Снимка

Старата остава тук:



И макар и с голямо закъснение, все пак в рамките на тая година ;) качвам нова...

Коледно

Едно от кофтите неща като си направи човек блог и си завъди четящи, е че от доброволно намерение да сподели нещо постепенно цялата работа се превръща в задължение и съответно - тегоба. Почват се намеци и натяквания - айде бе, кога ще ъпдейтнеш? Почват се обвинения дори. Ето повече от месец не съм писала и вече получавам - на детето блога, та на детето блога.
Нека отново повторя, че блогът не е на детето, а мой. Това е родителски блог. В него пиша за детето, но заради себе си.
Та така, малко превантивно да се защитя посредством леко обостряне на тона.

Почнах така, щото все се каня да почна да пиша, и все ми се каканижат едни в главата: така и така, офиса, работата, командировки, пичове (пич в рекламния смисъл, не в смисъл хубави мъже - ок ок, конкурси нека го наречем), предколедна лудница.
Едва тези 2 дена успях да си остана вкъщи и да родителствам, като истинска майка. Приятно ми е, трябва да призная. Деян е прелестно дете, времето минава бавно, но без много нерви и с чувство за добре свършена работа (а именно: яде, спи и ака както трябва, хихи), с отделни моменти на пиково щастие, като например, когато захвърли биберонката, вземе ми очилата и ги метне настрани, и дойде да се гуши и да притиска бузка в бузата ми; като го чуя да си повтаря "миа моа мамо" или "нани бебе", като ме прекъсне насред песничката за да каже "обича!", и когато по неизвестни причини изпадне в див кикот при опита ми да повторя негова дума, която не разбирам (последно - "дуньоо").
Заснела съм го как се кикоти (открих че и намигането му е много смешно); как казва "дооба денн"; а Веселин го е хванал да казва "Гуши!"
Хубаво ще е да успеем да уловим и по-цялостната ситуация, в която Деян те хваща за пръста и почва да те тегли да станеш от стола или дивана; като станеш застава пред тебе, вдига ръце и казва: "Гуши!"; ако се поколебаеш, пояснява: "Оооп-пааа!" :))) След като го вдигнеш, повелително посочва с пръст накъде иска да отиде; като го заведеш там, си взима каквото си е наумил - дабата / дибката / нинката (жабата / рибката / книжката) и веднагически те разритва да го сложиш веднага обратно на земята щото кво си въобразяваш ти, това е човек голям и независим и иска да се отправи нанякъде по свои си работи.

Играем си на криеница.
Отива да се скрие зад столчето за хранене, а аз започвам да го викам и търся: Деянее, Деянее, а, къде е Деян, къде отиде това момче, Деянее?
Той се крие крие, пък реши да се покаже и аз чинно се изненадвам. Голям смях, може да дойде да ме гушне и после веднага бяга. Заявява: "Пак!" и отива пак да се скрие на същото място.
Като се е скрил, ако му се стори, че се бавя с търсенето, ме подсеща: "Дянее!" - да го викам демек.

А, и броим с него. Някой го е научил да казва "пет". Като броя - едноо, двее, трии, четири? - И той отговаря: Пет! Много нахилен. Броим стълбите към къщи, цветенцата които полива Прасчо, лъжичките броколи с ориз.

Успява все по-успешно да си дъвче пуешкото със зеленчуци (то нали е с цели оризчета, та го затруднява и отначало така се изненадва, че го плюе) - вчера изяде 3/4 бурканче почти без пробутване. Той си дъвче вече съвсем добре, ама сухар, бисквитка или хляб - а към пюрето има друго отношение: понеже се дава с лъжичка, според него това значи, че трябва директно да се гълта.

На гърнето отказва да седне, днес го сложих малко с дрехите направо, да свиква да седи седнал върху него уж... Задържа се около 20 секунди и после хукна нанякъде.

А аз ще отпочна може би серия Деяния на Деяна, в която заслужено първо място ще се падне на това как заключил баба си на балкона.
Тя го сложила в креватчето да си играе (в Ботевград няма отделна кошарка) и отишла в кухнята да мие чиниите. След малко вратата на кухнята се отворила, Деян прошмулил глава, ухилен с всички зъби, и рекъл: "Дооба денн!"
Шаш! Как се измъкнал? - Разпорил ципа на креватчето.
Какво да прави жената, оставила го при себе си в кухнята. След малко излязла на балкона нещо да прави и той бутнал вратата и врътнал дръжката. Вратата не се отваря отвън, а студът в тоя ден е бил сериозен, та направо не си представям. Тя няма телефон, няма нищо, а вътре в апартамента Деян loose!
Викала през балкона към съседките, някоя я чула и се обадила на Пенко, който тъкмо щял да тръгва за София - късмет, че го хванали още в града. Зарязал всичко човекът и тръгнал към къщи, да освобождава жена си от плена на Вожда на Червенокожите.
Като стигнал, се оказало, че на вратата отвътре са ключовете и разбира се е заключено, та се наложило да разбие вратата на собствения си дом, за да успее да влезе.
Деян отначало се смеел щото, нали, егати забавната ситуация - баба на балкона и прави смешни физиономии... После се разревал - щото искал да го гуши пък тя не влиза и не го гуши.
Хубавото е, че не строшил нищо междувременно.

Строшените неща в Ботевград вече наброяват сериозен списък, сред който се числят няколко чинии, една ваза в хола, и трудно изчислимо количество декоративни фигурки и статуетки.

Тук вкъщи не го пускаме да влиза в кухнята (не че не се изхитрява да се промъкне замалко, ама го пъдим) и се уверявам, че това е доста добра идея.

Коледната украса е предизвикателство. След като наслагахме гирлянди и коледни венци из апартамента, леля Фани благоразумно го научила, че тия неща боцкат, и той сега само ги сочи и вика "бодее!". Но в супермаркета имат една украсена елхичка, днес ме направи на луда докато се стараеше да ме финтира та да се добере до нея да я пипне.

Абе, има някои играчки, които са безобразно недомислени. Вчера в магазина сочи нещо и вика - пие, пие (пиле). Гледам аз, търся, къде ще да го тва пиле, виждам някаква розова топчица пухкавка такава върху някакви шарени бонбонки - продава се комплект с бонбонките... Окей, казвам си, тва е някакъв потребителски блян сигурно: бонбонки с пиле, взимам го и го подавам на Деян да го разгледа. Заглеждам се по-внимателно - то било зайче! Зайче зайче, ама на пилешки крачета. Ама розово, нали. Както, всички знаем, зайците биват розови предимно. Освен ако не са светло сини. С такива дребни ушички както са декоративните зайчета. И малко розово носле (отявлена липса на клюн), което напълно ме убеди, че ще да е зайче това, а не някакво пиле. И взех да обяснявам през смях на Деян, че това не е пиле, маме, ама и зайче баш не е, това е някаква абоминация... Пък ме хвана срам какви ги говоря на детето в супермаркета и какво ще си помислят за мене минаващите покрай нас лелки. Но той беше толкова очарован, че го купих - къде ще ходя. То по-скоро в главата е всичко, добре че не се впуснах в разсъждения на глас как така се е получило зайче на пилешки крачета и какви странни кръстоски за били необходими.
Той по пътя към къщи объркано редуваше да го нарича ту зайче, ту пиле, но накрая май схвана идеята и вече си му вика дайче.
Вечерта се прибира Веселин вкъщи и забелязва - "А! Пиле."

Деянски се събуди и издава гнявещи звуци - сигурно си седи в креватчето и си джвака на лигавника връвчиците.

Безпроблемно ми заспива детето като съм си вкъщи цял ден с него! Което ме убеждава, че проблемите в последно време (дето е необходимо да останем при него докато заспи, иначе ревва още щом ни види да се упътваме към вратата) се дължат на отсъствието ни по цял ден и това, че не ни се е нагледал.

Повечето хора заминават нанякъде тия празници, щото се събират 12 дни почивни (в моя случай - 14). Но ние няма. Аз се радвам на възможността да си имам обикновено, нормално, рутинно ежедневие заедно с детенцето - тази година за мен това е празникът.

Сватбарче

Опитвам се да се събудя, след като снощи до 3 АМ се езувих - то не беше фейсбук, то не беше блогосфера - ужас. Слаб ми е ангелът за такива неща, особено като съм била далече от интернет за 6 последователни дни.

Деянчески се държа много похвално, така че нека го отбележа тук, за да се знае от всички.
Нямахме никакви проблеми в самолета - нито при излизане и кацане (като захапе биберона с млякото, нищо друго не го интересува), нито по време на самия полет. Тук е мястото Flybaboo да бъдат потупани по рамото като може би най-добрата самолетна услуга, която съм ползвала от години. Новичък самолет, кожен салон ;), достатъчно място за краката дори в икономична класа. Полетът почти празен - нашия клан 8 човека и още толкова други хора. Деян търча по пътеката между редовете, зяпа хората, краде им разни неща, те му се радваха.

Аз не мога да му се нагледам какъв е сладур, а пък Веселин разправя, че просто такава му е възрастта в момента, най-сладурческата. Вероятно с времето ще стане по-неприятен... знам ли :)

Новите попълнения в речника включват:
- тонто (слон)
- тут (студ)
- Деянн (в отговор на въпрос "Как се казваш?")
- гух (грух - като види прасе на картинка)
- когато се храни: още от преди си знаеше бука и тика (ябълка и тиква), а сега се опитвам да го науча да разпознава и морков (нарича го "бов") и круша (засега не успява)
- казва също нещо подобно на "дай ми".

Не мога да ги следя и записвам всичките вече - той все си намира какво да повтори.
Най-смешен е когато му забраняваш нещо - ти казваш твърдо "Не!", той те поглежда едно изпитателно и настоява: "Дааа?" Ние с Веселин хем му се караме, като върши магарии (много ни тормози да ни щипе, хапе и удря), хем той като каже "Дааа?" и такъв смях ни напушва, че се чудим накъде да се извъртим че да не развалим възпитателния ефект с нахилените си физиономии.

Старае се да казва "лельо", само че по-скоро звучи като "льгельгооо" и досега не успя ни веднъж да го каже на живо на леля си - повечето го казва като я сочи по снимките, а единствения път когато го казал пред нея било към Оливие, като влязъл в стаята. Опитахме се да го научим "Оли", но Оли не беше достатъчно често наоколо, че да затвърди обучението. "Мими" имаше някакъв частичен успех преди да заминем, но после нещо го забрави.

Той така като научи нещо ново, после го забравя и после трябва пак да го учи за да го научи окончателно.

По време на сватбената церемония не беше особено кротък (той кога ли е), ама му задържахме вниманието с хрупанки и книжки, та не се наложи да го изведем навън. Глупаво ни е детенцето - вместо да гледа прелестната булка, бучи пръстче в грозно нарисуваното прасе и вика "гух".

Покрай сватбата разбира се му се разби всякакъв режим - и на спане, и на хранене - и оцеляваше на мляко и бисквитки през по-голямата част от времето. На връщане заспа в мен в момента на кацане на самолета, та после Веселин го държа на ръце 40-50 минути на летището та да поспи, че беше умрял за сън. Никога не се беше случвало да заспи у нас. Така де, никога откак е голям ;) Бебешкото люлеене не го броим.

На самата сватба овърша де що имаше играчки, просто полудя от кеф че вижда толкова много нови предмети. Другите деца не го вълнуват много. Понякога ги гледа, понякога ходи да им взима играчките, понякога да ги удря по главата (както удря нас). Няма още концепция за собственост, за право, за това да внимава да не нарани някого. Забраняваме, забраняваме, ама досега не се наблюдава никакъв ефект.

Ние така и не стигнахме до закупуването на официално облекло за него, но и така си беше достатъчно представителен: с оранжева риза и елече върху нея, а надолу - кафявите панталонки с оранжевата бродерия с каската на Вейдър. Все още е във възраст, когато облеклото на децата изразява личността на родителите, така че ще се повъзползваме още малко ;)
Трябва да видя дали някъде по снимките от сватбата го има да се вижда с каската.
Той не позира добре - все се дърпаше, възмутен че от толкова много интересни неща за правене някой си позволява да се опитва да го държи в ръце.

Уморително, но и хубаво преживяване.
Успяхме един ден и на шопинг да отидем. Реализирахме 6 чифта обувки за него и 3 за мен. Ние като се озовем в западна Европа и полудяваме на тема обувки... Ама то евтиния да им се не знае. Може ли прилична обувка от естествена кожа (за мен) да върви по 35 лв в Женева? Къде в София ще намеря многообразието от избор и наличие на всички номера, и на тази цена, и със сигурното качество че поне като пише "кожа" значи е кожа?... Ей затва купуваме като невидели. Неговите стари бели маратонки ги изхвърлихме в първото кошче отвън пред магазина.

Живот и здраве догодина, като е на 2год6мес. може би ще пробваме да летим презокеански. Аз за себе си не знам как се издържа такова пътуване, пък с Деян - хептен. Но да видим. Може би пък на тази възраст ще е станал най-кроткото и послушно дете на света ;)

На мен ми харесва идеята да го шмиткаме насам-натам. Да вирее в международен контекст. Границите да са за него не стена, а линия в пясъка, както писа брат ми наскоро. Мани линия в пясъка... И нея да я няма. Харесва ми да свиква с различни хора, различни култури, различни езици. Това, което за нас е било екзотично, да бъде за него естествено.
Той ще си намери някаква друга екзотика да го радва.

Предпътно

Утре е пътуването. Трябва да стягам багаж, но съм ужасно уморена...
Ще сложа в чантата си паспортите и акта за раждане на Деян, пък оттам нататък - колкото толкова. Всичко е закупваемо.
Цялото ми същество се бунтува срещу тая политика, и изгарям от вътрешно неспокойство. За самолета да взема интересни книжки, които специално съм купила оня ден дето да са нови за Деян за да му е интересно. И да преценя кои играчки. С кои пюрета ще го храня на летището където той ще се разсейва, с кои - в самолета където ще е кисел; шишетата да измия, термоса с гореща вода да приготвя. В коя чанта да взема ръчния му багаж, трябва да може да се носи през рамо, а тази нашта чанта дето ползваме е толкова грозна. И дали ще се побере в размерите които не трябва да надвишава. Ще ни пуснат ли през секюритито с всичките тия потенциално терористични неща: прахообразно бебешко мляко (вече съм го размерила и сипала в триделния контейнер), вода в термос (гореща), вода в половинлитрова бутилка (студена) (неразпечатвана, специално купена за самолета), стъклени бурканчета. Вода в биберон защото летенето със самолет дехидратира. Той Деян не пие много вода, даже има дни дето не близва. Ама мога ли да тръгна без.
Уф.
Напоследък Здравко е изкопал едни 2 яки песни на Tori Amos и тая сутрин си ги пуснах в работата и все още ми се леят в главата.
Ще взема да си ги дръпна и тук вкъщи и ще се излегна и ще си слушам.
(Да не си забравя обувките! Баси, не можах да си купя нарочни обувки. Ще трябва да ходя на официална обстановка със среден вместо с висок ток. Може да ме върнат. Кой знае колко им е строг фейс контролът там по ония замъци. Фейс-енд-шу-контрол некъв сигурно.)
Абе как може някой да си кръсти песента The Power of Orange Knickers. Баш пък knickers. Това по нашему пликчета ли се явява? Много е важно! Щото "оранжевите гащи" съвсем няма същото послание като "оранжевите пликчета". Оранжевите прашки? Оранжевите бикини? Глей колко различни ситуации изплуват. Носителката на пликчета има съвсем различни характеристики от носителката на бикини, да не говорим за прашки. Чия точно сила се възпява в тая песен, много живо ме интересува. Видът на бельото в случая дефинира протагонистката. Аз не мога да си изградя представа за лирическата героиня, ако не разбера какви точно гащи носи. И съответно не мога да разгадая съвсем ситуацията, която ми е намеквана чрез различни подсказки в текста на песента. Изключително фрустриращо. На това отгоре според речника, а и според уикипедия, думата има леко различни значения в английския и в американския. Ще трябва да проверя Тори Еймос каква е по народност.
(Трябва да си купя някаква свястна шнола, дано остане време в петък докато шопингуваме за Деян. И един сутиен ако се намери, съвсем добре ще бъде.)
(А както сме прибрали подаръка в шкафа, така хубаво може да го забравим и него... Да станем за посмешище на цялата рода).
(Баси, щях да се боядисвам!!!)

Оф айде чао.
Не остана време за Тори Еймос :(

Близо до бебето

Озовах се на шопинг тия дни без да искам и зърнах на рафта в книжарницата книгата "Близо до бебето" на Василена Доткова. Много от вас линкват към блога на Василена, така че не ви е неизвестна, а и аз наминавам оттам сегиз-тогиз.

И понеже имам бременна приятелка, рекох си - я да й я купя. Надали досега се е намерил някой, който да й я препоръча, щото нали дефолтния избор при книги за бременност и отглеждане на бебета си остава д-р Спок или нещо по-осъвременено но в същия стил. А това е съвсем друго.

Всъщност, както бях писала много отдавна, когато човек прави грешки - а той неминуемо прави - после е силно склонен да раздава безплатни съвети на следващите след него, така че да ги предпази от своите грешки. И като че ли става най-голям експерт тъкмо в нещата, които е направил погрешно.
Така и аз.

Прегледах набързо книгата - прочетох я "на вентилатор", както се казва - по пътя насам към офиса. Тя е леко написана и се чете много лесно и бързо, та докато таксито се моташе из задръстванията, на мен погледът ми се замъгляваше от описанията на това как страда бебето, когато го оставим и излезем от стаята, а то иска само да бъде гушнато, да е близо до човешко тяло. И други подобни зверства, които родителят извършва защото много внимава да не би да сбърка нещо, а са му казали, нали, че храненето трябва да е на 3 часа, през нощта не, бебето да спи в отделна стая и т.н.
Иска ми се да я бях прочела по-рано.

Тя ми е малко крайна тая книга, понеже аз самата съм си продукт на съвременното общество - кариеристка съм, консуматорка, егоистка, и обичам да ми е лесно. И освен това изобщо не ми се занимаваше с бебета и майчинство, когато забременях. По-скоро се паникьосвах как ще се отрази бебето на живота ми. И досега успявам изобщо да съм майка предимно благодарение на това, че Деян през седмица е при баба си в Ботевград и така ние имаме възможност да работим до късно, да ходим на кръчми и на кино и да се съсипваме по всички останали начини, с които сме свикнали.

Ужасно ме комплексират тези четива, защото изваждат на бял свят най-нелицеприятната истина за мене: че всъщност съм една ужасна майка.

Даже наскоро си мислих... Едно време заради мене майка ми се е лишила (се лишаваше, защото помня) от страшно много неща. Било е недоимък, финансови проблеми, далеч от идеално семейство. За мен никога не е било под съмнение дали тя ме обича. Достатъчно е да знам какво е направила за мен. А Деян един ден въз основа на какво ще добие сигурността, че аз го обичам? Аз не съм се лишила от нищо заради него. Неговото раждане и отглеждане не ми е попречило по никакъв начин. Животът ми си продължава, парите необходими за гледане на дете ги имаме - не делим от залъка си, за да му купим ботушки за зимата.

Още по-голямо обвинение е да виждам как Деян ме обича въпреки моята ужасност. И може би това е обяснението на неговото държание, за което писах в по-предния пост. Желанието му да се гушне в мен, как винаги ме търси, как се разплаква когато тръгна да излизам от стаята му - ами не съм го гушкала като малък достатъчно. Не съм го кърмила. Не съм го взимала в нашето легло.

Абе изобщо... разстроих се от тая книга. Аз и като наминавам през блога, също ми става такова гадно и виновно, и го затварям с усещането, че искам да избягам оттам по-бързо.

Хлабаво оправдание е неинформираността. Защото аз много добре знаех за съществуването на понятието attachment parenting. И в нашата книга пише за него (макар че те там не го препоръчват, а само съобщават че съществува и преразказват основната идея, но тя цялата ни книга е такава - информира за много варианти, но не дава готово решение - ти си избирай). Аз малко с насмешка гледах на някои прекалености и ми липсваше авторитет, който да каже: това е начинът. Като д-р Спок и педиатрите и акушерките те водят за носа в една посока, ти не можеш просто щото си чул че има и друго, да кажеш "аз пък си настоявам за другото". Трябвало е да се закопая повече, да науча повече, не биваше да отхвърлям "тия сега модерните теории" с такава лека ръка, както ги отхвърляха хората, които слушах.

Знам, че един ден Деяновото братче или сестриче ще бъде гушкано и носено на ръце и люляно. И мисля, че вече знам как да се преборя, за да бъде и кърмено. Надявам се.

Сега засега ще се погрижа за новодошлата в обществото на майките. Дано тя направи по-добър избор от мен.

Строгата и разумната

Направих си комплимент, като се нарекох така, а може би е по-право да се каже, че съм мотлата, дето не излиза на разходка без да е взела една камара неща, които "може да потрябват", но които се валят из цялата къща и отнемат един билюк време докато бъдат събрани на едно място - докато Веселин нарамва Деян и казва - кво толкова, да не сме на северния полюс - облечен е както съм аз, значи всичко е наред.

То аз наистина съм за смях, защото чантата, без която не мога да си представя да изведа Деян на разходка, трябва задължително да е заредена с:
- горна дрешка 1 ниво над тази, с която е в момента
- понякога - и още едно ниво отгоре (все пак есен е, смените на температурата са драстични)
- шишето с водата
- кутийката с поне 2 биберонки (опция е ако може да са и 3-те, стига да ги намерим)
- 2 лигавника
- мокри кърпички
- чашка Виа с хрупанки и оризки
- шапка.
Шапката например досега не съм я ползвала никога. А я мъкна от 2 месеца.
Освен това да си взема портфейла, телефона, ключовете.
И ако ще сме навън за по-дълго (примерно ще пътуваме с кола или ще ходим в парка) - задължително добавям:
- памперс (понякога - 2)
- играчки
- може някоя книжка.
В случай, че ще го храня навън, трябва да включа и:
- пюретата за това хранене според днешното меню (но трябва да съм го съставила предварително, ако не - почвам да ги мисля кои да са). Може в последния момент да реша да ги променя - за по-лесно хранене - но трябва да съобразя промяната с другите пюрета за деня и с тези, дето се падат вчера и утре.
- плика със салфетките
- поне 3 лъжички
- допълнителен лигавник.

Трудно ми е да държа целия този списък в главата си и затова вършея из къщата докато струпам на едно място всичко необходимо в реда, в който се сещам за него, а не в реда, в който би било най-ефективно.
В това време Веселин полудява от нерви и ми дава зор да побързам, посочвайки че скоро слънцето нямало да еди-какво си. На кой му пука за някакво си слънце, ако току виж какъв ужас взема та забравя да взема салфетки?!...

Обича ме, не ме обича...

Заспа хлапенцето.
Нещо беше неспокоен тази вечер, та се връщах на 3 пъти при него щото плачеше. А пък той като ме види, веднага се успокоява и аз като клекна до креватчето му, той се гушва в мен и стои така... Много време. С личице, заровено в шията ми, и не мърда.
Мисля че все повече му липсваме и все по-силно усеща отсъствието ни.
Тази седмица имах 2-3 късни излизания от къщи и поведението му беше абсолютно непознато досега за мен: като дойде леля Фани, той й се радва отначало, но за малко, и после спира да й обръща всякакво внимание. Не е да политне към нея, а обратното - гуши се в мен. Само ме търси и гледа да ме хване за пръста да ме води нанякъде, да ми носи неща, да си контактува с мен. Не ме изпуска изобщо. Ако вляза в кухнята и затворя вратата, мрънка или дори се разплаква, останал от външната страна. Изобщо не обича да ме изгубва от поглед.
Още сутрин като се събуди, първата му дума е "мама!". И гледа към мене. Веселин става, почва нещо да си говори с него - а той се навежда настрани за да види през него - и гледа към мене и вика "мама".
Полу-нашега, Веселин отбелязва, че Деян обича повече мене отколкото него.
Не знам какво се случи.
Аз все си мислех, че няма толкова голяма разлика между мене и другите хора, които го гледат - най-вече, че разликата се изразява в броя часове, които прекарваме с него, и съответно неговата обич към нас ще се отмерва в съответствие с този брой. По тази логика би трябвало да е най-привързан към баба си Зорка, и веднага след това - към леля Фани.
Ние с Веселин идваме на 3-то място.
Освен това ние с него винаги сме заедно. Ако някой от нас повече е гледал Деян, това е Веселин, защото е прекарвал цели дни с него сам докато аз примерно съм на работа или търча по разни задачи. Имам предвид ако не броим първите 6 месеца - но те бяха толкова отдавна, а в живота на Деян - в незапомнена древност.
Теоретично, аз имам напълно еманципирано отношение към родителството: всичко се дели на 2, двамата сме еднакво отговорни за всичко. В никакъв случай не приемам толерирането на връзката между майката и детето за сметка на връзката между бащата и детето.
Деян в момента е тръгнал да ми демонстрира, че противно на моите теоретични разбирания, майката наистина може би е нещо специално.
"Е, споделяли сте едно тяло все пак!" - го обясни Веселин.
Нещо в мен се противи на толкова физиологично обяснение - просто не ми изглежда... убедително.
От друга страна, старото клише, че майката е "нежна" и "мила", а таткото е "готин" и предимно служи за игра, е валидно и при нас, колкото и да се противим на стереотипите. Не че Веселин не е грижовен, напротив, и не че аз не си играя с Деян. Но просто клишето ни характеризира по-добре.
Та дали не е това причината Деян да демонстрира повече... привързаност към мене?
(То не е и въпрос на обич, наистина. Защото как разбираме проявите на обич е въпрос на нашето схващане за това що е обич. В поведението на Деян може изобщо да не става дума за това.)

Веселин си самоотговори на ревността, като ми се закани само да почакам да видя как като порасне още малко Деян, мен въобще за нищо няма да ме признава, а само ще си играят заедно и ще правят коалиции срещу мене, баща и син. Той щял да му позволява разни неща с предупреждението "не казвай на майка си!", и така зад гърба ми тайничко да си прекарват супер весело.
За мен се пада ролята на строгата и разумната, каквато по принцип не бих искала да бъда, но какво да направя, като съм. Имам силна склонност да се свръх-притеснявам за глупави дреболии като това какво ще яде днес дето да не се повтаря с нещо дето е ял вчера, и губя дори от времето за игри и разходки, докато гриза химикалката и пресмятам кои пюрета с кои да съчетая в седмичното меню.

25 ноември

Решихме тая вечер с една приятелка, че искаме да се видим. (здрасти.)
След старателно координиране между ангажиментите на едната и тези на другата се оказа, че единственият ден, в който това може да се случи между днес и края на месеца, е 25 ноември от 20ч.
Днес е 6-ти.

Планове

Пооправиха се нещата в офиса. Пак са непоносими и постоянно оставям запланувани неща за следващия ден (някои - със седмици), но все пак не е като да се работи до среднощ (да е жива Василена!!!).
(да СИ жива, Василена!)

За темата по-долу имах още някои неща да донапиша.
Това с детските селища.
Имахме едно време един учител по История на религиите - по-скоро ни беше ментор, защото ни учеше на много неща извън предмета си. Или пък може би това е било разбирането му за предмета му всъщност... Няма значение. Та той ме е научил по принцип що е това християнство. Ревностен християнин той самият, от него знам какво означава "да не хвърляш бисерите на свинете", "обърни другата буза", и - за което тук ми е думата - "каквото прави едната ръка, другата да не го знае".
(извинете за неточните цитати)
И то не какво означават на пръв поглед, а какво означават всъщност.

Така че не е редно изобщо да повдигам въпроса за каквато и да било дарителска дейност тук в този блог, имайки съзнанието че го четат поне 2+ човека. А го правя за втори път.
И изпитвам угризения и ме е срам - но пък това са нещата, над които размишлявам напоследък, а пък идеята на този блог е да е - ако не чак честен - то поне открит и минимално авто-цензуриран.
(Т.е. честен по онзи особен начин, който изключва представителност и обективност и включва цялото изкривяване на реалността, което се получава при селективното й отразяване и безотговорното отношение към изнасяните данни - понеже е частен дневник, не си правя труда да проверявам източниците си и дори да обмисля какви последствия върху околните би имало това, което ще напиша - всъщност старая се да игнорирам публиката максимално, с изключение само на Веселин, с когото се съобразявам).

И после - след този дълъг и криволичещ disclaimer - исках да повдигна въпроса за принципния подход при ситуацията: като не може да се помогне на всички, как да избереш на кого да помогнеш. (Нямам отговор и просто ще го оставя така. Но ме дразни, че нямам отговор.)

И след това, исках да пиша за плановете.
Как ние планираме разни неща за децата си, а те съвсем може да не се случат по този начин, по който сме ги планирали.
Например аз си представям как разхождам Деян в Младосткия парк. Но като си го представям, картината в главата ми включва Деян легнал в количката за новородено и аз я бутам или седя на пейка, а той спи. Което разбира се е нереалистично :) Докато се пренесем там, той изобщо няма да ползва количка, а дори и в момента, как да кажа, неговите разходки изобщо не изглеждат по този начин. Но за мен отглеждането на дете си е свързано с онези 6 месеца, когато си бях вкъщи с него и ежедневието ни беше точно такова.
Представям си също как се прибирам от работа рано, навън още е светло, и имам много време да си играя с него и да си бърборим.
И че учи в училището, където в момента е първокласничка Марта на Весо, а след години по-малкият син на Весо, Борис, ще е или в един клас с Деян, или във випуска преди него.
Те могат да се прибират да си учат у нас, защото сме близо до училището.
Представям си, че Деян и Борис ще си бъдат много добри приятели, как иначе.
Удобно игнорирам факта, че аз не съм приятелка с детето на нито едни приятели на наште. Дори тези, с които сме играли често като деца, когато са си ходили на гости и са ни мъкнели с тях - и с тях не сме били близки отвъд ранната ученическа възраст, а после съвсем се отдалечихме - различни хора с различни интереси.
Деян също така ще бъде отличен ученик, ще влезе в най-реномираната гимназия (която се пада тогава) и ще следва в най-якия университет най-перспективната и подходяща за него специалност (нямам идея кои са).
От време на време си самонапомням, че може пък да не е непременно отличник, може училището изобщо да не му върви. Нямам никаква идея как се оправя човек с такава ситуация. Познавам толкова народ, които са свестни хора и проспериращи в трудовия си живот, а са се борили за тройки и четворки. Знам от житейския си опит, че да се справяш в училище прави живота ти по-лесен, докато си там, но в никакъв случай не е решаващо за това какво се случва с тебе по-нататък: след като завършиш, личните качества и късметът са по-важни. Та трябва ли човек да махне с ръка и да остави хлапето да джитка на Х-бокса вместо да си напише домашното.

Ей такива ми ти работи.
Как е хубаво да има малко временце човек, да си побъбри със себе си писмено :)

-набързо-

Абе чудно как човек не забелязва колко много боклуци има навън, докато детето му не се опита да вдигне и да изяде всеки един от тях.

А пък в Общината са тъпаци.

А пък чувам тази сутрин по радиото за "Семейното спонсорство" на SOS Детски селища. И много хубаво ми звучи. Сега разглеждам сайта... Чудя се това ли е правилната инициатива, правилното място където да се пращат пари. Седях и си мислех - да съм един човек, да взема да зарежа работата дето е толкова... меркантилна (?), егоистична (?) и в крайна сметка... безполезна... Веселин да ме издържа.. А аз да ходя в някой дом за деца да помагам на доброволчески начала. Да се грижа за някое детенце. Като си представя, че някое бебе плаче и няма кой да го вземе на ръце... Ох :(
Липсва ми смелост обаче. Аз не обичам големите промени в живота, и особено много не обичам аз да съм човекът, който ги предизвиква. По принцип по-скоро оставям да ми се случват нещата, та такова решение би било такова сътресение, че ме е страх от него.
Освен това имам малко недоверие към себе си - едно е да се разчувстваш в някакъв момент, да си представиш умилителна сцена (а какво по-умилително от възможността да утешиш дете?), а съвсем друго - да живееш всеки ден с трудностите на тоя живот, с досадностите му, с ядовете и фрустрациите му...
И после, суетно нещо е човекът - колко неща правим за едното "браво". А дете за "браво" не се гледа. И ако за собственото си длъжен и не можеш да очакваш благодарност... то за чуждото - кой ми гарантира, че няма да се обърна един ден към него с думи от типа "аз какво направих за тебе, а ти какъв си неблагодарник!" - за което детето ни най-малко няма вина или отговорност. Не просто да му го кажа - аз може и да си го помисля само. Колко нечестно би било това.

Та такива неща.
Трябва да проверя в БГ-Мамма какво мислят за тези селища.
Искам да знам по какъв признак се (избират?) децата, които постъпват там. Дали е честно. Защо има толкова много детски домове, които _не са_ като този. На кого да се помогне, като не може на всички - тези очевидно имат някакви ресурси, може би е по-добре на тези, които нищичко си нямат?
Или единични случаи на дечица, чиито родители търсят пари за лечение в чужбина - както досега ми е била практиката.
Искам едни пари да дам някъде за добра цел. Ама да има смисъл.

Но то най-вероятно винаги има.

Любовен филм

В събота, след като закарахме Деян в Ботевград и се прибрахме, уморени и зажаднели за едно хубаво наспиване, без да искаме хванахме по БНТ1 някакъв интересно започващ филм, който се оказа на Кустурица... Не му помня заглавието, но подзаглавието беше "Любовен филм".
Още от времето преди Аризонска мечта.

Скъсах се да рева.

Детенцето, което открадна монетите от очите на баща си...
Направо ми разби сърцето.


...От неделя насам съм на работа и си откарвам до 12-01 АМ. Веселин е във Франкфурт, така че аз се възползвам напълно от възможността да поработя както трябва. Обещали са ми понеделника свободен, за да си гледам Деянчески :)
Той, между другото, бил по-добре.
Звънна ми оня ден баба му по телефона и докато тя говореше с мене, той викаше в слушалката - "Мамо, мамо!"
Разтопих се... :)

То и аз като съм там, като ми вземе телефона, му натиска бутоните и му вика "мамо".
Напоследък и на Веселин казва "мамо".
Сега тая дума е модерна изглежда :)

Благодаря

Едно време като учех във ФЖМК (малко известен факт от моята биография е, че аз съм завършила и едногодишен квалификационен курс за продуциране на радиопредавания в Колежа към ФЖМК - това беше докато учех Културология и натоварването не ми беше достатъчно, та ми се правеше още нещо) - та там имахме един преподавател, Миленков се казваше, който беше голям противник на (ненужните) чуждици в българския език и особено много мразеше да се казва "мерси" вместо "благодаря".
Някакси успя да предаде и на мен това усещане, че думата "мерси", макар и напълно валидна френска дума когато говориш на френски, в българския е неприемлива.

Деян много обича да си намери някой източник на неща - например куфар, торба или плик с играчки - и да ги взима едно по едно и да ми ги носи в ръцете. Освен това добричкото ми детенце обича да черпи: например ако той седи с биберонка в устата и аз застана срещу него, доближа се и отворя широко уста, той е склонен да си извади биберонката и да ми я подаде на мене. А когато яде неща като оризовки или бисквитки, обича също да ни дава и на нас да си хапнем.

Винаги, когато ми подава нещо, аз трогнато и умилено казвам - "Благодаряяяя!"

От 2 дена се опитва и той. Подава ми нещото и избълбуква: "Брлгяяяяяяя!"

Първо разболяване

Ето, че на година и 4 месеца родителство вече ни се случи една от най-важните родителски инициации - болното хлапе.
Миналата нощ имаше запушен нос и не можеше да спи. Прекарахме безсънно дежурство в опити да го успокояваме - защото той като не спи, се изнервя допълнително, и плаче много жално. Докато отпушваме носа със специалните носоотпушвателни устройства (морска вода под налягане + тръбичка за изсмукване), направо истерясва и трябва силом да го държим неподвижен, за да извършим процедурата - а с такова вмешателство той не е свикнал и го ужасява.
Според мен децата, понеже не умеят да дишат през устата, много се плашат от запушения нос, защото си мислят, че ще умрат. Това е както ние бихме се уплашили ако в един момент се окаже, че не можем да си поемем дъх - примерно въздухът е свършил или не можем да разширим гърдите си.
Поне така ми звучи Деян, когато тъкмо вече унасящ се да заспи се размърда и се озове в поза, в която носът се запуши - ревът му е рязък и уплашен и се разсънва напълно...
Е такова нещо 20 пъти миналата нощ.
После има нужда от гушкане, за да се успокои, и пак понякога не успява и си плаче дори и като е гушнат.
Снощи вдигна и температура (а може и през деня да е имал - според леля Фани не, но според майка ми още като е отишла вкъщи в 19:30 от пръв поглед е разбрала че има - очите плуват и зачервени, слепоочието топло, мрънкав и гледа все да е гушнат на ръце).
Термометърчето за чело, което купих на връщане вкъщи, показа "между 37 и 38 градуса", което се тълкува като "около 37 и половина".
Тази сутрин нямаше температура, а и нощта мина спокойно, след като дадохме Панадол за бебета.
Те Панадол ни спамят още от родилния дом и от време на време пращат разни напомняния по пощата - например за рождения ден на Деян изпратиха лигавник с надпис Панадол. И като трябваше в аптеката да избера измежду 3 лекарствени средства, нямах съмнение кое искам да купя. Хем пише в брошурата, че има известен риск от алергии. Но пък педиатърката ми го е препоръчвала по друг повод (за облекчаване на болката при никнене на зъби), така че вчера, след като не можах да се чуя с нея (затрила съм й телефона - абе аз що за майка съм?!?!?!), директно купих Панадола и не му мислих много много. Парацетамол, кво толко.

Надявам се да се оправи бързо. Майка ми е добър болногледач - прави каквото е необходимо и не се скатава - както бих се скатавала аз например - от неприятни процедури. И има увереност и точна преценка за състоянието на пациента, дори само като го погледне.
Навремето мен ме е познавала че ще се разболявам по признака, че миглите ми се усуквали на снопчета. Сега ми показа, че на Деян по същия начин са се усукали и изглежда и за мен това ще бъде показател, по който мога да улавям отрано неговите настинки. Ама на кой би му хрумнало да забележи някаква разлика в миглите на малко дете?... На мен поне - никога.

Спринцовки

Ето какво например исках да разкажа.

Колко се потресох, когато оня ден сутринта на излизане за работа във входа на блока, в ъгъла до входната врата, видяхме няколко употребени спринцовки - направо с иглите в тях и леко кървави по стените отвътре. 3-4 да бяха; и други боклуци се валяха край тях - беше като изоставена маса след пир... Като сцена от Trainspotting.

Жегна ме нещо.

Не съм човек, дето ще почне да псува "долните наркомани". Нямам предразсъдъци по отношение на наркоманията. Но ми стана кофти, и - дори е срамно да си го призная - но някак гнусно.

С всички ръце съм "за" правото на човек да избира за себе си. Да избира какво да прави с живота си и как да приближава смъртта си. Не че наркоманите се друсат заради съзнателен избор, но това е друга тема. (В голямата част от случаите съзнателен е бил изборът да започнат. Би следвало да са информирани и какви са опциите им оттам нататък. Така че - ако някой е решил да избере това за себе си - моля.)

Обаче през този вход минава Деян по няколко пъти на ден. С количка, без количка, кротко носен на ръце или тъкмо изплъзващ се - всякак.

Той е любопитен и ходи навсякъде; всеки предмет, който не познава, привлича вниманието му - хуква към него, иска да го види, вземе, опипа, лапне.

И не толкова, че може да се убоде на голите игли. Той може да се убоде на каквото и да е - на борова игличка, примерно. Но има нещо, което прави използваните спринцовки особено гнусни - и това може да е опасността от страшни болести, може да е самият факт, че са окървавени, може да е болестната аура, която заобикаля наркоманията изобщо, цялата окаяност на наркоманското съществуване, идеята за пропадналост, която се усеща някак заразна и заплашва детето ми дори от разстояние.

Изненадана съм от собствената си реакция, от това какво емблематично значение придадох на сцената. Едно време нямаше да си мисля всички тези неща. Едно време неизвестните пиршестуващи в нашия вход можеше дори да са ми познати и приятели. Можех да скоча и пламенно да ги защитавам с дълги тиради, пледирайки най-вероятно, че а) са егати пичовете всъщност и че това че са наркомани не означава, че не са интелигентни хора, които мога да ценя и уважавам; и б) че те не са виновни, защото са жертви, и трябва да им съчувстваме и да им помагаме.

Днес не ми пука кои са тези хора, колко са интелигентни може би, колко може би са свестни и добрички и колко нищо лошо не са искали да направят и на никого не са попречили. Искам само да изолирам Деян от голите игли и окървавените спринцовки - така да го изолирам, че не просто да не може да ги докосне, но и да не попадат пред погледа му; да не разбира за тях, да не чува за тях; да го изолирам в друг свят, да го пратя в паралелна реалност - където ще излезе сутрин от входа на блока си и там няма да има спринцовки, там ще има една невъзможност да има спринцовки.

Да опънем няколко КАБЕЛЧЕТА...

...и да се обесим на тях, след като полудеем окончателно.
Искам да разкажа, ............. но нямам време!

Имам 2 липси на време: степен 1 - нямам време да си гледам детето, да си оправя апартамента (дори да си го купя!), да си избера и да си купя кола, да отида на лекар, да заведа Деян на алерголога и да му сложат ваксина - що? - щото съм на работа и нямам никаква възможност да излизам от работа - не просто по време на работа, а дори да си тръгвам навреме от! (Всъщност нямам време да отида да обядвам и хрупам сандвичи пред компютъра - които сандвичи някой колега милостиво ми е купил от барчето и ми е донесъл).

И степен 2 - нямам време да си свърша самата работа в рамките на работен ден от 10 часа - просто има повече работа отколкото мога да свърша за 10 часа, а е важно, и не мога, и не знам!!! ПРОСТО НЕ ЗНАМ!

А Деян... Деян е прекрасен.
Събуди се снощи, когато си лягахме, и като ме видя и почна да казва "мама! мама!" - и как да го оставиш такова и да си легнеш и да го загърбиш все едно че не го чуваш...
Отидох да го погушкам малко, той изправен в креватчето и притиска бузка към мене и се гуши.
После поплака, щото си му се спеше все пак :)
Милото ми хлапе.

Днес поисках от шефа да удължи работното време с 1 час до края на седмицата.
С което си го набутах и на себе си, но няма начин. Имаме работа. Трябва да я свършим. Знам, идиот съм.
След това звъннах на майка ми да я помоля да отиде вкъщи довечера, щото аз няма да успея - а трябва някой да нахрани Деян и да го сложи да спи, а пък леля Фани вчера я държахме извънредно, днес не мога пак - умирам от срам.
Майка ми обаче не може.
Звъннах на баща ми.
Той ще отиде.

А Деян...
Деян е прекрасен!

Joyful problem-solving

Четвъртък вечер, свършвам работа и право в оптика Джой.

Нали в неделята ми се строшиха очилата, тъкмо преди да си тръгна от Ботевград, та ги лепих с Капчица 3 пъти (неуспешно) и накрая един мил познат на Веселиновите родители ми се притече на помощ с поялника, поради което изобщо успях да се докарам до София. И после от понеделник до сряда бях болна (мда, егати екшън-седмицата излезе - няма що, само заканите ми големи), и ето ме днес за първи път извън къщи и при първата отворила се възможност цопвам в оптиката.

Така и така, аз човек консерва, дайте ми едни рамки е като тия същите и едни стъкла е като тия същите и казвайте колко да плащам и кога да си ги взема. Няма избиране, мерене, мислене. Миналия път така направих и си ми беше екстра. Що да поправям нещо дето си работи?

Да, ама не било писано да бъде то на консервата по плановете тоя път. Фирмата дето произвеждала мойте рамки вече няма такива. Зер (ах, обичам я тая дума!) нова мода излязла и нова колекция е сега по-актуалната. Еми хубаво, дайте ми некви други, ама да са максимално същите. Мерих, мерих, накрая с леко присвити устни полу-одобрих едни. Поръчвам ги, казвайте колко да плащам и ми правете прегледа.

Отивам отзад в стаичката при офталмоложката. Ама вече без очила. Тя вика добър вечер, сложете си якето тук. Аз викам - добър вечер, аз не ви виждам :) Тя (учудено - а хем офталмолог!) - Защо? Ами, пояснявам, защото съм късогледа! Ето толкова (и си тиквам носа в нейния нос) късогледа.
Лелеее, хубава офталмоложка!

Сядам на машината с къщичката, преглежда ме тя, разпечатва листчето. Слага ми очилата, светва лампата с цифричките, четете тука тоя ред, я така, я онака. Окей, спираме се на 2 варианта и трябва да изберем между тях (за мен като че ли няма разлика, а пък нея нещо я притеснява).
Ама казвам дай да видим и досегашните очила колко са - те са ми слаби, пък аз си искам същите, кво ше правиме други.
Хубаво. Взима момичето очилата ми, пък те целите на пръсти - нали досега съм ги държала в ръце и съм мерила други очила... А и то аз съм си вандал. Мнали. Признавам си.
И хваща една кърпичка и почва да търка. И както ги търка - и те се разпаднаха в ръцете й. Баш там дето беше спойката.
Леле че като се притесни!... Скъса се да се извинява. Бе викам няма грижи, те си бяха не наред, аз закво ти казвам че ми е спешен въпросът :) Мен тая спойка ми беше колкото да карам от Ботевград до София, (ама после нали бях болна).

Хубаво де, ами сега какво ще правим? Как, вика, ще се приберете?
Еми как как, с такси, как. Ще оставя колата дето си е (аз хубаво че на позволено място бях паркирала и добре се бях прибрала - един прелюбезен младеж с ауди си излезе от аудито за да ми асистира - аз сакън да не му го дерна и малко плахо подхождах, пък то не бивало - имало си място достатъчно). Бе демек хубаво паркирана, няма проблеми, ще отлежи до утре. А аз с таксито и право вкъщи.
Аз, кай, ще ви изпратя до вас! (Не само хубава, ми и мила, значи!)
Бе какво ще ме изпращате, придавам си скромно-нехаен вид - само тука до таксито ако може да ме заведете, аз оттам ще се оправя.
Ами как, кай, ще пресечете улицата!
Е какво ще пресичам, то пред входа ще ме остави.
Не, не, аз с вас ще дойда! До вас ще ви изпратя, до апартамента!

Брях мааму стара! Страшна работа са тва офталмолозите!...

То всичкото хубаво, ще се спогодим някакси за това такси, тя момичето дори не си и представя, че аз може да живея толкова на майната си, ама ще я разубедя някак - стига ми дето ми стопли сърцето че има такива хора дето толкова самоотвержено да предложат (и да настояват!) такова нещо.
Ама утре сутринта среща с клиент! (Мале като си помислих - звъня на началството и му обяснявам, че след като 3 дена не бях на работа поради грип, сега още 1 ден няма да съм поради щото съм си счупила очилата и _нямам резервни_?! Егати излагацията!)
И не ква да е среща, ми клиента нов, непознат, сефте ще се презентираме пред него. Проекта му голям, скъп. А той самият - богаташ некъв. Айде мани началството, то ще каже ОК, ама какво, на тоя ли точно клиент да седна да обясня, че ни отпада срещата поради щото аз, шматката, нямам резервни очила, пък тия си ги строших?! Тва е като да кажеш "закъснях щото не ми звънна будилника". На 30 години сме, за добро или за лошо. Не може така.

Давайте, викам, нещо да мислиме. Кво може да се направи? Някакви очила тука да скалъпим? Нещо временно решение? Утре среща, не може, ужас, трябва да не съм с бастун и куче-водач. Трябва да отида.

Те милите девойки - офталмоложката и двете оптички - ще затварят вече. Аз нали след работа - хванала съм ги съвсем в края на работното им време. И леко изнервени. Даже не разбираха каква толко е драмата, ама офталмоложката като им рече - абе хора, това е човек с 4.75 диоптъра, вие представяте ли си колко точно не вижда такъв човек! Нищо не вижда!...
И едната рече - лещи.
Бе какви лещи бе човек. Аз лещи през живота си не съм слагала. Как се слагат, как се махат, нищо не знам, дали ще ги понеса... Колко струват едни лещи?
Двайсе и намсколко лева. Че нямаме от еднократните, те са само с поръчка. Пък тия са месечни. Носят се по една седмица.
- Ма една седмица без да ги свалям? И спя с тях?
- Да бе. Спиш с тях, и след една седмица ги почистваш.
- Супер, мене до утре ми трябват. Ти можеш ли да ми ги сложиш? - обръщам се към офталмоложката.
- Мога - поколебава се тя - Ама дезинфекция трябва, тука няма как...
- Да ама ние затваряме - намесва се оптичката. - Обаче знаете ли, вие къде живеете?
- В Овча купел, - признавам си аз.
- Ами там в Кауфланд имаме магазин! Работят до 22ч. Ще се обадя да предупредя колежката там.
Хубаво де, ама аз като стигна с таксито до Кауфланд, и спра там да ми сложат лещите, после кое такси ще ме вземе от Кауфланд до нас, на курс за лев и пеесе? А и не мога да го държа да чака пред магазина - кой знае колко ще се мотаме вътре.
- Добре - предлага другата оптичка - имаме по-добър вариант - в Скай Сити. Тъкмо и ти - обръща се към офталмоложката - няма да се разкарваш.
(Щот тя седи облечена вече, нали, и ме чака да решим накъде тръгваме, та да ме води за ръчичка.)
- А къде се намира Скай Сити? - пита объркано офт. - Не съм от тука бе момичета!
(Аааа, ясна работата за цялата тая добродетелност откъде се е взела. Знаех си аз, че има нещо. А то не било от София момичето. Ся ме е яд, че не питах откъде е.)
Взе едната да й обяснява, то се почнаха едни - оттука насам, натам, наляво, надясно, тва знаеш ли, онова знаеш ли...
На другата й писна и вика - идвай!
Отиде, изми си ръцете, отвори едни лещи и майсторски ми ги пльосна в очите.
Връчиха ми книжка - да се инструктирам кво се прави; купих си некъв разтвор (щот съм чувала че към лещите и нещо разтвор трябва); платих и лещи, и очила (с най-яките стъкла - че нали съм си вандал), и по живо по здраво затворихме с 5-минутно закъснение след края на работното време.
Увериха ме отново, че мога да спя с тия лещи, и изобщо можело да не ги сваля цяла седмица. Всяка седмица трябвало да се почистват (в разтвора), а след месец да се изхвърлят.
И ми обещаха, че утре като отида да си взема очилата, могат и те да ми ги махнат, ако поискам. (Щот аз не възнамерявам да ги сваля дотогава, че да експериментирам кво може и кво не може).

Отвън офт. ми казва - ако все пак нещо ти драска, притеснява, по-хубаво е да ги свалиш тази вечер.
Загрижена, такава. Добра душа, ей!

Мен с лещите ми беше малко терсене и не й предложих да я закарам до тях. В смисъл че не вдъхвах доверие като надежден шофьор в тоя момент.
Ама що пък не я поканих да пием по едно?!

Без мъже

Гледам (=слушам) т.нареченото отскоро "БНТ 1" (Каналът най-после R.I.P. - браво на пичовете, трябваха им само 3 години за да реализират иначе похвалната идея). Тече реклама на Дзифт (Мирамар среща Гай Ричи?? хехе, ще видим тая работа), а допреди малко се опитвах да разбера ще ме развълнува ли новия ВВС формат, наследник на "Великите Българи" - този път посветен на великите романи и злополучно наречен "Голямото четене", неточен превод на оригиналното big read.
Вкъщи е празно. Най-близките ми мъже ги няма. Веселин и Здравко са на пенсионерска all-inclusive почивка в Анталия (хващат късно лято), а Деян го оставих днес в Ботевград.
Странен беше пътят на връщане. Пътувах и си мислех как всъщност няма при кого да се върна. Няма крайна точка на пътя ми - една празнота има там. Лека меланхолия ме е обзела. Не ми е зле, че съм сама, засега ми е по-скоро екзотично. Но е твърде лесно да се катурна към по-негативни емоции. За да се предпазя от тях, ще се опитам да запълня седмицата с екшън. Ха да видим ще се намерят ли желаещи.

Деянчески се събуди в 6:30 тази сутрин и след като до 7 не спря да бърбори, реших да го взема при себе си. Той се гушна в мен и заспа като по учебник - обгърнал врата ми с ръчички и заврял муцунка в шията ми. А аз не смеех да мръдна, гледах го и се умилявах - и тази идилия продължи цели пет, може би дори шест минути! След което реши да се пренамести някакси другояче, извъртя се по още 48 начина и все повече се разбуждаше, докато накрая беше вече съвсем ококорен и се опитваше да се покатери на библиотеката и да извади оттам всички книги.

Имахме чудесен ден и вчера на хубавото време - разхождахме се из площада и по градинките, - и днес въпреки че валеше и си стояхме вкъщи. Деян изобрети играта на криеница, която в неговия вариант се състои в това да се скрие зад леглото, да ме погледне оттам, изключително много да се зарадва като и аз го погледна, и после да търчи към мен с разперени ръце и да ме гушне. И пак обратно да отиде да се скрие. Същото го упражнихме и с бюрото, иззад което дребна главица може да надникне от едно специално място.

По някаква причина ми се ще да споделя също така, че Деян вече е ползувател на пантофи. Доскоро лежащото ми и пълзящо бебе не се нуждаеше от такива неща, сега обаче тичащото момченце си има собствени домашни пантофки и това някак си го прави с една идея по-равнопоставен на нас съ-обитател на апартамента.

В хранително отношение имаме напредък. Успешно въведохме глутена - онзи ден изяде цяла порция от глутенсъдържащата 7-зърнена каша и нищо му няма. Ще питаме доктора може ли вече и хляб. Аз имам доста възражения срещу хляба, който се продава по магазините, но може пък да почнем да му месим.
Днес започнахме свинско - под формата на Nestle Моркови с шунка и ориз. На вкус го прие, да видим сега дали ще реагира някак... След това ще въвеждам круша, да има с какво да редуваме ябълката, че в момента всеки ден се яде ябълка.
Иначе между храненията голям хит са едни оризови такива като пуканки - малко тип хапнеш нещо, глътнеш нищо. Лелеее то е едно цвилене от радост още като ги види!... Голям кеф да си ги взима сам с ръчички и да си ги яде внимателно едно по едно - пада едно мучене...

Като казах цвилене и мучене, от книжките с животни Деян разпознава следните: Мууу (най-любимото, на него е кръстена цялата книжка), ко-ко, куку-, па па / "пате", мауу, бау, бе-е-е, ме-е-е (което бърка с "не-е-е"), -ба [жаба], о-о-о [маймунка]; "и-ааа" [магаре]; издава специфичен звук на кончето и понякога казва също "конте" (ама сочи телето); и накрая - като види цветенца, прави муцунката "мирисане на цветенца".
Казва също "да" и "не", второто по-често в разновидност провлачено "нееее!" с точно същата интонация, с която му го казваме ние, когато му забраняваме да пипа на разни места. Много е смешен как като реши да отиде да пипа нещо дето знае че е забранено, обявява предварително на висок глас - "нееее!" и чак тогава се запътва натам. То е като заявка на намерение.
Опитва се да казва за лампата, че "тети" (свети) и нарича чичото "тито". Изглежда звукът "т" засега е заместител на голяма част от останалите звуци.
Днес се опитвах да го уча на "зайко-байко", което той успява да повтори само като "бако". Ама се старае детето. Повтаря чинно след мене и сочи с пръстче в книгата - зер няма съмнение, че именно зайкото нарича по този начин.

Невероятно сладурско е как казва "ммаа-ма?" Когато се събуди и ме види, или вечер когато го приспивам и се гушкаме за лека нощ, обича да ме разглежда отблизо, да ме ръчка изучаващо с пръстче по очите, носа, устата, и да казва "ммаа-ма? мама!"

Сутрин като го оправя и отидем да будим Веселин, също толкова сладурско обявява - Тати!
Казва също баба и дядо, а на това отгоре - и "баба Диди".

Останалите обръщения са "кака", "бати" (включително тези по телевизията), "нане" и "мане" (което трябва да са съответно Иван и Ванко, ама не съм го чувала аз да ги казва - било е като са били на Вършец).

Друго, което разправя, е "гол" - като види топка, - и "ало?" - като държи телефон. Телефонната слушалка си я качва някъде на рамото или, подминавайки ухото, си я запраща чак на врата, когато казва "ало".


Навън обича да си събира разни неща от земята - кестени, камъчета и капачки са най-любимото. Хваша ме за ръка и ме води при люлките, люлея го. Не давам да къса цветята, той пък не се отказва да се опитва отново и отново.
Обича кутийки - да слага разни неща в тях и после да ги вади. Капачки, с които се опитва да затваря бурканчето, от което го храня.

Много му е смешно, като му хапя ръчичките - направо се залива от смях. И като ми подаде някоя играчка, и аз се направя, че я захапя нея. Идеята за хапане е някак смешна вероятно. Или пък че аз правя неща, които обикновено той прави.
Днес ми даваше биберонка много настоятелно. Понеже си имаше две, едната си я смучеше той, а другата се опитваше да ми я набута на мен в устата. Голяма радост, голямо чудо.

За първи път му отворих креватчето днес. Нали специално го бяхме взели да е с отваряща се страна - с цип. Като смъкнеш ципа, се образува проход, през който Деян може да се промъкне, за да си влиза и излиза от леглото сам. Много се изкефи, макар и още да не е съвсем овладял излизането.

Дрехите му миришат на него. Като беше бебе, миришеха на бебе, а сега си миришат просто на него. Има един лигавник запокитен тука на спалнята.

П.П. Едно време имаше едни метърчета за деца - с нарисувани животни по тях и най-горе е жираф, някъде до 120 - 150 сантиметра стигат. Е има такова метърче в Ботевград, от онова време. Деян обича да си го разглежда. И ме хваща днес за ръката, води ме при метърчето, посочва слончето и обявява: "ммаа-ма!"
:)

Снимка

Оставяме старата снимка тук



- тя е на детенце, което не можеше да ходи без да се държи за пръстче...
А новата е на детенце, което след като е прощъпулило, си разглежда останалите опции :)
(филмчето трябва да бъде редактирано, преди да го кача)

Нощни посетители

Обедна почивка ли? Няма такива работи. От известно време се процедира така: Ани взима от Ниагара (онзи якия пектопахт) обедното им меню, аз казвам какво да вземе за мен (и останалите ако искат нещо също си казват) и ни носят яденето.
Така благодарение на Веселин, който препоръча тази схема, имам едно 1-часово вдигане на задника от стола по-малко.
Браво и благодаря.

Деянски е без нас и ние сме без него. На връщане от Косьовата сватба вчера успяхме да минем през Ботевград и да го погледаме за 5 минутки как спи. Спи като ангел, на мама сладурчото! Облечен в пижамка, с която изглежда като бебенце понеже е цяла, и се пльоснал отгоре върху завивката и няма начин на света да бъде завит без да бъде разбуждащо преместен. И с биберонката, от която от време на време си придърпва. По корем.

Бях му купила едни обувки от Добрич... Оказаха се малки. Не мога да преценявам големината на обувките, които ще му станат. Трябва да е с мен. Чоки и Деси ги наследиха за Боянчо, обувчиците са много хубави иначе, а той тъкмо ще прохожда. Така че не ме е яд, но Деян си остава в нужда от обувки за зимния период.

После като се прибрахме, направихме пак една сесия гледане на Деянски снимки - от началото на годината... когато беше на 6 месеца. Много различно изглежда от сега! Дебели бузи, още проблема с екземата, лигави се много, и най-вече - много различно се държи... Не може да прави неща, които сега са му ежедневие. А ние сме си същите. Озадачаващо някак.

На море без него беше почивка (от онези, дето ти доскучава), но и ни липсваше, разбира се. Всички бебета по плажа събираха умилените ни погледи, изглеждахме като двойка която или много се опитва да има дете, но не може, или наскоро е загубила своето. Да ни ожали човек. А кръстът ми не се оправи, още ме боли...

За прощъпулника сега няма да пиша, ще приложа видео щом успея.

Трябва да ходим при Мустаков на редовен преглед (и да каже каква нова храна може да дадем - глутенът върви добре засега, а дадохме и грозде; иска ми се грах да въведем но понеже е белтъчна храна, ме е страх) и при педиатърката на редовен преглед с мерене и ваксина Приорикс.
Освен това трябва да му вадим паспорт за да замине за сватбата на леля си.
А нямаме кола :)

Спешно, спешно трябва да купим една кола. Ква да е.
Избрала съм Peugeot 306. Веселин е избрал Audi Q7.
Огромна дилема...

Прохождането - YouTube

Ето и нагледния материал.

Прощъпулник - планове

Та, сега събирам идеи за прощъпулник. Какви предмети се слагат?

Мисля си, че е задължително да има:
- книжка (коя? учебник някой (по какво?) или художествена литература? Интересно, че Толкин не бих сложила... как съм се променила в последните години. На прима виста ми хрумва Астрид Линдгрен... И на секонда май не се сещам за по-добро предложение. Някой?)
- нещо, свързано с рисуване - има си хас. Какво да е? Моливи, бои? Че Веселин такива неща не използва :) Таблет?
- Химикалка - това ще да насочва към моята любов към писменото изразяване
- компютър нещо? То няма как да сложиш цял компютър на прощъпулник, много голям идва. А лаптоп нямаме. А и неясна някак ще дойде любимата на всички чичовци професия "работи нещо с компютри"...
- игра... С татко дето се занимава професионално с игри, не може да не сложим игра там. И без това си умира за джойстика на X-Box-а. Което малко предрешава изхода от експеримента, като че ли ;)
- лежи си тука до мене кредитната карта, и баси, ще взема да сложа една банкова карта! Вуйчо му се занимава с финанси
- и фотоапарата е до мене, ама с него ще снимаме, та няма как да го сложим там :)
- приемам още идеи!!!

Изобщо, аз имам някаква представа какво е това прощъпулник, ама Веселин твърди, че тя не е вярна и освен това е тъпа.
От една страна, защо трябвало да му предрешаваме на детенцето каква професия ще има. Ама аз не мисля, че това е предрешаване. То е като гадаене по-скоро. Макар че знаем за самореализиращото се пророчество.
Не знам дали се канят гости или си е семейно събитие в тесен кръг. То ако е за семейно, можеше да си го направим още днес (да ги измислим набързо предметите). Ама ми се струва че си е повод за събиране. Така или иначе погача не сме му правили, кръщение няма да правим... А на прощъпулника му се каня от много време. Той ще компенсира за липсата на другите видове бебешки събития.
Ние обаче утре го командироваме в Горна баня, след което аз заминавам в командировка в четвъртък и непосредствено след това излизаме в отпуска и ще ходим на морето (където най-сетне решихме окончателно, че няма да вземем Деян) - така че няма да го видим скоро, особено пък през уикенд, когато да е подходящо да се организира събитие. Чак по-следващата неделя - 14 септември - има шанс, и то при добра организация. А той дотогава може ходенето да му е толкова old news, че прощъпулника да се окаже закъснял...

Но нищо де, засега събирам идеите :)

Деян проходи! :)

Прибирам се днес след бизнес-обяда, да си почина малко и да се приготвя за бизнес-вечерята (мда, такъв ден е - хем че е неделя) - и Веселин ме посреща с думите - Честит ти проходил син :)

Деянски, значи, се осмелил най-накрая да се пусне от родителския пръст, в който така неистово обичаше да се вкопчва, и подлъган от двете камъчета, които Веселин изобретателно му тикнал в ръчичките, се устремил напред съвсем самостоятелно.

Но това, както обичат да казват в рекламите, не е всичко! :)
То не е като, да кажеш, да направи 2-3 крачки и да спре. Не! Деян очевидно страшно много харесал новото си умение и направил няколко умели обиколки на градинката пред църквата.
После го изведохме заедно, за да го видя и аз (вкъщи още отказва - знае си че у дома си се пълзи... има си традиции човекът) - и последвалите няколко тегела сме ги документирали на филмче с фотоапарата.
Нахилен като репа (а аз - дважди повече, че нали и една гордост ме обзела), Деян кръстосва насам-натам с отвременавремешни леки падания (по-скоро клякания с подпиране на ръце), а аз хем го дебна да го уловя, ако тръгне да пада, хем хвърлям по един поглед към Веселин с камерата - да се позиционираме що-годе айде ако не добре, то поне приемливо в кадъра, хем и се пооглеждам леко така да се уверя дали минувачите оценяват по достойнство истинския подвиг, който извършва моето героично дете!
По това време шефът дойде да ме вземе и трябваше да тръгвам за вечерята, и като се затичах към колата, Деян изглежда го взе за игра и взе да тича след мене :)
Как ми се оставаше да си поиграем още..........
И насмалко да ми стане едно много скофтено и самосъжалително-депресарско как оставям детенцето заради някакви си работни неща, ама си припомних - викам си - чакай малко... това не му е последният ден, в който ходи... това е първият!... :)

То между другото не е и съвсем точно първият, да сме честни. Първите самостоятелни стъпки - навън - ги направи вчера пред магазина - Веселин го придържаше за кръста, а аз срещу него го посрещнах, и той направи няколко крачки.
А вечерта преди това направи в креватчето... ей така несъзнателно - както се държеше за едната пръчка, реши да отиде до другата стена на креватчето, пусна се и отиде до там (2-3 крачки) без да се държи. Още тогава извиках Веселин да го види и двамата повторихме упражнението... с което стана ясно, че ще прохожда вече наш'то гардже. (В противен случай не бихме го пробвали).

Сега като се прибрах, Веселин ме осведоми, че са си прекарали страхотен ден (ето - просто не трябвало да съм тук... само преча на мъжете начи!) и че Деян овършал цялото игрище пред нас, като търчал по него насам - натам. Вероятно няма дете, проходило ходейки. Сигурно всичките прохождат тичайки. Просто не знам какъв е тоя мерак за вървене, ама много ги кефи изглежда :)

Малко по-късно ще приложа и документация, защото то това вече си требе!... :)
Някакси имам усещането за голям постигнат milestone. Други неща не са ме радвали толкова, но това прохождане... че то си е човек вече тоз човек!... Искам да черпя и да е празнично :)

Stay tuned...

Снимка

Оставям старата тук:



В новата снимка вдясно на вашите екрани - Деян на язовир Искър през ваканцията, щъка неуморимо :)

Баба ми

Отрицателният пример също е пример. Също е характерообразуващ и може да бъде полезен.
Това е единственото успокоение, което мога да си дам при мисълта, че Деян расте с една личност около себе си, която категорично не приемам като характер, методи, ценности, душевност и т.н. - говоря за баба ми.
Отгледала ни е с брат ми от бебета, това е вярно; някаква благодарност се очаква, някакво уважение към жертвите, които е правила заради нас (хилядократно повтаряното "напуснах си работата за да те гледам" и кой знае още колко други) - непренебрежими, важни, големи неща - но всичко това е плътно покрито от сянката на нейната сенилна видиотеност. Видиотеност имам предвид не в онзи благодушния вид, когато човек не знае вече кой е и седи и се усмихва на всички и е като малко дете; а в онзи, гадния вид, когато един отиващ си от този свят властен човек вижда как всичко се изплъзва от ръцете му и се озлобява все повече и повече, и става все по-разрушителен за околните и за себе си - изпълва се с отрова и не пропуска случай да я блъвне...

Срам ме е да разкажа конкретния случай, който ме е вбесил така. Мен самата ме е срам, заради нея.
Баба ми е човек, който ме излага, излага семейството ми, излага себе си (за което не ми пука); и в крайна сметка е човек, който ми пречи. Тя може да развали отношенията ми с всекиго. Като се почне от начина, по който отскубва Деян от баба му Зорка; по който си иззема количката да го бута сама; всички тези привидно дребни, но много дразнещи неща; мине се през абсолютно недопустимото й натрапване у нас по време, когато леля Фани го гледаше и аз бях забранила да ходи (и съпътстващото й властно държание към добрата ми гледачка); и се стигне до последната й изцепка, извършена по време на гостуването на Милка с Ванко у нас.
Току-що разбирам какво се е случило, какво е казала, чак сега става ясно защо Милка и Иван не дойдоха на рождения ден на Деян - заради това, че са разбрали че ще е в Горна баня - където е баба ми...
Казала е на Милка, че не трябва да води Ванко у нас, защото аз съм се била разстройвала много! И че не трябвало и Деян да го вижда, защото и той се бил разстройвал! Нещо в тая насока...

Глупава, зла жена... Долна жена...

Трябва да кажа всичко това, докато е жива, защото един ден като умре, ще жаля за нея - но сега не мога, сега не приемам това поведение, този човек, който отрови живота на майка ми и би направил всичко възможно, за да отрови и моя, и на брат ми... и на всички, които й позволят.

Не искам Деян да бъде възпитаван от тази жена. Не искам тя да може да му влияе и да му формира мнение за света, ценности, да му предава от собствената си омраза и дребнавост. Искам Деян да стане добър човек...

Борба

Деян е на Вършец и се е изринал. Червени пъпки като копривна треска, каза баба му, не са релефни, вчера ги имало сутринта, следобед се скрили, вечерта пак се появили. Тази сутрин нямало.
Инструктирахме я да спре банана (това е нововъведението в храните) и да го държи на хладно.
Ама кой знае. Може пък да е шарка?
Може да е щото късал домати? Те са мъхнатички и може да направят алергия. А и ги пръскат със син камък.
Може да е ухапан от насекомо - можело така да реагира организмът.
Кой ти знае...

Аз пък се боря за уикенд с него.
Миналия уикенд, като го изпратихме към Вършец и след тва написах предишния пост, се шматкахме насам-натам и честно казано усещането ми беше едно такова... скучно и безцелно. Като че си пропилявам времето.
Но в неделя следобед се качихме малко на Витоша с едни другари и много ми хареса - там е прохладно и ИМА ШИШАРКИ! :)
И сега много ми се иска да отидем някой уикенд с Деянчик на Витоша.
Щото пък той ужким нали седи в София по 1 седмица, ужким да сме с него, ама ние колко сме с него? Сутрин в полусъзнателен режим докато го нахраним и изчакаме леля Фани да дойде - а тогава хич даже и не ни се седи с него, а предпочитаме да спим - и вечер колкото да дадем млякото, да го изкъпем и да го сложим да спи. Не стига! Бабите го виждат много, ама МНОГО повече от нас! И не е честно :/
Не можем да се доредим...

Ние сега в събота заминаваме на Вършец за да си го вземем, в неделя се връщаме, и аз си правя следните тънки сметки: от понеделник да го гледа леля Фани... ще говоря с нея за цяла седмица (майка ми в петък заминава а преди това има някаква работа); а по-следващата седмица ще го командироваме в Горна баня за няколко дни, и по този начин няма да се налага да пътува през уикенда, и ще си е с нас! :) Ако успея да направя тъй щото да координирам и 3-те баби да се съгласят с тоя пъклен план, ЩЕ ИМАМЕ ЦЯЛ УИКЕНД С ДЕТЕНЦЕ! :)

Ама все пак не мога да не се запитам... не е ли малко абсурдна цялата тая работа?...


Update: Още няма пъпки. Затова пък е кисел :)

Как прекарах лятната ваканция

Иска ми се да си поплача малко. Ама се удържам. Щото как ще плачем за такива неща, нали.
Както със спането на бебетата принципът е "колкото повече - толкова повече", и с хората и привързаността към тях е така.
Ето от 2 седмици сме си с Деян, лукс който не сме имали от доста време, и току-що ми го отнесоха отново на Вършец. Но докато друг път неговото заминаване е свързано с известно потриване на ръце и "ха сега да видим къде ще купонясваме", в момента просто ми е тъжно. Опустяла ми изглежда къщата без него и безсмислено прибирането ми тук сама, след като непохватно изкачих стълбите към входа, а той беше вече настанен в колата при баба му и дядо му.
Не можах да си го нагушкам и да си взема довиждане, те бързаха да тръгнат за да не пътуват в най-голямата жега и нямаше време за сълзливости. То и без друго жените сме малко склонни да драматизираме такива неща. Някъде беше много добре описано - дали не беше Джером К. Джером, или пък Алан Маршал? - как една жена като излиза, се разделя с децата си с мисълта че може никога повече да не ги види - примерно нещо ще й се случи и децата й ще останат сираци - и си взима с тях сбогом като за последно... такива драматични персони сме според тоя автор (много беше смешен текстът).

Имахме отпуска 1 седмица (септември ще имам още 1) и я оползотворихме много добре. Отидохме за 5 дни на Велинград, където отседнахме в хотел "Рич" (не го препоръчвам - най-гадния 4-звезден хотел в който съм попадала) и се насладихме на разходки из боровата гора, детския кът с люлките, катерушките, пързалките и другите атракции, и пропуснахме да се насладим на детския басейн защото ни хвана шубе от химикалите, които най-вероятно слагат в него.

Деян ходи все по-уверено. Води ни насам-натам, от време на време сменя посоките и ако не вървиш накъдето той е решил, или се опиташ да го възпреш, се сърди. Понякога може даже горко да се разреве, като че кой знае какво е станало, като откажеш да вървиш в определена посока. Това са драмите на новопридобитата независимост (умението да върви), съчетана с нова форма на зависимост (че трябва да се държи за възрастен) - понякога се случва да е въпрос от световна значимост да отиде на точно определено място, само че да не може защото възрастният е решил че натам не е ОК да се ходи; а друг път - когато възрастният е по-кооперативен - наблюдаваме ситуацията "мога да отида навсякъде, само дето нямам ни най-малка представа къде" (в такива случаи почва да се върти в кръг около нас).
Стълбите притежават неустоимо очарование. Може да изкачва и слиза по стълби цял ден. Стига да имаш кръст да го държиш. И не е да може - напротив, хич не умее още, и през половината време виси на ръката ми докато крачетата му се плетат в незнание как точно да стъпят, - ама го влече страшно.

Когато се разхожда, светът е пълен с играчки. По земята е осеяно с най-разнообразни предмети, които могат да бъдат вдигнати и инспектирани. Хубавото на хотела във Велинград беше, че тези предмети бяха предимно цветенца, тревички, камъчета и най-вече - шишарки. О, какво велико чудо на природата е шишарката! Сигурно е създадена само и единствено с цел да забавлява малките деца. Деян беше толкова запленен от шишарките, че прекара няколко полудни в последователно навеждане, вдигане, разглеждане и след това хвърлане за да вземе нова - според нас беше решил да намери най-хубавата шишарка в гората и за тая цел трябваше да огледа всичките една по една - просто за да е сигурен. Като между някои разбира се имаше колебания - хвърля едната, за да вземе другата, само че разглеждайки другата, зърва пак първата на земята... хвърля втората, взима отново първата, но докато я разглежда... и нали. Като блондинка с лист. (Тук мога ли да не възкликна - "Колко ми е умно детето!" - умилено плеснала ръце пред гърдите си... Майките са от най-нелогичните същества в това отношение - направо е изумително какви неща ни се струват умни само защото ги върши нашето дете, а биха ни се стрували безмерно глупави, ако ги вършеше някой друг)

В Овча купел 2 уви няма измежду кои шишарки да избираме най-хубавата, щото кьораво дръвче няма наоколо, да не говорим за такова с шишарки. Тук из квартала можем да избираме измежду различни марки фасове, кучешки купчинки с разнообразни форми и консистенции, всякакви найлончета и смачкани хартийки и други - също толкова интересни, впрочем - предмети на бита. Тук навеждането, за да се вземе нещо за инспекция, най-често е забранено, и на мен ми е тъжно от това (а Деян направо скандали вдига).

Децата на детската площадка действаха направо омагьосващо на Деян. Може би вече съм писала, но както са шарени, мърдат много и крещят, те са идеален обект за наблюдение и той направо се захласва по тях. На мен ми подейства леко плашещо навлизането с такъв кротък мъник като Деян в тяхната територия, представляваща нещо като бойно поле, на което вършееха едни фурии дето не можеш и да ги видиш от motion blur, и отвсякъде очаквах някой или нещо да ни връхлети. Несподелена любов е неговата - с такова възхищение ги гледа, а те не го забелязват изобщо - сякаш не същестува - някакво бебе е това, не могат да си играят с него, следователно не го удостояват и с поглед. Но той и не изисква внимание от тяхна страна, достатъчно му е да ги съзерцава. А светът рядко е устроен по такъв начин, че Деян да е толкова маловажен. Както е известно, сред обществото от мами-татковци, баби-дядовци, та дори и лели-на-пейка-пред-блока, Деян е центърът на вселената. Единствено търчащите деца, които не го и забелязват, се държат сякаш центърът на вселената са те, а не той :)

Изобщо, прекрасно си прекарахме на Велинград, само дето се чудя, при положение че бяхме двамата с Веселин и бяхме почти нон-стоп ангажирани с Деян, как ли издържа баба му, като го гледа по цяла седмица на Вършец съвсем сама. На нас кръстовете ни дадоха фира напълно и окончателно, дотолкова че вече не мога да се наведа за да го изкъпем (прав във ваната взима душ вече) без да се подпра някъде, а дори когато не се навеждам, а седя в удобния стол в офиса, кръстът ме боли в определени положения и трябва да се пренамествам. Май ще трябва да се правят упражнения, ако това с навеждането предстои да продължи още дълго време...

Детския басейн го заменихме с едно дългичко плацикане във ваната и Деян си беше съвсем доволен.

Чудя се други семейства как се организират да отидат някъде заедно с децата. Нали такава ни беше идеята с Мордред и Гимли, а то какво стана - децата са си на напълно различни режими и само се разминаваха - ту едното спи, другото тъкмо се събудило, ту обратното... Та макар че бяхме стая до стая, не се засякохме чак толкова, колкото ни се искаше. Ама и Деян е голяма маймуна, само щъка насам-натам (ние с него) и не спи много. Калинка е много кротичка и може и да си седи миролюбиво в количката, и да си заспива лесно и да спи по-дълго. Абе за момиченце ще се борим другия път, някак по-човеколюбиво дете е момиченцето... Пък ние сме стари, уморени, да не говорим кекави и мързеливи :)

В четвъртък се върнахме и в петък отидохме да си свършим някои работи. Купихме на Деян ново столче за кола - много стабилно изглежда, на непознатата ми досега марка Phil & Ted, препоръчаха го поради много добри показатели за сигурност + незапарващо покритие. То ще му е подарък от бабадядото от моя страна за рождения ден - ама искаха ние да изберем модела, а пък ние се замотахме и затова чак сега.
Като се намирахме в Хиполенд за столчето, се изкушихме да купим и столче за хранене за Вършец, да има как да го хранят по-удобно там щото старото столче за кола го изкарваме от употреба, а на коляно е трудна работа - шава много, диването.

В събота пък отидохме на язовир Искър за една нощувка. Пак стягане и товарене на багаж, пак разтоварване после - направо ми е до гуша вече и се заканих че повече никъде не ща да ходя за по-малко от 10 дни, егати хамалогията. Ама на язовира пък беше страхотно! И се заканих, че ако пак имаме възможност да отидем там, може и през други уикенди да го правим. И сега не знам коя от двете закани ще надделее :)

На язовира има голяма ниско окосена поляна, прекрасен изглед, лодки, камъчета за разглеждане, и дори малки жабчета - Деян хвана едно, ама му го откопчих бързо от пръстите че да не вземе да го утрепе. Щот стиска много.
Там му ударихме пак едни големи разходки, с дядо си се наснимаха едно хубаво, качихме го на лодка, на мотор, а и в ловната хижа беше интересно, с тия препарирани животни по стените - Деян само върти глава и се чуди към кое по-напред да гледа (и казва на всички "бау").
Аз пък понеже не ги разбирам какви са баш животните, и понеже те пък не казват някакви интересни неща, ги сведох всичките в няколко категории и така обявихме сърничките и еленчетата за кончета (със съответното щракане с език, което казват кончетата), дивата котка - за "мацата", дето казва "мяуу" (а то един озъбен хищник, препариран заедно с някаква паднала по гръб птица, току-що уловена очевидно - много зловеща сцена), а всички птици дето не им знам и имената даже, са "пиленцата" и казват "пи пи пи". Само язовеца го оставихме да е "бау". Така да се каже, ако след време Деян има твърде объркани представи кои животни какви са и какво казват, в мене е вината.

В последните дни се е научил да си слага телефона до ухото и да казва "ало". Това е ново.
А иначе и книжки много се кефи да разглежда. Една книжка със селскостопански животни имаме - като я хване, по половин час може да си седи и да си приказва с нея. С нейна помощ съм го научила, че патето казва "па, па"; магарето казва "иии-ооо", а петелът казва "куку" (-ригу е прекалено дълго).

Никога не съм си представяла, че един ден ще уча детето си на тия ненужни глупости :) Но на него изглежда му е интересно, лесно за научаване, а и може удобно да се направи връзката между дума (звук) и картинка. Ще изчакаме с ядрената физика, то е ясно.

Хубава ваканция беше. По-често трябва да се осмеляваме да пътуваме с него. И повече време да имаме заедно.
В петъка - когато купихме столчето - отидохме и внесохме стоп-капарото за апартамента в Младост.
Всички ни съветват да изчакаме - не само hazel - че щял да се спука строителния балон. Очаква се, че жилищата ще поевтинеят и това, което сме решили да купим, ще се окаже твърде скъпо. Най-вероятно е така. Но Деян заслужава да има родители за малко повече време всеки ден. 2 часа - 2 часа. Той си расте и никой никога няма да му върне това пропуснато време. Нито пък на нас.

Снимка

Старата остава тук:



Подстригано момченце - вдясно :)

Даже - тичащо такова

Нещо ми е много криво вчера и днес. Отвеяна съм, не мога да се съсредоточа и се чувствам глупава и мудна. Мисълта ми тече като петмез.
И съм агресивна! Ядосвам се на клиентите, дразня им се, склонна съм да ги режа и отсичам за най-малкия типично клиентски каприз (каквито има много и никога не са ме изкарвали от равновесие досега).
Може би е време за отпуска. А може би влошаващото се ПМС (с напредването на възрастта) си казва тежката дума и ме изкарва от редиците на нормално мобилизираните за работа хора. Отвратително нещо са това хормоните.

В неделя закарахме Деян на Вършец (тука са се заредили едни все такива ентрита - ту го закарахме, ту си го взехме, ту пак го закарахме - само тва си правим...). И ми липсва, хем че ми е по-спокойно без него и мога да се наспя или пък, както сега, да не бързам да си тръгна вечерта след работа и да си дам малко време в офиса след като си тръгнат колегите - да ми се развърти пружинката...

А Деянчески тича :) Държи се здраво с две ръце за моите пръсти и супер уверено перка напред, с огромни крачки, с широка усмивка, и се задъхва от нетърпение и от кеф. Не е да ходи като хората това диване, той вместо да проходи, направо ще протича.

Бяхме на Гризлито в събота с хейзъл, тя също потича малко с него, а и аз тогава за пръв път го видях да измине толкова голямо разстояние. И усетих частица от болката в кръста, която ме очаква ;)
Мен по-малко от бабите, обаче. Мен твърде малко...

Мечтая си за онзи апартамент в Младост. Като тръгна оттук, да съм си вкъщи след 15 минути. Да имам с Деян 2 часа вместо 30 минути - това е 4 пъти повече време на вечер...

Ходещо човече

Деян шляпа насам-натам изправен, като го държим за двете ръце, но не смее да се пусне само с една. Още не го считам проходил, демек :)
Гледам го вчера, достига вече до второто ниво ратове на библиотеката. Ще трябва и оттам да се оберат дребните нещица. И по-ценните едри такива.
Взехме си го от Вършец, почернял като циганче - коленете му чак лилави. Има едни пъпки пак, дето не знам дали са от някое лазещо животно, от прегряване, или от храна - примерно ябълка.
Сега чакаме. Спрели сме пак ябълката, не въвеждаме глутена, държим го на хладно на климатик вкъщи и гледаме да видим кога ще се скрият. Много я чакам тази ябълка да може да си я яде вече като хората, щото много ще успея да му разнообразя менюто така...

Колегите дойдоха, бягам да бачкам... Повече - другия път като се озова с 5 минути свободни.

Муцуни

Вчера чух Деян по телефона - заливаше се от смях, докато баба му му правеше смешни физиономии. Тя специално ни се обади, за да го чуем.

Като беше по-мъничък, не разбираше фиозиономиите като нещо смешно - пробвала съм го. От известно време обаче - малко преди рождения му ден - открих, че му е много забавно да му се правят муцуни и да си кривиш лицето по смешни начини.
Разбира се, това е съвсем логично. Първоначално човек усвоява, приема информацията, за да разбере какво е "нормално". Когато вече знае как изглежда лицето на мама, когато е нормално, изкривената физиономия става смешна.

Между другото, като малко бебе той и гъдел нямаше. А сега определено има - под мишниците, по стъпалата.
Но пък гъделът е садистичен начин да предизвикаш кикот у дете. Понеже е най-лесния път към смеха, е твърде изкушаващо да го нагъделичкаш едно хубаво и къщата ти да се огласи от звънкото детско гласче. Обаче при гъделичкането детето няма избор, то не може да не се засмее, дори да не му е до това в момента и дори да не му е приятно. Смехът при гъдел невинаги е от удоволствие. По-скоро е физическа реакция, неизбежна и неконтролируема като рефлексите.

На Деян винаги му е било много смешно да го ръчкаш в гърдите. Не да го бодеш с пръст, което би било гадно, а заиграването с това, че можеш да проникнеш зад "бариерата" на ръцете му. Той наблюдава, че мама е по-сръчна и движенията й са по-бързи и по-точни от неговите, докато той не може да улови навреме подхвърлената топка или да хване приближаващата се играчка - опитва се, не успява (но с малко), и това изключително много го забавлява.

В неделя бях на рожден ден на Бобчо. Той е с 2 седмици по-малък, но бая по-напред с дъвченето (хапва си пица човекът!) и с ходенето (заболява ме кръста само като ги гледам майка му или баба му приведени до него да го държат за ръчичка докато той търчи устремено насам-натам, пу пу да не му е уроки! :) ) Та, на Бобчо също са му много смешни физиономиите. Аз си спомням като беше малка Жужи, имаше един период в който Надя ми показаше как й прави физиономии и колко й е забавно на бебката, но не помня точно колко е била голяма по това време. А Бобчо беше през по-голямата част от времето доста сериозен, дълбоко заинтригуван от всичките нови играчки и хора около себе си, и чак като си тръгвах взе да ми се усмихва - като се сетихме да му направим муцуни :)

Смешна работа са родителите, кривящи лица пред кикотещите се дечица. Но искреният детски смях е такава награда, нещо толкова уникално прекрасно, че не може да не се възползваме от този период. Колкото по-големи стават децата, толкова по-трудно е да ги забавляваш.

Рождения ден

Мушморочик отпразнува чудесен рожден ден.
На 28 юни - е, не на деня, но пък събота - ден, в който беше възможно да се случи целодневното семейно събиране; в Горна баня при наште (тенкю пипъл за организационната... помощ? класира ли се за помощ, когато съставлява 95 процента от действието?); на теферич на терасата и в градината на новата люлка - екстра си му беше!
Имаше шарени балони, навързани по цялата тераса; имаше лъскав балон с формата на цифрата "1", голям горе-долу колкото самия Деян; и един самопееще балон (=пеещ от само себе си като го пернеш с юмрук) с Мечо Пух на него. А ние точно в момента се занимаваме с едни Дисниеви анимации и съм се побъркала от МечоПуховци, та като го видех, все за работа се сещах :)
И островърхи шапчици имахме.
И разкошна лека лятна торта! От която за съжаление Деянски нямаше начин да хапне, ноооо пък имаше печена пуйка (специално ястие за специалния повод), от която за първи път Деян яде еднаква храна с нас! :) (Е, омешахме му я с тиква, щото малко суха му се стори като я пасирахме)...

Не знам кога ще се организираме дотолкова, че да пусна някоя снимка на Деянчик в огромния надуваем басейно-камион, който получи (специално донесен чак от далечна Дания). Изправен до кормилото и го върти с една ръка, почти както аз правя :)

Документирахме събитието и с видеокамера. Трябва да свалим материала, за което ми е нужна помощта на колегата Дени, но той в момента има толкова много работа, че не мога да го ангажирам. А и имаше рожден ден вчера баш :)

Това беше и последното публично показване на Деян с дългите мекички бебешки къдрици. Веднага щом го изпратихме в Ботевград за поредните две седмици, баба му го подстрига късичко късичко, та да му е прохладно в летните жеги. Как се подстригва такова активно детенце, което щъка нагоре-надолу почти непрекъснато, направо не мога да си представя!
Когато отидохме тази сряда да си го видим, че ни беше домъчняло вече, направо изглеждаше като друг човек. Вече му викаме Рапончо.

Веселин е отрязал кичур от бебешката косица и аз го скатах в един плик да си го пазим по сантиментални причини. И пъпчето пазим още.
И в Ботевград има едно кичурче. Да си го имат и там :)

Ние, родителите

За тази година, първата от живота на сина ни, се случиха разни неща, които аз ще взема да изброя.

Веселин си отряза косата. Като се запознахме, беше с подрастваща коса, след това тя допорасна и оттогава си я държеше дълга ("под мою давление", както казва баба ми), но трябва да се признае, че от доста време вече беше редно да мине в лагера на порасналите хора. Простих се с един от елементите на идеалната сватба, а именно - дългокосия младоженец ;) но поне Деянски успя да види баща си дългокос - не че ще помни разбира се, но ги има на снимки за доказателство :)
А ние между другото ако продължим така да се мотаем, току виж един ден сме се дотътрузили в гражданското с бастунчета - procrastinate later, дето има една дума.

Попътувахме доста. Да са живи и здрави бабите, че си гледат внуците ;) докато ние си хайманосваме като млади гаджета (разбира се и работодателите да са живи и бизнесите да процъфтяват, та да има и за детегледачка да се плаща).
Отидохме за пръв път в Гърция - изкарахме една тридневна почивка на Халкидики и беше чудно.
Разходихме се и до Виена, където аз стъпвах за първи път, видях наживо любимия си Schiele, пих прясна бира и ядохме 2 метра наденица (от която ни останаха към 40 сантиметра). И се изненадах много приятно, че Виена всъщност е прекрасен град. На 30-годишна възраст човек е благодарен, когато се намери какво да го изненада.
Планираме следващото low-cost пътуване да е до Рим (където съм се отбивала все за малко и бих искала да имам повече време, за да си го разгледам със собствено темпо) или Барселона (където не съм била още, но чувам, имало височки кули за качване).
Веселин се качи с мен на Виенско колело.
Из България обиколихме, за да я обикнем, на 2 фирмени пътувания - в Доспат с Веселиновата фирма и в Сандански с нашата. За първи път бях на СПА.
Успяхме да наминем и към Стара Загора - прекрасен град - за да се видим с братчедите.
Досега не сме се осмелили да предприемем пътуване с Деян. Той обикаля по самостоятелен маршрут - между Вършец, Ботевград, Овча купел и Горна баня :)

С триста зорове и перипетии най-накрая завърши и излезе играта, по която Веселин работи в последните 3 години. Това е втората игра, която изкарва изцяло, и първата му като арт директор.

Аз отсъствах от работа половин година, след което се върнах и си продължих оттам, където бях оставила нещата. Отскоро имам асистентка, малко нестандартна си я избрах, та ще видим какво ще излезе от тая авантюра.

Скоро не е имало MAS, затова пък има openlyfeminist и Петя и Кайл. С Надя се виждахме по-често за известно време, но напоследък пак се затрихме - откак съм на работа. Хубавото е, че се събрахме пак с Лили. Плейбек театърът потенциално се връща в живота ми.

Родиха се бебета: Боян (2 седмици след Деян), Калина (на равноденствието), бебета на колеги (Боян на Чоката) и на клиенти (Боян на Мартето).

Брат ми се ожени (се ожениЛ всъщност), даже и сватба щеше да вдига ама нещо се ската в крайна сметка. Мими се сгоди, събра се с мъжа си и се премести от кооперацията с претенциозните аристократки. Добре се представят по фронта на вуйчовците и лелите, все пак за Деян са нужни братовчеди! Лошото е че ще са далечни все (в разстоятелен смисъл) - ако не са женевско/амстердамско/лондонски българоавстралийчета, то ще са българоканадчета. Това за Канадската емиграция на брат ми и Марийка не го считам към добрите новини (егоистично погледнато), но пък е реализация на отколешна тяхна мечта, така че си е постижение.

Веселин държи да бъде вписано за протокола, че миналото лято играл StarCraft 2 (словом, ДВЕ).

Открихме цяла вселена от интересни книги. Веселин изобрети нов подход към подбора на литература. Нямаме достатъчно дълги животи, за да си позволим да четем плява, само защото се намира на българския пазар и/или е преведена на български, и веднъж осъзнали изолираността и неадекватността на българската книжна действителност, гениално се сетихме да искаме препоръки и книги от чужбина.
В резултат на този подход в къщата ни влязоха автори като John Irving, Cormac McCarthy, Georges Perec, Iain Banks, Mo Yan, Richard Feynman, Dave Eggers.
Имаме много за четене и това вече ни радва - читателският опит вече не се характеризира с усещане за компромис, жертва, с дистанцирана насмешка към некадърността на автора и/или преводача.

Ходихме на концерти. Още с големия корем (преди повече от година, хехе) видях наживо Blind Guardian; а есента на 2007 дойдоха Amorphis.

За пръв път карахме Коледа вкъщи. Това е огромно скъсване с традицията с дълбок символичен смисъл: Деян е изместил центъра на семейството.

За пръв път бяхме домакини на новогодишно парти. Получи се прилично, отчитайки липсата ни на опит в цивилизования тип купони.

Веселин даде няколко интервюта за разни телевизии, списания - български, чужди. Ама ги нямам събрани.

Аз пък бях на една много интересна командировка в Осло, на семинар, озаглавен Digital Storytelling, и слушах лекции от разни топ шотс в областта на специалните ефекти и превиз-а. Запознах Здравко с милите ми кумци, ходихме в парка Вигеланд и в кръчмата Джекил'с (където в тоалетната се влиза като бутнеш на специално място в стената с книгите), ядохме знаменитите ословчански хоци доци (от по 9 кинта парчето за едно нюнюфче). Беше ми много приятно да съм пак в Осло.

Дообзаведохме си апартамента, така че - не че е финален - но вече се живее нормално в него. Купихме си диван, секция, ъмм, това не е интересно...

Имахме първото си ПТП. На път към Ботевград след работа, бързахме да стигнем до Вършец за да си видим Деян и да прекараме с него почивните дни, а то валеше като из ведро. Един камион намали рязко, колата зад него успя да спре на косъм, но аз поднесох и изгубих контрол над Вектрата. Прекосихме, пързаляйки се, лявата лента, ударихме се в мантинелата, после се изпързаляхме наобратно и някъде там я овладях.
Тъкмо си я взех от ремонт. Но е крайно време да си купим друга кола.
В резултат от удара си открихме PSP-то - било се закопало някъде под седалките... А ние си мислехме, че са ни го откраднали!
Подариха ни нов XBOX (стария ни го откраднаха ама наистина), изиграхме Mass Effect.
Гледахме разни филми, като за най-добър се класира No Country for Old Men; останалите ще да са били толкова безлични, че дори не ги помня.


В следващия постинг от този тип, след година, се надявам да прочетете:
- купихме си кола, много е яка
- направихме първата си вноска за апартамент, намира се на страхотно място и вече ще сме близо до работа и ще можем да прекарваме повече време с Деян
- пътувахме :)

Снимка