничество, или да почакаш търпеливо докато другото дете свърши и остави играчката, за да я вземеш ти. Да приемеш чуждата помощ, или пък да кажеш "не" - еднакво валидни варианти. Да се научиш да чуваш "не" и да приемеш отказа за валиден избор на околния - в крайна сметка, да се научиш да уважаваш чуждото пространство и да изискваш уважение към своето.
Индивидуално занимание: детето избира с какво да се занимава, а то се занимава с това, което му е интересно. Свобода на избора, която държи интереса буден, подхранва любопитството, дава отговори тогава, когато детето е дорасло да ги получи - напредване с неговото темпо.
Тази свобода обаче не е анархия. Строги, стриктни правила следят за отговорното поведение спрямо общия дом на децата и спрямо останалите деца и учителките. Задължително се връща играчката там, откъдето е взета. Яде се само на масичката, защото иначе се правят трохи. Почиства се, каквото си нацапал. Не се правят отстъпки в тези правила, но и не се въвеждат чрез викове и някой и друг шамар, както би било по-лесно.
Интелигентни хора!... Хора, които са учили с години, за да станат водещи по системата Монтесори, инвестирали са сериозни средства в обучението си (това е скъпо обучение!), положили са тежки изпити. Това са успешни, реализирани, будни хора, които са се борили за да получат тази работа, а не я работят от немай къде в следствие на куп независещи от тях обстоятелства.


Ето нещата, които преосмислих:

- Частната детска градина не е задължително разглезваща.
- Възможността за индивидуална работа, индивидуален директен контакт с децата, е важна (15 деца с 3 възрастни).
- Образователната система, за която държавата се явява гарант, че е правилна, всъщност е съобразена с усреднените нужди на по-бавно напредващите деца. Аз нямам амбиции да форсирам напредването на Деян по учебния материал, но пък искам да не чака още 3 години, за да му каже някой какво следва след 10.
- Здравословната храна в държавната детска градина включва кренвирши с пюре като основно ястие в четвъртък - толкова за стриктно преценения баланс в диетата. Кетъринга в Монтесори с нищо не е по-лош, затова пък Деян няма да е единственото дете, което яде специално ястие - тъй като в Монтесори яденето винаги има вегетарианска алтернатива, така че децата всъщност ядат различни неща. А самата Жени има опит с предишни деца с АБКМ и е много наясно какви неща могат да се дават и какви - не.

Но всичко това са детайли в сравнение с най-важното. Най-важното, което осъзнах, е следното: Освен че образова детето (учи го на неща) и го социализира (среща го с други деца, с които то се учи да общува), детската градина прави още едно много важно нещо: вменява му ценности. На детето се предават собствените ценности на човека, който се занимава с него. Изборът между конкретната детска градина с конкретните учителки, на които бяхме попаднали, и Жени в Монтесори, просто си се направи сам. Имахме късмета, че учителките ни се оказаха толкова глупави хора, хора със стени в мисленето си, ограничени, но затова пък уверени в правотата си. Такива хора биха откопирали щампата от мозъка си върху всяко едно детско мозъче без никакво усилие.
Всяко възпитание е индоктринация, и аз не искам Деян да бъде въвлечен в полово-сегрегирания им свят, в който човек трябва да не знае много-много и най-доброто, което може да научи, е да бъде послушен.

Дядото за ряпата...

Неделя следобед. С Веселин сме се пльоснали на леглото и дремем, за да даваме положителен личен пример на Деян и демонстрационно да го съблазним да дойде да легне и той, та белки заспи.
Той пък от своя страна, след известно боричкане с нас, се е кротнал на земята някъде в далечния край на стаята, така че не го виждаме. След известно време тишина чувам:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето... мишката за котката...
Ясно, викам си, "чете" книжката за "Дядо вади ряпа". Обаче Деян почва пак:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... котката за кучето...
И пак, в непрекъснат общ изброителен ритъм:
- Дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата... кучето за внучката... дядото за ряпата... бабата за дядото... внучката за бабата...
В тоя момент разбрах, че я "чете" наобратно - разлиства страниците отзад напред. Накрая стигна до само "Дядото за ряпата" и Веселин, развеселен, не се стърпя:
- А! Къде са се разотишли всички?

Общуване с дете

Ето какво ми хрумна.
Да се общува с дете не че е трудно, но изисква много голяма пренастройка.
Най-лесният начин, по който общуваме с тях, е да ги учим - и сродно с него, да ги поучаваме. Ето това се прави ето така; това животно е енотовидно куче; тази буква е Д; слънце се рисува ето така. Като едни преподаватели, които трябва да предадат знанията си на своите ученици.
Другият начин е да играем. Тук претендираме да сме на тяхното ниво и да сме в обща ситуация, в която сме подчинени на еднакви правила, т.е. идеята в играта е да сме по-равностойни. Обаче не е така, понеже игрите са насочени към тях, предназначени за тях. Ние гейм-дизайнваме в крачка, и редизайнваме, когато установим, че нещо не работи. Участваме като админи, които са влезли за да изпълняват роля.
Това не е много равностойно. Създаваме за тях илюзия, но ние я наблюдаваме и отвън, не й се поддаваме.

Не е лесно да се общува с някой, който не ти е на нивото, като в същото време нито го поучаваш, нито се преструваш.
Та хрумна ми, че общуването с дете изисква много съществена промяна в самите нас.

Изисква да се отървем от представата си за това що е то дете и по какъв начин се очаква то да се забавлява. А тая представа е изграждана в нас толкова години, на колкото сме, и е много дълбоко втъкана. Родителите ни са дизайнвали игри за нас и са ни поучавали, и така ние знаем, че това се прави с децата. Ситуацията ни е позната, само трябва да влезем в отсрещната роля.

Например ето сега като бяхме на морето. Видяхме се с Ичо и Марийка. Хубаво ама Деян вижда Ичо за втори път в съзнателния си живот, отказа да влезе с него в морето, отказа да строят замък, отказа да се пръскат с водни пистолети, и на Ичо идеите му се изчерпаха и го обзе разочарование. На мен ми стана малко смешно, малко мило, и малко тъжно. Смешно защото идеите му бяха толкова малко - човек и не подозира какви задръжки има, колко дълбоко вкопани в съзнанието му, преди да се отпусне и да запее фалшиви песни с детето или да вземе първия попаднал му предмет и да го одушеви и превърне в кукла, с която да проведе цял разговор... или да измисли някаква друга спонтанна щуротия. Аз наистина знам колко е трудно, понеже съм най-неартистичния и фантазийно-задръстен човек, който може да съществува; вероятно на много хора тези неща им идват отвътре, но не и на мен.
Малко мило ми стана, защото Ичо не е виждал дете през живота си - е, да кажем по-скоро, че като голям човек не е общувал с деца по никакъв повод, и за него едно 3-годишно момченце е извънземно. Той няма никаква представа това дете какво може, както прави, какво му е интересно, как да говориш с него. И на мен така децата извън възрастта на Деян ми изглеждат извънземни - например като видим Алика, и аз съм забравила вече Деян какви ги вършеше на нейната възраст - в кой момент бебето разбира играта на "скривам се - показвам се", в кой - да му дрънчиш с нещо шарено, в кой - да му разкажеш нещо или изпееш песен.
Но най-вече тъжно ми стана, защото в разочарованието му видях какви големи очаквания е имал, колко са били стабилни представите му. Ичо беше излъган от Деян, беше се надявал да си прекарат добре заедно, а то не се случи. Как така едно дете отказва да строи замък на пясъка? Защо се дърпа от морето? След няколко опита Ичо като че се оттегли и зае пасивно-наблюдателна позиция.

Та това е, което ми хрумна: че да общуваш с дете е трудно, и че най-трудното в него е да надмогнеш очакванията си. Те са като задника, всеки си ги има. Обаче да разчистиш пространство, в което да можеш да приемеш всяко възможно поведение, желание, интерес, всякакъв вид комуникация, които детето може да предложи - това е тънкостта.

Да се освободиш от очакванията си и да приемеш това, което ти предложи отсрещната страна; да позволиш на детето да бъде себе си, а не да го напъхваш в калъпите си; да наблюдаваш и да приемеш като валидни изразените от него желания и интереси, и да си в състояние да им отговориш достойно.

Родителството ни учи да минимизираме егото си.

Наужким

Аз съм псевдо-българист. Ще рече, никакъв българист не съм, но българският език ми е интересен и приятен, пък съм и филолог, така че сравнително добра подготовка ми се намира.
Та признавам си, че не мога да направя морфологичен анализ на думата наужким.
Ясно, че ще се раздели на на-уж-ким, но какво е това -ким? Като в санким, белким - прилича на падеж... прилича на "начин, по който се извършва; средство, чрез което се извършва" и ми бие на Творителния в руския.

Българистите да кажат, а аз междувременно да споделя за Деян - правим си, значи, една кошничка от пластилин и я пълним с плодове и зеленчуци от пластилин - правим банан, краставица, домати, диня и зелен портокал (идентичен по размери с динята и поради това напълно неотличим от нея, но ние си знаем кое кое е). Сплескваме и една питка и я мушваме и нея.
Пристига баба Фани.
- Бабо Фани, виж! Това е банан, това е домат, това е краставица, а това е питка.
- Ммм, колко вкусно, ще я папкаме ли?
- (възмутено) Ама тя е от пластилин!!!

По подобен начин ме е поправял, че животните не говорят, или пък - "Ама то е играчка!".

Бива, бива да конструираш измислени реалности, но да си знаем, все пак, докъде се простира реалността и откъде натам почва измислицата.

За мен беше изненада, че изобщо държи на тази граница. Че я забелязва и че сам я налага, когато ние - големите, отговорните - говорим като да не отчитаме нейното съществуване.

Правилата, границите, структурата, яснотата са неща, които са важни на малките човеци. Светът е толкова хаотичен, богат и все още предимно необясним, че не можем току-така да нарушаваме дребните неща, които вече разбираме и си обясняваме.

Трудната концепция за време

- Кога ще [се случи нещоси]?
- Утре.
- Сега утре ли е?

- Довечера.
- Сега довечера ли е?

Много са му неразбираеми някакви назовани времена, които никога не са "сега", съответно никога не съществуват. Как да разбере човек кога е утре? "Когато се наспинкаме и се събудим." Кога е довечера? "Когато стане тъмно и запалим лампите."

Друг вид относителни понятия са му още по-чудни, и въпреки това се опитва да борави и с тях, за да води адекватен разговор с нас:
- То [представлението] още започнало ли е?
- Не, маменце, не е започнало още.

Той очаква моят отговор да бъде, че "още не е", и го търси с въпроса дали "още е".

Резюме

В изтеклата половин година се случиха неща.
А аз имам традиция - досега изпълнена 2 пъти, значи е традиция - на рождения ден на Деян да пиша резюме на изминалата година.

Със сигурност ще пропусна множество важни неща, но ето това, за което се сещам, че непременно трябва да се каже.

1. Алика
Понеже на нея е посветен най-скорошният ми постинг, нейната поява на бял свят не е толкова отдалечена в блоговремето, колкото в реалното време.
В реалното време двамата братовчеди имаха шанса да се запознаят наживо, напук на разстоянията, и това, надявам се един ден да мога да кажа, беше началото на едно прекрасно приятелство :)

2. Илина
Другото важно бебе се роди на Илинден 2009 и към днешна дата вече дори ходи. Деян обича да й подава играчки и освен това среща трудност да произнесе "Илина", та по някаква причина все я произнася "Елина".
Деян веднъж направи знаменития извод, че понеже Алика му е братовчедка, и Илина му е братовчедка, и Елена му е братовчедка - значи "Всички момичета са ми братовчедки!"

3. Алергичният въпрос
Бележим първи и неочакван напредък в това отношение. През февруари направихме изследвания, които показаха ниски нива на всичките алергени: яйчен белтък, краве мляко, ДПМК, куче и плесен - всички със стойност 1, за разлика от преди, когато стойностите бяха 4 и 3 (по скала от 0 до 4).
Докторът отпусна режима, като сега вече пазим Деян само от преките алергени (мляко), но не и от производните (месо). Въведохме пилешкото месо и от време на време даваме по някоя топлиннообработена молекула домат. Сега сме подели въвеждане на козе сирене, обаче Деян не е фен - след първото ядене повече не ще и да чуе, било му горчиво, било му кисело... Обясних му, че то не е горчиво или кисело, а само има миризма, на което той отговори "Искам да се махне миризмата!". Разбираемо желание. Ще пробваме да го топлиннообработим и да го скрием в някоя попара, за да го пробутаме - козето сирене е необходим преходен етап, за да се мине към овче и един ден, живот и здраве, краве.

4. Памперсите
Нямат отказване. Деян отказва да използва гърне, тоалетна, поставка за тоалетна, дърво, леген, кофичка и всякакъв друг не-памперсов начин за цивилизовано облекчаване на физиологичните нужди. Не че не може, напротив - много добре знае кога му се ходи, но просто отказва. При последните 2 къпанета обаче у мен се появи нова надежда: прояви интерес към играта "да улучим канала на ваната". Ще видим дали ще излезе нещо.

5. Учене и игра
Деян учи много, бързо, жадно. С любопитство към всяко нещо. Като празен съд, който копнее да се запълни с информация - каквато и да е, колкото може повече. Запомнил е различни видове динозаври, като диметродон, спинозавър, раптор, трицератопс, диплодок, тиранозавър, стегозавър, птеродактил - общо взето, всички, които знаехме и му казахме. Разпознава нечувани преди от нас животни, като окапи, дик-дик и wombat ;)
Разпознава букви (на мама, на тати, на Деян, на баба Зори, на дядо Пенко, на баба Фани, на дядо Бисер, на баба Руми, на Алика). Някои цифри. Всички цветове. Брои до 14. Пее "Мила моя мамо", "Баба меца от медеца", "Еж беж таралеж" и други подобни. Измисля си мелодии и ги тананика. На пластилина е вманиачен фен, а особено ако и аз съм там и ме използва да правя по-интересни фигурки (щото той засега може да прави само змии).
Разпитва за много неща - стигнали сме етапа с нескончаемата поредица от въпроси "защо".
Не обича много вода, подхожда подозрително към влизане в басейн и много внимава да не се намокри повечко. Затова пък обича да стреля с водния пистолет.
Реденето на пластмасови животни в "посоки" се разби и разнообрази в различни под-форми, от което съм доста доволна. Сега ги събира около някаква обща цел, като например да пият вода, а последно го видях, че ги сортираше по видове ("...да сложа малкото зебърче при мама зебра...").
Няма достатъчно координация за подаване на топка, но има горе-долу за балон (все пак достатъчно слаба, че да го изпуска често и да става весело).

6. Културно-масови мероприятия ;)
Какъв прелестен термин!
Заведохме го на първия в живота му куклен театър ("Слончето с розовите уши", седеше като омагьосан) - в Ателие 313 в Красна поляна, че ни е наблизо. Повторихме опита със Столичния куклен театър, където обаче и костюмите, и постановката (по Р.Киплинг) бяха малко прекомерно артистични и не мисля, че той разбра нещо. Потретихме опита с "Трите прасенца", за чието представление закъсняхме (еми кво да прайш) и двамата с Калина прекараха страхотен ден в съвместна игра на открито в парка.
А точно онзи ден го заведохме и на първия му цирк. Погали истинска игуана и се снима с нея.

Опит за завръщане

Само накратко, понеже пиша от работа и нямам много време.

Исках да обявя, че имам намерение да започна да пиша тук отново.

Всъщност аз никога не съм имала намерение да спирам, но така се получи. Непосредствено след изтичането на 1-месечната ми Деянска януарска отпуска, въртележката на работното ежедневие ме завихри така здраво, че не мога да намирам никакви пролуки, в които да промъкна по няколко изречения в блога.
Мисля си и друго нещо - че ако приемем психотерапевтичното схващане, че за всяко едно действие или бездействие истинските причини се коренят не точно в обстоятелствата, а повече - в изборите, които правим, съответно - приоритетите, които си определяме - то трябва да приема, че в последната половин година просто моят избор не е бил да пиша в блога. Позачудих се защо и търся обяснение във факта, че този блог се роди от конфликта, който имах със себе си като майка - от самото начало той е дефиниран като родителски блог, не бебешки / детски, и основната ми тема е преживяванията на родителя - нещата, които откривам, дилемите, пред които се изправям; какво ми се случва и какво ме вълнува, какви очаквания съм имала за родителството и каква се е оказала реалността според начина, по който аз я преживявам. Та в тая връзка, може би замирането на активността ми отразява замиране на целия тоя конфликт, на вълнуващата, плашеща и озадачаваща новост на родителската роля, която, 3 години по-късно, вече като че ли съм започнала да приемам. (Мда, от бавно схватливите съм). Не без цената на целенасочени усилия, мисля, че най-накрая и вътре в себе си станах майка, някакъв вид - е, далеч от идеална разбира се, но все пак някаква. Ставането на майка не беше за мен автоматично следствие от раждането на дете, то е дълъг и сложен психологически процес, в който беше необходимо цялата ми нагласа към света да се пренастрои. Този процес далеч не е завършен, но пикът му е преминал - съдя по това как вече безрезервно приемам, че Деян има място в живота ми; по това, че като съм с него, не ме гризе онова силно чувство, че би трябвало да съм някъде другаде и да правя нещо друго; по моментите, в които сме заедно и не ми е скучно - както когато изобретих как се правят костенурки от пластилин.

Ще възобновя писането тук под малко по-различна форма, по-скоро като хроника на това, което се случва, и за запазване на моментите, които са твърде скъпи, за да си позволим да ги забравим. Това вече е Деянов блог.

А пролука... ще трябва да се намери.

:)

Dear Alika,

By the time you are able to read this, your English will surely be much stronger than you Bulgarian, so here goes: some random thoughts that I feel like sharing with you.

I want to tell you what is so special about today.

Today you were born. Not "so-and-so-many years ago today"; the real today. You are less than a day old. Come to think of it, yesterday already belongs to the pre-Alikan era, and that's something which will always seem a little shady for you. We all have the feeling that the time before we existed belongs to some distant, shapeless, surreal "past". The world comes into existence when we do, and your world was born today for you. Enjoy it! It's a nice world, and from what I've seen, it's getting better every day. (Like it did today.)

Every moment of our life we make choices that ultimately shape us and define us, and events happen around us that affect us. For you, today is the start of it - today, on the day of your birth, your potential knows no limits. It is amazing just to think about it. Life abounds in opportunities and chances. Seize the ones that make you happy.

Your parents, whom you know so well, have not always been your parents. They became parents today. You probably cannot quite imagine them as non-parents, but that's all they have been so far. Their learning how to parent you starts today.
Enjoy your time with them, and when they make mistakes, cut them some slack - it's because at parenthood they are just babies, less than a day old at the moment.

Your uncle was nobody's uncle yesterday, and I was nobody's aunt. From today on, we are aunt and uncle. I hope we will have the chance to be close with you, so when you are reading this, it doesn't sound like a letter from a stranger.
More importantly, I hope distance and language will not be an obstacle to getting to know your cousin Deyan. For the sake of both of you, I hope we will be able to make it possible for you to spend time together so you can feel comfortable with each other. Cousins are immediate family, and let me tell you from experience that the Efremov cousins in particular are a real treasure.

So there, I had my first conversation with you, little baby!
Welcome to the world, and have a nice life :)

Последен ден от отпуската

Последен ден вкъщи с Деян - последен ден от едномесечната ми Деянска отпуска.
Връщането на работа в офиса ще ми е приятно, доколкото в момента представлява същия онзи ескейпизъм като когато Деян беше на 6 месеца и за първи път го "оставих" - бягство от далеч по-отговорната работа, която имам тук и която, отново се уверявам, не умея да върша добре.
Но независимо от моите (незавидни) способности като майка, си давам сметка, че за него съм незаменима. И че му е по-добре, когато аз детегледствам криво-ляво, отколкото когато който и да е друг детегледства дисциплинирано, правилно, възпитателно и по всякакъв друг начин перфектно.
Чудна работа е това родителството.

Не поради собствени заслуги, а въпреки собствените ми недостатъци, през този един месец свърших чудесна работа. Деян е по-спокоен. Светът му се закрепи около него. Личи си във всичко. Позволява ни дори да го оставим в детския кът да си играе с каките. Мога да липсвам 2 часа, той да е на чуждо място, и това не го притеснява. Чудесна подложка за детска градина - която, впрочем, отваря врати на 10 февруари, а все още не знаем какво ще се случи там: дали сме приети всъщност, и какво ще правим с алергичния въпрос. Както и с детегледаческия въпрос.

Абе хаосът е пълен, ремонтът кипи, но ще си кипи така до края на март (поне), не можем все още да се преместим и аз не потърсих друга детегледачка, а все още задържам, поради всичките тия неизвестни. И все пак отчитам успех на начинанието и се чувствам доволна. Колко е хубаво да правиш това, което знаеш, че трябва.

Само че беше по-добре 3 месеца вместо 1, ама не можеше.
Ех, искам всяка година така да отпускарствам по 1 месец!... :)

Голям човек

- Мамо, какво е това?
- Това е пастет.
- Искам!
- Не може, мамо. Много си малък.
- Не съм малък! Аз съм голям! Мамо, аз съм голям човек.
- ...Да, мамо, голям човек си... Но си алергичен.
- Не съм алергичен, аз съм Човек!

Заклевам се, че чух главната буква.

още няколко

- Мамо, какво прави този влак?
- Кой влак?
- Ето този.
- Това е климатик.
- Климатик. Да. Боже, боже, аз се обърквам!

***
Деян: Мамо, много те обичам.
Аз: И аз те обичам, маменце.
Деян: И аз те обичам, сине.
(току-що, гледайки Търсенето на Немо, разбирам, че това е реплика на Марлин към Немо, съвсем в края на филма.)

***

- И от коремчето се излюпило едно малко пиленце и една голяма пиленка... пиленца...

Кратка актуализация

Да чукна на дърво, Деян е много по-добре. Маха ни за чао, когато излизаме сутрин - няма ги ония истерии, ония драми. Не реве, не се плаши и не се вкопчва в мен, когато дойде леля Фани. Оставя ме да мръдна нанякъде, като спокойно добавя: "и после ще дойдеш". Определено си личи, че се усеща по-сигурен, и е станал по-сговорчив, което прави отглеждането му по-лесно (т.е. от моя гледна точка вече е почти възможно ;) )

Същевременно е пуснал всички лостове на лиготията и си е издействал нови аванси, което трябва да спре: късно лягане, дълго приспиване, мама да държи бузка до неговата, той да поскубва и подръпва мама за косата докато си заспи - такива неща. Започвам да настъпвам обратно, за да си отвоювам територията, тази вечер имах известен успех и съм оптимистична. Ще използвам неговата тактика: натиск докъдето поддава. Досега все аз поддавах, но я да видим в новата, успокоена обстановка, как ще сработи обратното.

За гърне не ще и да чуе. Ще видим по тоя въпрос какво ще се предприеме. Недоволствам аз, бетонира се положението с тия памперси и не виждам как ще се отучи :(

Като цяло съм позитивна, но на мен така ми се отразява натрупването на благотворни фактори като целонощен здрав сън със спокойно събуждане (бяхме в Ботевград тая нощ и той спа при баба си) + успешното приспиване вечерта, последвано от 3 часа лично време (оползотворено с цяла поредица епизоди на Californication - чак до финалето).
Абе мисълта ми е, че до утре по това време може вече да съм на друг акъл ;)

Фонетични

Някои съгласни не ги улавя добре:

- Почва филнааа!

- Нещо не-удовно! (неудобно)

(между другото, за филна - това го съобщава, като види Луксо Джр.; а като почне да подскача, Деян озвучава: боинг, боинг, боинг...)

Толкова са ни сладурски тия малки специфични фрази, че ги приемаме и стават наши, и си ги ползваме помежду си.

- По дяголите!

(казва също и: П'оклятие!)

Актобус.
Богли.

Не чуват

Свикнал да е виновен за всяко "ох" от наша страна (понеже обикновено го е причинил), Деян веднага започва да се извинява и да се зарича, че нямало повече така да прави.
Баба му си удря пръста, започва да охка и да се вайка, и Деян веднага пуска милото гласче:
- Бабо извинявай! Баабо, извиняявааай, повече няма да... (мисли, мисли)... не знам какво!

***

Влакът от Женева за Грион; Деян се заплеснал по момиченце на неговата възраст. Колебливо и тихо, се осмелява да я заговори:
- Ти как се казваш?
Момиченцето не отговаря.
- Ти как се казваш?
Момиченцето си мълчи и се усмихва.
- Ти как се казваш?
Пак няма отговор. Деян се обръща към мен:
- Тя не чува!

***

Веселин разяснява картинките в книжка:
- Това е игуана. Игуаната, тати, е вид гущер.
Деян разбира:
- Да. А петелът е вид кокошка.

Фило-логика

Обичам парадигматично издържаните езикови "грешки" на малките деца - толкова са логични:

1. тази, тези, този; онази, онези, следователно: онози
2. изяж, да изям, ще изям, следователно: изях (както и: Мамо, ти го изя!)

Има ли истински скунксове в Африка

Деян учи и повтаря не само от нас, а и каквото чуе по филмчета и по телевизия, въпреки че се стараем да не гледа много. Ето няколко дословно повторени "възрастни" фрази:
------------

Деян идва и си признава:
- Бие главата на тати.
Аз:
- Ударил си тати по главата?
- Да.
- Аааа, това не ми харесва! Това никак не ми харесва. Искам да се извиниш на тати!
Деян(хваща се за главата с две ръце и започва да обикаля в кръг):
- Господи! Само това ми липсва!... Само това ми липсва... на живота ми!

***

Двамата с Веселин мием на Деян нааканото дупе във ваната. Деян нещо се притеснява като го пипнем по пишката и се дърпа.
- Какво има мамо, какво те притеснява?
- (хленчи) Стах ме е. Става голяма пишката.
- Ама това не е лошо, мамо. То това е хубаво, няма страшно.
(мисли, мисли...)
- Ти май се шегуваш!
Овладявам се да не се разхиля и продължавам:
- Не, мамо, наистина - питай тати, ако не ми вярваш.
- Мамо... не говори глупости моля те!

***

Ядосано, че не го разбирам какво ми казва:
- Има ли истински скунксове в Африка, питам!!!

***

Разглеждат книжка с баба Фани. Деян възкликва:
- Боже, боже, колко много животни, божеее!

***

- Не ме тормози! Не ме тормози толкова много.

***

- Остави ме! Имам си работа. Правя си ремонт.

Коледа в картинки