Ето, че видяхме и опаката страна на родителството. Притесненията, безсънните нощи, безсилието да помогнеш на детенцето, като го виждаш, че се мъчи. Болестта.
Започна с нетипично за него нервно поведение, не можеше да спи, плачеше непрекъснато, беше трудно да се утеши, а като се унесеше, след половин-един час се стряскаше и събуждаше, с което всичко започваше отново.
Супер пресушена кожа, зачервени гънки на ръцете, коленете, шията, и розов обрив - диагностицираха го с атопичен дерматит и се започна търсенето на алергена, който го отключва.
Не сме го намерили още. Междувременно изръшнахме нета и книгите за информация, уплашихме се до немай къде, и най-накрая разбрах това, с което майка ми ме плашеше като тийн - "Ще видиш, като станеш майка ти самата - родителят винаги мисли най-лошото".
Атопичният дерматит може да се прояви по хиляди начини. Това е име само на симптома, но не указва причината. Съответно причините могат да са най-различни при различните хора. При някои ще е хранителна алергия (тук аз хленча - горкото детенце, какво детство ще има, като не може да си хапне шоколадче като другите дечица, като вечно ще трябва да пази диета и да се съобразява какво яде!), при други - такава, проникваща през дихателните пътища - към домашен прах, химически препарати, котка (без капка колебание се сбогувах мислено с Миша, която изглежда никога няма да си приберем обратно), при трети ще е свръхчувствителност на кожата - прах за пране, изкуствен компонент в дрехите и т.н.
Продължителността на тази болест също е различна. При голяма част от случаите се израства след 18-тия месец; останалите го надрастват на 5-6 годишна възраст, и някаква част си го влачат и като възрастни.
Последствията варират - понякога минава с леки обриви, друг път се развива сенна хрема, заболявания на дихателните пътища (бронхити и подобни), вторични инфекции от разчесването на кожата, особено стафилококови, и цялостна податливост на вирусни заболявания поради занижената защитна способност на кожата. 1/3 от хората с атопичен дерматит развиват астма.
Лечението е многообразно, понеже няма двама лекари да предписват едно и също. Някои предписват кортикостероидни кремове, други ги избягват, трети се кълнат в хомеопатията като единственото ефективно средство. По думите на някаква лекарка - "вие, майките на деца с А.Д., сте като туристи - само обикаляте от кабинет на кабинет". Не е оптимистично.
Като истински родител, от това море от възможни сценарии оттук насетне, аз мазохистично да се потапям в обмисляне на детайлите около живота на дете, алергично към всички вкусни неща, измъчвано от астма, комплексирано заради грозните обриви, изнервено заради ужасния сърбеж, болнаво, допълнително увредено от кортикостероидите; социалните и психологическите последствия от такъв живот (като започнем с разбития сън, чиито основи полагаме в момента, взимайки го да спи гушнат при нас на спалнята като единствен начин да поспи през нощта), и се ужасявам, ужасявам, и ми се къса сърцето и ми се плаче.
Вече 1 седмица откак се борим с болестта, първоначалната уплаха ни попремина - човек не може да е уплашен постоянно; има и подобрение - с променлив успех, но все пак поддържа надеждата.
Баба Зорка си е донесла една свещичка от храма на Богородица в Ефес, където беше на посещение миналия месец. Даде ми я и ми каза - запали си я, като останеш сама, и се моли - като майка - да се оправи детето ти. Преди... щях да се усмихна, да благодаря, и после да я прибера в шкафа. Сега... стои приготвена на масата и чака - да се отчая достатъчно, да изгубя надежда, да падна толкова на дъното, че претенциозният ми агностицизъм да стане маловажен и да започна да се моля... не с вяра, а въпреки неверието.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
3 коментара:
О:(
Дано да го израсте, дано, дано.
Има една молитва, "Господи, помогни на неверието ми".
Няколко пъти се връщам на този ти пост.Много години не знаех как да се преборя със себе си и страховете си. "...родителят винаги мисли най-лошото"-този е най-гадният.Винаги съм се питала защо се получава така,че за най-скъпото ни същество мислим лоши неща?С годините се научих в момента на зараждане на "...ами ако..." да превключвам на някаква друга тема,каквато и да било.Идеалният вариант е да се мисли за нещо хубаво:)В много случаи,когато притесненията вземат връх,това е невъзможно,но поне се научих да не мисля конкретно и съзнанието ми да не рисува възможни/невъзможни страховити картини.Добро начало:)Или ако ги рисува,щото моето малко необуздано,то внимавам да не ги свързвам с конкретен човек,камо ли с детето си.
По въпросът с молитвите.Защо ги оставяме като последно средство срещу отчаянието?Не е ли късничко тогава?И на кого да се молим?Ще си позволя да ти предложа примерно начало на молитва,за която не е нужно да се бориш с неверие,но трябва да казваш с дълбока убеденост,с всичката надежда на света,а не отчаяно.Опитай!Ето: "Моля те, детенцето ми,бори се с болестта, ти можеш,мама е до теб и те подкрепя..." Разбираш за какво говоря,думите ще си наредиш сама.Знам,че звучи налудничаво малко,но е доста по-приемливо от молби към някой,в чието съществуване не вярваш.В най-лошия случай ще излъчваш увереност,а не притеснение,което децата усещат идеално.Силата на позитивното мислене не е за подценяване,колкото и да не ми се отдава понякога:)
Алергична съм,знам какъв е ад:(
Пиша като човек, който живее с атопичния дерматит от доста време. При мен той се разви много бурно в пубертета, защото никой не го беше диагностицирал дотогава. Сега заболяването е хронично и е част от живота ми. Не е приятно, особено когато имам кризи, но в никакъв случай не мога да кажа, че е нещо, което ми пречи кой знае колко. Всичко е в грижата. Моят съвет е да не се безпокоите - хванали сте го навреме и шансът бебчо да се оправи скоро е много голяма. Имайте едно наум, когато влезе в пубертета все пак. Но дори това да се задържи за дълго, не се отчайвайте. Съвременната козметика за АД е толкова добра, че наистина може да се контролира. Вероятно ще трябва да ограничите контактите с котки, но дори шоколадът не е толкова противопоказен. Желая успех и спокойствие!
Публикуване на коментар