Слънчево зайче

Днешният ден вероятно ще се окаже важен.

Получих съобщение от системата на детските градини, че Деян е приет в 98-ма ОДЗ "Слънчево зайче" (страхотно име) - новооткритата детска градина в Младост 2.
На първото класиране той не влезе там, и аз честно казано си отдъхнах, но ето - открили 25 нови места и той беше 17-ти поред в лист на чакащи (от 249 деца!) за своята яслена група, и беше очаквано, че при това класиране вече ще влезе.

Усещането е някакси хубаво, още повече и че е голям късмет - без новооткритата градина, с темпото с което се покачваше в списъците на чакащите, редът му щеше да излезе сигурно след 15-тина години.

Но ме връхлитат и страховете:
- разделите сутрин
- отношението на учителките и лелите
- другите деца от групата - как ще се социализира, какво ще бъде мястото му сред тях
- с алергията какво ще правим
- с детегледачеството как ще се организираме
- очакваното често боледуване

Една камара разправии ще си имаме и докато го запишем, а срокът е до петък. Лични карти с новия адрес, медицински документи на Деян, но вероятно и някакви медицински прегледи, свързани с тях - кога ще успеем с всичко (а и като си помисля колко е натоварено в работата...)

Обаче имам някакво усещане, че класирането за детска градина е добра новина, и ми се искаше да споделя и да се похваля. Че и с такова хубаво име, все пак :)

Място за Деян

Схемата на отглеждане, която сме възприели - повече по силата на обстоятелствата и поради съобразяване с чужди решения, отколкото по наше собствено решение - дава кофти резултати.
От много време се тормозя по този въпрос и след като напоследък поведението на Деян се влоши до непоносимост (тревожност, безпокойство, рев, капризност, страх от изоставяне, невъзприемчивост към правила и дисциплина), взехме решение и направихме първите стъпки това да се промени.

Първо, лашкането му насам-натам трябва да спре. Не е нормално човек да няма дом - това е страхотен източник на несигурност и липса на равновесие дори за голям човек (спомням си Лили как се чувстваше, когато като тийнейджър живееше едновременно при майка си и при баба си; спомням си и на мен какво ми беше, като живеех едновременно в София и Осло) - в чисто психологическо отношение това е един постоянен стрес, непрекъсната нужда от адаптиране - наново и наново всеки път като се преместиш - а в организационно отношение е пълен хаос, особено за разсеян човек, който, като мен, и бездруго не помни къде последно си е видял чорапите на зелени чертички. За Деян проблемът е по-голям: той трябва да се адаптира към различна обстановка, различни играчки/книжки/игри, различен дневен режим и различни дейности извън дома. Комбинацията от тези неща съставлява целия му свят. Освен това с добавянето на Вършец и Горна баня към София и Ботевград като временни домове за гледане, номадското усещане е дори още по-силно.

Второ, гледането му от различни хора - което е по-съществен проблем от различните места - може и да продължи засега под някаква форма, която ще гледаме все пак да олекотим, а в по-дългосрочен план и то трябва да се прекрати. Нужно е да преминем към един постоянен човек за през деня, а самите ние да сме налични винаги вечер, нощем, сутрин и през уикендите. Баби и дядовци да се превърнат в бонус - от време на време, за кратко, за голяма радост и глезене ;), след което обратно към ежедневието и доскучалите вече мама и тати.
Гледачка + родители са напълно достатъчни и приемливи за едно дете. В комбинация с постоянното местоживеене цялата ситуация за него ще се нормализира, светът му ще се закрепи.

Време е да станем родители на 100% - разбира се, доколкото е възможно на работещите родители. Подобрението ще е неимоверно. Деян се успокоява, когато е с нас по-дълго. Ние самите ще се успокоим, че правим каквото знаем, че трябва, и не го ощетяваме. Успокоени, ще можем да отстояваме по-добре и изискванията си към него. В момента не можем да налагаме никакви правила, не можем да го учим на нищо, не можем да го възпитаваме и дисциплинираме - толкова рядко и толкова малко време прекарваме заедно, че никаква последователност не е възможна. Нашето собствено чувство за ограничено време ни кара да му се наслаждаваме, да играем, да общуваме с него, но и да позволяваме всичко - понеже е "за малко". Когато вече не е "за малко", а стане "за постоянно", нещата ще се променят - Деян ще може наистина да навлезе в нашия живот като част от него, а не като временна притурка. Ще има място за него.

Тогава може би вече няма да нарежда тихичко и примирено "Мамо, защо ме остави", докато си реди животните едно до друго, или да се вкопчва в мен уплашено, като разбере че тръгвам за работа, и да ме моли: "Мамо, не си отивай!"
Ще знае, че ще се върна, че не съм го оставила, че го обичам и че може да разчита на мен. И когато заяви, че "И Деян отиде на работа!", какво пък, някой път ще го взема :)

Този целият прекрасен план ме прави много щастлива, макар че в него има и неизвестни. На практика е необходимо първо да се направи ремонта на апартамента в Младост и да се нанесем там. Това го стартираме от понеделник. Имаме ключ, бригадата вече беше на оглед, почти всички решения са взети, така че заданието към тях е ясно, чакам оферта. Финализираме заданието, плащам първата вноска и започват.

Междувременно си взех отпуск за целия януари. Ще си седя при детето и ще му омръзвам :) Ще наглеждам ремонта, ще взимам решения (навреме и без обсъждане, за да не се бавим - пък нека са и грешни, майната му) и ще координирам различните групи (колкото и да се стремях, все пак не успях да сведа страните по проекта до една - ще бъдат поне 4, а и обикаляне по магазини ще има).
Ще си придвижа личните дългоотлагани здравословни грижи - цял списък, за който нямам време.
Ще си купя кола, защото Веселин ми отмъква Фабията ;) и дотогава вече ще си ходи сам на работа с нея, но и на мен ще ми трябва. Няма да го мисля кой знае колко, хващам Карло и избираме някоя спретната, читава Микра - искам климатик и да е в добро състояние, останалото не ме интересува. Нали съм женка, Микрата ми е идеална, хем за град.
Ще уредя формалностите с продавачите на апартамента - паркомясто, прехвърляне на земята.
Ще заведа Деян при д-р Мустаков, да видим какво ще правим - дали пак ще тестуваме за алергия към белтък, дали ще пробваме нови неща - цитруси, банани от пазара, домати.
Ще му готвя разни неща с позволените продукти, стига вече си е ял едни и същи кюфтенца с ориз. Той може да яде много повече неща, отколкото му готвим, просто все нямаме време.
И ще търся гледачка. Щото леля Фани надали ще се съгласи да пътува до Младост, че и за повече дни от сегашните й 8 дни месечно. Така че предполагам че ще се откаже, за моя най-голяма скръб, но какво да се прави.
И ще преглеждам детски градини. Деян е в списък на чакащи за 3 детски градини в Младост, но навсякъде е все още доста назад. Вероятно частна градина ще остане единствената опция, но за тая цел трябва да се обиколи, разпита, проучи, провери... и ако се вредим някъде, постепенно да започнем да го водим, за да привикне плавно.
Може би няма да ми стигне 1 месец за всичко, но не можах да си взема повече. Хубавото е, че в съчетание с Коледно-новогодишните празници общо ще се събере почти към месец и половина... постоянно родителство.

Еееех, ех! Животът е хубав! :)
А с недоспиването все някак ще се справим ;) Щом всички други могат...

Менюто на орлите, урок по смятане и други някои историйки

По принцип, за да създаваме у Деян любов към хигиената и миенето, при всяко миене на ръце ахкаме възхитено колко хубаво миришат: Мирише на сапун! Той гордо ни ги тика в носовете винаги като са насапунисани, пта: "На какво мирише?" и чака да чуе точно тоя окуражителен коментар - "Ммммм, на сапун!"
А пък вчера нещо си играе с мен и в някакъв момент му е интересно да ми пипа краката, а аз му се карам - Не пипай краката на мама, защото са мръсни.
А тази сутрин тръгвам към банята и обяснявам:
- Мама отива да се къпе.
- Да.
- И ще си измие и косичката.
- Да. И после - крачетата. И станат... на сапун!

А пък баща му го предупреждава да не прави еди-какво си, и Деян се съгласява и пояснява:
- Щото ще стане бельо!

А тази вечер ни разсмя като взе да обяснява откритието си, че орела, също както хамелеона (за хамелеона си знаем, но за орела е ново), яде: "мравкиии, мухиии, червейчетаааа... като хамелеона! И мравкиии... И динозавърииии..."
И ние прихваме да се смеем и започваме да си представяме как орела, като преяде с динозаври, си казва - уффф, стига с тия динозаври, от утре вече само на мухи и мравки!
И Деян много нахилен че такъв фурор е предизвикал, повтаря успеха: "Орела и хамелеона ядат и мухиии, и мравкии, и диплодоциии."
Хем е много смешно да стоят мравките до диплодоците в едно изречение, хем се питаме - с тия книжки, от които ги учи животните, като всяко едно е на голяма картинка - мравката увеличена хиляди пъти, диплодока пък намален толкова - дали Деян има представа за мащаба на животните едно спрямо друго? Хайде тези които може да види около себе си, не са проблем, но тези дето са само на картинка - откъде да знае. Че и не са само диплодоците това, ами и бронтозаврите (наречени в други книжки брахиозаври и/или апатозаври - та и мен ме объркаха!), изобщо, трябва да се мине на филмчета - не става инак...

А пък го питах тая вечер кой му е приятел, и той мисли мисли и каза:
- Батко Жоро.
Батко Жоро е шефът ми, когото Деян е виждал само няколко пъти - последния път в офиса му показваше, че трябва да натисне интервала (ама после да го пусне! ;) ) за да си play-не отново филмчето което сме му пуснали. То пък беше с една Баба Мравка, която Деян е запомнил и преди няколко дни ми изреди какви неща има в работата на мама по следния начин:
- И кака Албенкаа, и Здравкоо, и батко Жороо... и баба Мравкаа...

Деян много се кефи на идеята за работата и почти всяка сутрин, като тръгна да излизам, се опитва да се вреди и той:
- И Деян дойде! И Деян ще ходи на работа! И отидеме заенно!

Изобщо, той е голям в изреждането. А също така - в самопризнанията. Документиран е на филмче как го питам кой счупи хобота на слончето и той с готовност отговаря: Деян Ефремов! Но по-интересно тази вечер си лежат с Веселин и Веселин му обяснява, че ние много го обичаме, и дори като понякога му се караме, пак го обичаме - а му се караме когато той ни хапе и щипе. А Деян се хванал на изрежданката: "...и удряш, и скубеш..."

А урок по смятане номер едно - от тази сутрин:
- Е те убия!
- Това е закачалка, мамо. Ето ти държиш една, а ако вземеш още една, колко ще имаш?
- Къде е?
- Ето там в онази торба.
(отива, изважда я)
- И като имаш една, и сега взимаш още една, колко ще станат?
- Две!
- Браво, мамо, точно така - ще станат две. А сега като имаш две, ако вземеш още една, колко ще станат?
- Три!
- Точно така, мамо, три. (Веселинееее, ела бързо да чуеш колко е умно детето!) А ако имаш три, и вземеш още една, колко ще станат?
- Две!
И тук свърши урока :)

А големите числа не го плашат малкия герой - преди малко ми съобщи, че "А на Ботевград има епесе лева!"
Епесе лева е 50 лв, а той наистина разглеждаше някакви 50-ки в Ботевград последния път като бяхме там, и изглежда са го впечатлили.

И като казах герой - играят си с Веселин на криеница, Деян се крие в гардероба, а Веселин се прави че го търси - изрежда на висок глас разни чудения къде ли може да е Деян, прави разни смешни предположения, а Деян отвътре си трае и понякога се кикоти тихичко. Веселин се чуди: "А дали не е в гардероба? Ама то е много тъмно в гардероба, дали не го е страх?"
Деян се обажда отвътре: "Не. Ти си юнак!"

За естественото раждане

Този текст е коментар на следната статия в Openly Feminist (моля, прочетете първо нея и линковете, които са дадени в нея).

Потресаваща история. И аз, като някоя от другите коментиращи в темата в БГ-мама, спрях да влизам там защото се натоварвам прекалено много.
Аз съм раждала в тази болница - със секцио по спешност, с избран от мен лекар и анестезиолог, за което платих на болницата, после ВИП стая и т.н. Отношението към мен беше безупречно (нивото на компетентност не го коментирам).
Когато трябваше да взема решение как искам да раждам - естествено или със секцио - точно тази реалност, описана в разказа, беше определяща за избора ми да родя със секцио, въпреки всичките му недостатъци пред естественото раждане. Защото не съм чувала в България да има медицински екип, способен да проведе естествено раждане правилно. Тук действат касапски, а раждане с окситоцин и епизиотомия за мен е толкова далече от "естественото", колкото и секциото - затова просто предпочетох да не ме мъчат и да не минавам през допълнителните рискове на такова раждане. Изборът пред българската родилка всъщност не е между "естествено" и "секцио", а между груба касапница (отживели методи, грешно изпълнени манипулации, грешни решения, водещи до тежко и в много отношения рисковано раждане) и цивилизовано секцио (ясни и в общия случай - правилно изпълнени хирургически процедури, рисковете са предвидими, последствията се знаят). Опция за наистина естествено раждане просто няма.

Категорично смятам, че по време на раждане решенията за начина на провеждането му трябва да се взимат от лекар, а не от родилката. Тя не е специалист, може да не разсъждава трезво в този момент, може да няма цялата информация за да вземе информирано решение. В много случаи се налага да се прибегне до сурови мерки - лекарят трябва да осигури на първо място безопасност, това е негово задължение. Ако залогът е живота на бебето или майката и няма друг избор, за мен е оправдано да прояви дори насилие.

Но проблемът е многопластов и засяга цялата система. В идеалния случай трябва всяка родилка да може да говори предварително с лекаря, който ще й проведе раждането, и да се разбере с него какви са предпочитанията й. Той от своя страна трябва да направи всичко възможно да се съобрази с тях по време на раждането - до момента, в който не се _наложи_ да се отклони от тях.
За да сработи това, трябва да съществува доверие между двамата. Трябва да има личен контакт и лекарят трябва да може да отдели достатъчно време, за да се подготви и да проведе това раждане. Нашите лекари нямат това време, те израждат по няколко бебета на ден, в претъпкани болници, чака се на опашка за операционна, за легло, за стая. Не знам статистика за броя родилки, които се падат на един лекар (или лекарски екип) в България, но очаквам, че оттук идва част от проблема.

Другото много съществено нещо е, че трябва лекарят да е информиран, да е в час с постиженията на _съвременната_ наука по отношение на техниките за естествено раждане: как то може да бъде подпомогнато и улеснено. Масаж на перинеума, топла вода, компреси - има ли макар и една болница, макар и един лекар в БГ, който дори е чувал за тези неша? Майката с този разказ се е подготвила предварително и ги знае, но целия екип в болницата й се смее, защото е неосведомен и некомпетентен. И освен това защото е свикнал да мисли за тези неща като за екстри и глезотии. Искала била да не се разкъса - ами да не си забременявала, мила моя, ако не искаш да се разкъсваш сега. Ти какво, да не мислиш че е лесно. Или любимия им лаф - "Какво си се развикала сега, да си мислила когато си го правила!" Тази арогантност идва от незнание, от убеденост, че друг начин няма. За тях не съществува дори концепцията, че естественото раждане може да протече по много лек и безпроблемен начин, стига да се проведе правилно.
Нашите лекари и акушерки си израждат на конвейер по начина, който си знаят от години. Това е проблем не само на АГ-тата, а на целия здравен персонал в България: не се отделя време за продължаваща квалификация, не следят нови публикации, не се интересуват, не се информират - правят си едно и също, като занаятчии.

Така че проблемите с лекарите са два: първо, не знаят, и второ, не им пука. Най-редовните оправдания на гилдията ги знам: много сме претоварени, нямаме време, системата е такава, а и с тези заплати вие какво искате.
Така че преди да застана пред Тина Киркова и да им кажа "не се дръжте с нас като с животни", трябва да имам някаква алтернатива, която да им предложа - какво искам всъщност от тези хора? Те ще се оправдаят със "системата" и аз няма да мога да им кажа нищо. Защото ежедневието на един лекар в никакъв случай не е леко и не мога да искам префинена чувствителност от него, когато пред кабинета му чакат на опашка тълпи от необслужени пациенти. Той просто не може да смогне с всичко.
А на тези сред тях, които са по-внимателни и по-чувствителни, им е най-трудно, защото съвсем пък не могат да намерят баланса и се борят с това всеки ден, обикновено за своя сметка. Тези, които се стараят да са в час, крадат от личното си време, за да се образоват.

Затова искането към лекарите ще се преформулира в искане "системата" на здравеопазването да ги подпомогне по някакъв начин: да им даде повече време за пациент, да организира обучения по отношение към пациента, да подпомогне участието им в симпозиуми, семинари, международни обучения свързани с най-новите постижения в областта им, да им осигури достъп до литература и специализирана периодика, да им осигури и времето да се възползват от този достъп - всичко това ще ги остави без оправдание, но и тогава хората, за които тази професия е призвание, ще получат възможността да станат наистина добри лекари. Но разбира се всичко това струва, първо, пари, и второ - реформи (компетентно проведени). Ще отнесем въпроса към министъра на здравеопазването, той ще каже - няма пари, а за реформи - няма пари. И някъде там нещата замират, до следващия протест, породен от следващата кошмарна история.

Извинете за песимизма. Междувременно, раждащите в България - раждайте със секцио, плащайте си за екип и за ВИП стая, и приемете, че това е един от многото компромиси, които правим, избирайки да живеем в бедна и корумпирана държава. (А то не че някъде по света здравеопазването е цъфнало и вързало, но това е друг въпрос.)

За тайнството кръщение

Мордред ми е задал много хубав въпрос в коментарите към един по-ранен постинг и аз ще изведа отговора тука, защото често се случва да пояснявам позицията си по въпроса за кръщението, или по-точно - защо съм против да се кръсти Деян.

Мордред пита:

Чакай малко, как така е "необратимо" кръщението?

Или смяташ, че кръщението "прави" нещо, при което окей, необратимо е, но пък иначе се ходи в ада, така че си е хубаво и положително нещо (което всеки отговорен родител загрижен за душата на детето си трябва сам да направи, без съмнение)

Или кръщението "не прави" нищо, при което обратимостта като свойство е неинтересна.

Не разбирам как може да си по средата между двете, това някакъв вид агностицизъм ли е? (Освен ако нямаш предвид посегателството над личността и на детето и на родителя, когато някой прави КАКВОТО И ДА Е с детето ти без разрешение)

Ще се опитам да обясня, засега хаотично, както ми хрумва, а впоследствие може да се постарая и да го формулирам по-добре (ама после, защото сега съм гладна и бързам ;) ).

Краткият отговор е - да, агностицизъм. Но ми се иска да поясня повече.

Възможно е да съм неконсистентна в отношението си към християнството като цяло и кръщението в частност. Темата е доста важна за мен и мнението ми е много силно, макар и позицията ми да се поддава на критика (може би?).


Не смятам, че кръщението "прави" нещо, но го допускам. И при допускането следвам нататък по веригата сякаш че е истина. С това влизам вътре в християнския светоглед (доколкото го познавам) и се опитвам да разсъждавам on its own terms. Roleplay-вам, демек.

In character ми се струва, че на кръщение трябва да подложи сам себе си съзнателен индивид, и това решение трябва да е основано върху вътрешно убеждение и вяра.
Едно малко дете не е осъзнат индивид, способен да вземе такова решение. Но аз като родител не трябва да "извършвам" това върху него, защото причисляването му към общността на вярващите трябва да е акт на свободна воля, която е толкова важна в християнството и аз не мога да не я уважа.

С други думи, смятам че това е валидно не просто за мен, а за всички вярващи християни: не може да кръщаваш дете, или с други думи, да кръстиш дете е неуважение към свободната му воля.

Според мен моментът, в който един пораснал, разумен човек осъзнава нуждата и желанието си да се причисли към общността на вярващите - т.е. нуждата и желанието да се _покръсти_, е много важен в духовното му развитие. Това е ключов момент в живота на човека. Кръщението е много силен ритуал като преживяване и е хубаво той да бъде наистина преживян - тогава, когато му е времето, когато човек е готов за него и го е поискал. Кръщавайки едно малко дете, аз бих му отнела възможността за това силно духовно преживяване по-късно. Защото второ кръщение не се извършва. Поради тоя факт кръщението е необратимо.

Родителите-християни обаче мога да ги разбера: те кръщават децата не "от името" на децата си, а поради собствената си вяра, т.е. заради себе си, от свое име. Правят нещо, което според мен е нередно (доколкото е неуважително към ключови елементи на тая религия), обаче все пак донякъде е приемливо - дотолкова, доколкото е вид мисионерство и самата ти искрена вяра не допуска да допуснеш алтернатива. А ако няма алтернатива, за теб няма друг избор (и пред детето не стои реален друг избор) освен да стане християнин и с други думи ясно е, че пътят е един, а ти просто извършваш стъпката вместо него и на по-ранен етап (щото ако умре междувременно все пак да има шанс да отиде където трябва).

Продължавам да съм in character и все пак бих поспорила с тези родители, защото пътят може и да е един, но човек има право да се отклони от него. Както на Адам и Ева е било дадено правото да ядат от дървото на познанието, и само им е казано, че това не е желателно. Всеки един от нас, във всеки един момент от живота си, може да избере да се отклони от Господ - и ние всъщност непрекъснато го правим. Това отклоняване може да е поради слабата ни воля (мързи ни да живеем според правилата), а може и да е поради гордост (бунт някакъв). Човек има право на своя бунт и на своя протест, и отношението му с Господ си е лично между него и Господ. Може пък после блудният син да стане най-любимият. Всеки има своя път на търсене.

Има един вододел, една граница, която е важно човек да усеща: първо си "отвън" на нещо, а после си "вътре". Важно е да можеш да го преживееш това преминаване. И за да е истинско това преживяване, то трябва първо да се случи по-късно (на осъзната възраст), и второ, трябва да съществува реалната възможност да не го извършиш.
Като кръщаваме дете, ние му отнемаме тази възможност. Ето това е вторият начин, по който кръщението е необратимо.

И сега излизам от парадигмата на християнството и вече гледам отвън (out of character).
Ако бях убеден атеист, за мен щеше да е най-лесно да кръстя Деян с едно махване на ръка, като нещо предвидено да радва бабите и което всъщност няма никакво значение и изобщо не ми пречи.
Но аз не съм убеден атеист, а действително по-скоро не знам :) поради което искам да държа различни опции отворени, доколкото е възможно. Искам те да са отворени за самия Деян, за да усеща, че има избор (а може би и да знае, че има отговорност). Нека му тежи тоя избор... щото то не е лесно да се причислиш към вяра и изобщо да избереш духовния си път, ако подходиш отговорно към въпроса... но няма да го правя вместо него.
Трябва да призная също, че най-важната опция, която според мен трябва да бъде държана отворена, е именно християнската. Ако не беше толкова важно, нямаше да съм толкова категорична и нямаше да отделям толкова мисъл на тоя въпрос с кръщението. Но за другите потенциални възможности ми е все тая (не съм се и замислила какво би означавало да му държа отворена опцията за ислям, за някое езическо вярване, за хиндуизъм или за някой шаманизъм...) - но за християнството ми е важно, поради някакво лично убеждение или по-скоро лична привързаност и уважение, което изпитвам към него. Може би защото ми е най-познато, а може би и защото много рядко виждам истински практикувано християнство около себе си. Дори ми е леко мъчно, че е толкова сведена до битово-ежедневното тая иначе достойна за уважение религия (с всичките ми забележки ;) ) и най-вече колко се е изгубила в стандартната езическа ритуалност, колко по-слаба от нея се е оказала с времето. Сантимент някакъв, ама нали наскоро беше Задушница и се позасили това усещане.


И накрая един disclaimer: Сега като се замисля, ако бях убеден християнин, сигурно все пак щях да постъпя като християнските родители и да го кръстя заради себе си - "от свое име" - доколкото аз съм голям егоист и бих послушала повече собствения си религиозен страх, отколкото аргументите, изказани по-горе. А и в тая ситуация биха се намесили авторитетите на институциите, които в момента не са ми фактор (дори в разсъжденията in character по-горе).

A day in the life: Разговори

С Деян вече може да се разговаря дълго и смислено.
Забележително е как е наизустил разни фрази и приема правилата, които налагаме, чрез ясни, кратки и устойчиви формулировки, които изговаря с важен тон и назидателно вдигнат пръст:
- Децата не пипат ножове и ток! (Като поасне, ще пипа.)
- Децата не пипат ножове и ток и това! (сочейки говорителите в тонколоните)
- Няма да пипаме! Само ще гледаме!
- Децата не пият би'а! Тя го'чи!
- Деян не пие би'а, само мама пие би'а. И тати не пие би'а, и баба не пие би'а, и дядо не пие би'а. Само мама пие. И дядо Битеф пие.
- Ето тука Деян спинка, ето тука мама спинка.

Станал е силен в пазарлъците:
- Посленно! Посленно и к'ай! Няма повече!
- Няма а миеме косичката!
- Пъ'во облечеме, после пиеме млекото, и после пуснеме динозавъ'ите!

Звучат като едностранни декларации, но в контекст са си съвсем интерактивни. Може да се договаряш някакви неща с него, само че после не спазва договорките ;)

Помни вече доста - прави връзки с минали събития и минали неща, които сме казвали. Например вкъщи Веселин взима лекарство и обяснява, че само тати взима лекарство, а Деян не. Ден или два по-късно сме в Горна баня и баба ми обяснява, че взима някакво лекарство. Деян свързва: "Само баба Златка и тати пият лека'ство. Деян не пие лека'ство, и мама не пие, и баба Диди не пие."
Сравнява: мозайчето е червено "като това" - и го слага до червено кубче.
В сравненията се раждат ново поколение бисери - неочаквани и неудобни:
- Това е чичко ковач. Той кове с един голям чук върху тази наковалня. Виж каква шапка има, и какви голеееми мустаци има!
- Като баба Диди!
Или пък:
- Това какво е? (сочи в книжката)
- Това, мамо, е скункс. Той мирише гадно! (бърча нос)
След 3 дни:
- Баба Златка ми'ише ганно. Като един скункс! (и бърчи нос)

Помни и особено много се впечатлява от бременни жени и от концепцията, че в големия корем "има едно малко бебе". Но в една книжка има нарисуван един цар и аз показвам колко голям корем има царя. На другия ден споменаваме леля Мими и Деян казва: "Има голям ко'ем! Като ца'я!"

Има концепция за минало и за това, че е бил малък, а сега вече не е:
- Като беше малък, казваше: топтоптам! А не се казва топтоптам, а казва се: хи-по-по-там!
Много му е забавно да му казваме какви други неща е казвал като малък, и да го изпитваме дали си ги спомня. Към тях спадат: деба (а казва се: зеб'а), мокото (а казва се: мле-ко-то), а някой го е научил и той назидателно ми казва дори, че "Не се казва ждивко здавко! Казва се: назд'аве!"
Има малко объркана концепция за дядо Мраз и дядо Коледа, но знае, че носят подаръци и това е важното. Аз съм заела позицията, че това е един и същ дядо, който може да се нарича по два начина.
Любимата му песничка за в колата е за дядо Мраз, и завършва така: "че с кош подаръци за нас пристига вече дядо Мраз" - което Деян чува като: "И стига вече дядо Мраз!"
Другата любима песничка е "Хипопотама" - а именно, "The Lion Sleeps Tonight".

Можем да си говорим и по телефона. Като е при някоя от бабите, сам си поисква "да се обадиме на мама" и като ми се обади, обикновено ме кара да видя нещо (мамо, виж!). Ако не иска да говори, слуша слуша и заявява "Не чувам!" и дава телефона на някой друг.

Доловил е някои фрази, които звучат смешно от неговата уста:
- Тука кома'че ухапало и съ'би. Кома'че ли ее, гуще'че ли ее, и аз не знам какво е.
Или:
(аз) - А третото прасенце си построило къщичка от камъни.
(Деян) - Точно така! Точно така!
В някакъв пазарлък заковал баба си, като рекъл:
- Честна дума!
А веднъж дълбокомислено отбеляза, след като току-що се беше събудил от сън в колата:
- Има облаци обаче!

Разсъжденията му са особено трогателни:
- Какво е това животно? П'илича на куче, ама не е куче.
Или, за логото на някаква строителна фирма:
- П'илича на кокошка, ама е к'ава!

Наблюдавам го как усвоява езика и хем знам, че е предимно с натрупване на повторения и имитация, хем виждам и как сортира правилата и мисли парадигматично - откъдето излизат чести граматически грешки, произнасяни с несигурност в търсене на корекция от нас, за да успее да го каже правилно. Все се каня да запиша примери, ама забравям - като се сетя, ще ги добавя.

A day in the life: Игри

Животни
Най-любимото занимание на Деян вкъщи е да си играе с животните. Има една камара пластмасови животни, които си умира да подрежда по масата.
Съществен въпрос е "Това може ли да стои?" - защото някои са произведени не дотам качествено и не могат да се задържат на 4-те си крака. Тези, които не могат да стоят, "тябва да ги подп'еме" - ги подпираме на някое друго животно, което да ги крепи изправени. Надявам се, че и вторичния смисъл на това действие някак неусетно се набива в главата му, и един ден, когато трябва да му обяснявам за помагането на по-слабите и други такива концепции, ще мога да се позова на тия животни, които сега подпираме на другите.
При наличие на родител, играта с животните може да се разнообрази по интересни начини.
Много му е забавно да си играем на лъженка: подавам му зебра и казвам - вземи това слонче. Деян се ухилва и ме поправя:
- Това не е слонче, това е зебра!
И така с останалите животни, докато изредим всичките.
Може и театър да се играе. Аз съм много неумел кукловод, но все мога да срещна една пума с едно магаре - и какво, мамо, казала пумата?
- Добър деееен!
Трудно измислям какво да правят след това, обикновено се питат как са и отговарят, че са добре.
Започнал е да сортира. Баба му Диди го учи да реди животните на 2 групи - месоядни и тревопасни. Деян стриктно следва инструкциите.
Сортира и според вид - в Ботевград, където животните му са най-много, има и най-много повтарящи се - малки, големи и още по-големи мечки, слончета, жирафи... И той ги реди всяко при вида си.
В Горна баня, където са животните, които ги е донесъл вуйчо Ичо, има семейства животни: "това е мама лъв, това е тати лъв, а това е Деян лъв".

Пластилин
Неустоима магия има пластилинът за малкото дете. Възможността да го мачкаш из пръстите си е очарователна, а мама и тати правят фигурки каквито си пожелаеш - това е просто изумително. Мама и тати като недобри моделери правят предимно охлювчета и стотинки (стотинката е сплескано топче); тати все пак се беше хванал веднъж и направи цяла камара разнообразни животни. Деян се опитва да имитира - прави лентичка, кара ме да му правя топче, за да си го сплеска собственоръчно и да го направи на стотинка - след което си подрежда внимателно произведенията едно до друго или едно върху друго.
За съжаление все още понякога се опитва да го налапа - знае, че не трябва, но като провокация или просто за да пробва дали все още не трябва - и това ни ядосва и прекратяваме игрите с пластилин.
А освен това той се изчерпва - на ситни-дребни парченца, полепени по подметките ни, и на по-едри, които сме изхвърлили защото са пресъхнали необратимо.

Лего
Деян имаше конструктори и преди, но с Легото е много по-забавно - може би понеже на нас самите ни е по-забавно. Строим къщи с много вътрешни стаи и разбира се с много прозорци. Деян внимателно реди динозаврите вътре в къщата и ги поставя така, че всеки динозавър да гледа навън през прозореца. Допринася и за градежа, но не много.
Не е забравил и кофата с дървените кубчета - изсипва я на пода и реди вече цели комплекси, които по някакъв начин приличат на пейзажи от Санторини. Обича също да направи "къщичка на мама, къщичка на тати и къщичка на Деян". Защо ни слага в различни къщи, не знам :)

Мозайка
Аз разбира се оборудвам Деян с нещата, които на мен самата са ми били най-интересни като дете. И с мозайката, както с легото, се занимавам повече аз, отколкото той, но на него му е забавен и интересен самия факт, че аз съм седнала да се занимавам по някакъв начин с него. Подава ми мозайчета, следва инструкции за цвят, и ме кара да правим "гладичко" (само че го нарича "младичко" :) ) - това е като наредя плътно мозайката, така че да има усещане за гладкост отгоре, като го погалиш.
Последния път му дадох едни панички и чашки и сортирахме всички мозайчета по цвят. Деян с най-голямо усърдие ги раздели абсолютно правилно и много се забавляваше, когато например в купата с оранжевите е попаднало червено - а! тука едно червено е при оранжевите! - и страшен кеф какво е хитро червеното но ние как още по-хитро сме го уловили и ще го сложим където принадлежи.
Цветовете, които различава без проблем, са червено, синьо, зелено, жълто, оранжево и лилаво. Малко по-встрани са останали кафяво, черно и бяло - то няма такива мозайчета :)

Рисуваме и пишем
Аз все разчитам, че като тати е художник, ще рисува всякакви забавни неща за кеф и възхищение на дребоса. Обаче на практика аз съм човекът, който повече рисува, Деян обаче не ме критикува кой знае колко за некадърността ми. На него му харесва, че си имам определен набор от неща дето рисувам, и може да си избира какво да ме накара. А аз рисувам: къща, цвете, охлювче, слънце и човече (момиченце и момченце). За заявки извън тоя списък, моля обръщайте се към тати :)
На Деян му е много приятно да драска и той, само че все не може да уцели баш само по листа да е. Преди малко прибирах разни животни от пода и забелязах изрисуваните крака на масата отвътре, изрисуваните очи на жабата и дъна на кутийките от пластилин. Всяка повърхност се тества за податливост към надраскване :)
В Ботевград пък дядо му Пенко е подел ограмотителен курс. Пише букви и цифри на един лист, Деян наблюдава и се опитва да познае кое какво е. Например написват думите "мама, тати, Деян, баба, дядо" и после питат: тука какво пише? Деян налучква напосоки, знаейки че все ще е едно от тия пет неша.

На мама малкия помощник
Деян има стрхотно чувство за мисия. Като си науми, че трябва да извади едно по едно всички животни от плика и да ги подреди едно до друго на масата (самостоятелно занимание за около половин час), той се съсредоточава и се потапя в задачата изцяло. Реших да се позова на очевидното му удоволствие да изпълнява мини-куестове и започнах да го ангажирам да ми помага. Като го извикам и го питам дали иска да ми помогне да направим еди-какво си, няма случай да не грейне от щастие. За него е интересно и освен това изпитва някаква особена гордост да бъде полезен. В Книгата също пише, че децата трябва да бъдат ангажирани от малки с разни дребни задължения.
Ние сме постигнали следния списък от забавни мисии, в хронологичен ред:
- да подредим книжките: обикаля из целия хол и издирва книжките като айтеми от компютърна игра, взима ги една по една и ги носи на определеното за тях място в библиотеката
- да почистим пода: с мокри кърпички хващаме заедно и мама чисти и Деян чисти. Търка с голямо удоволствие, имитирайки моите движения. Няма голям коефициент на полезност ;) но пък цялото нещо, като изглежда като игра, е мотивация за мен самата да позачистя пода някой път ;)
- да полеем цветята на баба: това е градинско занимание, овладяно във Вършец, където дядо му му пълни лейката от чешмата на двора и Деян усърдно ходи да полива.
- да направим кафе на мама: отива до кутията с кафета, внимателно я сваля от перваза на прозореца, избира капсула и ми я носи;
- да заредим пералнята: зареждането на пералнята се състои от прехвърляне на шарени дрехи от един кош в един леген и в кръглия отвор на пералнята - това е игра по всички правила на игрите и поради това е много забавно. Застава до мене и усърдно вади дрехи от коша и ги слага където му посоча (сортираме светло от тъмно пране, памучно от деликатно). После наблюдава и ме инструктира, че "мама тук слага отровното" (а именно праха за пране, който съм обяснила че е отровен и децата не го пипат) и държи да помирише омекотителя, защото му харесва как мирише. Накрая мием ръцете, щото, все пак ;)
- да прострем дрехите: това означава да ги изважда една по една от легена и да ги размахва силно нагоре-надолу, удряйки пода с тях ;) Опитвам се да му покажа, че удрянето на пода и събирането на праха от него с току-що изпраната тениска на тати не е най-добрата идея; Деян обаче е намерил за съществено изтръскването на дрехите преди да бъдат прострени, а е твърде нисък за да го направи без да стигне пода :) Помощта му при простирането е истински ценна, защото така не се налага да се навеждам до легена; той пък е ентусиаст да кляка и да се изправя милион пъти.
- да сложим масата: опитваме се да вечеряме семейно, въвеждайки добрата практика да отделим единственото възможно време на деня, когато можем да бъдем заедно, на това наистина да се съберем и да ни бъде приятно. Връчвам на Деян салфетки, които той реди по масата, после внимателно слага върху тях вилици (не ножове: "Децата не пипат ножове и ток!"), после реди до тях и празните чинии. Всеки си има място, където обикновено седи, Деян вече си седи на "голям" стол, и съвсем като големи хора си вечеряме заедно. С малки разлики, че обикновено гледаме да не слагаме на масата неща, които той не може да яде заради алергията, и после си дояждаме тайно в кухнята.

Криеница
Най-новата игра е да се завре под масата и да се търси сам - ако не го викаме ние, се вика сам, за да ни подсети - "Деянеее? Деянеее? Къде е Деянн? Ск'ил се е!"
Като се хванем на хорото и започнем ние да го викаме, отговаря: "Тука съм!"
Ние се правим, че не можем да го намерим, и той услужливо пояснява: "Тука съм, под масата!"
Страшна криеница е това :)

A day in the life: Разходки

Мразя да извеждам Деян на разходка. Обичам да е навън, но не и да го извеждам.
Постигнатата с труд и пот победа за смяна на памперса и навличане на един анцуг и пантофки изведнъж нищо не струва пред перспективата да започне всичко отначало, за да го преоблека с дрехи за навън. Проблемът с багажа го нямам вече, предвид че Деян е един самостоятелен 2-годишен индивид, а не, да кажеш, някое бебе: може да му се купи вода в шише от половин литър, могат да му се купят солетки да си хрупа, памперс не е необходим осен за по-дълго отсъствие.
Ако от мен зависи, най- ми е добре да си стоим вкъщи и да си се занимаваме с нещо. И без друго нямам сили да излизам. Но не, детето - на чист въздух (ужким), трябва навън.

Любимото място на Деян в Овча купел е "п'и дядо Поп!" -в двора на кварталната църква. Там са сложили един детски пясъчник и поддържат постоянна наличност от играчки за пясък - какво повече му трябва на човек. Ходят и други деца понякога, Деян се запознава или ги гледа как играят.

Атракцията на всяка една разходка навън е да се търсят охлюви. Охлювите са най-любимия предмет на Деян и той би домъквал с тонове вкъщи, ако имаше как да ги донесе и в какво да ги държи - а то напълни си шепите и повече просто не може да поеме... каква дилема пада в такива случаи - не е никак лесно решение.

В Ботевград си имат установен маршрут през центъра и там най-проблематичното е да се мине покрай магазин за играчки. Деян ми се тръшка веднъж насред площада в опит да ме изнуди да му купя един комплект животни, какъвто той вече има (да не кажа че има поне 3-4). Ляга на земята по корем и реве - и ревейки, се ослушва и оглежда да се увери, че го наблюдавам, и да ми види реакцията.
В Ботевград има много неща, които да прави едно хлапе - клатушки, люлки, пързалки, чешмички - но най-вече има в парка едни големи каменни животни, по които може тати да го покатери и това е просто много яко. Обича да зяпа и по дворовете на хората - някъде има котка, някъде зайци, кокошки - никак не е претенциозен Деян: стига да е животно, той е запленен от него и иска да постои и да го погледа. В отделни случаи се опитва да пипа - и при строгите ни погледи обещава: "Няма а пипаме! Само гледаме!"

На Вършец също е пълно с интересни дворове. Там маршрутът минава по 2 моста над реки - наречени съответно "малката река" и "голямата река". Деян си носи към малката река нещо специално, което да хвърли в нея и да го проследи къде отива - може камъче, може охлюв, може пръчка. След този ритуал се упътваме към големия мост и Деян пътьом се зарежда с нов предмет за хвърляне. Междувременно всички охлюви, които ни се изпречат пред зорките очички, трябва да бъдат събрани и пренесени от точка А до точка Б (все едно къде се намират точките), а най-добре да бъдат и подредени. Ако се осмелят да мърдат, ще бъдат подредени пак.

В Горна баня баба ми го води в параклиса на училището, разбирам че даже го е научила да се прекръства. Лошо няма, тя и мен ме е учила пък какво - големият християнин дето излезе от мене. Аз нямам против - щом не е кръщене, да го учат каквото решат. Само кръщението е необратимо.

A day in the life: Мамо, ставай!

Един Деяноден започва рано - между 7 и 7:30, в някои случаи още в 6. След дълга нощ на неваляшене и понякога дори капризи, тоя безбожен час ни сварва неспособни да се помръднем, с единствената мисъл в главата как да прехвърлим топката на другия да се погрижи тоя път: кой се пада по-недоспал и на кого му е вече ред да се заеме.
(Думата "неваляшене", глагол "неваляши се", е производна от ония кукли-неваляшки, дето имахме навремето - клатят се на всички страни, но каквото и да правят, се връщат обратно в изправено положение. Това е горе-долу поведението на Деян през нощта. Той е наследил бащиния си съклет и преди заспиване по 1 час се върти из леглото да си търси удобно място, доста като Сид от Ice Age върху оная скала - сяда, оглежда се, пада в някаква посока, извърта се от гръб на корем или обратно, решава че не му е удобно така и пак сяда- за да падне тоя път в някоя друга посока.)

Набеденият за по-отпочинал бива завлечен от Деян "п'и хола" и е длъжен веднагически и без секунда помайване да пусне:
а) М'авките
б) Слончето и бебето
в) Джунглата
г) (от оня ден) Големите динозавъ'и
Съответно това са A Bug's Life, Ice Age (I), The Jungle Book, и Walking with Dinosaurs / Monsters / etc. - някакви серии на BBC, които са най-новото ни откритие.

По това време навън е още тъмно и като вляза в хола и светна лампата, ми блесва неприятно в очите. Екранът на лаптопа, в който трябва да се облещя, за да пусна съответното желание, ме кара да примижавам и ми насълзява очите.

Докато Деян гледа, е моят шанс да мина през банята. Никой родител на дете с толкова крехък сън не може да си позволи да отиде до тоалетната през нощта - ние сме една зорко вардена порода родители и опитът ни научава от 5 следобед нататък да не поемаме течности.

После приготвям млякото, връчвам го и се пльосвам до Деян да зяпам - не че ми се зяпа, но нямам сили да се движа.

Известно време минава така. Горе-долу докато на Деян му омръзне да гледа, или аз притисната от времето се посъвзема и отида да си направя кафе. Между другото, Деян напоследък много се кефи да ми помага да си правя кафе - отива право при кутията, сваля я на земята, рови рови из нея и по някакви негови си критерии избира коя от всичките 100 идентични капсули да ми донесе. Толкова му е интересно да бъде полезен по тоя начин, че би ме карал да пия по 5 кафета на ден, ако от него зависи.

Следва смяната на памперс и преобличането от пижама и спален чувал в дневните домашни дрехи.
Това е първият конфликт за деня. Моята флегматичност среща неговата кипяща енергия и нищо добро не излиза от тая комбинация. Деян се дърпа и вика "Не, не!", понякога - "Остави ме!" (на бабите пробутва дори: "Остави ме, имам 'абота!"). Бута ми ръцете, изплъзва се по неговия си изтичащ начин (вдига нагоре ръце и се отпуска със свити колене така, че не можеш да го задържиш под мишниците), бяга, започва да подскача по дивана, по гърба ми, по главата ми и при проява на по-голяма упоритост от моя страна, преминава към крути мерки - хапе, бие и краде очила. Аз отпускам ръце и гледам тъпо и безволево, чакам го да се надивее и после посягам пак - докато се мобилизирам достатъчно, че да успея да го прилъжа с разговори, игри и много тактичност.
В зависимост от подхода, това може да отнеме над 1 час. Когато съм на работа, понякога се отказвам и леля Фани го преоблича, като дойде. Ако е уикенд и сме си вкъщи, чакам Веселин да стане, за да му се оплача и да му връча диването. Но ако междувременно пълният от през нощта памперс, под напора на новоизпитото сутрешно мляко вземе че пропусне, тогава няма накъде и преобличането се извършва по спешност. След това упражнение имам нужда от душ, защото съм се препотила 8 пъти; Деян обаче ходи по мене, дърпа ме в някаква посока и не ме пуска. Сутрешният душ е забравен лукс.

Оттам нататък денят преминава под знака на 4 основни дейности: хранене, тоалетна, игра и разходки.

Interrupted

Петък вечер.
Прибирам се от купон - с блясък в очите, ритъм в кръвта, леко задъхана, тъкмо подгряла, влизам си вкъщи - тихо.
Имам нужда от музика, отварям YouTube, намирам - Skid Row, Youth Gone Wild. Перфектно - чувствам се точно млада и точно леко щура. Зазяпвам се в размятащите се коси на Себастиан от времето, когато беше красив, разбирам много добре по какъв начин беше секс-символ (макар и не мой); гледам им светлите скъсани дънки и кубинките, с които търчат; много motion blur, енергия, адреналин - слушалките на макс и съм изцяло потопена в оня свят, който вече го няма - но в тоя момент го има и аз съм там.
През лудницата дочувам далечно проплакване. Свалям слушалките - "Маааамооо! Къдее сии?"
Обратно в света, бегом към стаята, влизам тихичко, Деян седи в леглото и плаче насън - смъквам дънки и квото там и се намъквам при него, той успокоен си заспива пак, с ръчичка преметната през шията ми. Пак съм майка.
Половин песен бях... аз. Онова аз, което ми липсва.
Липсвам си на себе си.

Цял уикенд се опитвам да компенсирам тоя прекъснат момент, и не може. То е все така частично, половинчато: ето ти True Belief, идва кулминацията, готвя се мислено да припея на Ник Холмс когато се разлее най-мощния припев... и припявам, със слушалки на ушите и очи, вперени в Деян, който в този момент рисува с флумастер по стола.

Не става така. Ядосвам се все повече и търся все по-тежко. Пусто що си нямам нищо такова в колата да си пусна на връщане от Ботевград, ами Amorphis се яви най-тежкото налично. Пък то сватбена музика, не става - ама поне вокалът реве, не че имам колонки за него.

Настана понеделник, дойдох на работа. Тук има спасение - цял ден тормозя колегите с ранните албуми на Paradise Lost и My Dying Bride, когато бяха тежички още. Не стига.

Ето сега, като написах, ще ми мине.

Провокацийки

Деян (към Веселин): Тука са пИкали кучета!
Веселин: Тука са пишкали, тати, казва се пишкали.
Деян: Тука са пикАли кучета!
Веселин: Не, Дени, така не се казва, казва се пишкали.
Деян: Пикали!
Веселин: Пишкали.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Пикаят!
Веселин: Пишкат.
Деян: Лайно!

Виждаш ли, че можеш!

[5:33:00 PM] Morgoth says: deyan dyrpal baba si da si igraiat s jivotnite
[5:33:04 PM] Morgoth says: i tia vse - ne moga, ne moga
[5:33:10 PM] Morgoth says: toi pyk - mojesh, mojesh!
[5:33:14 PM] Morgoth says: nakraia tia kandisala i otishla
[5:33:16 PM] Morgoth says: i toi rekyl:
[5:33:19 PM] Morgoth says: Vijdash li che mojesh!

[5:33:33 PM] Morgoth says: a sega go goni da go hrani s kiufenca
[5:33:36 PM] Morgoth says: i toi tyrchi i ne shte
[5:33:38 PM] Morgoth says: i nakraia i kazal:
[5:33:44 PM] Morgoth says: babo, shtom ne shtesh kiuftence, znachi iskash vodichka!


...На мама умното :)

Свят без дискриминация

Като скромни привърженици на идеята за свят без дискриминация, и двамата с Веселин при всяко влизане в магазин за детски играчки изпитваме споделено възмущение от профилирането на играчките по полов признак и то от най-ранна детска възраст. При играчките за момичета проблемът е особено остър, защото огромната част от тях директно отразяват представата на обществото за ролята на жените в него:
а) кухненски комплекти
б) игри от тип ръкоделие, които служат за изработване на всякакви шарени украшения
в) кукли - сред които разбира се на първо място Барби - с ясно послание относно представата за женска красота
г) и отделни турбо-изцепки като: "РАЗСИПНИЦА: Как да изхарчим повече пари (Игра за момичета!)"

Винаги съм много затруднена, когато търся подарък за момиченце, защото категорично не бих подарила никое от гореизброените и изборът силно се ограничава.
При книжките пък има други драми - масата от тях са с покъртително грозни илюстрации, а особено пък тези от издателство (или поредица, не знам) "Златното пате" са и с наистина малоумни текстове - нека цитирам едно стихче по памет:
"Жабчо каза възхитен:
като блато съм зелен!"
(това е цялото, да не си помислите че го вадя от някакъв контекст. Стихчето има за цел да каже на детето, че жабата е зелена. В книжка, която представя цветовете чрез различните животни.)
Като говорим за художествени качества, безспорно Дисниевите герои са добре изпълнени, но пък аз имам едно подчертано нехаресване може би най-вече към тяхната преекспонираност, към доминирането на вкусовете от Дисни-стилистиката (твърде клиширано ми е). С времето отстъпих и допуснах вкъщи тайфата на Мечо Пух; за останалите все още се дърпам.
На всичкото отгоре ако книжката е с приказки, аз държа приказките да са политически коректни, а пък самата същност на (народната) приказка по принцип е такава, че те са всичко друго но не и това. Ако няма насилие и разни страхотии, има злорадство; има глупост; има надлъгване; и разбира се, има натрупвани с хилядолетия джендър стереотипи. С една дума, приказките учат на ценностна система, която напълно противоречи на моята собствена.

И ето, става вечер и искам някой път да разкажа на Деян приказка, и се опитвам - напъвам се да се сетя нещо друго освен Червената шапчица и се сещам за Пепеляшка - приказка, която ни учи, че за едно момиче най-голямото щастие е да се омъжи за някой принц, а пък подходящият жених ще хареса момичето на база красивата му рокля, която непременно трябва да е по-красива от тази на всички останали, защото това е единственият начин момичето да бъде забелязано.
Тегля една майна на Пепеляшка и се сещам за Рапунцел. Това е приказка, която ни учи, че сексуалното съзряване на момичетата е опасно и освен това, че поведението и контактите на момичето в този период следва да бъдат контролирани; научаваме също, че умното момиче може с хитрост да се измъкне от ситуацията, като прибегне до тайно нарушаване на забраните (защото разбира се това е начинът, по който жената следва да постига целите си: потайно и чрез хитрост, а не в открит конфликт); и накрая, че ултимативната цел на едно момиче е да бъде обладано от съответния обожател, който обаче всъщност е перспективен, защото е принц (никак нямаше да е ОК, ако беше някой льохман). Също така важно е сексуалният акт да се извършва тайно, иначе следва наказание; и изобщо хем сексът е кофти работа, хем тия дето ни го забраняват са още по-кофти. Все пак момичето е красиво, нали има нечовешки дълга руса коса.
Решавам че на Деян му е рано да слуша за сложната ситуация около сексуалното съзряване в миналото и днес, пък и темата е встрани от него понеже конкретно тая приказка е за женската гледна точка, и търся други истории, други мотиви.
Деян лесно запаметява ритмична и римувана реч, и вече знае наизуст "Бабо Мравке, де така? / Тичам, Щурчо, за храна..." - и т.н., та чак до покъртителния край, в който разбираме, че да си музикант е недостойно и презряно занимание и не се счита за работа, поради което разумната и предвидлива баба злорадо ще остави щурчето да гладува през зимата, чрез което справедливостта ще възтържествува. Е това вече съвсем лично го приемам, не само от името на приятелите си музиканти, а от името на всички, заети в entertainment индустрията, какъвто се явява дори и собственият ни отруден Тати.

Аз и друг път съм коментирала тия и подобни тям въпроси (макар че сега не ми се търсят линкове към конкретни постинги), та който ме чете от по-отдавна, да прощава, ако се повтарям. Обаче днес попаднах на блога на Виктория и Беатрис, които планират да имат дете и са решени да изградят за него свят без стереотипи, без дискриминация, да възпитат в него определени ценности в тая посока - и цялата тема, която чувствам много близка, отново ме предизвика да я коментирам. Не можах да не се обадя и там с присъщата си многословност, и понеже ми беше малко, просто продължих и тук :)
Конкретният постинг е този, а блога ще го линкна отстрани.

На море

Знайно е, че Деян има слабост към каките. Особно го очарова тук едно мило момиче на 11 години, което с добър опит от отглеждането на брат си, има точно правилния тренинг, за да се хареса на Деян. Дори проявява инициатива, идва и го кани на разходка, води го на пързалката и го учи да се пързаля, на плажа го учи да копае дупка и да строят двамата замък. Положи големи усилия да го придума да влезе в морето, но Деян не рачи. Иначе във всичко друго я следва сляпо и омагьосано - зяпнал я с един предан поглед, като кученце, хваща я за ръчичка и забравя и маматати, и всичко - щом е с кака Стефи, е изцяло неин. А ние неочаквано се озовахме с детегледаческа помощ и време да останем замалко сами - толкова сме неподготвени за ситуацията, че дори не знаем какво да си кажем... Погледите, мислите ни на това море са обърнати изцяло към Деян. Както ни предупредиха овреме, "ти не отиваш на море, детето отива на море" - и ние сме се настроили съответно.

Не мога да си кривя душата, добруваме си тук. Очаквах да е кошмарно трудно, но засега напротив, всичко е наред и се чувствам в някаква идилия - изненадващо за мен самата, толкова перфектно минават дните ни, че чак не мога да повярвам. Е, не без отелни моменти на "д'уг пампе'с, не тоя!; д'уга тениска!; д'уги чо'апи!; д'уги сандалки!" и прочее изстъпления (хехе), а дори, в момент на особено голямо заинатяване - "д'уга мама!". Не и без насъщните ни здравословно-алергични несигурности - неприятен обрив под памперса точно след като се оказа, че по невнимание сме дали кравешки протеин (задушени зеленчуци, в които били сложили краве масло - кой ти да предположи, че в заведение за обществено хранене се предлагат такива екстри...) В същото време, бяхме мазали със слънцезащитен крем от неубедителната марка Elea и все си представям, че кремът, недоизмит добре от кожата след прибирането от плажа, в комбинация със запарващото действие на памперса, може да е причинил тоя обрив, локализиран почти само по местата, където памперсът е стегнат - ластиците около крачетата и на кръста. Днес и подсичане има - Деян се чеше под пишката и обяснява "Тука съ'би, кома'че ухапало!"

Но това е просто колкото да има щипка реалистичност в почивката, инак щях да си помисля, че съм в рая.
На първо място, трябва да се похвалим с най-неочакван успех: махнахме биберонката! Аз тъкмо вече се бях притеснила много, щото една жена сподели как нейната дъщеря била до 2 години с биберонка и започнала да фъфли, та я карали после 1 година на логопед докато се оправи - нещо се изкривявало там... Което не че не го пише по книгите, ама друго си е някой да ти го каже, дето лично го е преживял. Та беше ми станал голям тормоз тая биберонка, а Деян такъв наркоман на биберонска тема - биберонкоман, може да се каже - че изобщо не си я представях тая работа как ще стане. Очаквах страшни ревове и истерии и категорично не смеех да приложа изгаряне на мостовете - изхвърляне на биберонките наистина, така че и ние да не се изкушим. Но още първия ден тук, след като отидохме на плаж и Деян видя морето, като се върнахме в стаята за обеден сън му обяснихме, че биберонката сме я хвърлили в морето и я няма. Той попита още 2 пъти, колкото да се увери, че правилно е разбрал какво му казваме, и сякаш рече - аа, така ли, ми добре - и заспа. Направо ни шашна. Същата вечер - пак попита, но още първия отговор го задоволи. На следващия ден вече въобще не се сети. Чак на ден 3 или 4 при едно особено измъчено (щото беше особено закъсняло) приспиване, попита отново, и пак му стигна един-единствен отговор, потвърждаващ, че да, биберонката я няма щото я хвърлихме в морето. Голямо черпене имам да черпя за тая биберонка, значи!

И второ, понеже сме максималисти, иска ни се и да махнем памперса и да го приучим да си казва, като му се пишка и ака. Това обаче не върви толкова гладко. Оставяме го да се шмитка по гащи, но той намира за необходимо да отрича убедено винаги, щом го попитаме дали има пиш или ако. Дори наакан и миришещ отдалече, уверено обяснява, че не, няма ако. Все гледа да се свре в някой ъгъл и да свърши работата дискретно, включително, ако някой от нас го гледа, той прави жестове с ръце да се обърнем и да не го гледаме и ни пъди. Или пък сам извръща поглед настрани. И пак от тая пуста дискретност продължава да настоява, че "не наакал", дори когато се чудиш как да се преместиш да не си му от подветрената страна.

Няколко фрази са на мода, сред тях - "Мама тати купат лилави, сини и 'озови мото'чета"; "Ти стой тука, Деян, а тати (до)несе мидички"; "Много т'опат тия ъседи! Кажеме ей, ъседи, няма да т'опате!" - както и "Пупаши се от ъседите!". Това последното щото тука като се тропне и той нали си е стреслив, все пита - Кой чука? И аз обяснявам, че съседите. Сигурно си мисли, че съседи, това са някакви тайнствени, враждебни същества, които предимно тропат и чукат. Аз оня ден му обясних, че ще отидем при съседите и ще им кажем "буф!" и те ще се уплашат. Днес преди да заспи ми го разясни той на мене - "Отидеме п'и ъседите и кажеме "буф!", и те ше се упуашат!"

Много се кефи да рецитира каквито стихчета и песнички знае, и да повтаря фрази дето често е чувал. Смешно си преправя гласа, като играе ролите на Червената шапчица и Вълка в диалога:
- Че'вена шапчице, къде отиваш?
- Отивам п'и баба, тото е болна!
От това наизустяване следват и такива ситуации - Веселин оправя Деян, а аз се мотая из банята. По някое време Деян се отскубва и тръгва към мен. Веселин го пита:
- Деяне, къде отиваш?
- Отивам п'и мама... тото е болна!

Морето не му е особено интересно, повече се дърпа да влезе в басейните - първия ден посочи и рече "Малкото мо'е!" На плажа му носим басейнче, което първо е атракция докато се напълни - за ръка с баща си до морето и обратно да носят кофички с вода, после се влиза в него и се плацика, като от време на време се загребва пясък отвън и се сипва с шепи вътре; после е атракция докато кофичка по кофичка се излее на пясъка отстрани, и накрая идва кака Стефи да води Деян на разходка. Мидичките не са толкова интересни, колкото охлювчетата, още наречени "барабанчета" (това е досътворяване на изглежда недостатъчно цялостната дума "рапанчета"). Те вървят винаги по две - "голямото охлювче" и "малкото охлювче". Сравнението между голямо и малко е много на дневен ред.

Играем на пържоли, той се кикоти и залива от смях. Показваме как ходи леопарда (тъка-тъка-тъка) и току вмъкваме в разговора какви животни е имало в зоопарка ("Имаше и леопаааа'т, имаше носо'оооооог, имаше хипопотааааааам, имаше ... малък хипопотаааааам...") - и лъже много, щото каквото и да го попиташ, вс твърди, че го е имало. А то хипопотам например нямаше.
Много се гушкаме. Не ни изнудва толкова да го носим, но като има интересни неща, разположени на високо, настоява "Мама вдигне!" и обещава "Само гледаме! Няма а пипаме! Видиме отблизко."

Днес като го сложих в креватчето и той употребяваше цялото си красноречие да ме убеди да го извадя оттам, дори ми обеща: "Няма да мъ'даш!" - това във връзка, че онова споменато вече трудно приспиване мина през момент, в който Деян дава зор да го извадим от креватчето, но понеже преди това неуспешно се е въртял покрай нас без да може да заспи, Веселин тоя път го предупреждава, че ще го извади, ама той ще легне и няма да мърда и ще спинка (а Деян отривисто се съгласява с всякакви условия, само и само да го върнем при нас на спалнята).

Най-често си заспива при нас. Особено като и аз съм тук, не ще и да чуе да си стои в креватчето - "п'и мама искаме!" и това е. Силен фаворитизъм, незаслужен при това - освен дето аз предимно го храня, във всички останали ситуации Веселин много повече се грижи за него отколкото аз - а особено трябва да се подчертаят сутрините, щото аз първите 3 часа след като се събудя съм напълно неадекватна.

Обаче е много мил, когато заспива. Гледа ни с любов, гали ни, гушка се в нас, държи ни за ръчичка и с тънко и миличко гласче току се уверява - "Мамо, чуваш ли ме?" или само "Мамо? Мамо?" - по 100 пъти, ей така колкото да чуе гласа ми или да получи и някакъв знак за присъствие и участие от моя страна - не е достатъчно, че ме вижда. Понякога ми бърка в очите - "Мамо, отво'и очички!" - или ме гризка лекичко по носа с тихо, задъхано нетърпение, едва удържащ се да не ме ухапе наистина, но все пак проявява самоконтрол - вече може :)

По пътя дотам и обратно се държа геройски, нямахме никакви проблеми. "Тате пусне песничка" и "Не тая, тая нЕ хубава!" бяха съпътстващите реплики (освен дето припяваше с тия, дето намира за хубави).

Но може би най-важното от всичко е, че се отвори социално - станал е любимец на цялата станция - сервитьорки, почиващи - родители и деца, каки и батковци и по-малки от него дечица, охраната, лелките на рецепцията и в лоби бара - всички, които го видят, се размазват от кеф и си умират да му се радват. А той върви и очарова.
Покрай него се запознахме и с родителите на деца, с които той реши да контактува, както и, разбира се, със самите деца:
* братчетата батко Дими (на 6г., горд собственик на 4 пре-интересни войника, въоръжени кой с автомат, кой с пластмасова шпага от коктейл) и батко Юли (някъде на 13-14) барабар с родителите им - по думите на бащата - "батко Митко и леля Валя" (батко Митко собственик на още по-забавни 3 кутии цигари Ротманс, от които става и къщичка да се направи, и стълба, и дори да се отворят - чудеса направо...);
* споменатата кака Стефи (11) и братчето й Мартин (6),
* бебето Паола (на 7 месеца),
* малката Росица (на 1.5 г, тъкмо проходила, ситни навсякъде с грациозна походка на пръсти, и винаги облечена като кукла за разлика от нашия вагабонтин с неговата черна фанелка с Дарт Вейдър),
* връстничката Мими (на 3, която сме документирали на филмче как Деян отива и умилено започва да я гали по косата);
* кака Габи (на 13);
* Йоан,
* Добри,
* и разни други каки и батковци на които дори не научих имената.
Деян си умираше да ходи да гледа "дечицата" как играят "на топките" (сиреч билярд) и понеже го пускахме там, тй редовно се връщаше хванал някоя кака или батко за ръка и го води и му обяснява да седне ето тука - като му сочи някой от столовете на нашта маса. Веднъж дойде с две каки наведнъж, по една във всяка ръка, а последната вечер доведе три. Не преставам да се учудвам, че дори големи деца му обръщат внимание и се държат мило с него, от тях аз очаквам да се отърват по-бързо от досадното хлапе, а не да му ходят по гайдата.
Интересно е как 6-7 годишни момченца, когато решат да контактуват с Деян (по-скоро когато той им се натрапи), се държат с него като с равен - те изглежда нямат концепция за това колко много той не разбира. Например на Деяновия въпрос "Къде е мо'ето?" (на който ние бихме отговорили "Ей там" с най-общо посочване), те отговарят: "Като тръгнеш оттука надолу, завиваш наляво по едни стълби, пресичаш улицата, минаваш покрай едни коне, оттам надясно и покрай табелата..." - и му обяснили целия път как се стига от станцията до плажа. На нас ни е смешно, но всъщност, оказва се, че той все повече държи на обяснения (а също аргументи и мотивации) и все по-малко се задоволява с прост императив или мъгляво съждение. Например вчера при приспиването с Веселин имали спор къде да легне Деян, защото Деян отказвал да си легне в креватчето и викал "не тука, не тука!", а пък Веселин настоявал, че Деян си има креватче и трябва да си спи в него и туй то - както обикновено правим. Спорът най-накрая се разрешил леко и безболезнено, когато Веселин обяснил на Деян, че ако спи на леглото на мама и тати, може да падне и да се удари - при което Деян се съгласил да бъде сложен в своето креватче. Разбира сякаш, диването???

В обобщение - чакам с нетърпение следващата възможност да прекараме 9 безметежни дни заедно, тримата, някъде... :) И пизнавам си, не бях очаквала точно аз да напиша такова нещо. Оказа се, че на море с детенцето не беше една постоянна мъка, а шанс да открием най-приятните страни на родителството. Не бях подготвена за това :)

Снимка

Старата остава тук:

shorti

a sutrin po okolovrystnoto kato poglednesh napred, pokrivite na kolite probljasvat na slynceto kato ribki.
Vse se kanja da napisha kak e hubavo da se kara ponjakoga.
A posle si vikam, kakvi ribki - koga, sobstveno ste vijdali kak blestjat gyrbovete na pasaj ribki, uvajaema? Taka - che po-skoro na vylnichki, ajde, neka prilichat :)

shorti

prispivam deyan. Telefonyt mrynka che mu svyrshva bateriata, Deyan pita: koj zvyni?

Stjaganeto na bagaj za Deyan e neshto, koeto ne iskam da si prichinjavam nikoga poveche. Ako taka shte e vseki pyt, otkazvam se i ot moreta, i ot vsichko. Shte vidim utre i samiat pyt kak shte e.

София 24

Обичам да карам, но ме и уморява, и си ме е страх.
Пътя Ботевград - Овча купел 2 съм го минавала вече толкова пъти, колкото уикенди има от миналия рожден ден на Деян до днес. Може би повече. Към средата на този път има една табела - София 24. Хем я обичам тая табела, хем я мразя: според зависи как погледнем на нещата, София или вече е само на 24 километра, ще рече половината път вече го минахме, ето, още съвсем мъничко остава; или е все още на цели 24 километра, докато аз вече искам да спра тая пущина, да се пльосна на дивана с бира в ръка, и да си почивам.
Страх ме е да пътувам. Като фаталиста, който съм, винаги когато тръгвам на път без Деян, през ума ми минава сянката на мисли от сорта на "...горкото дете, което може би никога вече няма да види майка си" (тук има неявна препратка към тънкия познавач на женската душа Джером К. Джером) Дори известно време си представям какъв живот би имал Деян евентуално в тая ситуация - ще се карат ли бабите за него, или нашите спокойно и цивиизовано ще се оттеглят, за да го гледат на Веселин техните; как няма да помни нищо от мен, освен може би че ще му е смътно мила мелодията на някоя песничка от тия, дето му пеех като бебе; как ще му показват снимки и ще ме сочат на тях, и нито снимките ми, нито филмчетата ще са достатъчно, за да му обяснят каква съм била - понеже пък на снимките и филмчетата е преобладаващо той, а ние с баща му се мяркаме само от дъжд на вятър, когато се подсетим, че на него ще му е интересно да ни гледа след години какви сме били, когато е бил малък. (В моя сценарий обикновено с баща му загиваме заедно.)
В цялата драма на това черногледство, аз си давам ясна сметка, че тая сълзлива емоционалност е не просто пресилена, а и опасна: тая ми склонност към фатализъм трябва да бъде държана под контрол, да не би да предам нещо от нея на Деян - страхове, чувство за нестабилност или неясна вина някаква.
Сега в събота ни предстои семейно пътуване до морето - за първи път с кола до Варна, за първи път с Деян на толкова дълго пътуване. И какво правя в 11:30 през нощта, вместо да спя? - Чета статии в Капитал за "войната по пътищата".

А тоя постинг изобщо не трябваше да е на тая тема. Както казах в началото, аз обичам да карам. Трябваше да е за ония, готините моменти - когато се прибирам към къщи, посред нощ из празна София, и попадна на готина песен по радиото.

Снимка

Махнеме тати

Три кратки.

Днес в Горна баня при наште Деян упорито сочел една купа с джанки и питал "А ко е?" ("Това какво е?"). Майка ми обаче упорства да го накара да си каже правилно целите думи във въпроса, защото той може, и отговаря: "Нищо не ти разбирам какво ме питаш". И така отказва няколко пъти да му отговори, след което се очкава Деян да си каже "Това какво е?" и тя да даде отговора. Обаче тоя път Деян посочил купата и казал: "Тука има много джанки!".

А оня ден си лежи Веселин на дивана и става време Деян да си пие млякото - дейност, която обикновено извършваме на дивана, заедно. Приготвям шишето, връчвам го на Деян, той отива при Веселин и казва: "Махнеме тати!"
Диването му с диване, също така го гони през нощта от леглото - тази нощ му казваше "Тати нЕ тука!" и му отместваше ръцете и го избутваше, за да си направи място за себе си да се пльосне между нас напряко на леглото, с целите си изпружени 93 сантиметра - и така си спа доволно до сутринта, докато ние се гърчехме по краищата.

А пък доста отдавна беше, ама да го запиша да не го забравим, както забравихме едни други две много смешни... Та, закопал Веселин със следното: Веселин му давал да яде парченца шунка (абе, мамка им, защо колбасопроизводителите блъскат млечен протеин в призведения от свинско месо - само за да ги направят неядливи за Деян ли?!) - та хапвал Деян с огромен кеф, а Веселин му комбинирал хапчици от месо и хляб - мини-сандвичета. Докато Деян в един момент му светнало и си поискал: "Махнеме хлебчето!"

Изобщо, настъпил е сезонът на тарикатлъците :)

Мама да не пее

Возим се вчера с Деян към партито за рождения ден на Ема.
По пътя аз обяснявам, че Жоро е таткото на Ема, а Милена е майката на Ема. След обяснението изпитвам: я кажи, мамо, коя е майката на Ема?
Деян ме посочва и казва убедено: "Ето я майката!"

После си поиска да му пусна музика ("Музиката сви'и!"), и аз заредих диска с детските песнички и по светофарите се обръщам назад и припявам. Мисля си, хей ръчички хей ги две, толкова пъти съм я пяла, сега я слуша в по-непознато изпълнение, дай да му я сведа до познатото. Той ме слуша, слуша, полу-усмихнат, пък по едно време набърчи нос, заклати глава отрицателно и замаха с ръце, като да ме отмахне от пред очите си: "Мама нЕ пее, не!"
Изкомандори ме да млъкна, критикът му с критик! Тъкмо си бях повярвала, след 2-годишни упражнения, че има шанс да не пея пък чак толкова кошмарно, и глей начи...
Той си и припява между другото - песничките, на които им знае текста, си ги прошепва тихичко където успее да се вреди. Само че е свикнал на по-бавно темпо, щото аз всички песни ги обръщам на приспивни (само за приспиване пея) и те така стават много протяжни :)

На рождения ден обаче обра всички точки, като нарече шефа ми "батко Жо'о". Мисля, че ми спечели благоволението му поне за седмица напред :)

Между другото, станал е по-плах с децата, отколкото беше преди. Притиска се до крака ми, гуши се в мен и вика "Пупаши се, пупаши се!". Оня ден на една детска площадка едно момиченце на година и половина дойде, удари го по гърба, след което тръгна да го целува. Но той може би реши, че ще го хапе, и като ревна... Майката дотича обезпокоена какво е направило детето й на нашето, и взе да се извинява - а ние се скъсваме от неудобство, че Деян реве задето момичето искало да го целува...

На рождения ден беше пълно с каки и той не отиде да гали по ръцете и косата никоя от тях - това е много нехарактерно за него.
А пък 4-годишните момиченца, наконтени с роклички като принцески и с нарисувани лица, изпраскаха най-великите пожелания за рождения ден на връстничката си:
"Да си жива и здрава и да си много любезна с мама и тати!"
"Да не умираш много-много!"
"Като пораснеш и имаш дете, то много да те слуша!"
- направо ме утрепаха.
А една майка сподели, че нейната дъщеря й обяснила: Мамо, ти като умреш, да ми оставиш бележка на кой облак отиваш. Защото аз като порасна и имам деца и после стана баба, и като умра, да знам къде да дойда да те намеря!

Penelope Trunk

Penelope Trunk изглежда като новия ми любим блогър. Непременно да се провери отново.
А междувременно, всички които споделят гениалния девиз "Procrastinate later!" - бегом да четат тази статия.

1651

Таксиметровите шофьори са една особена порода: приличат си единствено по това колко колоритни, интересни и различни личности са. Откак си купихме Фобията и си карам до работа и обратно, малко ми липсват срещите с тия разнообразни типажи и отрезвяващия досег с тяхната перспектива към живота.
Ето днес например ми се случи да се возя на един много дълъг курс, по време на който научих интересната история за страданията на шофьора ми, които така силно са разтърсили душата му, че отишъл и си направил татуировката, предизвикала любопитството ми (понеже беше изложена на показ под специално запретнатия нагоре ръкав на тениската, и очевидно беше нова, я сметнах за повод за любезна размяна на реплики).
Комбинацията от едрото, грубиянско телосложение на човека, и покъртително сантименталната история, която ми разказа, ме впечатли и трогна. Той започна с такова отчаяние в гласа, такава трагедия се излъчваше от него, че реших, че е изгубил някой близък - дете или поне жена. След 40 минути возене и пълен отчет на коя дата кой на кого се обадил и какво казал той и какво казала Тя, разбрах, че всъщност никой не е умрял, никой не възнамерява да умре и никой не страда от неизлечима болест, ами цялата драма се свежда до някакви пренебрежимо объркани и като че ли изкуствено усложнени взаимоотношения между двама емоционално не особено зрели и интелектуално не особено надарени индивида. Не искам да омаловажавам драмите, които преживяват, но ми е толкова хубаво, че никой не умря в тая история, че за мен тя всъщност имаше хепи енд.
И не знам защо го пиша това тук, но има нещо в цялата случка, което ме кара да продължавам да мисля за нея. Може би начинът, по който тоя човек беше тръгнал на куест за отговори, за съвети, беше толкова затрогващ: искам, казва, да се консултирам с тебе, консултирам се с всички, кажи ми - какво да направя? - Или пък самия факт как сподели с мен, напълно непозната, толкова лични и дълбоко преживявани неща. А може би, че ми напомни за сложността на човешките отношения и колко много знаене има да се знае, за да се оправя с тях човек и да бъде щастлив. Сигурно е адски трудно да се бориш с динамиката на семейните ситуации, когато не разбираш нищо от това, което се случва, и когато евентуално нямаш и добри примери, които да следваш, и компетентни хора, от които да получиш насока.
В рамките на някакво семейство - двойка, двойка с дете, с 2 деца, с брак или без, в разширен вариант - с родителите на единия или другия - вариантите са много, ролите са много и се променят, динамиките са объркващи и подвеждащи, ако не ги разбираш, и подводните камъни са много.
В едно семейство трябва да има много ясна представа, и то споделена, кое как трябва да бъде, за да успяват да си щастливи отделните му членове. Но понеже с тия хора не те събира силата на някакъв договор, породен от свободна воля, тия неща не могат да се сложат на масата и да се дефинират правила. А дори и да можеха, човек много рядко знае толкова много за себе си, че да дефинира такива правила, които да го правят щастлив.
Изобщо, трудно нещо е човек да е щастлив в рамките на някакво семейство.
В училище ни учат на много неща - как да мислим, как да разбираме обществото около нас, историята, науките, изкуството - но кой и кога може да ни научи как да бъдем щастливи? Часовете по психология, може би. Ако е така, нека са повече и структурирани по-добре. Хората не умеят отношенията помежду си... половете не се разбират взаимно, очакванията се сблъскват, никой не разбира какво му се случва и "в какъв филм се е вкарал". Ето, човекът търси изход и понеже не знае, разказва историята си на всички, които вози - консултира се! - белким някой му даде правилното решение, проста и ясна инструкция: какво да направи, за да стане всичко наред.
Защо учим хиляди други неща, а не учим най-важното: да разбираме себе си, тоя до нас, детето си, родителите си...

Снимка

Старата остава тук:



Тук сме вкъщи, по домашо разрошени, Деян седи до мен на дивана и си правим нещо сутрешно - редим мозайка или правим фигурки от пластилин ("чевения пашалин") или гледаме Pocoyo в YouTube.
Хубава седмица беше, и ми се стори, че бързо се изтърколи. Сдадохме го обратно, преди да съм му се наситила след дългата раздяла.
Ще му папа мама качетата, обути в оранжеви чорапки за маратонки, с изящната извивчица на свода и малките пръстчета :) (мдам, изпадам в мамешка лиготия понякога)

Сеул - Истанбул

Как са ме нервирали само тия корейци! Това на нищо не прилича, това са скандинавците на Азия!
Мене най-много на света ме нервира да съм уморена, да ми е студено и да съм гладна. Към гладна спада и да си навия на пръста да ям нещо, пък да се окаже, че не мога.
Седим си тука на Incheon Intl Airport и имаме за убиване около 5-6 часа. Пошопингувахме колкото можахме и се упътихме към фудкорта (това не знам как е на български) да ядем, и там - каква прекрасна изненада! - във витрината с експонати (ще спомена след малко) виждаме нашата любов от първа хапка - Omuto Tomato с неговите fusion omurice(s).
[Отварям скоба, за да кажа за експонатите във витрините. Тука явно имат изключителни фуд-стилисти, които се занимават масово с производството на подредени порции ястия от пластмаса. Изработката е изключително реалистична и детайлна и така подредени в чиниите и поставени във витрини, човек може още от улицата да си избере какво ще иска да си поръча, като влезе в ресторанта. Тези витрини са навсякъде - имат ги и по ресторантите, и по обикновените тукашни еквиваленти на къща Тропс, и по фудкортовете до съответните сергии. Много удобни менюта - не се налага да си представяш какво ли означава като корееца срещу теб ти жестикулира "абе бибимбап, бе! най-обикновен бибимбап, с кимчи!" - ами можеш просто да го видиш нещото как изглежда и ако те убеждава, че става за ядене, го сочиш с пръст и отово с пръст указваш бройката. Така не се и налага обслужващият сергията да знае английски. Отново да подчертая, изработката на всичките тия порции е впечатляващо майсторска. Ние отначалото си мислехме, че е истинска храна, покрита отгоре с някаква глазура, за да се фиксира. Отне много взиране и разглеждане, докато установим, че е пластмаса. Сега като си мисля, може пък восък да е. Хората от восък Чарли Чаплин правят, тия тук що да не могат един бибимбап да докарат?]
Та навихме си на пръста да ядем омуриси (тва представлява ориз, покрит отгоре и запечатан с омлет, и отгоре му някакъв сос, бил той чили кон карне, чили скариди, мешани гъби или нещо по-азиатско - много, много вкусно и минимално екзотично!), и отивам аз да питам мацката кога затварят. Тя ми обяснява, че сега е 20:15. Обяснявам пак, помагайки си с ръце. Аааа, вика, в 10 затваря. Окей хубаво. Хубаво ама в 21:15 като отидохме, наточени за омуриси и предвкусвайки и подскачкайки от радост как си мислехме, че вече няма да ядем в Омуто Томато а то я глей какъв късмет, да го има баш на летището - и се оказва, че всички сергии във фуд корта са затворили и можеш да си поръчаш само от един кратичък списък от 6-7 вида корейски ястия.
Разочарованието ни беше огромно. Корейско ястие с някакви гадни морски измишльотини (аз много мразя) и непоносима лютост и странно миришещи подправки - точно това е, което му трябва на човек преди 11-часов полет. Благодаря.
И се упътихме другаде из летището да си търсим късмета.
Уви, Дънкин Донътс (ние в тоя Сеул си отядохме на донуци!) решил да затвори в 21:30 днес, въпреки официално обявеното си работно време до 22:00. Аз горчиво подметнах, че са подранили, корееца ме погледна въпросително и вдигна рамене, че не разбира какво му казвам. Втория фудкорт вече беше хлопнал кепенците, някакви други местенца за хранене също и сега чакаме милите турци да ни нахранят в самолета (много трябва да ги похваля тия турци, ама ще е в някоя по-следваща скоба!).
Та почвам аз да си мисля вече едно такова излъгано-огорчено, и си казвам, хубаво бе, тия корейци. Нали искат туризъм да правят? Искали били 5 милиона туристи да докарат в Сеул до еди-кога си, да го промотират като туристическа дестинация. И как, по-точно, питам, ще стане това? Като обслужващия персонал на международното летище не знае бъкел английски? Като обслужващия персонал където и да е в града не се оправя с английския на най-елементарно ниво? От кварталната Тропс къща до персонала на рецепцията в Шератън, не сме срещнали ни един да говори сносно и да можеш да го попиташ нещо извън наизустените му диалози. По работа - да, по работа срещнахме професионални преводачи. Които превеждаха на хората, които се занимават с експорт на продукцията си на международния пазар. Как, мили корейци, се прави туризъм без английски, и как се прави експорт без английски?
Корея е много загрижена как светът я приема, иска да се рекламира, да изнася навън културата си, да промотира своята история, традиции, обичаи и индустрия. Дава страшно много пари за тая цел. Но нещо се усеща куцо в цялата работа. Някакъв почти агресивен дух на "вие трябва да чуете за нас, вие трябва да дойдете тук", който не е балансиран от "ние искаме да чуем за вас, ние искаме да внесем вашата култура и вашите обичаи тук; ние искаме да се разберем с вас, искаме да се смесим". Трудно е да се прави експорт без обмен - самоцелно и насилено. Ние сме турсти, тук сме за 5 дни и вече си личи - личи от един бърз поглед в сувенирните магазинчета: корейците не разбират какво очакваме да получим там. Изработили са сувенири със символи, които са ясни само на тях, но на мен нищо не ми говорят. Хора, първо правило на туризма: чужденецът е тъп и неосведомен, ако искате да купи нещо - обяснете му го! Гледам през цялото време едни много интересни възли например, и си казвам, тия ще да са силни във възлите. Един и същ тип възел, по една камара ключодържатели и книгоотбелязки. И случайно зазяпвайки се на летището в някаква книжарница със сектор "книги на английски - за Корея", на най-долния рафт най-забутана вляво забелязвам някаква книга, посветена на "традиционното корейско изкуство на връзването на възли", която книга е обучителна как се връзват тия възли. Добре де, така ли се прави?! Едно листче с надпис "The traditional Korean knot for good luck" или някаква подобна простотия би продал стократно повече бройки от тия ключодържатели. Ами маската? Гледам повтаря се по сувенирите някакъв символ. В един-единствен магазин го открих обяснен - в кутийката на ключодържателя пъхнато листче на няколко езика, сред тях английски, който разправяше, че този символ бил от еди-кога си и значел еди-какво си. Човек иска да купи не просто елемент от корейската култура, а елемент от корейската култура, с който се е свързал, който е разбрал, който може да отнесе към себе си.

Ей такава една недомислена работа е корейската. Много умни хора и много подредени, а фантазия като че ли не им достига...
Но и тук се раждат гении, и аз непременно трябва да споделя и супер вдъхновяващата измислица на корейската доброволческа организация BBB: Before Babylon Brigade. Очевидно проблемът с английския се отчита и от тях, и някакви пичове са направили ИТ разрешение: единен номер на мобилен оператор, на който туристът може да се обади, да избере от IVR езика, на който говори (поддържат 10-11 езика), и системата го свързва с един от цялата мрежа доброволци, които са съгласни да превеждат между корейски и съответния език, който владеят. В брошурката си пише: моля ви недейте да звъните ако е много късно, защото повечето ни хора са доброволци и може да ги притесним по това време. Предполага се, че ще звъниш, когато си в някаква ситуация, в която се опитваш да се разбереш с някого и не можеш, и човекът доброволец ще влезе в ролята на дистанционен преводач между вас.
Такова нещо ако има в България, аз ще искам да съм доброволец. Пишеше, че имало университетски преподаватели, разни шефчета по големи компании и всякакви хора общо взето, и набираха още доброволци.
Самите туристи, за да имат достъп до съответния единен номер, трябва да си закупят специална карта от еди-къде си. Фактът, че се плаща, не ме притеснява, защото цялата тая система, за да работи, й е нужна някаква поддръжка.
Та ето, има неща, за които да се каже: евала!

Аз не знам дали ще успея да привлека корейски бизнес в България. Като туристическа дестинация не ме спечелиха и не копнея да се върна. Бих пътувала извън Сеул, но предупрежденията са, че там с английския е още по-зле - та не смея особено.

Чудя се дали и България изглежда така недостъпна на чужденците, които ни посещават...

Токио - Сеул

На пристигане на токийското летище се опитвахме да си припомним какви неща знаем за Япония, без никога да сме се интересували от историята и културата на тази страна, просто ей така, какво ни хрумва. Това пътуване беше организирано в последния момент и не бяхме отделили никакво време за проучване. Но както Корея е почти напълно непозната в България (ние знаехме за нея предимно каквото ни е достигнало от света на компютърните игри: че много играят StarCraft и че по телевизията дават турнири - геймингът се явява мейнстрийм спорт), така за Япония сме дочували доста повече неща и това беше предпоставка за едно по-различно преживяване от корейското.
Манга, сумо, гейша, икебана, бонсай, чаена церемония, суши, претъпкано метро със спящи в него преуморени работници, недостиг на площ, влак-стрела, оригами, хай-тек тоалетни, странно чувство за хумор, j-pop, автомобилите на нашите приятели, самураи, нинджи, хайку, калиграфия, саке, бойни изкуства но не смеем точно да назовем кои, за да не се изложим зловещо :)
Горе-долу това е знанието ни за Япония, като на летището се сетихме за около половината неща, останалите си припомняхме впоследствие. Например в една брошура с организирани екскурзии имаше посещение на завода на Тойота и оттам се сетих, че ама разбира се, това е нещо дето знаем за Япония :) Сборници с хайку видяхме в една книжарница в сектора за англоезични книги, а нинджите ни подсетиха за себе си чрез рекламата на някакъв ресторант, в който обслужващите (салонен управител и сервитьори) били облечени като нинджи.
И така, пристигаме ние, без Lonely Planet в джоба, без Japan for Dummies в главата, изтърсваме се право от подреден и леко скучноват Сеул с неговите прилични и спретнати обитатели.

По пътя от летището към града ни става ясно, че това тука е the real thing. Виадуктите, любимите ми виадукти: като видя 3 пътя да се пресичат един над друг и като се движа на нивото на 6-тия етаж на сградите и гледам директно на хората в прозорците, знам, че съм на правилното място. Банкок ме заплени за пръв път с тая пътна организация, Куала Лумпур ме накара да я очаквам навсякъде, където отида и знам, че е пренаселено, и Сеул ме беше поразочаровал с добре планираното си метро и предимно подземната организация на транспорта. Тук нещата са строени, както е дошло: формите им не са унифицирани, вждаш шантави хрумвания, виждаш недомислици, виждаш как външни тела на климатици и тръби минават по калканите на почти долепените една до друга високи, тесни сгради; виждаш ръжда и нитове по долната страна на виадуктите: да, вече е ясно, че е правилното място, още преди да сме се добрали до центъра с неговата шарения.

Пристигаме и попадаме в лабиринт от отместени едно спрямо друго хоризонтални пространства и множество вертикални нива, свързващи части от тях; объркваме се така, че всички карти, планове и дори 3Д модела на сградата не успяха да ни създадат ясна представа в какво сме се озовали. Изгубваме се по пътя от спирката на автобуса до входа на хотела (15 метра има-няма - сега е мистерия за мен за къде сме хванали първия ден), и с прошляческите си раници на гърба и вече полуразпадналия се куфар на колелца прекосяваме половин шикарски мол, шарим нагоре-надолу с асансьори и ескалатори, въртим вратове и се заглеждаме в табелите, търсейки надписи на латиница, докато накрая намираме на 3-тия етаж входа за хотела, който със специален, умело прикрит асансьор ни води до рецепцията на 5-тия, а оттам трябва да вземем друг асансьор, за да се настаним в стаята си - все съм свикнала да се прекачам от автобус на автобус или от метро на метро, за да си стигна вкъщи, но да сменям 2 асансьора с прекачане не ми се беше случвало.

Хотелът се оказа на пъпа на пъпа - и добре че, щото ако трябваше да губим време да се обучаваме в токийската система за градски транспорт, щеше да настане обърквация.
Имахме 48 часа. Първото, което направихме, след като се настанихме, беше да излезем обратно на улицата и да видим какво, аджеба, има там. Изглеждаше шарено отдалече, но отблизо направо избухна в сетивата ни: гмежта от екстравагантен народ, водовъртежа от цветове и стилове, виковете на продавачите пред магазините с разпродажби, огромните светещи реклами по фасадите на всички сгради, препълнените улички - не можехме да местим очи достатъчно бързо, за да възриемем всичко, което си заслужаваше да бъде възприето, и мозъците ни не са устроени така, че да могат да обработят цялата входяща информация, която постъваше.
Имахме на разположение 48 часа и трябваше да вземем решение: на какво да посветим скъпоструващото ни време?
Още със стъпването ни на улицата извън хотела стана ясно: всичко, което някога сме си мислили, че е Япония, отпада. Няма време за култура и забележителности, нито за обиколка по бързата процедура. Всичко беше твърде голямо. Така навремето като трябваше да пишем дипломни работи, в университета ни научиха, че да стесниш обекта на изследване е ценност, да разширяваш темата си не е предимство, а недостатък - значи, че не знаеш колко по-голямо от теб е това голямо нещо, с което си се заел. Ще да са останали някакви навици оттогава, а пък на Веселин обучение му не требе, той това много добре си го знае защото си е роден умен, така че дори не беше необходимо да го обсъждаме - решението си беше ясно: всичко друго отпада, оставаме в Shibuya и се отдаваме на people-watching :)

За 5 дена в Корея можах да започна да говоря обобщаващо за корейците, малко набързо така, смеличко; но за японците изобщо нищо не мога да кажа. За токийците също не мога. Виж за Шибуянците ще се опитам :) Защото за това кратко време видяхме предимно шибуянци: младежите, които се шмиткат из района, наречен Shibuya. Най-шарения народ, който съм виждала. Най-еклектичната тълпа. Най-смелите решения по отношение на личния стайлинг. Истинска наслада.
Артистични хора са шибуянците. Нещо много интересно: нямам никаква представа дали японките са красиви. Изобщо не видях лицата им, не ги запомних, не им обърнах внимание. Гледах виолетови коси, невъобразимо странни кубинки, чорапи до средата на бедрото (каквито се носеха за кратко в България, когато аз бях 11 клас), къси плисирани поли, дантелени фустички с волани, с мотиви на златисти паяжини, с платформи високи 4 пръста, ботуши до коляното, прозрачни рокли, с клинчета под тях, клинчетата до средата на прасеца, с дантелка в долния край, или чак до долу, но оставящи пръстите и петата открити; ученички с бели ризи и вратовръзки, с мокасини и прилежно вдигнати 3/4 чорапи; ръкавици - с пръсти, без пръсти, с някои пръсти, донякъде на пръстите, дълги до над лакътя, до под лакътя, до средата на предмишницата или само на китката, опънати, набрани, плътни, дантелени, лъскави, с пайети по тях; прокъсани потници и под тях други потници и под тях - трети, на пластове, всичко се показва едно изпод друго, горна пола и долна пола, горна рокля и долна рокля, и това заедно с клинчето, и върху всичко широка прозирна наметка, развяна, и шалче, шарено, примерно...
Невъзможно ми е да го опиша.
Преди да си тръгнем се разхождахме из района по обедно време и нямаше много хора. Веселин предположи, че тъкмо са започнали да се приготвят, за да излязат довечера.
Тук нямаш чувството, че нахлузваш дънките и маратонките и хукваш навън. Ако на входа на Шибуя имаше фейс контрол, нас нямаше да ни пусне вътре поради скучност. Тук всеки се е накиприл и наконтил с огромно внимание, защото стайлингът му, очевидно, има цяла история да разкаже. За съжаление аз не разчитам тези истории - момичета, които ми приличат на goth, може тук да не се възприемат така; в една обява видях формулировката "магазин за субкултури: punk, gothic, cosplay, Lolita..." Лолита очевидно е стил или субкултура, виждаш ги на улицата и разбираш защо, те са като на карнавал, специално облечени, за да персонифицират някакви, де да знам, сигурно манга-героини (или не, това всъщност е cosplay - макар че мангата изобилства с Лолити).
Признавам си, че нищо не разбирам от всичко онова, което ме заобикаляше в последните два дни; трябва да призная обаче и че го харесвам. Приятно ми е около мен да са толкова артистични хората. Интересни са ми, според мен са красиви, и скоростта, с която влизат и после излизат от полезрението ми е много правилна: позволява ми да се насладя естетически на някакъв стайлинг, но не ми позволява да се спра и да го анализирам до детайл, така че да го запомня добре. По тоя начин не виждам недостатъци. Всички са прекрасни. Ходещи произведения на изкуството. Не ми трябват галерии и музеи, дайте ми шибуянки и ме оставете да си зяпам :)

Втория ден пак се разхождахме из района. Попаднахме в някакъв гордо наричащ себе си най-големия магазин за манга (в Токио, в Япония или в света - нямам никаква представа), и почти насила завлякох Веселин вътре, въпреки че и двамата сме отявлени не-фенове на мангата. Еееегати магазина... Повярвах им, че са най-големият :)
Там проведохме разгорещен спор коя кукличка да изберем за подарък на Здравко; накрая стана на моето - сигурно съм извадила по-добрите аргументи, де да знам ;))

Оттам проължихме напред из квартала, докато стигнахме до парка, който си бях набелязала, че може би ще е приятно да видим. Там се озовахме насред някакъв хипарски хепънинг на тема опазване на околната среда, и видяхме, че ония парцаливите в Шибуя не са по същия начин парцаливи като тия парцаливите тука. Различен вид артистична парцаливост и шареност можели да имат хората - важен житейски урок :)
Като прекосихме хипарския панаир с неговите шатрички и сергийки, стигнахме в самия парк, и там видяхме ей такава огромна пеперуда, която ме пупаши! И май сме я снимали, ма да видим кога ще се оправим с подбора на снимките... Голяма - колкото дланта ми! Ужас! Летяща гад.
Като вече бяхме в парка, излязохме от другата му страна, където вече тъкмо да преминем в съседния квартал (там също било известно с шаренията и модерността си), и какво да видим - шинтоистко светилище! И в гайда пише - the best било, не знам в Токио ли, в Япония ли или в света :) Ми като сме тука, рекохме си, дай да го видим, да се отчетем с един храм, те останалите сигурно са същите. Ми, отидохме, отчетохме се. Там попаднахме на 2 сватби. Младоженците - по самурайски облечени (Веселин искрено се възхити на идеята да си отидеш на сватбата по джапанки), а булките - с кимоната и панделките на гърба и онези специални гейшови прически, дето сме виждали по филмите.

Вечерта се отчетохме с Roppongi, което беше разочарование - сигурно защото нямаше шибуянки. Но пък попаднахме в едно от топ3-те места за хранене в Токио, съвсем по случайност. Каза ни го някакъв филипинец, който седеше до нас и ни заприказва, бил от 7 години там и с това заведение сме били ударили кьоравото. Пък ние просто се шмиткахме и се чудехме къде да ядем и това ни вдъхна доверие. В менюто, което се състоеше от различни комбинации по формулата "нашата супа плюс нещо друго", се обясяваше как основателят на заведението прекарал 6 години в проучвания и експерименти как да докара Ултимативния Супен Вкус. И накрая успял :) Признавам му на човека, добра беше супата - но да дойде у нас да опита една пилешка с картофки и фиденце, застроена със сметана - да го питам после.

После смелият ми мъж яде суши в истинска сушеджийница - за мен по-скоро беше атракцията да наблюдавам сръчните движения на готвачите (ок, изказвам се не много коректно за хора които все пак кълцат сурова риба, а не я готвят, но какво, касапите ли да кажа?) Изобилието от местни беше окуражаващо. След дълги увещания се осмелих да опитам едно с варена скарида върху него. Поне се надявам, че беше варена.

Накрая туристическата съвест ни загриза и ние виновно решихме, че ето, утре сутринта вече ще станем рано, за да имаме време преди полета следобед да отидем да разгледаме Императорския дворец. Същото го бяхме решили и в Сеул за последния ден, и трябва да признаем, че при все цялата сила на волята и върховната самодисциплина, с които сме прочути нашир и надлъж, и там не реализирахме този иначе добре звучащ план.

Отлитаме от Токио с усещането, че тук ще имаме какво да правим някой път, когато дойдем поне за месец. Е, хубаво е тогава да сме и по-подготвени.


П.П. Реализирахме добър книжен улов в Roppongi и след прочитането на сборника със стара японска поезия, може би вече имам своя лична врата към Япония.