Задача за сръчност:
Да се нахрани бебето, като едновременно с това му се изрежат ноктите.
Привидно е лесно, нали - с едната ръка държиш бебето, с другата биберона, с третата хващаш пръстчетата и с четвъртата режеш с нокторезачката.
За двуръките сред нас задачата изисква да разделят ръцете си на зони, които да ползват поотделно, така например главата на бебето се подпира не на цялата лява ръка, а на частта й от лакътя нагоре, така че предмишницата да дойде пред него и самата ръка да е свободна да оперира. Биберонът се подпира с брадичка, след като бебето го е засукало добре, за да не го изпусне. При рязането на ноктите се мери 5 пъти и се реже половин, защото порязването не би било добра идея докато бебето се храни (ще трябва да си поеме въздух, за да зареве, и може да се задави). В същото време трябва да се действа експедитивно, защото за 5 нокътя имате 8 минути (времето, за което бебето изконсумира дозата в биберона); приемаме за улеснение, че с другата ръка ще се занимаем на следващото хранене. Ако не стане нещо и не го отложим, разбира се. Деян си ходи с изрязани нокти на едната и дълги на другата вече четвърти ден.
Задача за сръчност + организация:
Да се даде на бебето лекарство от лъжичка, преди да бъде нахранено. Лекарството е под формата на капки, разтворени в мляко.
С едната ръка се държи бебето, отново в горната й част, за да може да го обхванем и отпред със същата ръка по такъв начин, че да приберем ръцете му към тялото, в противен случай разгневеният гладник ще блъсне лъжичката с лекарството и ще го разлее.
Тук ключът е в подготовката. Бебето не трябва да се взима в ръце, преди да са извършени всички необходими предварителни действия:
- да се приготви формулата или да се стопли кърмата до необходимата температура
- да се развинти биберона с храната и да се гребне от него със стерилна лъжичка
- лъжичката се балансира в хоризонтално положение на подходящо място, така че да не се излее. Аз ползвам за поставка винта, който затваря помпата за кърма.
- шишенцето Зиртек се отваря, като се постави на плота, с лявата ръка се държи, а с дясната се натиска силно надолу с дланта и едновременно с това се завърта. Капват се 3 капки в хоризонтираната лъжичка.
- биберонът се затваря и му се сваля капакът, за да е удобен да се подаде веднага след лъжичката. Иначе бебето е недоволно заради гадния вкус на Зиртека и прави смешни физиономии. (Задача с повишена трудност е да се заснемат физиономиите. Изисква се автоснимачка и перфектна времева координация.)
- да се сложи на бебето лигавник
Чак сега се взима бебето в ръце и се наглася по гореописания начин. В случай, че до този момент то се е вбесило и се мята в ръцете ви, реве и си върти главата рязко насам-натам, жертваме лекарската препоръка Зиртека да се дава преди хранене, защото просто нямаме шанс. Вместо това бутаме биберона и когато някъде към средата на храната бебето се успокои, го вадим, даваме лъжичката и продължаваме храненето.
Задача за организация:
Имате бебе, количка със зимен кош и столче за кола (защракват се на общо шаси), една торба багаж, и лек автомобил в напреднала възраст с багажник, чиято врата, ако не се държи с една ръка, ще ви падне на врата. Трябва да се натоварите на колата, без бебето да бъде оставяно без надзор.
Решение:
Слагате зимния кош на количката, бебето - в него, торбата овесвате на дръжката на количката. Слизате по стълбите, отивате до колата. Торбата слагате пред седалката до шофьора, бебето вадите от коша и го поставяте да легне на шофьорската седалка, разглабяте зимния кош от шасито и го поставяте върху седалката до шофьора. Сгъвате шасито, подпирате го на крака си и отваряте багажника. Придържайки багажника с една ръка, с другата вдигате кората и с внимателно балансиране и малко напрягане на мускулите натоварвате сгънатото шаси в багажника. Затваряте, заключвате, заобикаляте и взимате бебето. Заключвате колата и се връщате в апартамента, гушкайки бебето. Посаждате бебето в столчето за кола, защраквате го с предпазните колани и го сваляте до колата, носейки столчето за дръжката.
Събирам за сборник.
понеделник, 29 октомври 2007 г.
неделя, 28 октомври 2007 г.
Полезните неща
Едно време някой казал на баба ми, че морковите били много полезни. Тя ни блъскаше с прясно изцеден морковен сок докато брат ми пооранжевя, тя се уплаши, заведе го на лекар и й казаха, че е от морковите.
По-късно някой й каза, че в зелената салата трябва да се слагат листа от глухарче, много били полезни. В желанието си да ни пробута повече от тях (а те са адски горчиви и гадни на вкус), тя постепенно увеличаваше дозата им за сметка на марулите, докато стигна до пропорция 9:1 в полза на глухарчетата (или поне на нас така ни се струваше, толкова й бяха гадни салатите) и ние съвсем отказахме да пасем повече.
Много родители насилват децата си да пият мляко, защото било полезно, но всъщност то не е нужно на порасналия човек - млякото е необходима храна само в кърмаческа възраст, по-късно преработването му е проблем за организма.
Емблематичният случай със спанака би трябвало да накара родителите да се позамислят по отношение на насилването на децата да консумират неща, които те отказват - може би си има причина, може би организмът си знае най-добре какво му е нужно и в какво количество. Разбира се, става въпрос за организъм, чиято способност да идентифицира собствените си нужди не е разбичкана от злоупотребяващите с вкусовите ни рецептори изобретения като натриев глутамат (долу!) и подсладители от всякакъв вид.
Извън храненето, други неща също се считат ту за полезни,ту за вредни - в момента се сещам за удобното обяснение "Нека реве, да му се развиват дробчетата" - как хубаво успокоява родителя, притеснен и изнервен от ревящото бебе, и колко е далече от истината. От лекарствата, спомням си че аналгинът беше дори забранен за известно време, преди пак да го пуснат, защото бяха открили някаква негова вредност; сега май само аналгин-хининът се счита за вреден. Като ученици по лагерите целият клас задължително ходеше запасен с аналгин-хинин (едни красиви зелени хапчета - гладички такива), защото за всички майки това беше любимият пенкилер (по някаква причина у нас не го ползвахме).
Педиатърката при последните два прегледа ми направи забележка, че държа Деян седнал - трябвало да се държи полегнал под ъгъл 45 градуса до навършване на (май) 6 месеца. След първия път аз звъннах на нашия братовчед Иво, който е ортопед, и той беше категоричен, че няма никакъв проблем да се държи прикрепен в седнало положение (и слава Богу, защото иначе щеше да лудне вече - той само иска да зяпа наоколо и вече въобще не понася да лежи по гръб). На втория преглед, като пак ме укори за неправилното държане, й казах че ортопедът е казал че няма проблем, и нагло завърших с "Не знам, разберете се!" (ми тва медицината пък е баси и науката).
Като споменах ортопед - навремето са повивали бебетата стегнато, с изпънати тела, изпънати крачета и покрай тялото прибрани ръцете. Целта е била да им се изправят крачетата, иначе щели да си останат криви. Това е било кошмарно вредно и е причинявало страхотни проблеми с тазобедрените стави. Съвременната ортопедия препоръчва обличане и държане на бебето по такъв начин, че краката му да бъдат в естественото си положение - разтворени като на жабче.
Тия дни попаднах на ей тази статия в BGMamma. Според нея алергията не се предизвиква от твърде ранно излагане на алергени, а напротив, от твърде късно, от живот в твърде стерилна среда. Това становище винаги ми е звучало по-логичното, но не смеех да рискувам. И сега не знам да вярвам ли на изложените доказателства, или не.
Иска ми се да си приберем Миша. Аз бях много против махането й дори след раждането на Деян (за по време на бременността не щях и да чуя, колкото и да бяха категорични лекарите), но след като той доби атопичния дерматит, си казах - добре че все пак я махнахме, щото иначе щях доста удобно да реша, че тя го е причинила, и да се обвинявам, че проявих егоизма да я задържа (заради собственото си удоволствие да си имам котка).
Работата е там, че все още не смея да рискувам. Някои решения, ако не ги вземеш, се взимат сами, като например това да си я приберем ли или не - колебанието е равносилно на решение да не си я прибираме.
При вече проявена алергия, най-вероятно е късно вече да му градим имунитет тепърва. Но колко трябва да се чака? Нямам идея :/
Този пост няма никаква друга цел, освен да сподели поредната родителска несигурност, в която изпадам. Някакси няма проблем сам да се тъпчеш с неща, които можело било да са вредни - е, казваш си, да няма да живея сто години, я. Всеки си има някакъв самоубийствен инстинкт, който му позволява (и го подтиква) да върши неща, за които знае или предполага, че са вредни. Не е същото, когато взимаш решенията вместо друг човек.
Освен това аз съм свикнала да има много теми, по които да нямам мнение. Не ми харесва, че родителството ме принуждава да заемам позиция по толкова много въпроси.
Родителството е предизвикателство към много от личните недостатъци на човек. Че ще бъде предизвикателство към егоизма ми, бях подготвена. Но не се бях сещала, че и нерешителността ми ще бъде атакувана. Аз си харесвам нерешителността, моля, оставете я на мира.
По-късно някой й каза, че в зелената салата трябва да се слагат листа от глухарче, много били полезни. В желанието си да ни пробута повече от тях (а те са адски горчиви и гадни на вкус), тя постепенно увеличаваше дозата им за сметка на марулите, докато стигна до пропорция 9:1 в полза на глухарчетата (или поне на нас така ни се струваше, толкова й бяха гадни салатите) и ние съвсем отказахме да пасем повече.
Много родители насилват децата си да пият мляко, защото било полезно, но всъщност то не е нужно на порасналия човек - млякото е необходима храна само в кърмаческа възраст, по-късно преработването му е проблем за организма.
Емблематичният случай със спанака би трябвало да накара родителите да се позамислят по отношение на насилването на децата да консумират неща, които те отказват - може би си има причина, може би организмът си знае най-добре какво му е нужно и в какво количество. Разбира се, става въпрос за организъм, чиято способност да идентифицира собствените си нужди не е разбичкана от злоупотребяващите с вкусовите ни рецептори изобретения като натриев глутамат (долу!) и подсладители от всякакъв вид.
Извън храненето, други неща също се считат ту за полезни,ту за вредни - в момента се сещам за удобното обяснение "Нека реве, да му се развиват дробчетата" - как хубаво успокоява родителя, притеснен и изнервен от ревящото бебе, и колко е далече от истината. От лекарствата, спомням си че аналгинът беше дори забранен за известно време, преди пак да го пуснат, защото бяха открили някаква негова вредност; сега май само аналгин-хининът се счита за вреден. Като ученици по лагерите целият клас задължително ходеше запасен с аналгин-хинин (едни красиви зелени хапчета - гладички такива), защото за всички майки това беше любимият пенкилер (по някаква причина у нас не го ползвахме).
Педиатърката при последните два прегледа ми направи забележка, че държа Деян седнал - трябвало да се държи полегнал под ъгъл 45 градуса до навършване на (май) 6 месеца. След първия път аз звъннах на нашия братовчед Иво, който е ортопед, и той беше категоричен, че няма никакъв проблем да се държи прикрепен в седнало положение (и слава Богу, защото иначе щеше да лудне вече - той само иска да зяпа наоколо и вече въобще не понася да лежи по гръб). На втория преглед, като пак ме укори за неправилното държане, й казах че ортопедът е казал че няма проблем, и нагло завърших с "Не знам, разберете се!" (ми тва медицината пък е баси и науката).
Като споменах ортопед - навремето са повивали бебетата стегнато, с изпънати тела, изпънати крачета и покрай тялото прибрани ръцете. Целта е била да им се изправят крачетата, иначе щели да си останат криви. Това е било кошмарно вредно и е причинявало страхотни проблеми с тазобедрените стави. Съвременната ортопедия препоръчва обличане и държане на бебето по такъв начин, че краката му да бъдат в естественото си положение - разтворени като на жабче.
Тия дни попаднах на ей тази статия в BGMamma. Според нея алергията не се предизвиква от твърде ранно излагане на алергени, а напротив, от твърде късно, от живот в твърде стерилна среда. Това становище винаги ми е звучало по-логичното, но не смеех да рискувам. И сега не знам да вярвам ли на изложените доказателства, или не.
Иска ми се да си приберем Миша. Аз бях много против махането й дори след раждането на Деян (за по време на бременността не щях и да чуя, колкото и да бяха категорични лекарите), но след като той доби атопичния дерматит, си казах - добре че все пак я махнахме, щото иначе щях доста удобно да реша, че тя го е причинила, и да се обвинявам, че проявих егоизма да я задържа (заради собственото си удоволствие да си имам котка).
Работата е там, че все още не смея да рискувам. Някои решения, ако не ги вземеш, се взимат сами, като например това да си я приберем ли или не - колебанието е равносилно на решение да не си я прибираме.
При вече проявена алергия, най-вероятно е късно вече да му градим имунитет тепърва. Но колко трябва да се чака? Нямам идея :/
Този пост няма никаква друга цел, освен да сподели поредната родителска несигурност, в която изпадам. Някакси няма проблем сам да се тъпчеш с неща, които можело било да са вредни - е, казваш си, да няма да живея сто години, я. Всеки си има някакъв самоубийствен инстинкт, който му позволява (и го подтиква) да върши неща, за които знае или предполага, че са вредни. Не е същото, когато взимаш решенията вместо друг човек.
Освен това аз съм свикнала да има много теми, по които да нямам мнение. Не ми харесва, че родителството ме принуждава да заемам позиция по толкова много въпроси.
Родителството е предизвикателство към много от личните недостатъци на човек. Че ще бъде предизвикателство към егоизма ми, бях подготвена. Но не се бях сещала, че и нерешителността ми ще бъде атакувана. Аз си харесвам нерешителността, моля, оставете я на мира.
петък, 26 октомври 2007 г.
Angel
Оня ден посадих Деян до мене да си гледаме заедно Angel. Мислех, че първото гледане на телевизия ще е организирано ритуално гледане на Star Wars. Или поне, че запознаването с Whedon-verse ще почне от Buffy. Нищо де, плановете се променят в крачка.
Иначе, телевизията е много вредно нещо и аз разбира се до 2-годишна възраст изобщо няма да го пускам да гледа, но все пак може ли човек да устои на изкушението да се възползва от готовността на малкия пискун да се омагьоса пред екрана и да замълчи (най-накрая, обоже!), вперил хипер-заинтригуван поглед в удивителните moving pictures. Еми не може, наречете ме лош родител.
Пък и Angel е това.
Маскарата обаче взе, че заспа, както си седеше до мене.
Глупавичък ми е още :)
Иначе, телевизията е много вредно нещо и аз разбира се до 2-годишна възраст изобщо няма да го пускам да гледа, но все пак може ли човек да устои на изкушението да се възползва от готовността на малкия пискун да се омагьоса пред екрана и да замълчи (най-накрая, обоже!), вперил хипер-заинтригуван поглед в удивителните moving pictures. Еми не може, наречете ме лош родител.
Пък и Angel е това.
Маскарата обаче взе, че заспа, както си седеше до мене.
Глупавичък ми е още :)
четвъртък, 25 октомври 2007 г.
И аз за учителската стачка
Да си кажа все пак мнението, че без мойто мнение закъде.
Увеличаването на учителските заплати има за цел да осигури по-поносимо битие на сегашните учители, с което аз съм ОК, но също така се предполага и че това ще подобри нивото на образованието, с което аз не съм съгласна.
Колкото и да се вдигнат заплатите на сега заетите в сферата на образованието, нивото няма да се вдигне. Добър учител не се става според парите. Това не е работа, която можеш да работиш според това, което ти плащат. Или си добър учител, или не; заплатата няма нищо общо.
Затова се дразня, когато се свързват двете неща.
Ще ги разгледам поотделно.
1. По-поносимо битие на сегашните.
Да, заплатите им са действително много ниски, така както са ниски и на други професии в бюджетната сфера. Какво да се прави, държавата ни не е богата, и не ми харесва, че те се държат изнудвачески. Когато аз отида при шефа ми да искам увеличение на заплатата, не очаквам да ми я вдигне двойно. Мисля, че техният отказ да приемат какъвто и да било компромис е некоректен и дори неморален. Държат се на принципа "Сега ни е паднало, сега са ни обърнали внимание - давай да искаме".
Аз не съм много ангажирана с тези искания, както не бих била и с исканията на, примерно, миньори или ватмани. Изпитвам чисто човешко съчувствие към хората, живеещи с малко пари, и ги подкрепям ако могат да получат повече, защото наистина те се трудят и трудът им трябва да бъде възнаграден. Но не съм активно въвлечена в тази идея.
2. По-добро качество на образованието в България
Ето това е идеята, с която съм ангажирана. Това е, за което наистина ми пука. И за да се постигне, не е нужно заплатите да се увеличат двойно от догодина. По-добре е да се увеличат и повече (и е глупаво да се мисли в пъти спрямо сегашните... трябва да се разработи схема, по която винаги учителската заплата да е висока заплата спрямо заплатите в останалите професии), НО това да стане по-бавно.
Подобряването на образованието ще дойде от новите кадри. От досегашните, който е щял да избяга, е избягал; който няма да бяга, ще остане учител дори да му се осигури много по-ниско непосредствено увеличение, ако му се гарантира по-съществено дългосрочно такова.
Новите учители трябва да дойдат измежду средите на сегашните завършващи ученици и студентите, т.е. ефектът от драстично по-високи учителски заплати трябва да се търси първо в засилване на интереса към педагогическите специалности (дет се вика, да се бият да влязат там ;) ), сетне в повишаване на нивото на самите тези специалности (да не се завършва лесно) и най-накрая - като настане бой кой от висококвалифицираните, амбициозни млади завършили педагози ще успее да мине през ситната цедка от високи изисквания на училищните ръководства, така че да стане учител - тогава можем да видим подобрение в образованието.
Т.е. високата заплата трябва да служи като примамка за хора, които ще я получат най-рано след 6 години. По тази причина според мен не е наложително тя да влиза в сила ASAP.
Страшно е трудно да си добър учител. Иска се уникална комбинация от лични качества и квалификация, за старт, а след това - яко бачкане, здрави нерви, и всичко това - задвижено от неугасваща мотивация в не особено мотивираща среда. Заплатата би помогнала на мотивацията; има обаче и други неща, които могат да й помогнат. Учителят, както и всички ние, също трябва да среща предизвикателства в професията си, и то не такива от типа как да надвика шумящия клас, а предизвикателства лично за него, за неговия интелект и успеваемост. Трябва да има чувството, че се развива, да вижда накъде още има да напредва, да се усеща в състезание, а не в летаргия. Учителските колективи, доколкото ги познавам, се състоят от огромен процент жени (не знам дали това има нещо общо), отдадени много повече на интриги и клюкарстване помежду си, отколкото на това да бъдат все по-добри в професията си. Тези апатични лелки са отвъд спасението, ако ще и заплатите им да станат по 3000 лв. Майната им на тях и изобщо не ми пука за техния протест.
Пука ми за онези 1 на 100 учители, които са призвани в тази професия, но по финансови причини не могат да си позволят да я упражняват. Като класния на брат ми, който успя да напъха в главите на цял клас тежки техникумски пубертети доста задоволителни познания по българска литература - този човек, докато им преподаваше, се издържаше като плочкаджия; впоследствие обстоятелствата го принудиха да се отдаде изцяло на фаянсова кариера и престана да бъде учител; по-късно замина за чужбина и съвсем се не видя. Усещам това като лична загуба.
Аз искам тези хора, призваните, всеки един от тях, да бъде в класните стаи и да не прави нищо странично - това искам и ако цената е заплатите да са х2, така да е; ако е заплатите х3 - така да е.
За отбелязване е, че учителският протест среща много широка обществена подкрепа. Всеки срещнат, анкетиран в медиите в последно време, се изразява категорично в подкрепа на учителите. Интересно ми е всички тези хора дали са съгласни да им се вдигнат данъците с още толкова, колкото е необходимо, за да се покрие увеличението, с което са съгласни. В случай че няма откъде да се прехвърлят бюджетни средства, имам предвид. А то има как да няма, при положение че държавата ни поначало не разполага с кой знае колко пари за харчене и има множество бездънни ями за запълване. Та дали тези, подкрепящите, ще продължат да подкрепят, ако цената за това е да извадят 5 лева от джоба си и да ги дадат на някой учител. Щото в крайна сметка, всичко е свързано с всичко (тм) и трябва да се мисли и от тая гледна точка.
Увеличаването на учителските заплати има за цел да осигури по-поносимо битие на сегашните учители, с което аз съм ОК, но също така се предполага и че това ще подобри нивото на образованието, с което аз не съм съгласна.
Колкото и да се вдигнат заплатите на сега заетите в сферата на образованието, нивото няма да се вдигне. Добър учител не се става според парите. Това не е работа, която можеш да работиш според това, което ти плащат. Или си добър учител, или не; заплатата няма нищо общо.
Затова се дразня, когато се свързват двете неща.
Ще ги разгледам поотделно.
1. По-поносимо битие на сегашните.
Да, заплатите им са действително много ниски, така както са ниски и на други професии в бюджетната сфера. Какво да се прави, държавата ни не е богата, и не ми харесва, че те се държат изнудвачески. Когато аз отида при шефа ми да искам увеличение на заплатата, не очаквам да ми я вдигне двойно. Мисля, че техният отказ да приемат какъвто и да било компромис е некоректен и дори неморален. Държат се на принципа "Сега ни е паднало, сега са ни обърнали внимание - давай да искаме".
Аз не съм много ангажирана с тези искания, както не бих била и с исканията на, примерно, миньори или ватмани. Изпитвам чисто човешко съчувствие към хората, живеещи с малко пари, и ги подкрепям ако могат да получат повече, защото наистина те се трудят и трудът им трябва да бъде възнаграден. Но не съм активно въвлечена в тази идея.
2. По-добро качество на образованието в България
Ето това е идеята, с която съм ангажирана. Това е, за което наистина ми пука. И за да се постигне, не е нужно заплатите да се увеличат двойно от догодина. По-добре е да се увеличат и повече (и е глупаво да се мисли в пъти спрямо сегашните... трябва да се разработи схема, по която винаги учителската заплата да е висока заплата спрямо заплатите в останалите професии), НО това да стане по-бавно.
Подобряването на образованието ще дойде от новите кадри. От досегашните, който е щял да избяга, е избягал; който няма да бяга, ще остане учител дори да му се осигури много по-ниско непосредствено увеличение, ако му се гарантира по-съществено дългосрочно такова.
Новите учители трябва да дойдат измежду средите на сегашните завършващи ученици и студентите, т.е. ефектът от драстично по-високи учителски заплати трябва да се търси първо в засилване на интереса към педагогическите специалности (дет се вика, да се бият да влязат там ;) ), сетне в повишаване на нивото на самите тези специалности (да не се завършва лесно) и най-накрая - като настане бой кой от висококвалифицираните, амбициозни млади завършили педагози ще успее да мине през ситната цедка от високи изисквания на училищните ръководства, така че да стане учител - тогава можем да видим подобрение в образованието.
Т.е. високата заплата трябва да служи като примамка за хора, които ще я получат най-рано след 6 години. По тази причина според мен не е наложително тя да влиза в сила ASAP.
Страшно е трудно да си добър учител. Иска се уникална комбинация от лични качества и квалификация, за старт, а след това - яко бачкане, здрави нерви, и всичко това - задвижено от неугасваща мотивация в не особено мотивираща среда. Заплатата би помогнала на мотивацията; има обаче и други неща, които могат да й помогнат. Учителят, както и всички ние, също трябва да среща предизвикателства в професията си, и то не такива от типа как да надвика шумящия клас, а предизвикателства лично за него, за неговия интелект и успеваемост. Трябва да има чувството, че се развива, да вижда накъде още има да напредва, да се усеща в състезание, а не в летаргия. Учителските колективи, доколкото ги познавам, се състоят от огромен процент жени (не знам дали това има нещо общо), отдадени много повече на интриги и клюкарстване помежду си, отколкото на това да бъдат все по-добри в професията си. Тези апатични лелки са отвъд спасението, ако ще и заплатите им да станат по 3000 лв. Майната им на тях и изобщо не ми пука за техния протест.
Пука ми за онези 1 на 100 учители, които са призвани в тази професия, но по финансови причини не могат да си позволят да я упражняват. Като класния на брат ми, който успя да напъха в главите на цял клас тежки техникумски пубертети доста задоволителни познания по българска литература - този човек, докато им преподаваше, се издържаше като плочкаджия; впоследствие обстоятелствата го принудиха да се отдаде изцяло на фаянсова кариера и престана да бъде учител; по-късно замина за чужбина и съвсем се не видя. Усещам това като лична загуба.
Аз искам тези хора, призваните, всеки един от тях, да бъде в класните стаи и да не прави нищо странично - това искам и ако цената е заплатите да са х2, така да е; ако е заплатите х3 - така да е.
За отбелязване е, че учителският протест среща много широка обществена подкрепа. Всеки срещнат, анкетиран в медиите в последно време, се изразява категорично в подкрепа на учителите. Интересно ми е всички тези хора дали са съгласни да им се вдигнат данъците с още толкова, колкото е необходимо, за да се покрие увеличението, с което са съгласни. В случай че няма откъде да се прехвърлят бюджетни средства, имам предвид. А то има как да няма, при положение че държавата ни поначало не разполага с кой знае колко пари за харчене и има множество бездънни ями за запълване. Та дали тези, подкрепящите, ще продължат да подкрепят, ако цената за това е да извадят 5 лева от джоба си и да ги дадат на някой учител. Щото в крайна сметка, всичко е свързано с всичко (тм) и трябва да се мисли и от тая гледна точка.
сряда, 24 октомври 2007 г.
Нова снимка
Може би ще въведа традиция - да сменям снимката му в блога всеки месец.
Ето вдясно новата му крива физиономия.
Старата снимка остава тук:
Книгите
Нашата Книга за отглеждане на бебе е чудесна, няма спор.
За протокола, това е What to Expect the First Year by Arlene Eisenberg, Heidi E. Murkoff, and Sandee E. Hathaway (Paperback - May 4, 2004)
От същата серия беше и пътеводната ни Книга за бременността (What to Expect When You're Expecting by Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, and Sandee Hathaway) и възнамерявам живот и здраве догодина да сме на What to Expect the Toddler Years пак by същите.
Думата ми е за стила на писане на съвременната литература от този научно-практически тип. Понеже е вид научна литература, тя напълно отговаря на съвременния начин, по който се мисли и пише в науката, а именно:
- Никога, за нищо на света, не давай категорично мнение! (Или пък давай, ако предпочиташ.)
- Винаги представяй максимално равнопоставено различните гледни точки! (Някои хора решават да не го правят, което също е ОК.)
- Всеки има право на собствено мнение. Не атакувай хората. Представяй в добра светлина всяко тяхно възможно решение.
Идеята на тези книги е, че ти предоставят многостранна информация, но решението как да постъпиш трябва да го вземеш ти.
За един начинаещ родител това се явява тежка отговорност. Поне на мен лично ми тежи.
Лесно им е било на майките ни с Д-р Спок: Прави това, не прави онова, точка. Ясно и точно, изпълняваш стриктно и дисциплинирано и, уповавайки се на неговия авторитет, си уверен и спокоен, че вършиш всичко правилно.
В нашата книга няма "правилно" (с редки изключения, например за нуждата от ваксинации и по теми, засягащи безопасността на бебето). Един пример: четох наскоро за почина да се спи заедно с бебето на родителското легло. По време на коликите това беше единственият начин, по който успявахме да вземем малко сън, защото Деян само така се успокояваше. Какво казва книгата по въпроса? Накратко, казва, че навремето спането с бебето е било категорично забранявано, но днес вече не е така. Спането с бебето се оказало, че си има множество предимства (и са изброени), но също така някои недостатъци (изброени) и ако родителят иска да го прави, трябва да се съобрази със следните правила за безопасност (изброени). Интересуваше ме психологическата страна на въпроса. Като предимство е дадено, че при спане с бебето се помага то да изгради спокойно отношение и доверие към околния свят. Така че спете, ако искате, само по-късно внимавайте за прояви на липса на автономност от страна на детето.
Е какво ми казват? Избери си дали да възпиташ детето си да е лесно доверяващо се, но несамостоятелно, или да е самостоятелно, но да има проблеми с доверието към околните.
Получава се, че Книгите, които се предполага да са Помагала / Ръководства / Как-да-направим нещо, не ни казват как да го направим, а ни казват нещо като "...Абе има много начини да се одере котка."
О, колко ми липсва понякога блажената Доктор-Спокова категоричност!
В някои моменти ми идеше да изрева - По дяволите, не ме карайте да взимам още едно решение! Просто ми кажете какво да направя и ще го направя!
Този постинг не трябва да се разбира погрешно. В никакъв случай не бих се отказала от привилегията Книгите, които се обръщат към мен в днешно време, да ме третират като мислещ човек, а следователно съм готова да си понеса и това, че ме товарят със съответната отговорност. За мен е чест тази отговорност да е моя.
Само исках да си кажа, че тази несигурност се явява още една от трудностите в родителството. Искаш да си най-добрия. Искаш да правиш нещата безгрешно. Но не знаеш кое е най-доброто, кое е безгрешното.
Разбира се, този стремеж сам по себе си е отживелица. Съвременният човек би се пренастроил на плуралистична вълна и изобщо не би оперирал с концепции като "най-добро" и "безгрешно". Съвременният човек не би се стремял да е на върха, защото не живее на пирамида. Той би плувал с удоволствие в морето от разнообразни възможности. Би се наслаждавал да прави избори, базирани не на "правилно / грешно", а на "аз предпочитам".
Но аз трябва да работя здраво над себе си, за да се "осъвременя" в това отношение. Това, което ме дърпа назад, е страхът - силен страх да не сбъркам нещо, едно треперене над отрочето, което никога не съм очаквала, че точно аз ще проявя един ден.
За да си родител, се иска смелост.
За протокола, това е What to Expect the First Year by Arlene Eisenberg, Heidi E. Murkoff, and Sandee E. Hathaway (Paperback - May 4, 2004)
От същата серия беше и пътеводната ни Книга за бременността (What to Expect When You're Expecting by Heidi Murkoff, Arlene Eisenberg, and Sandee Hathaway) и възнамерявам живот и здраве догодина да сме на What to Expect the Toddler Years пак by същите.
Думата ми е за стила на писане на съвременната литература от този научно-практически тип. Понеже е вид научна литература, тя напълно отговаря на съвременния начин, по който се мисли и пише в науката, а именно:
- Никога, за нищо на света, не давай категорично мнение! (Или пък давай, ако предпочиташ.)
- Винаги представяй максимално равнопоставено различните гледни точки! (Някои хора решават да не го правят, което също е ОК.)
- Всеки има право на собствено мнение. Не атакувай хората. Представяй в добра светлина всяко тяхно възможно решение.
Идеята на тези книги е, че ти предоставят многостранна информация, но решението как да постъпиш трябва да го вземеш ти.
За един начинаещ родител това се явява тежка отговорност. Поне на мен лично ми тежи.
Лесно им е било на майките ни с Д-р Спок: Прави това, не прави онова, точка. Ясно и точно, изпълняваш стриктно и дисциплинирано и, уповавайки се на неговия авторитет, си уверен и спокоен, че вършиш всичко правилно.
В нашата книга няма "правилно" (с редки изключения, например за нуждата от ваксинации и по теми, засягащи безопасността на бебето). Един пример: четох наскоро за почина да се спи заедно с бебето на родителското легло. По време на коликите това беше единственият начин, по който успявахме да вземем малко сън, защото Деян само така се успокояваше. Какво казва книгата по въпроса? Накратко, казва, че навремето спането с бебето е било категорично забранявано, но днес вече не е така. Спането с бебето се оказало, че си има множество предимства (и са изброени), но също така някои недостатъци (изброени) и ако родителят иска да го прави, трябва да се съобрази със следните правила за безопасност (изброени). Интересуваше ме психологическата страна на въпроса. Като предимство е дадено, че при спане с бебето се помага то да изгради спокойно отношение и доверие към околния свят. Така че спете, ако искате, само по-късно внимавайте за прояви на липса на автономност от страна на детето.
Е какво ми казват? Избери си дали да възпиташ детето си да е лесно доверяващо се, но несамостоятелно, или да е самостоятелно, но да има проблеми с доверието към околните.
Получава се, че Книгите, които се предполага да са Помагала / Ръководства / Как-да-направим нещо, не ни казват как да го направим, а ни казват нещо като "...Абе има много начини да се одере котка."
О, колко ми липсва понякога блажената Доктор-Спокова категоричност!
В някои моменти ми идеше да изрева - По дяволите, не ме карайте да взимам още едно решение! Просто ми кажете какво да направя и ще го направя!
Този постинг не трябва да се разбира погрешно. В никакъв случай не бих се отказала от привилегията Книгите, които се обръщат към мен в днешно време, да ме третират като мислещ човек, а следователно съм готова да си понеса и това, че ме товарят със съответната отговорност. За мен е чест тази отговорност да е моя.
Само исках да си кажа, че тази несигурност се явява още една от трудностите в родителството. Искаш да си най-добрия. Искаш да правиш нещата безгрешно. Но не знаеш кое е най-доброто, кое е безгрешното.
Разбира се, този стремеж сам по себе си е отживелица. Съвременният човек би се пренастроил на плуралистична вълна и изобщо не би оперирал с концепции като "най-добро" и "безгрешно". Съвременният човек не би се стремял да е на върха, защото не живее на пирамида. Той би плувал с удоволствие в морето от разнообразни възможности. Би се наслаждавал да прави избори, базирани не на "правилно / грешно", а на "аз предпочитам".
Но аз трябва да работя здраво над себе си, за да се "осъвременя" в това отношение. Това, което ме дърпа назад, е страхът - силен страх да не сбъркам нещо, едно треперене над отрочето, което никога не съм очаквала, че точно аз ще проявя един ден.
За да си родител, се иска смелост.
вторник, 23 октомври 2007 г.
През целия си живот не съм се возил на каруца
Често се опитвам да си спомням как съм мислила като дете, за да мога да си представя как ще му изглежда светът на Деян.
Особено голяма е разликата в скоростта, с която тече времето на големия човек и на малкия. Не трябва да забравям колко бавно е всичко, когато си малък, колко много време има пред теб - океан от време, който ти се струва безкраен. За да разбирам Деян, трябва да помня усещането: колко е дълъг един ден... колко е дълга лятната ваканция... какво уникално събитие е рожденият ми ден, какъв огромен празник - Нова година.
Когато бил на 4-5 години, Веселин се качил на каруца и възхитено споделил: "През целия си живот не съм се возил на каруца!"
А Рада преди време - да е била и тя 4-годишна - беше попитала Хейзъл дали кака Гимли я е познавала, когато е била малка.
Особено голяма е разликата в скоростта, с която тече времето на големия човек и на малкия. Не трябва да забравям колко бавно е всичко, когато си малък, колко много време има пред теб - океан от време, който ти се струва безкраен. За да разбирам Деян, трябва да помня усещането: колко е дълъг един ден... колко е дълга лятната ваканция... какво уникално събитие е рожденият ми ден, какъв огромен празник - Нова година.
Когато бил на 4-5 години, Веселин се качил на каруца и възхитено споделил: "През целия си живот не съм се возил на каруца!"
А Рада преди време - да е била и тя 4-годишна - беше попитала Хейзъл дали кака Гимли я е познавала, когато е била малка.
Какво има да се учи
Смешно ми е какви неща трябва да научава човек.
Деян примерно не се е научил да заспива още. Като е уморен, става мрънкав, после сърдит, и накрая истерясва от рев - дейности, изискващи много повече усилия, отколкото просто да се отпусне и да затвори очи. Не се сеща, че спането започва със затваряне на очите.
Беше ми много смешен и като се учеше как трябва да се напъне, за да се изака. Напрягаше цялото си тяло, без да умее да локализира точно къде да напъне, за да постигне изакване. Сега само прави смешни физиономии (по които му личи какво върши), иначе вече се е научил как се прави.
Първоначално човек не знае, че ръцете му са негови и че има (може да има) контрол над тях. Затова бебетата докато размахват хаотично ръце, най-редовно се издират по лицето с малките си остри нокътчета. Завалийчетата :)
Спомням си като Росен разказваше как приучават Мегата да ходи на гърне. Тя не схваща съвсем, че трябва да клечи на едно място, и като я посадят на гърнето, тя поседи поседи, пък й стане скучно и тръгне да ходи нанякъде.
Някъде на възрастта на Деян в момента (утре става на 4 месеца) бебетата за пръв път започват да вдяват, че мама продължава да съществува дори когато не е пред погледа им - добиват концепция за people permanence. Така пише в нашта Книга, и се препоръчва подпомагането на този процес чрез играта "мама се скрива зад ръцете си и после пак се показва".
Бебе на възраст месец и половина - два различава само три типа хора: мама, татко и друг човек. В слота "друг човек" спадат всички останали. То има различна реакция към тези три типа хора. Когато е с мама, движенията са по-плавни, меки; татко предизвиква повече игривост и по-резки реакции; а друг човек бива наблюдаван и изучаван със същия поглед, с който се разглеждат предмети.
Колко е чудна и странна когнитивната нула - не мога да си я представя, задръстеното ми с информация съзнание не може да изпита празнотата, от която сме тръгнали всички.
Деян примерно не се е научил да заспива още. Като е уморен, става мрънкав, после сърдит, и накрая истерясва от рев - дейности, изискващи много повече усилия, отколкото просто да се отпусне и да затвори очи. Не се сеща, че спането започва със затваряне на очите.
Беше ми много смешен и като се учеше как трябва да се напъне, за да се изака. Напрягаше цялото си тяло, без да умее да локализира точно къде да напъне, за да постигне изакване. Сега само прави смешни физиономии (по които му личи какво върши), иначе вече се е научил как се прави.
Първоначално човек не знае, че ръцете му са негови и че има (може да има) контрол над тях. Затова бебетата докато размахват хаотично ръце, най-редовно се издират по лицето с малките си остри нокътчета. Завалийчетата :)
Спомням си като Росен разказваше как приучават Мегата да ходи на гърне. Тя не схваща съвсем, че трябва да клечи на едно място, и като я посадят на гърнето, тя поседи поседи, пък й стане скучно и тръгне да ходи нанякъде.
Някъде на възрастта на Деян в момента (утре става на 4 месеца) бебетата за пръв път започват да вдяват, че мама продължава да съществува дори когато не е пред погледа им - добиват концепция за people permanence. Така пише в нашта Книга, и се препоръчва подпомагането на този процес чрез играта "мама се скрива зад ръцете си и после пак се показва".
Бебе на възраст месец и половина - два различава само три типа хора: мама, татко и друг човек. В слота "друг човек" спадат всички останали. То има различна реакция към тези три типа хора. Когато е с мама, движенията са по-плавни, меки; татко предизвиква повече игривост и по-резки реакции; а друг човек бива наблюдаван и изучаван със същия поглед, с който се разглеждат предмети.
Колко е чудна и странна когнитивната нула - не мога да си я представя, задръстеното ми с информация съзнание не може да изпита празнотата, от която сме тръгнали всички.
понеделник, 22 октомври 2007 г.
Човека на мама
Помежду си наричаме Деян Човека.
То не е защото го възприемаме като човек, а защото още не го. Трябва да си напомняме, че тамагочито, което предимно се храни, реве, ака и спи, е човешко същество. Откак се прибрахме от родилния дом Веселин въведе това име и аз го възприех.
Някои хора наричат бебето си Бебето. Някак не ми върви да наричам Деян бебе. Неуважително ми се струва. Сякаш е предмет; сякаш е застинал във времето; сякаш сме стереотипно семейство, което винаги е било, и винаги ще бъде, съставено от майка, баща и бебе.
Наименованието Човека има бъдеще, изразява стремежа ни да отчитаме и уважаваме неговата човешкост - нещо, към което имаме тепърва да се приучаваме.
Това ще е до време. Засега той се казва Човек, защото не е (което ми напомня за пекениноса Човек). Като започнем да го възприемаме като човек, ще започнем да го наричаме Деян.
Аз самата също още не мога да се възприема като майка. Обръщам в ума си изрази като "Д-р Петрова, обажда се майката на Деян"; "Имате ли деца? - Да."; "неомъжена, с едно дете". Винаги са се отнасяли до някаква друга група хора. Аз не съм спадала към майките никога, а сега съм майка. Майката винаги в живота ми е била друга жена, друга група жени, те стоят отсреща, от другата страна, и са толкова не-аз, че донякъде ме дефинират. Сега трябва да преосмисля какво съм "аз" и ми е трудно. Повтарям си, но не мога да свикна, не го усещам още.
В обръщенията ми към него това също намира израз. Най-често - "на мама". Ела на мама да сменим памперса; Хубавеца на мама; Миличък на мама; На мама на мама. Защо, маменце, плаче бебето? Ужким да свиквам. Ама ниц.
Рано ми е още. Твърде бързо стана :)
То не е защото го възприемаме като човек, а защото още не го. Трябва да си напомняме, че тамагочито, което предимно се храни, реве, ака и спи, е човешко същество. Откак се прибрахме от родилния дом Веселин въведе това име и аз го възприех.
Някои хора наричат бебето си Бебето. Някак не ми върви да наричам Деян бебе. Неуважително ми се струва. Сякаш е предмет; сякаш е застинал във времето; сякаш сме стереотипно семейство, което винаги е било, и винаги ще бъде, съставено от майка, баща и бебе.
Наименованието Човека има бъдеще, изразява стремежа ни да отчитаме и уважаваме неговата човешкост - нещо, към което имаме тепърва да се приучаваме.
Това ще е до време. Засега той се казва Човек, защото не е (което ми напомня за пекениноса Човек). Като започнем да го възприемаме като човек, ще започнем да го наричаме Деян.
Аз самата също още не мога да се възприема като майка. Обръщам в ума си изрази като "Д-р Петрова, обажда се майката на Деян"; "Имате ли деца? - Да."; "неомъжена, с едно дете". Винаги са се отнасяли до някаква друга група хора. Аз не съм спадала към майките никога, а сега съм майка. Майката винаги в живота ми е била друга жена, друга група жени, те стоят отсреща, от другата страна, и са толкова не-аз, че донякъде ме дефинират. Сега трябва да преосмисля какво съм "аз" и ми е трудно. Повтарям си, но не мога да свикна, не го усещам още.
В обръщенията ми към него това също намира израз. Най-често - "на мама". Ела на мама да сменим памперса; Хубавеца на мама; Миличък на мама; На мама на мама. Защо, маменце, плаче бебето? Ужким да свиквам. Ама ниц.
Рано ми е още. Твърде бързо стана :)
събота, 20 октомври 2007 г.
Ваксина срещу рак
По повод паричния въпрос, веднъж си водихме теоретична дискусия колко би трябвало да струва лекарство срещу рака, ако се изобрети - дали би било морално да се продава на космически цени, като е животоспасяващо.
Е, вече го има. Ваксина срещу рак на маточната шийка. Евтината струва 400 лв, скъпата - 600.
Абсолютно са прави да искат толкова пари компаниите-производителки, предвид огромната инвестиция, която са направили, за да се стигне до получаването на ваксина.
Смятам обаче, че има по-добър механизъм за разпространението й. Отново Здравната каса :) Определено не са много хората, които могат да си позволят да отделят 400 или 600 лв за тази ваксина. Ако съм производител, бих помислил за варианта: Здравната каса прави ваксинацията задължителна (както е нормално да бъде за всички смъртоносни болести, за които има ваксини) и покрива стойността й; това гарантира на производителя баси и якия оборот, въз основа на който той може да смъкне цената значително, така че НЗОК да не се набутва с по 400 лв за пациентка, а със съвсем позволима сума. Тази сума пък би се взела от родителите като данък и дори няма и да се усети, защото данъкоплатците са много, а бебетата (момичета), които се раждат за година - не чак толкова. Или ако не с данък, може да се удържи от еднократната помощ при раждане на дете, ако детето е момиче. Или за да е по-справедливо - удържа се половината от сумата, независимо от пола на детето.
Не мисля, че ще има родител, който да възроптае. Нали не искаме да умират дъщерите ни. Нито съпругите на синовете ни.
Е, вече го има. Ваксина срещу рак на маточната шийка. Евтината струва 400 лв, скъпата - 600.
Абсолютно са прави да искат толкова пари компаниите-производителки, предвид огромната инвестиция, която са направили, за да се стигне до получаването на ваксина.
Смятам обаче, че има по-добър механизъм за разпространението й. Отново Здравната каса :) Определено не са много хората, които могат да си позволят да отделят 400 или 600 лв за тази ваксина. Ако съм производител, бих помислил за варианта: Здравната каса прави ваксинацията задължителна (както е нормално да бъде за всички смъртоносни болести, за които има ваксини) и покрива стойността й; това гарантира на производителя баси и якия оборот, въз основа на който той може да смъкне цената значително, така че НЗОК да не се набутва с по 400 лв за пациентка, а със съвсем позволима сума. Тази сума пък би се взела от родителите като данък и дори няма и да се усети, защото данъкоплатците са много, а бебетата (момичета), които се раждат за година - не чак толкова. Или ако не с данък, може да се удържи от еднократната помощ при раждане на дете, ако детето е момиче. Или за да е по-справедливо - удържа се половината от сумата, независимо от пола на детето.
Не мисля, че ще има родител, който да възроптае. Нали не искаме да умират дъщерите ни. Нито съпругите на синовете ни.
Кое е прекалено скъпо?
По принцип си мисля, че пари не трябва да се пестят за следните неща:
Пари трябва да се пестят от:
И понеже всичко се свежда към здраве, не мога да си кажа - еди-кое си не е нужно да е хубаво, дай да вземем някакъв боклук щото е все едно.
От друга страна, абсолютно всички стоки за бебета са безсрамно надценени. Не е проблемът, че хубавите са по-скъпи от боклуците - това го очаквам и приемам. Проблемът ми е, че хубавите стоки за бебета са по-скъпи, отколкото са скъпи също толкова хубавите стоки за големи хора (тук да се сравни цената на бебешки сок в шишенце от 200 мл с цената на 2 литра сок Пфанер от най-скъпия). И също, че хубавите стоки за бебета, дори взети сами по себе си, ми изглеждат неразумно, неестествено скъпи - не колкото да не мога да си ги позволя, но толкова, че да ми изглежда много странно, че нещо такова може да струва толкова. И да ме е яд, като купувам.
Например не разбирам какво толкова има в една бебешка количка, че да струва към 1000 лева, да не говорим, че има и такива по 3000. Приемам, R&D. Приемам, по-добри материали. Но по дяволите, чак пък толкова?! Безспорно, хубава количка е - от реномирана марка, и не съжалявам, че взех такава, защото досега се държи почти безупречно и улеснява ежедневието ми безкрайно много (а това ежедневие включва качване и слизане по стълби, трамбоване по изтърбушени тротоари, лавиране между паркирани коли и префучаващи такива, разглабяне и транспортиране с кола и прочие предизвикателства за качествата на една количка). Това, за което съжалявам, е, че пак е скъпа, дори за качеството си. Всички цени на всички колички са групово отместени по-нагоре в ценовата скала, отколкото е оправдано да бъдат.
Преди да ми дойде до главата, не бих си и помислила, че бих дала толкова пари за такова нещо. Безумно ми се струва. Но когато започне да пазарува човек, ако си даде труд да се информира и да сравни няколко различни продукта, май се оказва, че все се набутва с повече пари, отколкото първоначално е бил склонен да даде. Ето шантава идея: информираността при пазаруване излиза скъпо. Винаги допълнителната информация е за разни плюсове, които по-скъпото нещо има пред по-евтиното, и които звучат много, ама много разумно. Така че колкото повече знаеш, толкова повече пари си готов да дадеш.
Май за някои неща е по-добре да не знаеш особено много. Дори и да си взел нещо малко по-калпаво или неудобно, какво от това, като никога няма да разбереш.
Имам си един подход, много добре работи - купувам точно това, което си е купил някой близък, на когото вярвам. Най- обичам да пазарувам каквото си е купила Надя. Тя прави съвестно и детайлно проучване на пазара, но не се поддава като мен на максимализъм, а прави най-мъдрия избор. После аз наготово отивам и си купувам същото и никога досега не съм съжалявала.
На мен проблемът ми е, че като разбера, че има накъде да е по-хубаво, просто не мога да кажа не.
работа, а и различни атмосферни условия трябва да се посрещнат, на самото бебе да му е удобно, но най-вече на разхождащия го - о, определено имаше начин да ми се стъжни живота с някоя количка, която примерно ми е ниска или пък прекалено тежка.
Така че стана образованието И количката; останалото - да минава евтино.
Хубаво ама нали и шишета трябваше да купим. Едните такива, другите онакива, а пък е тея - най-добри! Нямат вредния елемент еди-кой си; намаляват коликите по еди-каква си технология, показват температурата на течността вътре (сигнализират, ако е прекалено гореща), и ако бебето се кърми едновременно с храненето от шише - не го отбиват! Как да откаже човек. В интензивните нощи на първите дни вкъщи многократно се благославяхме, че шишетата показват кога е прекалено горещо - сами щяхме да сме вечно несигурни. И действително до ден днешен Деян не се е отбил, въпреки че яде почти изцяло от шише. Заслужаваха си, демек. Да не говорим че е важно наистина да не е вредно това, в което държиш храната. Няма да си тровим бебето, я.
Значи, образованието, количката И шишетата. Дрешките обаче нека са боклуци. Пък и за малко бебе няма смисъл да се купуват много, нали ги израства бързо.
Е да ама гледам ги, гледам ги в магазина - и бездруго няма кой знае какъв избор, пък и тези, които са по-евтинки, определено има защо. А това е стока, която пазаруваш с малки суми, но редовно. Дали бодито ще е 4,50 или 5,50 - няма да усетя разликата, докато ги давам. Вече купувам каквото ми хареса и изобщо не гледам цената. Има смисъл да се закопчава удобно, да не е с цип който да дразни, или с груби шевове, да е от хубава мекичка материя, особено като се има предвид колко му е чувствителна кожата в момента.
А да не са много, нали? Това може да си го мисли човек само до втория ден вкъщи, когато немногото дрешки са напикани, наакани, наповръщани или всичко от изброените, съвестно са изпрани, но още не са изсъхнали, и в момента стоиш на нокти и чакаш хубостникът да омаскари и последния си комплект, с който е облечен в момента. Ей в такава една ситуация Веселин търча до близкия бебешки магазин със списък, започващ с "бодита с дълъг ръкав - 5 бр."...
Образованието, количката, шишетата И дрехите.
Да не обяснявам подробно за козметиката, нея я считам към лекарствата и никоя цена не е прекалено висока, ако отговаря на продукт, който наистина е по-качествен. От лекарства не се пести.
Скоро ни чака захранване. Сокчета, пюрета. Х пари на Ганчев, 2 пъти повече - на Hipp. Е да ама на Ганчев - гадни, а на Hipp - прекрасни: качествени суровини, сигурен контрол при приготвянето, вкусни. Ясно, че и от това няма да се пести.
Та... не остана. Направо не остана за образование :)) Прост ще си ходи синковеца.
- здраве
- храна (спада към здравето)
- забавления (вкл. пътувания), осигуряващи добро самочувствие
- образование (разглеждам го като инвестиция)
Пари трябва да се пестят от:
- суета (дрехи, аксесоари, скъпи телефони и коли)
- техника (остарява по-бързо, отколкото можеш да я потребиш)
И понеже всичко се свежда към здраве, не мога да си кажа - еди-кое си не е нужно да е хубаво, дай да вземем някакъв боклук щото е все едно.
От друга страна, абсолютно всички стоки за бебета са безсрамно надценени. Не е проблемът, че хубавите са по-скъпи от боклуците - това го очаквам и приемам. Проблемът ми е, че хубавите стоки за бебета са по-скъпи, отколкото са скъпи също толкова хубавите стоки за големи хора (тук да се сравни цената на бебешки сок в шишенце от 200 мл с цената на 2 литра сок Пфанер от най-скъпия). И също, че хубавите стоки за бебета, дори взети сами по себе си, ми изглеждат неразумно, неестествено скъпи - не колкото да не мога да си ги позволя, но толкова, че да ми изглежда много странно, че нещо такова може да струва толкова. И да ме е яд, като купувам.
Например не разбирам какво толкова има в една бебешка количка, че да струва към 1000 лева, да не говорим, че има и такива по 3000. Приемам, R&D. Приемам, по-добри материали. Но по дяволите, чак пък толкова?! Безспорно, хубава количка е - от реномирана марка, и не съжалявам, че взех такава, защото досега се държи почти безупречно и улеснява ежедневието ми безкрайно много (а това ежедневие включва качване и слизане по стълби, трамбоване по изтърбушени тротоари, лавиране между паркирани коли и префучаващи такива, разглабяне и транспортиране с кола и прочие предизвикателства за качествата на една количка). Това, за което съжалявам, е, че пак е скъпа, дори за качеството си. Всички цени на всички колички са групово отместени по-нагоре в ценовата скала, отколкото е оправдано да бъдат.
Преди да ми дойде до главата, не бих си и помислила, че бих дала толкова пари за такова нещо. Безумно ми се струва. Но когато започне да пазарува човек, ако си даде труд да се информира и да сравни няколко различни продукта, май се оказва, че все се набутва с повече пари, отколкото първоначално е бил склонен да даде. Ето шантава идея: информираността при пазаруване излиза скъпо. Винаги допълнителната информация е за разни плюсове, които по-скъпото нещо има пред по-евтиното, и които звучат много, ама много разумно. Така че колкото повече знаеш, толкова повече пари си готов да дадеш.
Май за някои неща е по-добре да не знаеш особено много. Дори и да си взел нещо малко по-калпаво или неудобно, какво от това, като никога няма да разбереш.
Имам си един подход, много добре работи - купувам точно това, което си е купил някой близък, на когото вярвам. Най- обичам да пазарувам каквото си е купила Надя. Тя прави съвестно и детайлно проучване на пазара, но не се поддава като мен на максимализъм, а прави най-мъдрия избор. После аз наготово отивам и си купувам същото и никога досега не съм съжалявала.
На мен проблемът ми е, че като разбера, че има накъде да е по-хубаво, просто не мога да кажа не.
Айде, да кажем, че това зависи от малко самодисциплина и работа над себе си. В някои случаи обаче вариантът е единствен или компромисът е твърде голям. Както е случаят с количката.
Имам си два любими артикула, които просто са емблематични. Едното е чадърче за гореспоменатата количка (мда, за 960 лв не се включва чадърче). Евтините от по 10 лв не стават на нея, защото пръчките, на които трябва да се закрепят, са по-дебели. Това, което става, струва 50 лв. Имало УВ защита, казаха в магазина. Затова било толкова скъпо. А без чадърче не може. Ето покупка, която не мога да не направя, а ме е яд, че я правя. Баси. Аз ползвам чадъри от по 4 лв. Другото е върхът на изгъзицата - пластмасова кутийка с 3 деления, в която можеш да си насипеш предварително дозирано количество адаптирано мляко (ползва се, като си навън - приготвяш храна, без да се налага да мъкнеш цялата кутия формула) - 14,50 лв.
*** Алтернативен пост - същото, но с други думи ***
Докато бях бременна, седях в едно кафене и случайно се заговорих с една майка с бебе на съседната маса. Жената ме светна по въпроса с детските колички - каза, че били около хилядарката, което направо ме втрещи. Имало, разбира се, по-евтини варианти - изброи ми кои марки да гледам като "среден клас" - около 600 лв, и кои са съвсем бюджетните - докъм 300. Моята покупателна политика обикновено е такава, че гледам в средата и малко над нея, забелязала съм че е добра идея също да се купува "с едно стъпало под най-скъпото". Самоуверено въоръжена с идеята, че сносна количка за моите нужди струва 600 лв, и че всичко от тази сума нагоре със сигурност е някаква изгъзица, влязох в магазина с нагласата едва ли не да купувам вече и да се приключва с този въпрос. Но в магазина се оказа, че най-евтиният вариант, който изобщо ми върши работа, е тази за 960; всичко по-надолу беше или не за новородено, или без столче за кола, или нещо друго му липсваше.
Количка, казвах си отначало, е подробност от пейзажа. Струва си да се дават пари единствено за образованието на детето, всичко друго подкопава фонд образование и съответно е по-добре да се купува по-евтино. До този момент обаче количката се държи добре, и бих казала че вече си е изплатила цената с улесненията, които ми е предоставила. Да се разхожда бебе в София не е шегаработа, а и различни атмосферни условия трябва да се посрещнат, на самото бебе да му е удобно, но най-вече на разхождащия го - о, определено имаше начин да ми се стъжни живота с някоя количка, която примерно ми е ниска или пък прекалено тежка.
Така че стана образованието И количката; останалото - да минава евтино.
Хубаво ама нали и шишета трябваше да купим. Едните такива, другите онакива, а пък е тея - най-добри! Нямат вредния елемент еди-кой си; намаляват коликите по еди-каква си технология, показват температурата на течността вътре (сигнализират, ако е прекалено гореща), и ако бебето се кърми едновременно с храненето от шише - не го отбиват! Как да откаже човек. В интензивните нощи на първите дни вкъщи многократно се благославяхме, че шишетата показват кога е прекалено горещо - сами щяхме да сме вечно несигурни. И действително до ден днешен Деян не се е отбил, въпреки че яде почти изцяло от шише. Заслужаваха си, демек. Да не говорим че е важно наистина да не е вредно това, в което държиш храната. Няма да си тровим бебето, я.
Значи, образованието, количката И шишетата. Дрешките обаче нека са боклуци. Пък и за малко бебе няма смисъл да се купуват много, нали ги израства бързо.
Е да ама гледам ги, гледам ги в магазина - и бездруго няма кой знае какъв избор, пък и тези, които са по-евтинки, определено има защо. А това е стока, която пазаруваш с малки суми, но редовно. Дали бодито ще е 4,50 или 5,50 - няма да усетя разликата, докато ги давам. Вече купувам каквото ми хареса и изобщо не гледам цената. Има смисъл да се закопчава удобно, да не е с цип който да дразни, или с груби шевове, да е от хубава мекичка материя, особено като се има предвид колко му е чувствителна кожата в момента.
А да не са много, нали? Това може да си го мисли човек само до втория ден вкъщи, когато немногото дрешки са напикани, наакани, наповръщани или всичко от изброените, съвестно са изпрани, но още не са изсъхнали, и в момента стоиш на нокти и чакаш хубостникът да омаскари и последния си комплект, с който е облечен в момента. Ей в такава една ситуация Веселин търча до близкия бебешки магазин със списък, започващ с "бодита с дълъг ръкав - 5 бр."...
Образованието, количката, шишетата И дрехите.
Да не обяснявам подробно за козметиката, нея я считам към лекарствата и никоя цена не е прекалено висока, ако отговаря на продукт, който наистина е по-качествен. От лекарства не се пести.
Скоро ни чака захранване. Сокчета, пюрета. Х пари на Ганчев, 2 пъти повече - на Hipp. Е да ама на Ганчев - гадни, а на Hipp - прекрасни: качествени суровини, сигурен контрол при приготвянето, вкусни. Ясно, че и от това няма да се пести.
Та... не остана. Направо не остана за образование :)) Прост ще си ходи синковеца.
петък, 12 октомври 2007 г.
За кърменето.
Имам най-многообразно отношение към кърменето.
Преди да родя, много се притеснявах от него. Гърдите си възприемах само в еротичната им функция и ми беше противна мисълта, че някой ще ги потребява по толкова различен начин. Мислех си, че няма да успея да се отърся от бъркането на двете неща, и направо потръпвах от вгадненост при представата на сучещо бебе.
В родилния дом след неуспешен опит да закърмя Деян ме накараха да изцедя кърма, и когато едва вързах 35 мл (двойно по-малко, отколкото му трябваше на хранене), заявиха с оня безцеремонен тон, запазен за медицинските сестри: "Ооо, мила, ми ти нямаш кърма!".
Нещо се преобърна в мен. Така се сдухах, че ревнах и два дена се самосъжалявах. Чувствах се прокълната, като извадена от някоя стара българска приказка - жена, родилка, на която гърдите й са празни - нещастница. Бебето е гладно, а аз го държа "да преживя като кон на празни ясли" - да се опитва да яде, а да няма какво, не мога да му осигуря... Из главата ми се въртяха думите "Гърдите да ти изсъхнат!", просъскани със злобен глас от сбръчкана селска вещица, и се потапях в цялата трагедия, която трябва да е била липсата на кърма едно време, когато това е бил единственият начин да нахраниш детето си. Окаяно положение, пропито от безсилие и самоненавист.
По-нататък кърмата дойде (накарах я, мамка й!!!) и с Деян се сборичкахме за закърмване. Започна се едно заспиване и щипане, едни сесии от по час и половина, едно мерене на кантар преди и след кърменето да се види изял ли е достатъчно. Закърмването е болезнено преживяване. Превключих на 180 градуса. Аз да не съм животно?! Да не съм крава?! Гадно малко същество, което иска само да яде от мен - егоистче, проклетниче. Чувствах се сведена до функцията си да давам мляко, снижена, обидена, обругана; из главата ми - думи като млеконадой, доене и постоянното сравнение с крава.
Някъде тогава беше моментът, в който хем имах достатъчно кърма, хем Деян можеше да суче, и трябваше да го накарам да се закърми наистина. Но не исках. Беше ми твърде гадно - както физически, така и емоционално. Цеденето е удобно. Не че има кой знае какво достойнство в него, но не е толкова болезнено, колкото кърменето, и не си намразваш детето. А и се случва малко по-нарядко. Практическите ползи са, че имаш пълен контрол какво количество е изял малкия вагабонтин, така че като ревне час и половина след хранене, можеш да си спокоен, че не е гладен, и да търсиш причината другаде. И разбира се, безценната възможност да го храни някой друг.
Този период премина. Гърдите ми се осифериха и ако искам, не бих имала никакъв проблем да кърмя в момента. Деян си суче, не се е отбил, макар че не изяжда достатъчно и ако мине само на кърмене, ще трябва да го кърмя през час - час и нещо, за да не гладува. Онази обида се замени с някаква гордост. Детето плаче, защото е гладно, и нямаме приготвена храна? Няма проблем, слагам го на гърдата да посуче, да се поуспокои, аз мога да му осигуря това, а после да си приготвим шишето както си трябва. Богата съм - мога да предложа на бебето си храна във всеки един момент. Мога, единствена аз на света, да го успокоя, когато нищо друго не може. То ме прегръща с доверие и отдаденост, аз съм толкова важна за него, аз съм целият му свят, най-хубавото нещо в света му.
Вече е 4-ти месец, според плана ми (да е на кърма първия месец-два, пък оттам нататък всичко е бонус) би трябвало да зарежа досадното цедене и да си спра кърмата вече - постигнах максималната си цел и много отгоре. Но не искам да изгубя това усещане. Да съм прекрасна, обичана, могъща.
Преди да родя, много се притеснявах от него. Гърдите си възприемах само в еротичната им функция и ми беше противна мисълта, че някой ще ги потребява по толкова различен начин. Мислех си, че няма да успея да се отърся от бъркането на двете неща, и направо потръпвах от вгадненост при представата на сучещо бебе.
В родилния дом след неуспешен опит да закърмя Деян ме накараха да изцедя кърма, и когато едва вързах 35 мл (двойно по-малко, отколкото му трябваше на хранене), заявиха с оня безцеремонен тон, запазен за медицинските сестри: "Ооо, мила, ми ти нямаш кърма!".
Нещо се преобърна в мен. Така се сдухах, че ревнах и два дена се самосъжалявах. Чувствах се прокълната, като извадена от някоя стара българска приказка - жена, родилка, на която гърдите й са празни - нещастница. Бебето е гладно, а аз го държа "да преживя като кон на празни ясли" - да се опитва да яде, а да няма какво, не мога да му осигуря... Из главата ми се въртяха думите "Гърдите да ти изсъхнат!", просъскани със злобен глас от сбръчкана селска вещица, и се потапях в цялата трагедия, която трябва да е била липсата на кърма едно време, когато това е бил единственият начин да нахраниш детето си. Окаяно положение, пропито от безсилие и самоненавист.
По-нататък кърмата дойде (накарах я, мамка й!!!) и с Деян се сборичкахме за закърмване. Започна се едно заспиване и щипане, едни сесии от по час и половина, едно мерене на кантар преди и след кърменето да се види изял ли е достатъчно. Закърмването е болезнено преживяване. Превключих на 180 градуса. Аз да не съм животно?! Да не съм крава?! Гадно малко същество, което иска само да яде от мен - егоистче, проклетниче. Чувствах се сведена до функцията си да давам мляко, снижена, обидена, обругана; из главата ми - думи като млеконадой, доене и постоянното сравнение с крава.
Някъде тогава беше моментът, в който хем имах достатъчно кърма, хем Деян можеше да суче, и трябваше да го накарам да се закърми наистина. Но не исках. Беше ми твърде гадно - както физически, така и емоционално. Цеденето е удобно. Не че има кой знае какво достойнство в него, но не е толкова болезнено, колкото кърменето, и не си намразваш детето. А и се случва малко по-нарядко. Практическите ползи са, че имаш пълен контрол какво количество е изял малкия вагабонтин, така че като ревне час и половина след хранене, можеш да си спокоен, че не е гладен, и да търсиш причината другаде. И разбира се, безценната възможност да го храни някой друг.
Този период премина. Гърдите ми се осифериха и ако искам, не бих имала никакъв проблем да кърмя в момента. Деян си суче, не се е отбил, макар че не изяжда достатъчно и ако мине само на кърмене, ще трябва да го кърмя през час - час и нещо, за да не гладува. Онази обида се замени с някаква гордост. Детето плаче, защото е гладно, и нямаме приготвена храна? Няма проблем, слагам го на гърдата да посуче, да се поуспокои, аз мога да му осигуря това, а после да си приготвим шишето както си трябва. Богата съм - мога да предложа на бебето си храна във всеки един момент. Мога, единствена аз на света, да го успокоя, когато нищо друго не може. То ме прегръща с доверие и отдаденост, аз съм толкова важна за него, аз съм целият му свят, най-хубавото нещо в света му.
Вече е 4-ти месец, според плана ми (да е на кърма първия месец-два, пък оттам нататък всичко е бонус) би трябвало да зарежа досадното цедене и да си спра кърмата вече - постигнах максималната си цел и много отгоре. Но не искам да изгубя това усещане. Да съм прекрасна, обичана, могъща.
четвъртък, 11 октомври 2007 г.
За кърменето. Всъщност, против.
В родилния дом имаше много жени, които вземаха хапчета, за да предотвратят идването на кърмата. Не съм ги разпитвала по какви причини не искат да кърмят, но предполагам, че поне част от тях имат естетически съображения. А те съвсем не са неоснователни. Кърмата нанася големи щети в естетическо отношение, колкото и да е здравословна както за бебето, така и за майката.
Хубаво би било, ако Здравната каса поемаше корекция на бюста след кърмене. Като част от "майчиното здравеопазване". Така повече жени щяха да изберат кърменето пред изкуственото хранене, което си е инвестиция в здравето на растящото поколение, т.е. има икономически смисъл. А после майките нямаше да се сдухват на тема разваления си бюст, което се явява приятен бонус от цялата работа.
Нейсе.
Горчивея си просто.
(Обичам интересните думи. Тази я взех от блога на Нуша, който открих вчера линкнат при hazel.)
Хубаво би било, ако Здравната каса поемаше корекция на бюста след кърмене. Като част от "майчиното здравеопазване". Така повече жени щяха да изберат кърменето пред изкуственото хранене, което си е инвестиция в здравето на растящото поколение, т.е. има икономически смисъл. А после майките нямаше да се сдухват на тема разваления си бюст, което се явява приятен бонус от цялата работа.
Нейсе.
Горчивея си просто.
(Обичам интересните думи. Тази я взех от блога на Нуша, който открих вчера линкнат при hazel.)
петък, 5 октомври 2007 г.
Публикувам
Този блог вече е публичен.
Да се чете в хронологичен ред (сиреч отзад напред). Да се коментира на корем.
Отново да се има предвид, че аз понякога лъжа. Не е от лошотия, просто така по- ми върви писането :)
Да се чете в хронологичен ред (сиреч отзад напред). Да се коментира на корем.
Отново да се има предвид, че аз понякога лъжа. Не е от лошотия, просто така по- ми върви писането :)
Галеното име.
Я докато още спи (егати лукса, спи повече от 2 часа! - направо се чудя какво да правя с толкова много свободно време накуп! :) ) да кажа и за галеното име.
Значи, като измислихме, че един ден живот и здраве синът ни ще се казва Деян (това беше преди много години), не сме мислили за съкратен вариант. Аз харесвам хората да се наричат с целите им имена и все си мислех, че обръщението ми към него ще бъде "Деяне".
Пусто, не стана баш така. Като се почне комуникацията на motherese ("мамешки"), никак не ми върви да го Деяносвам. Нали е на мама малкия хубавчо (ъъ, и на баба Шурко Пурко) - "Деяне" не се вписва в парадигмата. Та се оказа, че трябва да измислим и галено. А и особено че разни хора тръгнаха да го съкращават на Дидко - вариант, който отхвърляме автоматично, хич не ни харесва.
Другото общоприето съкращение на Деян - Део - намирам за много неблагозвучно, неудобно за произнасяне.
Най-много се колебаехме между Дени и Дани. И за двете си има плюсове и минуси, но предвид че ако е Дани, всички ще си мислят, че се казва Йордан, в крайна сметка остава Дени.
Сега обаче, като искам да мина от галено отново на пълно име, ми идва първо "Дениславе!" :) Не знам моят колега със същото име къде блее, та още не е почерпил. По принцип важно ни беше да не е кръстен на никого, защото нали nomen est omen и обвържеш ли имената на хората, обвързваш доста повече неща. Обаче асоциацията с колегата ми Денислав не ме притеснява, понеже той е добър човек.
Значи, като измислихме, че един ден живот и здраве синът ни ще се казва Деян (това беше преди много години), не сме мислили за съкратен вариант. Аз харесвам хората да се наричат с целите им имена и все си мислех, че обръщението ми към него ще бъде "Деяне".
Пусто, не стана баш така. Като се почне комуникацията на motherese ("мамешки"), никак не ми върви да го Деяносвам. Нали е на мама малкия хубавчо (ъъ, и на баба Шурко Пурко) - "Деяне" не се вписва в парадигмата. Та се оказа, че трябва да измислим и галено. А и особено че разни хора тръгнаха да го съкращават на Дидко - вариант, който отхвърляме автоматично, хич не ни харесва.
Другото общоприето съкращение на Деян - Део - намирам за много неблагозвучно, неудобно за произнасяне.
Най-много се колебаехме между Дени и Дани. И за двете си има плюсове и минуси, но предвид че ако е Дани, всички ще си мислят, че се казва Йордан, в крайна сметка остава Дени.
Сега обаче, като искам да мина от галено отново на пълно име, ми идва първо "Дениславе!" :) Не знам моят колега със същото име къде блее, та още не е почерпил. По принцип важно ни беше да не е кръстен на никого, защото нали nomen est omen и обвържеш ли имената на хората, обвързваш доста повече неща. Обаче асоциацията с колегата ми Денислав не ме притеснява, понеже той е добър човек.
Мамино синче
Може би най-важното нещо във възпитанието на едно момче е майка му да успее да се удържи да не го направи "мамино синче". Адски мразя мамини синчета.
Това е нещо, за което трябва много да внимавам. Защото вече ми се струва, че виждам в себе си наченки на склонност към вмаминосинчаване на Деян. Сакън!...
Чудя се защо жените имат повече склонност да глезотят синовете отколкото дъщерите си. Дали не е заради някаква асоциация, която жената прави с дъщерята и която й дава основание да изисква от нея повече дисциплина, повече стоицизъм - качества, които самата майка проявява докато отглежда бебето? Себеотрицанието на майката в този период може би се прехвърля донякъде към дъщерята (в смисъл - отрицание на дъщерята, на нейната уникална изключителна прекрасност, и повишаване на изискванията към нея), ако действително аналогията между двете е в основата на това отношение. Докато синът, той остава изцяло чужд - същество от друг порядък - и жената не му прехвърля нито високите очаквания, нито небрежността, които има към себе си в този момент. Той е изцяло подходящ обект за обожание.
Реципрочно за явлението "принцесата на татко".
Това е нещо, за което трябва много да внимавам. Защото вече ми се струва, че виждам в себе си наченки на склонност към вмаминосинчаване на Деян. Сакън!...
Чудя се защо жените имат повече склонност да глезотят синовете отколкото дъщерите си. Дали не е заради някаква асоциация, която жената прави с дъщерята и която й дава основание да изисква от нея повече дисциплина, повече стоицизъм - качества, които самата майка проявява докато отглежда бебето? Себеотрицанието на майката в този период може би се прехвърля донякъде към дъщерята (в смисъл - отрицание на дъщерята, на нейната уникална изключителна прекрасност, и повишаване на изискванията към нея), ако действително аналогията между двете е в основата на това отношение. Докато синът, той остава изцяло чужд - същество от друг порядък - и жената не му прехвърля нито високите очаквания, нито небрежността, които има към себе си в този момент. Той е изцяло подходящ обект за обожание.
Реципрочно за явлението "принцесата на татко".
вторник, 2 октомври 2007 г.
Красиви ли са бебетата?
Не, разбира се. Бебетата по подразбиране са грозни. Новородените - особено. Имат нечовешки пропорции, кожа с всякакви проблеми, отсъстващ поглед без намек за разумност в него, а зиналата беззъба уста на ревящо бебе си е направо плашеща.
Бебета на по-голяма възраст и с по-смислено поведение също не са ме умилявали особено.
И, разбира се, Деян е съвсем друго нещо :)
Когато ми го показаха в операционната, казах с умилена усмивка: "Грозен!"
Бях се подготвила, един вид. Разбира се, че ще е грозно - същество, което току-що излиза от 9 месеца киснене в течност - не може да не е.
После го погледнах наистина и казах - "Хубав!"
Вече ми беше станало мъчно, че го посрещнах с лошо. А то да се окаже и незаслужено. С предразсъдък го посрещнах. Той беше отворил очички и - дали ме гледаше, дали не - но ми се стори съвсем не толкова грозен, колкото очаквах, изненада ме. Стори ми се миличък, добричък, хубав.
Когато ни го донесоха на другия ден, вече в отделението, и си го разгледахме по-обстойно, и двамата с баща му се съгласихме, че такова красиво бебе не сме виждали досега. И досега ми се струва, че той е някак, съвсем обективно, по-хубав от средностатистическото бебе, което разхождат по улицата. И нямам никаква представа дали, защото си е наш, сме загубили всякаква представа за реалността, та ни се вижда толкова прекрасен, или обективно си е такъв.
Все пак, вече съм видяла поне още едно красиво бебе на този свят, и това е бебето Калина. Точно като Деян, тя се опитваше да гледа, и ми се стори миличка, добричка, хубава.
Вчера гледахме снимки на Деян от родилния дом. Изобщо не си прилича. Тогава ми се струваше съвършен и направо не исках да се променя; сега е коренно променен и пак ми се струва съвършен.
Започвам да изпитвам носталгия към тези вече натрупващи се с времето различни Деяновци - Деян от първия ми поглед към него, сгушен на кълбенце на ръката на акушерката; после този, с когото се борехме за закърмване; Деян, когото прибрахме вкъщи и който стигаше до 1/4 от леглото - направо се губеше в него - и му слагахме навито на руло одеяло зад гърба в кошчето на количката, за да му стесним пространството и да му е по-уютно - мъничка свита на кълбо запетайчица. След време ще ми липсва и такъв, какъвто е сега.
Ето така, струва ми се, започва подготовката на съзнанието за нещо, което след време ще се превърне в желание за второ дете. Понеже не можем да задържим мига, докато му се насладим напълно, искаме поне да го повторим.
Бебета на по-голяма възраст и с по-смислено поведение също не са ме умилявали особено.
И, разбира се, Деян е съвсем друго нещо :)
Когато ми го показаха в операционната, казах с умилена усмивка: "Грозен!"
Бях се подготвила, един вид. Разбира се, че ще е грозно - същество, което току-що излиза от 9 месеца киснене в течност - не може да не е.
После го погледнах наистина и казах - "Хубав!"
Вече ми беше станало мъчно, че го посрещнах с лошо. А то да се окаже и незаслужено. С предразсъдък го посрещнах. Той беше отворил очички и - дали ме гледаше, дали не - но ми се стори съвсем не толкова грозен, колкото очаквах, изненада ме. Стори ми се миличък, добричък, хубав.
Когато ни го донесоха на другия ден, вече в отделението, и си го разгледахме по-обстойно, и двамата с баща му се съгласихме, че такова красиво бебе не сме виждали досега. И досега ми се струва, че той е някак, съвсем обективно, по-хубав от средностатистическото бебе, което разхождат по улицата. И нямам никаква представа дали, защото си е наш, сме загубили всякаква представа за реалността, та ни се вижда толкова прекрасен, или обективно си е такъв.
Все пак, вече съм видяла поне още едно красиво бебе на този свят, и това е бебето Калина. Точно като Деян, тя се опитваше да гледа, и ми се стори миличка, добричка, хубава.
Вчера гледахме снимки на Деян от родилния дом. Изобщо не си прилича. Тогава ми се струваше съвършен и направо не исках да се променя; сега е коренно променен и пак ми се струва съвършен.
Започвам да изпитвам носталгия към тези вече натрупващи се с времето различни Деяновци - Деян от първия ми поглед към него, сгушен на кълбенце на ръката на акушерката; после този, с когото се борехме за закърмване; Деян, когото прибрахме вкъщи и който стигаше до 1/4 от леглото - направо се губеше в него - и му слагахме навито на руло одеяло зад гърба в кошчето на количката, за да му стесним пространството и да му е по-уютно - мъничка свита на кълбо запетайчица. След време ще ми липсва и такъв, какъвто е сега.
Ето така, струва ми се, започва подготовката на съзнанието за нещо, което след време ще се превърне в желание за второ дете. Понеже не можем да задържим мига, докато му се насладим напълно, искаме поне да го повторим.
понеделник, 1 октомври 2007 г.
Атопичен дерматит
Ето, че видяхме и опаката страна на родителството. Притесненията, безсънните нощи, безсилието да помогнеш на детенцето, като го виждаш, че се мъчи. Болестта.
Започна с нетипично за него нервно поведение, не можеше да спи, плачеше непрекъснато, беше трудно да се утеши, а като се унесеше, след половин-един час се стряскаше и събуждаше, с което всичко започваше отново.
Супер пресушена кожа, зачервени гънки на ръцете, коленете, шията, и розов обрив - диагностицираха го с атопичен дерматит и се започна търсенето на алергена, който го отключва.
Не сме го намерили още. Междувременно изръшнахме нета и книгите за информация, уплашихме се до немай къде, и най-накрая разбрах това, с което майка ми ме плашеше като тийн - "Ще видиш, като станеш майка ти самата - родителят винаги мисли най-лошото".
Атопичният дерматит може да се прояви по хиляди начини. Това е име само на симптома, но не указва причината. Съответно причините могат да са най-различни при различните хора. При някои ще е хранителна алергия (тук аз хленча - горкото детенце, какво детство ще има, като не може да си хапне шоколадче като другите дечица, като вечно ще трябва да пази диета и да се съобразява какво яде!), при други - такава, проникваща през дихателните пътища - към домашен прах, химически препарати, котка (без капка колебание се сбогувах мислено с Миша, която изглежда никога няма да си приберем обратно), при трети ще е свръхчувствителност на кожата - прах за пране, изкуствен компонент в дрехите и т.н.
Продължителността на тази болест също е различна. При голяма част от случаите се израства след 18-тия месец; останалите го надрастват на 5-6 годишна възраст, и някаква част си го влачат и като възрастни.
Последствията варират - понякога минава с леки обриви, друг път се развива сенна хрема, заболявания на дихателните пътища (бронхити и подобни), вторични инфекции от разчесването на кожата, особено стафилококови, и цялостна податливост на вирусни заболявания поради занижената защитна способност на кожата. 1/3 от хората с атопичен дерматит развиват астма.
Лечението е многообразно, понеже няма двама лекари да предписват едно и също. Някои предписват кортикостероидни кремове, други ги избягват, трети се кълнат в хомеопатията като единственото ефективно средство. По думите на някаква лекарка - "вие, майките на деца с А.Д., сте като туристи - само обикаляте от кабинет на кабинет". Не е оптимистично.
Като истински родител, от това море от възможни сценарии оттук насетне, аз мазохистично да се потапям в обмисляне на детайлите около живота на дете, алергично към всички вкусни неща, измъчвано от астма, комплексирано заради грозните обриви, изнервено заради ужасния сърбеж, болнаво, допълнително увредено от кортикостероидите; социалните и психологическите последствия от такъв живот (като започнем с разбития сън, чиито основи полагаме в момента, взимайки го да спи гушнат при нас на спалнята като единствен начин да поспи през нощта), и се ужасявам, ужасявам, и ми се къса сърцето и ми се плаче.
Вече 1 седмица откак се борим с болестта, първоначалната уплаха ни попремина - човек не може да е уплашен постоянно; има и подобрение - с променлив успех, но все пак поддържа надеждата.
Баба Зорка си е донесла една свещичка от храма на Богородица в Ефес, където беше на посещение миналия месец. Даде ми я и ми каза - запали си я, като останеш сама, и се моли - като майка - да се оправи детето ти. Преди... щях да се усмихна, да благодаря, и после да я прибера в шкафа. Сега... стои приготвена на масата и чака - да се отчая достатъчно, да изгубя надежда, да падна толкова на дъното, че претенциозният ми агностицизъм да стане маловажен и да започна да се моля... не с вяра, а въпреки неверието.
Започна с нетипично за него нервно поведение, не можеше да спи, плачеше непрекъснато, беше трудно да се утеши, а като се унесеше, след половин-един час се стряскаше и събуждаше, с което всичко започваше отново.
Супер пресушена кожа, зачервени гънки на ръцете, коленете, шията, и розов обрив - диагностицираха го с атопичен дерматит и се започна търсенето на алергена, който го отключва.
Не сме го намерили още. Междувременно изръшнахме нета и книгите за информация, уплашихме се до немай къде, и най-накрая разбрах това, с което майка ми ме плашеше като тийн - "Ще видиш, като станеш майка ти самата - родителят винаги мисли най-лошото".
Атопичният дерматит може да се прояви по хиляди начини. Това е име само на симптома, но не указва причината. Съответно причините могат да са най-различни при различните хора. При някои ще е хранителна алергия (тук аз хленча - горкото детенце, какво детство ще има, като не може да си хапне шоколадче като другите дечица, като вечно ще трябва да пази диета и да се съобразява какво яде!), при други - такава, проникваща през дихателните пътища - към домашен прах, химически препарати, котка (без капка колебание се сбогувах мислено с Миша, която изглежда никога няма да си приберем обратно), при трети ще е свръхчувствителност на кожата - прах за пране, изкуствен компонент в дрехите и т.н.
Продължителността на тази болест също е различна. При голяма част от случаите се израства след 18-тия месец; останалите го надрастват на 5-6 годишна възраст, и някаква част си го влачат и като възрастни.
Последствията варират - понякога минава с леки обриви, друг път се развива сенна хрема, заболявания на дихателните пътища (бронхити и подобни), вторични инфекции от разчесването на кожата, особено стафилококови, и цялостна податливост на вирусни заболявания поради занижената защитна способност на кожата. 1/3 от хората с атопичен дерматит развиват астма.
Лечението е многообразно, понеже няма двама лекари да предписват едно и също. Някои предписват кортикостероидни кремове, други ги избягват, трети се кълнат в хомеопатията като единственото ефективно средство. По думите на някаква лекарка - "вие, майките на деца с А.Д., сте като туристи - само обикаляте от кабинет на кабинет". Не е оптимистично.
Като истински родител, от това море от възможни сценарии оттук насетне, аз мазохистично да се потапям в обмисляне на детайлите около живота на дете, алергично към всички вкусни неща, измъчвано от астма, комплексирано заради грозните обриви, изнервено заради ужасния сърбеж, болнаво, допълнително увредено от кортикостероидите; социалните и психологическите последствия от такъв живот (като започнем с разбития сън, чиито основи полагаме в момента, взимайки го да спи гушнат при нас на спалнята като единствен начин да поспи през нощта), и се ужасявам, ужасявам, и ми се къса сърцето и ми се плаче.
Вече 1 седмица откак се борим с болестта, първоначалната уплаха ни попремина - човек не може да е уплашен постоянно; има и подобрение - с променлив успех, но все пак поддържа надеждата.
Баба Зорка си е донесла една свещичка от храма на Богородица в Ефес, където беше на посещение миналия месец. Даде ми я и ми каза - запали си я, като останеш сама, и се моли - като майка - да се оправи детето ти. Преди... щях да се усмихна, да благодаря, и после да я прибера в шкафа. Сега... стои приготвена на масата и чака - да се отчая достатъчно, да изгубя надежда, да падна толкова на дъното, че претенциозният ми агностицизъм да стане маловажен и да започна да се моля... не с вяра, а въпреки неверието.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
