Фирменото парти

Върнах се рано-рано. Днес било скучната част. Всички си тръгнаха рано, откапали от снощното пиене. Единодушно заявиха, че снощи било много приятно... Грррт.
Веднъж да ми се случи да изляза за последния месец - и то такъв късмет да извадя.

Чувствам се много неадекватна сред хора. Имам чувството, че българският ми е станал чужд език, изобщо че членоразделната реч ми е станала несвойствен начин на изразяване. Агуу агаа гаа бвввв гигиги, да не повярваш, вече ми е първичната комуникативна настройка. (Като пиша е друго).

Не успявах да говоря смислено с хората. Например с шефа ми в колата (той дойде да ме вземе от къщи и после ме върна - ама златни шефове си имам и аз!) направо не знаех какво да приказвам. Добре че той си е бъбрив, ама него като го остави човек и се отплесва да обяснява подробности около тунинга на новата си кола, от което аз нищичко не му разбирам какво казва, а би ми било по-интересно да ми разкаже за работата например :)

То "партито" не беше наистина парти, ами хапване-пийване в някакво ново заведение на Графа - много приятна обстановка, но на кухнята, макар и с претенции, й липсва истинско галистомахче (и това е възможно най-краткото ревю на заведение, на което съм способна).

Девойките от клиентската фирма много ми се израдваха, и аз си поговорих доста с тази от тях, която чака бебе през февруари, като разбира се внимавах да не се оливам в неискани съвети. За съжаление булшитването извън този разговор не ми се удаде. Непростими издънки бяха, че не успях да разпозная цели две от девойките, с които, по техни думи, сме се запознали и сме работили заедно още преди да изляза в отпуск. Едната дори като си каза името, пак не я разпознах. Чак към края на вечерта включих коя е и ужасно се засрамих как не съм я познала. Говорили сме по телефона и сме се виждали десетки пъти. Страшно е обидно от моя страна. Една от дизайнерките пък я и познах, и си спомням името й, но не обелих и дума с нея, защото буквално не можех да измисля какво да й кажа, понеже не бяхме станали близки преди да изляза в отпуска (тя тогава им беше сравнително нова - изкарали сме само 4-5 проекта с нея).
Имаха ново момиче, но като се запознах с нея, не можах да кажа нищо духовито или забавно, което да ме представи като мил и приятен човек - като първия малоумник я забих с въпроса "Ти какво си работила преди това?", все едно че ми е на интервю за работа, и след като ми разказа накратко, единствената реакция, която можа да ми хрумне, беше глупаво-дебелашката шега "Добре, взимаме те!" и пресилен смях.
Всичките ми разговори тази вечер бяха пълен провал.

Единственото, за което съм компетентна в момента, са бебешките теми. Мога подробно да обясня на някого за същността на алергиите и видовете проявления, да коментирам схеми на захранване, да обменям опит за начините да се приспи бебе, да сравнявам дневни режими. Максималния булшит, който мога да постигна, е да обяснявам, че гледането на бебе не е страшно и че бебешките усмивки са невероятно разтапящи. Просто се очаква от мен да казвам нещо подобно. Предполагам.

Аз си мислех, че жените като си останат вкъщи да гледат бебе, после могат само за него да приказват по причина, че само тази тема им е интересна вече.
Нищо подобно!
Темата бебе ми е омръзнала и досадна. На сменянето на памперсите, преобличането, дундуркането и пренасянето от креватче в столче в шезлонгче на повивалник на спалня и обратно в разбъркан ред няма какво толкова да им се разказва, а хилядите дребни радващи моменти - усмивки, гукане, наблюдаването как изучава някой предмет или как заспива - така или иначе не могат да се разкажат - нито мога да ги сложа в думи, нито да ги препредам на някого, нито дори искам да се ровя в собствените си чувства, за да изкарам тези неща навън - това би предполагало да ги насиля в някаква класификация, а те са много мънички и нежни и такава грубост би ги смачкала.

Чудя се и се опитвам да си спомня за какво съм си говорила навремето с тия хора. Какви теми сме имали. И освен работата, нищо друго не мога да предположа. Може би за пътуване сме си говорили, може би за заведения, за филми. Нямам никакъв спомен. Някак съм успявала да бъда част от обществото, а сега вече не знам как.

И да, знам. Като се върна на работа, вероятно ще вляза в крак отново. Но хубаво е, че ме нямаше само 6 месеца - има шанс да е обратимо. Ами ако беше година? Бррр.